петък, 25 декември 2009 г.

GO TO THE WINDOW




It’s Christmas. If you are in the middle of a loud and rich crowd right now, leave your champagne glass and go to the window. If you are with your family and you are neither very glad nor very sad, but rather worried about the day of tomorrow, get up and go to the window. If you are alone and it’s dark and hopeless around you, get up and go to the window. If you don’t have a window because you don’t have a house, and sleep under the open sky, just look up! Did you see it? This is her – the little match girl. She is here every year at this time. For hundred and sixty three years already. You know, I think she is eternal. Do you want to be eternal? I don’t. I don’t want to be afraid for an eternity whether tomorrow will be worse than today. I don’t want it to be dark and hopeless around me for an eternity, even less I desire to sleep under the open sky for an eternity. And she likes being eternal. And she probably has a good reason. Maybe, if I knew the meaning of everything around me and who needs the pain and the desperation and the little moments of joy, I would want to be eternal too. Probably she knows the meaning of all that and comes every year to tell us.
MERRY CHRISTMAS!
HAPPY NEW YEAR!



http://veselble-kartinki.narod.ru/fon_dv_113polneon.gif

МАЛКАТА КИБРИТОПРОДАВАЧКА



МАЛКАТА КИБРИТОПРОДАВАЧКА
http://vbox7.com/play:7d7ad486

Коледа е!Ако си сред голяма и шумна компания, остави чашата с шампанско и отиди до прозореца.Ако си със семейството си и нито си много радостен, нито много тъжен,а по-скоро си угрижен за утрешния ден, стани и отиди до прозореца. Ако си сам и около теб е безнадеждно и тъмно, стани и отиди до прозореца. Ако нямаш прозорец, защото нямаш къща и спиш под открито небе - извърни се! Тя е там - Малката кибритопродавачка! Всяка година по това време е тук. И така вече сто шейсет и четири години. Мисля, че е вечна. Ти би ли искал да си вечен? Аз не искам. Не искам вечно да се страхувам, че утрешният ден може да бъде по-лош. Не искам вечно около мен да е безнадеждно и тъмно. Още по-малко искам вечно да спя под открито небе. Но може би, ако знаех смисъла на всичко около мен: на болката, на тъгата, на миговете щастие, може би и аз бих пожелала да съм вечна. Тя сигурно знае смисъла на всичко около нас и всяка година идва, за да ни каже:
Честито Рождество Христово! Щастлива Нова година!



http://veselble-kartinki.narod.ru/fon_dv_113polneon.gif

четвъртък, 17 декември 2009 г.

ПИСТАТА НА ЖИВОТА

ПИСТАТА НА ЖИВОТА

(500x332, 36Kb)


Тези, които са излезли на пистата знаят какво им предстои. В началото всички бягат в пакет. Но в един момент редицата започва да се разтегля. И винаги има един, който води. Той е сам. Много е сам. Но той така е устроен. В него е закодирано желанието да бъде първи. И е щастлив от това! Той може и да има нужда от някого, с когото да си поговори, но този някой трябва да издържа точно на неговото темпо, да има точно неговите възможности - нито по-малко, нито повече. Но това рядко се случва. Винаги един от двамата е по-бърз и другият рано или късно изостава. Това е пистата на живота! И всички тези, които са излезнали на нея и са завързали кецовете си, знаят това. Знаят, че мигове ще бъдат разменените реплики и погледи. Основното ще бъде самотата. И колкото си по-добър, толкова ще бъдеш и по-сам. А най-голямата самота ще бъде за първите. Някои им се възхищават, други ги мразят, всички ги гледат. Но никой не ги обича. За да обичаш трябва да тичаш редом с другия, ако изостанеш, той може и да се обърне за миг назад, но вече в миналото ще се мерне усмивка, поглед, дума. Толкоз! Той ще продължи напред.Защото така е устроен - да бъде първи.

ПРОТЕГНИ РЪКА И ОТВОРИ ВРАТАТА





http://veselble-kartinki.narod.ru/fon_dv_113polneon.gif


неделя, 6 декември 2009 г.

The times in which you cannot die!

You all have heard of stories of hopelessly ill people who doctors discharge from hospital, and they heal and live a long time. You know the expression ‘The wife of the ill man died. Can death be predicted? A question too discouragingly ancient. Te answer to it may appear surprising – the time for death may be calculated. This is not about biorhythms, astrology, not even about the site, in which you state your birth date and you receive an answer when it is most probably that you will part with your life on Earth, /and according to the site, this is in between your 75 and 85 anniversary/. But people die young and healthy, and others – though always ill, live to an old age. According to the developed method, in the life of each person there are periods of time – dark runways, when the possibility of death is increased. And though death, as well as birth, happen only once in a lifetime, there are several dark runways in the life of each person, and hey have no connection with the successful or unsuccessful periods. Some people part with life when they enter into the first dark runway. Others pass by unhurt through several such dark runways. Imagine each person as a marathon runner who, in the course of their life, has to run through a mine field. Some reach to its end and die of old age, others step on a mine on the first step. For the former, people say: ‘cannot be touched by a bullet’, or ‘born with a shirt’. What is it all about? About the innate foretaste of dangers or just pure luck? It is time for this to be known. According to the method, people are divided into several types, several groups which are exactly identified and though the calculations are based on birth dates, the zodiac sign is not a definitive characteristic. For each one of the groups, the algorithm of calculation of the times with increased danger for life is different. The problem is in the fact that there are 3-4% of the people who do not enter in any of the groups. A mistake in the data or something else? It is still not known. I do not wish to know round which corner death awaits me. But there are people who want to know when the danger of their life is increased. And they hope to go round this mine before their feet. And this is possible by prognostication of the times of dark runways. The paradox is that in between the dark runways are the times in which you cannot die!
http://veselble-kartinki.narod.ru/fon_dv_113polneon.gif

ВРЕМЕ,В КОЕТО НЕ МОЖЕ ДА УМРЕШ!

