петък, 2 ноември 2012 г.

Хората обичат големите неща...?!

Като светулка / VBOX7 

                                 КАТО СВЕТУЛКА   


На края на брега, на върха на дървена кула светеше морският фар.
Една нощ около него закръжи светулка.
        - Мога ли да си налея светлинка? – помоли тя.
        - Може – разреши фарът.
Светулката напълни фенерчето си  и чак тогава се огледа.

-  Всъщност ти кой си? – попита тя.
-  Аз съм морски фар.
-  Нещо като морско фенерче ли?
-  Като морско фенерче – съгласи се фарът.
          - А защо не светиш постоянно, а мигаш от време на време? – полюбопитствува светулката.
          - Защото така давам сигнали на корабите.    - Излиза, че и аз ставам за морски фар.
         - Не, ти си малка.
Светулката се обиди.
         - Не аз съм малка, а ти си голям!
         - Зависи откъде ще погледнеш – примирително каза фарът.
Светулката се замисли.
         - Значи даваш сигнали на корабите – повтори тя. – А какво е
това кораб?
        - Нещо като голяма къща, която плава по морето – обясни фарът.
        - Интересно.
        - При теб няма ли кораби?
        - Не. Има трева – отвърна светулката.
        - А какво е това трева? – заинтересува се фарът.
        - Прилича на гора, но е много по-малка и нежна.
        - Ти за тревата ли напълни фенерчето си?
        -  Да. Нощем я наглеждам дали е здрава и дали спи.
И двамата замълчаха.
       - Та, какво казваш за корабите? – попита светулката.
       - Те са свободни.
       - Като светулките ли ? – оживи се тя.
       - Още по-свободни. Дълго пътуват по моретата: седмици, месеци,понякога и години. Пътуват от бряг на бряг. И навсякъде ги чакат с нетърпение. Теб чакал ли те е някой?
       - Не.
       - И мен не – призна фарът.
Отново се умълчаха.
      - А когато ме видят, знаеш ли какво правят? – поднови той разговора.
      - Изсвирват ей така: „Ту-у-ууу”
      - От радост ли?  
      - От радост! – гордо отвърна фарът.
      - Разкажи още нещо за корабите? – помоли светулката.
      - На тях живеят хора – каза той. – И всички знаят колко съм нужен. И затова, когато ме видят, излизат на палубата и махат с ръка. Разбираш ли? Благодарят ми.
     - Значи ти махат с ръка – глухо промълви светулката. – Сигурно е много
хубаво да си морски фар.
     - Хубаво е – призна фарът.
     - Хората обичат големите неща – тъжно въздъхна тя..
В този момент двама моряци излязоха на палубата на кораба, който минаваше наблизо. Единият видя трепкащата светлинка на фара и се усмихна.
     - Погледни! – каза той. – КАТО СВЕТУЛКА!

                                  /приказка от моята книгата *Белият коминочистач*/