четвъртък, 28 май 2020 г.

ПАУЧОК-ПЕРЛАМУТРИК (моя сказка )



  Отрывки из моих книг + 





             ПАУЧОК-ПЕРЛАМУТРИК


Он был маленьким и грустным паучком-перламутриком. Никогда не улыбался. А не улыбался потому, что нечему было  улыбаться. Паучок обычно сидел в углу комнаты и точнее не сидел, а висел на паутинке и думал о том – о сем.
Как-то раз он сидел и думал о том – о сем, как вдруг подпрыгнул потому, что что-то ему взбрело в голову. И то ли из-за того, что что-то взбрело, то ли из-за того, что паучок подпрыгнул, но паутинка, на которой он висел, закачалась.
– Ха! – крикнул паучок-перламутрик. – Как раз дело  для меня!
И взялся за дело.
Работал, работал, работал, все углы в комнате окутал паутиной. А углов было тьма-тьмущая. Углы были и у стола, и у кровати, и у люстры.
Когда в комнату зашел хозяин, он ахнул и сказал:
– Господи, как тут грязно!
И принялся убирать.
Убирал, убирал, убирал, всю паутину убрал.
А паучок еще больше загрустил.
Лучи солнца ворвались в комнату, заглянули во все углы и захохотали. Но что тут смешного? – недоумевал паучок-перламутрик. И продолжая сидеть в углу и даже не сидеть, а висеть на паутинке и думать, что тут смешного, он вдруг подпрыгнул. Потому, что в голову ему взбрело что-то другое.  И то ли из-за того, что что-то взбрело, то ли из-за того, что паучок подпрыгнул, паутинка закачалась.
– Ха! – крикнул паучок-перламутрик. – Как раз дело для меня!
И принялся вязать.
Вязал, вязал, вязал,  связал длинную дорожку из веселых солнечных лучей. Затем постирал дорожку дождем и повесил сушиться на облака. А когда  хозяин зашел в комнату и увидел радугу, он сказал:
– Господи, какая красота!
И вот тогда-то паучок наконец улыбнулся.



сряда, 27 май 2020 г.

НАЙ-СТРАШНО Е... (моя приказка)


 Разказваха ми... + Написано и нарисувано от мен

                             
                            НАЙ-СТРАШНО Е...

...най-страшно  е  да си нямаш  свой  двор или своя стряха! 

                
           