alt

Чували сте истории за безнадеждно болни, които лекарите изписват, а те оздравяват и живеят още дълго. Знаете и онзи израз: *На болния мъж жената умря*. Може ли да се предскаже смъртта? Въпрос отчайващо древен. Отговорът ще се окаже изненадващ - времето за смърт може да се изчисли. Тук не става въпрос за биоритми, астрология и даже за онзи сайт, в който посочвате рождената си дата и получавате отговор, кога е най-вероятно да се разделите със земния си живот , /а според сайта това е между 75 и 85-тата ви годишнина/.Но хора умират млади и здрави, а други макар и все болнави, доживяват до преклонна възраст.Според разработвана методика, в живота на всеки човек съществуват отрязъци от време - тъмни полоси, когато вероятността за смърт е завишена. И макар смъртта, както и раждането да се случват само един път в живота на човека, то тъмните плоси в живота на всеки са няколко и нямат никаква връзка с успешните или неуспешните периоди.Някои се разделят с живота си още с навлизане в първата тъмна полоса. Други преминават невредими през няколко. Представете си всеки човек като маратонец, който през живота си трябва да пробяга през минно поле. Някои стигат до края му и умират от старост, други още при първата крачка се натъкват на мина.За първите, хората казват:* куршум не ги лови*, или *родени с риза*.За какво става дума? За вродено предусещане към опасностите или за чист късмет? Въпрос на време е да се разбере. Според методиката , хората се разделят на няколко типа, няколко групи, които са точно идентифицирани и макар изчисленията да се базират на рождените дати, то зодиакалният знак не е определящ признак. За всяка една от групите алгоритъмът за изчисление на времената със завишена опасност за живота, е различен. Проблемът е в това обаче, че има 3-4% хора, които за сега не се вписват в никоя от групите. Грешка в данните или нещо друго? Все още не може да се каже. Аз не бих искала да знам, зад кой ъгъл ме чака смъртта. Но има и такива, които искат да знаят, кога опасността за живота им е завишена. И се надяват да заобиколят онази мина пред краката си. А това е възможно с прогнозиране времената на тъмни полоси. Парадоксалното е там, че между тъмните полоси са времената, в които не можеш да умреш!


http://veselble-kartinki.narod.ru/fon_dv_113polneon.gif



събота, 31 октомври 2009 г.

DARK RUNWAYS


When is the best time to kill and be saved? When can you get away, even at a hair’s breadth with death? The *dark runways* – this is the time when death probability is increased. Some collapse as early as the first *dark runway*. The more tenacious ones pass through several more. I don’t want to know when a car will run over my dog. I don’t want to know which corner does death lurk behind? But many: politicians, terrorists /sometimes there is no difference between the two types/, people of the arts, businessmen or just clochards living under the starts want to know: WHEN?! And hope to evade that fatal *angle*.


ПРОЕКТЪТ "Зоните на времето" - роман написан от мен ...




ПРОЕКТЪТ „ЗОНИТЕ НА ВРЕМЕТО”

     „Ще бъде нощ, когато жертви  ще стават убийци
      и   други убийци ще тръгнат срещу по-голямо зло.
      И след тази нощ – светът ще бъде друг.”
        
              Из Проектът „Зоните на времето”


      Бил Шлиман излезе на входа на клуб „Роял”. Бе петдесетгодишен, слаб, грозен, винаги безупречно облечен. Нямаше още никакво движение и въздухът искреше с аромата на черешов цвят.
       Обичаше този ранен час на деня, когато Урбабинци бавно се разбуждаше.
       Някога невзрачното селище с около четири хиляди души, разположено на юг от Искър и на кръстопътя от Европа за Азия и от север към юг, чийто единствен  поминък бе риболовът от реката, която създаваше неудобства заради заблатените места, естествен развъдник на комари, отдавна се бе превърнало в най-големия град на Балканите. В летния сезон само броят на туристите надхвърляше четири милиона.
         Урбабинци беше Меката за хора, които имаха пари и умееха да ги харчат. Казина, локали, изложбени, концертни и игрални зали, нощни клубове привличаха туристи от цял свят. От памтивека хората знаеха, че най-доброто струва и най-скъпо. Урбабинци беше събрал и предлагаше върховното от красотата и изтънчените удоволствия на Азия, Балканите и Близкия изток. През деня тук се чуваше всякаква реч.
          Клуб „Роял” бе сред най-известните заведения. Беше любимо място на художници, писатели, артисти, някои от които със световна известност. Въпрос на престиж, почти равностоен на наградите „Оскар” и „Пулицър”, бе да сложиш подписа си на стената в „Синята зала”.
        Журналистите, които бяха друга внушителна гилдия, се събираха отсреща в клуб „Сантория”. Улицата, която ги делеше, бе известна като „Белите череши”. Името идваше от многогодишните черешови дървета от двете ѝ страни, които по чудо оцеляваха след всяко градоустройствено решение. Преди две столетия, в карета, теглена от четири коня, всеки ден по нея бе минавал патриархът на световната проза Оноре Леон. Седемдесет години по-късно точно тук, под една от черешите, бе убит ненадминатият публицист Вилхем Хара. В последните десетилетия почти нямаше известна личност, която да не бе отсядала в някой от двата клуба. Само преди седмица в „Роял” се отби, „за да побъбри” с неколцина писатели Джон Далас, бъдещият президент на Европейските щати – поне така сочеха прогнозите. Потокът от знаменитости не стихваше! Това бе улица не само с минало, но и с бъдеще.   „Белите череши” бе двупосочна и не по-дълга от три километра. В пиковите часове на деня задръстванията бяха неимоверни. Нерядко, за радост на изнервените шофьори, пред колите преминаваха стройни барманки с къси полички, понесли подноси с питиета – маса от единия клуб черпеше приятели от другия! Тази гледка бе особено възбуждаща в късните часове на нощта, когато улицата се заливаше от пулсиращите светлини на множество реклами.
         Малцина знаеха, че собственик и на двете заведения е Бил Шлиман. Сега той критично огледа изнесените на тротоара маси с късогледите си сини очи. Всяка сутрин лично проверяваше дали всичко е наред.
          Все още нямаше посетители с изключение на една подранила двойка, най-вероятно баварски туристи. Мъжът бе около четиридесетте, може би банков чиновник, понапълнял от застоял начин на живот. Жената бе някъде около трийсет, закръглена и преждевременно увяхнала. Съвсем сигурно бе, че и двамата жадуват дори за мимолетен досег с атмосферата на звездите, а това можеше да им даде клуб „Роял”. Но не толкова рано! Явно мъжът имаше друга представа за ритъма на живот на известните личности, защото дори в този ранен час стискаше в готовност камера.
          Бил Шлиман отново огледа наоколо. Всичко бе безукорно. Както винаги.
   Влезе в залата и седна на близка маса до входа. Управителката, около четиридесетгодишна жена, прекоси салона и му поднесе капучино с три бучки лед – както всяка сутрин. Той кимна и тя се отдалечи.
    Пред него, както и на всички останали маси, имаше по един брой от трите проспериращи вестника – „Нюзуик”, „Факел” и „Таймс”. Той прегледа заглавията с едър шрифт: „Размирици в Палестина”, „Убит лидер на лионските сепаратисти”, „Преврат в Хонконг”. Нищо интересно! Обърна на колонката с конните надбягвания и тогава го усети – сякаш някой го блъсна в гърдите! Няколко маси отвън безшумно се плъзнаха към витрината, а вестниците се разпиляха, сякаш издухани от неочаквано появил се вятър.
          Но вятър нямаше.
          Бил извърна очи към бара. Управителката и две от сервитьорките бяха застинали като восъчни фигури.
          Последва нов тласък. По-силен. Чу се звук от посипващи се стъкла, вестниците се разлетяха шумно из въздуха като полудели птици.
          И тогава видя детето!
     Вървеше по средата на улицата. Беше на около пет години, русоляво, с къси панталонки и босо.
          Бил коленичи на пясъка и положи Полин на брега. Отчаяно замасажира сърцето ѝ. Времето се разтегна. Небето падна ниско и вълните докоснаха заритите му в пясъка крака. „Моля те, не умирай!” , прошепна. Лицето ѝ започна да посинява. Той я притисна до гърдите си и вдигна отчаян поглед нагоре. „Моля те! Не умирай!”, изкрещя.
          Небето се бе изцъклило злобно.
 Видението изчезна толкова неочаквано, както се бе и появило.                                                                                                                                 
          Детето стоеше подпряло се на близкото дърво и разперило ръце, сякаш искаше да обгърне ствола.
         Всичко бе застинало като запечатан миг за вечността. Неочаквано короната на дървото се разтресе и върху детето започна да вали черешов цвят.
            Някой зад Бил се разпищя.



         
     
                                                                                                                                                              

         Жил Беллас притича до колата си. Предишната вечер бе останал до късно в редакцията, а след това макар и да не бе дежурен на броя, бе изчакал вестникът да се завърти – един брой без изненади, грешки или непредвидени, в последния момент налагащи се промени – от онези броеве, които отпускат нервите на работещите в ежедневниците журналисти. Прибрал се бе късно след полунощ и паркирал до входа на кооперацията, в която живееше, една от привилегиите , които вестник „Факел” бе извоювал зя eлитните си журналисти.
          И ето, след по-малко от пет часа телефонът бе иззвънял.
          Жил влезе в колата и потегли рязко.
         Продавачите на вестници бяха изнесли и подредили огромните купчини от сутрешни издания, а търговците отваряха магазини и кафенета. Урбабинци беше град, който никога не спеше. В този ранен час обаче във въздуха витаеше вкусът на доволно и сладко протягане.
     Жил прекоси „Булевардът на желанията”, свърна по няколко тихи улички с еднопосочно движение, нарушавайки правилата, и по най-краткия път се насочи към клуб „Роял”. За миг погледна лицето си в огледалото – лице на трийсетгодишен мъж, с остри черти и къса руса коса. Под изпъкналите му сини очи имаше тъмни кръгове. В бързината бе облякъл ризата, с която бе предишната вечер и това сега засили чувството му за дискомфорт след малкото сън и най-вече отсъствието на сутрешен душ.
         Още щом излезе на „Белите череши”, усети напрежението. Четири полицейски коли бяха отцепили района и отклоняваха движението. Това не важеше за него. Емблемите на „Факел” върху колата му бяха достатъчен пропуск. Полицаите го пропуснаха. Лицата им бяха обтегнати и отчуждени. Бяха дочули, че тук се е появило „онова нещо”.
          Всичко бе започнало на пети май  миналата година, когато в една от станциите на метрото лампите безпричинно бяха започнали да присветват и гърмят, а вратите да се отварят и затварят мълниеносно. Учудващо бе, че в последвалата паника нямаше пострадали от изпочупените стъкла или пък притиснати от вратите. Един двайсет и седем годишен мъж бе получил инфаркт. Но той бе с изкуствена клапа на сърцето и смъртта на инвалид в многомилионния град не бе нещо смущаващо, макар и при смущаващи обстоятелства.
         Престижните издания отбелязаха случая с няколко реда, намеквйки за прекъсвания в електрозахранването. Единствено жълтите издания отделиха цели страници  и в продължение на седмици публикуваха интервюта на очевидци, които твърдяха, че са изживели необикновени неща.
        Два месеца след този инцидент бе станал втори. В Западния квартал, по време на следобедна литургия в баптистката църква, в един момент незапалените свещи неочаквано бяха започнали да припламват със съскащи сини плмъци. Из въздуха се бяха разлетели предмети, а петдесеткилограмовото разпятие се бе сгромолясало в краката на пастора. Присъстващите бяха изпаднали в религиозен делириум. Една осемдесетгодишна жена бе починала. Пет месеца след този случай, който получи по-голяма гласност и множество тълкувания, на 29-и октомври, около девет часа през деня, в Централното полицейско управление и в „Бърза помощ” бяха подадени множество неясни съобщения, идващи от един от най-големите супермаркети в Източния квартал. Полицейските служители, които първи пристигнаха и трябваше да разбият вратите, за да влязат, останаха слисани от видяното. Из огромните халета, сред разпиляна стока, преобърнати и изпотрошени витрини, сновяха обезумели клиенти. Всички говореха несвързано. Трябваше да мине време, за да могат своевременно пристигналите репортери да разберат, че „нещо” бе вилняло в продължение на няколко минути. Четиридесет и четири годишен мъж, бивш военен пилот, бе получил инсулт. И отново никой друг не бе наранен. Мнозина от клиентите бяха уважавани граждани и техните показания за това, което са изживели, заслужаваше внимание. Един репортер на свободна практика пръв свърза трите случая и употреби израза „прокълнати”. Употреби го за починалите и в трите случая. Не можеше да обясни защо, но предполагаше, че и тримата са виновни за „онова”, което се бе случило.                                                                                                          
                                                                                                                           