Малкият врабец, когото всички наричаха Цвък, а всъщност истинското му име беше Цвък Цвак Цвъкън, излетя от своята къщичка и кацна на стряхата. Предишния ден бе валял сняг и сега той с учудване забеляза на двора да стои едно снежно човече. Застана почти на самия край на стряхата, надвеси се, за да го разгледа по-добре и зацъка с език.
–Цвък, цвък, цвък! Цяла година вече живея на този свят, но такова нещо не бях виждал. И тялото му от сняг, и главата му от сняг, а за нос има морков!
Човечето стоеше мирно, също като снежно войниче, и мълчеше.
Цвък Цвак Цвъкън, който беше много любопитен, литна и направи едно кръгче, но не приближи, защото беше малко страхлив.
–Хей! – извика той. – Хайде да се запознаем. Аз съм Цвък. Родих се миналата година.
Човечето от сняг продължи да мълчи и да стои мирно.
–Ти май си срамежлив. Е, нищо. Аз ще ти разкажа за мен и тогава, както казва моят баща Сивия Врабец, твоята срамежливост...
Но Цвък не можа да довърши, какво казва неговият баща, защото в този момент под стряхата мина жълтото коте с козинка на ивички, което приличаше на  тигърче, но за разлика от тигърчетата беше много добродушно и голям мърморанко.
Наричаха го Мър Мар Мърморан.
–Ей, Цвък! – вдигна глава Мърморан. – Сам ли си говориш?
Цвъкън се обиди. Той беше не само много любопитен, малко страхлив, но и доста обидчив.
–Ти, май, не виждаш по-далеч от върха на мустаците си – каза той.
–Извинявай – измърка Мърморан. – Не видях, че говориш на купчината сняг.
–Купчина ли? – възмути се Цвък. – Та това е почти човек. Но мисля, че е малко от сняг.
–Как така „почти човек, малко от сняг” – учуди се Мърморан.
–Ами така! С тяло от сняг, с глава от сняг, а вместо нос има морков.
–Не може да бъде! – възрази Мърморан. – Няма хора от сняг!
Приближи до човечето, огледа го от всички страни, поотърка гръбче в него и нзвинително  измрмори.
–Прав си, Цвъкън! Този тук е целият от сняг. Ей, ти, кой си? – попита Мърморан и се опита да дръпне моркова.
Снежното човече продължи да мълчи.
–Той е срамежлив – каза Цвък.
Мърморан отново го огледа.
–Мисля, че се заблуждаваш, Цвъкън! Този тук не може да говори. И знаеш ли защо? Защото няма уста. Защо не му нарисуваш?
Цвъкън помисли, размисли, литна и набързо драсна с човчица една чертичка върху снежното му лице.
–Здравей! – поздрави Мърморан.
–Здравей – отговори човечето.
–О-о! – извика Цвък и беше много радостен. – Ти кой си?
–Аз не зная откъде съм – заяви то.
Мърморан и Цвък се спогледаха.
–Равно ли е „откъде” на „кой”? – подорително попита Цвък.
–Не. Но за бъдеш някой, трябва да си отнякъде. А аз не знам откъде съм.
–Ама че работа – промърмори Мърморан. – Цвъкън, разбираш ли нещо?
–Мисля, че да – каза Цвък. – Ето ти си от нашия двол и затова си коте, аз съм от нашата стряха и затова съм врабче. А той не знае откъде  и затова не знае кой е. Разбираш ли, Мърморан? За да бъде някой, непременно трябва да си отнякъде.
–Вярно! – потвърди човечето от сняг.
–А този, който не е отнякъде, означава ли, че е никой? – попита Мърморан.
–Да – каза снежното човече.
–Излиза, че  ти   с  и никой! – зарадва  се  Цвъкън.
–Не виждам нищо радостно тук – обиди се човечето. – И освен това никой  е отникъде, а аз не знам откъде съм.
–Ама че работа! – измърмори Мърморан. – Цвъкън, разбираш ли нещо?
–Мисля – каза Цвък, – че му е много обидно да е никой. А за да бъде някой, трябва да е отнякъде.
–Точно така – съгласи се човечето от сняг.
–Виждаш ли! – пак се зарадва Цвъкън. – Сега въпросът е да разберем откъде е. Ти какво мислиш?
–Не зная – призна Мърморан. – Ти повече четеш от мен.
–Да! – сети се Цвък. – Бях чел някъде, че в Хималаите...
–Какво е това Хималаи? – попита човечето.
–Това е, това е ... – започна Мърморан. – Какво беше това бе, Цвъкън?
–Това е една планина, като всички други, само че – по-висока и по-далече.
–Разбра ли? – каза Мърморан. – По-висока и по-далече!
–И какво казваш да Хималаите? – попита човечето.
–Та, някъде бях чел, че там има снежни човеци.
–Ти да не си хималайчо? – подозрително  го изгледа Мърморан.
–Нали ти каза, че не знае откъде е – подсети го Цвък. – Мисля – обърна се той към човечето от сняг, – че е най-добре да отидеш до Хималаите. Може да си оттам.
–Да, прав си! – съгласи се то. – Ще трябва да тръгна. Защото, знаеш ли? Най-страшно е да си отникъде.
–Ама че работа – измърмори Мърморан. – Цвъкън, какво иска да каже този?
Цвъкън се замисли.
–Ами-и-и... – не много убедено започна той. – Иска да каже...че ако аз не бях от нашата стряха, а ти не беше от нашия двор... А бе, с една дума, най-старшно  е  да си нямаш  свой  двор или своя стряха – отсече той.
На другия ден, когато Цвъкън и Мърморан излязоха на двора, човечето от сняг вече го нямаше.
–Ей, Цвък! – вдигна глава Мърморан. – Този тук сигурно е заминал за Хималаите.
–Сигурно – съгласи се Цвъкън. – Нали ти сам каза, че трябва да намери откъде е.
После кацна на стряхата, замисли се и зацъка с език.
–Цвък, цвък, цвък! Ето вече цяла година живея на този свят, но не бях и помислил, че най-страшно е да си отникъде.



...най-страшно  е  да си нямаш  свой  двор или своя стряха! 




приказка от моята книга БЕЛИЯТ КОМИНОЧИСТАЧ