          И ето, че „онова нещо” или пък „прокълнат” се бе появил в този ранен час на „Белите череши”.
        Жил спря пред „Роял”, точно когато оттам потегли линейка с включена сирена. Значи някой бе пострадал. Или пък умрял?
        Той слезе и мигновено прецени обстановката. Масите и столовете пред „Роял” бяха скупчени безразборно, по платното бяха разпиляни вестници и парчета стъкла. На сто метра отсреща обаче през улицата, пред клуб „Сантория” обстановката изглеждаше безукорна. Нямаше дори един съборен вестник.
        Пред „Роял” стояха няколко души, явно от персонала. Погледът на Жил се спря на мъж и жена, които определено бяха туристи. Това, което най-вече привлече вниманието му, бе камерата, която мъжът стискаше.
          - Заснехте ли нещо? – попита Жил като приближи бързо.
        Мъжът го гледаше стреснато. Беше прежълтял и изплашен. До него жената
хлипаше тихо.
        - Огънят започна от таванското помещение – тя вдигна обезумял поглед към Жил.  – Сградата бе стара и покривът лумна изведнъж! 
          - Не говори! – изграка мъжът. – Никой нямаше вина!
          - Успях да изнеса близнаците, но брат им остана вътре – говореше жената на Жил.
          - Успокой се – помоли мъжът. – Ти нямаш вина!
          - Когато се върнах за него, горящите греди вече падаха – тя клатеше унесено глава.
          Погледът на Жил попадна на обезобразените ѝ от изгаряния ръце.
          - Сега го чух отново да вика: „Мамо, помогни ми!”. Беше неговият глас!
Мъжът я прегърна и тялото му се разтресе.
          - Искам да купя касетата – каза Жил. – Ще ви платя хляда евро!
Мъжът го погледна неразбиращо.
          - Тя не струва толкова – каза.
          - Може би не струва – отвърна Жил. – Но искам да я купя!
Мъжът я извади, докато Жил попълваше чека.
Със свистене на гуми по улицата навлезе репортерска кола на „Ден”.
Жил погледна към тях. Беше ги изпреварил. Подаде чека на мъжа,
взе касетата  и забърза към входа на „Роял”.
           Вътре всичко бе разпиляно. Бил Шлиман бе променен до неузнаваемост. Винаги изрядният му костюм сега бе изпомачкан и раздърпан. Жил би могъл да се закълне, че по обувките и панталоните му има пясък. Но наоколо нямаше пясък!
          - Какво се е случило? – Жил го докосна по рамото, за да го извади от вцепенението му.
          - Видях дъщеря си – тихо каза Бил.
   Жил знаеше, че преди десетина години петгодишната му дъщеря се бе удавила.                 
         - Беше истинско. Съвсем истинско! – той се вкопчи в ръката на Жил. – Сякаш някой искаше да ми даде втори шанс – ако мога този път да я спася!
          Чу се едва доловим пукот и върху стъклената витрина зад тях се появи пукнатина, за секунди пробяга от единия до другия край и миг след това витрината се срина върху тротоара.
          Бил Шлиман дори не трепна.
          - Не можах да я спася и този път! – каза глухо.
        Обедното издание на „Факел” излезе с обширен репортаж за случилото се, като почти на цялата първа страница бе поместена снимка на около петгодишно дете, което се опитваше да обхване дънера на дърво, а от короната му, завихрена от несъществуващ вятър, валеше върху него черешов цвят.
          Централният европейски телевизионен канал SD пусна в обедните и вечерните си новини едноминутен запис на случилото се, направен с любителска камера. Поредният „прокълнат” бе на пет години. Без коментар!
          Жил бе продал касетата за тринайсет хиляди евро. Ръководството на вестника си затваряше очите за подобни далавери на елитните си журналисти.
         






                                                                                                                                      

          Марио Рало чу хрущнето на чакъла под гумите на малкия двуместен „Седан”, с който Маргит отиваше на работа.
          Когато тя стана, той се престори, че спи. Не желаеше да далови напрежението му. Беше сигурен, че ще се издаде. Стомахът му се бе свил на топка, а в устата си усещаше горчив вкус. Колко лошо е да обичаш някого, а да не можеш да му дадеш това, което заслужава.
          За пръв път я бе видял в трети курс на института. Негов приятел почти насила го бе накарал да посетят лекция на професор Хайник. Иначе интересната и брилянтно развита тема „Източна митология и култура на третото хилядолетие преди н.е.” убягна от вниманието на Рало заради момичето, което седеше пред него. Имаше черна коса, удивително зелени  очи и чудно бяла кожа. Беше съвършеното момиче дори по начина, по който слушаше. Прадедите му бяха сицилианци и женската красота за тях бе, ако не задължителна, то поне желателна. Това, че нейните прадеди бяха натрупали богатството си от трафик на наркотици и оръжие, не хвърили дори бледа сянка на връхлетялото го чувство. Ожениха се два месеца по-късно в малка католическа църква в Западния квартал. Не дойде никой от нейните роднини. Баща ѝ не можеше да ѝ прости, че любимото му дете се омъжваше за потомък на тухлари, отгоре на всичко – жабар. В последните години бащата и дядото на Рало бяха инвестирали доходите от двете фабрики за строителни материали в произведения на изкуството. След завършването си Марио Рало наследи антикварния магазин в центъра на Източния квартал, на ъгъла на „Лавие” и „Коронал”.
          В първата година бизнесът потръгна изключително добре. Рало изтегли кредит, закупи място в Южния квартал и построи къща с три спални, две бани, външен басейн и един акър морава отпред. Но ето че минаха два месеца, откакто не бе погасявал задълженията. Още едно просрочване и делови банкови служители щяха да нахлуят в магазина и да обявят всичко на търг. Животът бе суров и Рало не се съмняваше, че много от уникатите щяха да бъдат продадени на безценица. И нищо чудно, ако се окажеше, че с всичко, което имат, не могат да покрият кредита.
          В последните месеци сякаш някаква зла сила отпъждаше и най-дребните клиенти. Над бизнеса му определено бе надвиснало някакво проклятие. Като потомък на сицилианци той бе и суеверен. Дали да не посети някой оракул? Градът гъмжеше от тях.
          Рало стана и отиде до прозореца. Направо от бялата мраморна площадка пред вратата започваше моравата. Беше изумително зелена и той замря. Онази топка в стомаха му се превърна в плътна буца.
          Силно потиснат, взе един душ, хвърли разсеян поглед в огледалото, облече се, след което изкара колата си от гаража и подкара.








          Когато влезе в магзина, Чан Сун се изправи и поклони. Бе китаец на неопределена възраст с грозно, неизрзяващо нищо лице. Рало обаче усети, че и той е напрегнат. За Чан загубата на тази работа означаваше сигурна мизерия. Като треньор па кунгфу и жиу-жицу на младини той бе успял да задели криво-ляво нещичко, което се стопи от присъствието на една изключително красива китайка, която наричаше себе си с поетичното име Цветът на Лотоса. Напусна го с насълзени очи, трогната от бисерната огърлица, която ѝ бе закупил с последните си пари. В живота сантименталните глупаци винаги са били единици в сравнение с чистите глупаци. Чан изтри сълзите ѝ, твърдо решен да започне нов живот и по възможност никога да не среща какъвто и да било Цвят.
          Тогава бе на четиридесет. Като начало търговията с марихуана се оказа изключително доходно занимание. От затвора излезе на шейсет и пет, по-беден, отколкото го бе оставила Цветът на Лотоса. Единствената рбота, която успя да намери след близо едногодишно търсене, бе в магазина на Рало. На няколко пъти му бе минавала мисълта да задигне някой от експонатите в приземния етаж и да се запилее по света. Не го направи единствено заради изумрудените очи, с които го погледна Маргит, в първия и единствен път, в който посети магазина на мъжа си. С безпогрешния нюх, който имат представителите на древните раси, Чан подуши, че това женско същество е от толкова древна раса, колкото и неговата. Усети властта, която тази жена би могла да има над всеки мъж, разбра, че тя я осъзнава и остана зашеметен от прозрението, че никога няма да се възползва от нея. Чан остана замаян. Мислеше, че тези жени са вече измрели!
          За трите години, в които работеше в магазина, успя да закупи малка гарсониера в северния квартал и почти стъпи на краката си. Мисълта, че може да задигне някой от експонатите и да се запилее по света, беше забравена. В последната половин година обаче нещата тръгнаха от зле по-зле. Като едното нищо можеше да се окаже, че това са последните му добри дни, а оттук до сиропиталището за бедни в северните покрайнини, пътят беше съвсем кратък.
          Двамата с Рало срещнаха погледи.
          - Ще бъда в кабинета си – каза Рало. - Ако има нещо, ме извикай!
          Чан кимна в ням поклон.
           Рало влезе в кабинета си и седна зад бюрото. През прозореца се виждаха офисите на Търговския център. Стоя няколко мига, загледан безцелно в тях, след това отключи едно чекмедже на бюрото си и го изтегли. Вътре имаше колт калибър 38. Взе го. Това, разбира се, бе решение! Далеч по-добро, отколкото да хукне по врачки. При това Маргит щеше да бъде осигурена! Щеше обаче да изчака последния момент.
          Върна го в чекмеджето и заключи.









          Клиника „Оруел” се намираше в източния край на града. Притежаваше двайсет акра иглолистна гора, малко естествено езеро с поетичното име „Любовта на феята”, огромни градини с причудливи храсти и цветя, разположени в естествена падина, два открити басейна, тенис кортове, игрище за голф и малко летище.                                                                                                                                            
           Имаше три корпуса с четиридесет и осем обикновени и осемнайсет луксозни апартамента, три закрити басейна, две зали за прожекции, два спортни и един музикален салон, солариуми, ателие за художествени занаяти и множество кабинети на едни от най-добрите психоаналитици, терапевти и специалисти по неврологични заболявания. В обикновените апартаменти бяха настанявани най-вече представители на средния бизнес, чиято работа ги бе довела до временен нервен срив. Луксозните апартаменти се наемаха от богати клиенти. Клиника „Оруел” бе сред най-скъпите медицински завдения в Европа и имаше много висок престиж заради изключително комфорната обсановка и прецизно подбрания екип от специалисти, много от които светила в своята област. Клиентите по правило бяха от цял свят.
           Завеждащ клиниката бе Пол Номански – тридесет и девет годишен потомък на стар полски род, среден на ръст, възпълен, с къса рижа коса и сини очи. Обичаше три неща – работата си, парите и хубавата музика. Предпочиташе Вагнер.
          Беше  дванайсет и трийсет, когато излезе от кабинета си и тръгна по коридора, водещ към Трети корпус. Той бе едноетажен, с девет апртамента. Бяха заети пет. Тук случаите бяха тежки.
          Първият бе обитаван от Марвин Уелс – тридесет и седем годишен художник, гениален и луд. Лудостта му се проявяваше в изненадващи и с нищо непредизвикани изблици на агресия и омраза. В такива моменти мразеше света, хората и най-вече кръглите неща. Това донякъде обясняваше и всемирната му омраза, ако човек приемеше, че Вселената все пак е кръгла. Щом кризата отшумеше, ставаше занесен и вдъхновен и с часове не излизаше от ателието в апартамента си. Нещата, които рисуваше, бяха изненадващо потискащи и гениални. Много от картините му бяха закупувани от богати клиенти на клиниката, но нерядко бе посещаван и от колекционери. Банковата му сметка отдавна бе надхвърлила седемцифрено число. Той имаше една мечта:  да изсели местното население от острова, който бе закупил и да заживее там със своя старец и жена му. Когато мислеше за това, по лицето му се появяваше особено изражение. Чудесни старини ги очакваха неговия старец и засуканата му кучка. Беше дете на настоящ мултимилионер и бивша стрийптизьорка, изместена впоследствие от далеч по-млада сервитьорка. За петте години от пребиваването си тук никой от тримата не бе дошъл да го посети. Сумите за лечението му обаче се превеждаха редовно.
          Сега Марвин седеше на леглото и на лицето му бе застинало онова особено изражение, спохождащо го винаги, когато обмисляше мечтата си.
          Вторият апартмент бе зает от тридесет и една годишната, твърде известна преди време, Даяна Милър. Репортажите ѝ от най-горещите точки на света бяха събирали многомилионна аудитория пред екраните. Най-неочаквано преди две години, като гост на едно популярно публицистично предаване, тя бе запокитила кристалното преспапие срещу водещия и се бе нахвърлила върху него, опитвайки се да издере очите му. Почитателите ѝ бяха покрусени. Несъмнено нервите ѝ не бяха издържали и това не бе много учудващо, като се има предвид, че се бе нагледала на толкова много кръв. Кой можеше да я обвини, че в един случаен и с нищо не предизвикан момент психиката ѝ се бе сринала. Само семейството ѝ знаеше за пристъпите ѝ на буйство, които започнаха след тринайсетия ѝ рожден ден, когато една кола прегази брата ѝ близнак и кучето им пред очите ѝ. Бе в клиниката от година и половина. В по-голяма част от времето гледаше филми, от които по-чувствителните натури биха се почувствали зле. В останалото време досаждаше на главната сестра с уверения, че вече се е възстановила и трябва да се върне в телевизията. Но там отдавна я бяха отписали. За всичките си колеги и за шефовете си тя бе просто една откачалка. Можеше да се върне единствено в дома си. Семейството ѝ обаче прецени, че колкото и скъпо да му струва, по-добре за всички ще е тя да остане в „Оруел”.
          Сега Даяна седеше пред тоалетката и разресваше дългата си руса коса със замислено изражение. Знаеше, че никога няма да се върне в телевизията. Ръката ѝ спря да се движи. Имаше нужда да изживее нещо истинско. Усети го като глад. Нито терапиите, нито лекарствата бяха унищожили този глад. Но в тази шибана клиника нищо истинско не би могло да се случи!
          Продължи да разресва косата си. Бе по-отчаяна от всякога.
          Третият апартамент бе зает от четиридесет и пет годишния Данаил Хюс, който страдаше от раздвоение на личността. В него живееха едновременно пианист, гениален фалшификатор и досаден моралист. Ако не беше моралистът, останалите двама щяха да се спогаждат. Една нощ преди година Хюс бе влязъл в бар. В по-голяма част от времето моралистът отсъстваше, но имаше неприятния навик да се появава изневиделица в малките часове на нощта. Хюс си бе поръчал двойно уиски и след като го бе изпил и заплатил с една току-що перфектно изработена в мазето му стодоларова банкнота, бе повикал с показлец кварталното ченге и моралистът се бе оплакал от онези двамата. Федералните предпочетоха да потулят случая, особено като се имаше предвид, че близо три години не можеха да попаднат и на най-дребна следа, която да ги отведе до Хюс, а през това време той бе разпространил незнайно количество банкноти. Хюс прие да им сътрудничи и единственото услове, което постави, бе да преместят машината в една от стаите на апртамента му в клиниката – нали все с нещо трябваше да се занимава в свободното си от свирене време, пък и федералните бяха хора и закъсваха за пари!
          Сега Хюс приглади четинестата си коса и остана доволен от отражението си в огледалото. Беше висок, слаб, с добре сложено тяло. Бе в марков екип за тенис. Всеки ден по това време имаше среща с Дювал. Дювал бе достоен противник. Жалко обаче, че бе толкова досаден, когато говореше за любимите си рибки!
          Анри Дювал бе настанен в четвъртия апртамент. Беше бивш банкер, петдесетгодишен, пълен, невероятно подвижен, с благо изражение на майстор готвач. Бе убил жена си, бе я нарязал на парчета, след което бе нахранил любимите си рибки и бе седнал пред телевизора да гледа хокей и да яде пица. Психотестовете бяха доказали, че представите му за добро и зло са абсолютно мътни. В по-голяма част от времето четеше Джон Лок, Фройд и Ницше и изучаваше древноиндуски.
          Той тръгна към вратата, готов за партия тенис с Хюс, но се сети, че бе забравил да нахрани рибките. Върна се и сипа внимателно храна в аквариума. Петте рибки се стрелнаха, размахали воали. Една от тях се извърна и за миг се вторачи в него. Имаше погледа на жена му.       
          Само ако можеше пак да я убие!
          Той започна да си подсвирква и, леко пружинирайки, излезе от апартамента. Навън едва не се сблъска с Пол Номански. На лицето на Дювал още стоеше усмивката, родена от онази представа. Поздрави учтиво и продължи, подсвирквайки си.
          Пол Номански отвърна на поздрава и спря пред апартамент „пет”. Сензорите се включиха и вратата се отвори. Той прекоси коридора и застана до стъклената врата. В стаята имаше кръгло легло, а покрай стената бяха наредени играчки – нямаше нищо, което може да те нарани. Детето спеше на леглото с лице, обърнато към прозореца, който откриваше прекрасна гледка към боровата горичка. Беше около петгодишно, русо, с болезнено бяла кожа. Ръцете му лежах безжизнени в скута. Беше като застинал кадър. Това дете щеше да живее и да остарее, без да осъзнава абсолютно нищо.
          В небето над боровата горичка се чу жужене, а след това се появи хеликоптер. След малко щеше да се приземи на малкото летище. Там вече чакаше кола, която да докара посетителите. Не повече от десетина минути и те щяха да бъдат в кабинета му.
          Защо ли толкова се интересуваха от детето?
          След малко щеше да разбере.








          Маргит паркира в подземния паркинг на 33-та. Беше прескочила за около час до „Лебеда”, където обикновено обичаше да обядва. Беше замислена. Сутринта, когато стана, Рало се бе престорил, че спи. Но тя знаеше, че е буден, че е уплашен до смърт и че отчаяно търси изход от предстоящия фалит.
          Не посмя да го докосне. Излезе тихо, не по-малко уплашена от него. Ако в близките дни той не успееше да направи голяма продажба, фалитът беше неизбежен.
          Заключи колата си и тръгна км редакцията.
          „Колибра” бе малко издателство, което се помещаваше на 17-ия етаж на Полиграфическия център.
          Когато влезе, секретарката ѝ, младо чернокосо момиче, веднага се изправи.
          - Преди малко пристигна за вас!
          Беше дебел хартиен плик, най-вероятно съдържащ ръкопис. Погледна подателя. Името не ѝ говореше нищо, освен че живееше в най-богатата част на Южния квартал. Не ѝ се бе случвало автор да контактува направо с издател.
          - Ако някой ме търси, ме свържи! – каза Маргит и влезе в кабинета си.
          Прехвърли чантата през облегалката на въртящия се стол и остави плика на бюрото. После приближи до прозореца. Постоя загледана в усиления трафик на колите по Южния булевард. Движението донякъде ѝ подейства успокояващо.                                                                                                                              
         Върна се до бюрото си. По-добре бе да се занимава с нещо. Разряза плика и извади кожена папка. Разтвори я. Листовете, определено стари, бяха изписани със ситен, добре обработен почерк. Имаше обаче и множество писма. Папката навярно бе престояла поне десетилетие в някое чекмедже.
          Какво означаваше всичко това?
          Седна и се зачете.
          Времето се разтегна, после се превърна в люлеещ се стол, а след това в тетива, която летеше незнайно къде.
          Когато привърши, постоя няколко мига. Нямаше представа колко време е минало.
          Изправи се и отиде до прозореца. Не гледаше към Южния булевард, а на север.
          Там беше Прамос. Малко научно градче, отстоящо от Урбабинци на петдесет мили. Мнозина тук дори не знаеха за съществуването му.
          Тя се извърна към ръкописа и множеството писма.
          Това не можеше да е истина!
          А ако беше?!










          Всичко бе започнало преди повече от двайсет години, след една случайна среща.
          Милиони пъти в ежедневието хората казваха, че някой живее в крак с времето, че друг живее напред във времето. Но това, че в действителност всеки живее във време, различно от това на другите, и че малки движения в реалния миг са възможни, дойде в главата на един прогимназиален учител по математика от някакво селце край Карпатите, чиито прадеди са били мужици в една необятна някога източна империя. Като много гениални открития и това щеше да затъне в пясъците на ежедневието, ако не бе случайната среща на учителя с Махараджата – доколкото е възможно в живота да има нещо случайно.
          Махараджата не знаеше точните праметри на богатството си, поради прозаичната причина, че не му оставаше време да го изчисли. Бе завършил Калифорнийския, Хардвардския и Елзаския университет с направления в областта на физиката, химията и биологията. Бе защитил успешно дузина докторати и се бе отдал на изследователска работа и социална прогностика. И тъй като беше и ексцентик, ушите му бяха широко отворени за всякакви шантави и налудничави идеи.
          Махараджата бе поразен от количеството водка, което изпи прогимназиалния учител, но най-вече от прозрението му, че човечеството населява не само неимоверно малка част от пространството, но и неимоверно малка част от времето. И че реалният миг всъщност е нещо многоизмерно и в действителност всяко живо същество има свое местенце във времето.
           Това бе   тласъкът.
Махараджаата, чиито ексцентричност и ум съответстваха на богатството му, остави достатъчно пари на учителя, за да не страда от жажда до края на дните си, след което набързо посети дузина свои приятели, равностойни нему във всяко отношение. Така бе сформиран ТРЪСТЪТ, който имаше и парите, и въображението, за да положи основите на ПРОЕКТА. За по-малко от двайсет години бяха изградени трийсет и три научни градчета, пръснати по планетата и управлявани от Легислатори, за чиято истинска дейност и най-важното – цел, дори правителствата не подозираха. Дълбоко под земята във всяко от тях имаше Генератор. Генераторите бяха най-грандиозното нещо, създавано някога в историята на човечеството. Именно ТЕ щяха да  т е г л я т,  когато дойдеше времето. Всички градчета бяха закътани сред най-непристъпни места. Прамос бе единственото научно градче, разположено в близост до града мегаполис – Урбабинци. Тук, на Балканите, времената се бяха оплели още при сътворението на света и това бе причината за толкова кръвопролития и вражди. Затова и Прамос бе създаден тук – в самия център на Балканите, откъдето щеше да започне Изтеглянето. И след това животът не само в този район, но и по цялата планета  щеше да бъде съвсем друг. Всеки щеше да живее в своето време, а това до минимум щеше да сведе враждите и омразата, така характерни за тази епоха.
          Всеки трябваше да живее в своето време!
          Това бе ПРОЕКТЪТ „Зоните на времето”
          Маргит гледаше през прзореца.
          Възможно ли бе Прамос да беше това градче, за което се говореше в ръкописа и писмата?
          Тя се извърна и позвъни на секретарката си.








          Театър „Стил” се помещаваше в двуетажна сграда със старинна архитектура, преди петдесет години собственост на заможен сърбин, който я бе подарил на града. Със семплата си реклама и от години непребоядисвана фасада, притиснат между лъскав бутик и нощен клуб със съмнителна клиентела, театърът изглеждаше занемарен. Разностилието не беше нещо необичайно за Източния квартал. Независимо обаче от външния вид вътре бе просторно и чисто. На втория етаж се помещаваха голяма и камерна сцена, кафе бар и киносалон. На приземния етаж имаше четири складови помещения, две зали, които се използваха за репетиции и малко хале, превърнато в гримьорна.
          В една от залите този следобед репетираха части от „На дъното”, пиеса по мотиви на някогашен руски класик. Премиерата бе минала преди седмица, но Хосе Артурио продъжаваше да прави промени. Преди година бе завършил художествената академия по театрално изкуство и това бе първата му постановка. Според него замисълът трите действия да бъда обединени от ултрамодерен балет бе определено авангарден.    
          Хосе Артурио седеше на първия ред и мрачно гледаше момичетата. Бяха облечени в трика, къси поли, цепнати дънки и маратонки, изобщо във всичко, което даваше свобода на действията им.
Той примижа болезнено. Хореографията куцаше, музиката – някаква смес от съвремен джаз и стари източни мотиви – го дразнеше, а на всичко отгоре в състава имаше нещо, което силно го смущаваше.
          Артурио започна да разтрива слепоочията си, в които болката пулсираше тихо. Нямаше проблеми с алкохола, а само с изтрезняването. Вече от два дни не бе преставал да пие и бе станал страшно заядлив.
          Погледът му продължително се задържа на едно от момичетата. Имаше дълга къдрава коса. Фигурата му изглеждаше нереална. То сякаш плуваше и раздвижваше въздуха на неравномерни тласъци. Хосе Артурио усети повей и болката в слепоочията му стана непоносима.
          - Сто-оп! – изкрещя той и плесна с ръце.
          Музиката спря и групата замря. Онзи повей обаче продължи и това го вбеси. Пръстът му бодна въздуха по посока на момичето и повеят спря.
          - Ти откъде се взе?- кресна той.
          Нямаше спомен кога го бе включил в състава. Най-вероятно бе станало онази сутрин, когато разбра, че танцьорката, която споделяше малкия му луксозен апартамент в Западния квартал, се бе изнесла, предвидливо задигнала и всичките му спестявания. А мислеше да я прави звезда!
          - Питам те откъде се взе! – викна Хосе Артурио.
         Момичето стоеше бездиханно, само въздухът около него помръдна.
          За миг му се мярна мисълта, че то всеки момент може да се разтвори в него и, разбира се, ако го направеше, щеше да бъде, за да го унизи – като онази танцьорка.         
           - На теб говоря! Глуха ли си?
          Момичето продължи да го гледа с големите си сиви очи и точно тогава той разбра какво така силно го бе смущавало преди малко – бе точно това същество! Та то изобщо не се вписваше в състава! Стоеше като кръпка. Трябваше да се отърве от него. Още сега!
        - Хайде, махайте се! – викна той. – А теб да не те видя повече!
       Момичетата се заизнизваха мълчаливо към гримьорната – тясна, дълга, без прозорци, препълнена с овехтели мебели.
          Лариета седна пред тоалетката с потъмняло от времето огледало. Не погледна отражението си, а се взря в ръцете си – те трепереха. Инстинктивно напипа малкото портмоне в джоба на роклята си. Там имаше само десет евро. С тези пари щяха да преживеят с баща ѝ не повече от два дни. А после? Сърцето ѝ пропусна няколко такта. Тази работа ѝ бе страшно необходима, но тя не можа да я задържи и вината бе изцяло нейна, убедена беше, макар мъжът, който  я включи в групата преди дни, да нямаше нищо общо с този човек преди малко. Онзи бе благ и състрадателен и в очите му имаше горчилка. Той веднага бе разбрал, че тя се нуждае неистово от работата и нещо повече – бе се възхитил на талнта ѝ. Мъжът преди малко бе груб, арогантен и я мразеше, и навярно имаше съвсем основателна причина за това.
          Тишината около нея се сгъсти. Нямаше смисъл да се оглежда, за да види косите погледи на другите момичета. Те прекрасно бяха усетили омразата на режисьора към нея и знаеха, че тя вече не е една от тях. А това сплотява. Лариета разгада тяхната неприязън. Стана и се отправи сковано към вратата.
          Когато излезе от сградата, светлината на деня се стовари върху нея и я зашемети. Като насън тръгна по Търговската, която свързваше Източния квартал с Центъра. От близката пряка изскочиха двойка „Парери” и ревът на моторите им простреля късния следобед, после заглъхна в съседните улички. Макар и рядко появите им в Източния квартал не бяха нещо необичайно и сега не смутиха никого. „Парерите” владееха източния квартал там, където движението на пешеходците бе най-голямо. Те бяха виртуозни шофьори. Освен майсторлъка
ги водеше и една безпогрешна интуиция да предугаждат за части от секундата резките и изненадващи обрати в движенията на пешеходците. При техните набези никога нямаше жертви, за разлика от тези на „Лирите”, които бяха родени убийци. „Лирите” обаче никога не се появяваха тук. Тяхна територия бяха покрайнините на Северния квартал.
          Лариета продължи да върви. Пъстротата на витрините, множеството хора и онези специфични аромати, които имат улиците в късните следобеди, обикновено я успокояваха. Този път обаче напрежението в нея не се разсея.
          В ушите ѝ неочаквано се появи тих звук и започна да нараства.
          Тя забърза.
          Някакъв мъж сепнато я погледна и изтърва очилата си. Лариета видя като на забавен кадър как той се наведе и невиждащо заопипва паважа пред себе си.
          Звукът в ушите ѝ продължи да расте.
          Ускори крачка.
           Ято гълъби, мързеливо накацали по покривите на съседни сгради, излетяха подплашени, като вдигнаха невъобразим шум след себе си.
          В главата ѝ се появи болка и започна да пулсира в слепоочията ѝ. Някъде зад нея се пропука стъкло на витрина.
          Болката в главата ѝ се усили.
          По улицата премина необяснима възбуда и хората уплашено се заозъртаха.
          Ставаше нещо.
          Тя знаеше, че то има общо с нея. По лицето ѝ започнаха да се стичат вадички пот, болката продължаваше да нараства. Периферно забеляза, че пешеходците наоколо изглеждаха като зашеметени.
          Започна да тича.
          Хората се отдръпваха от пътя ѝ. Болката запулсира във върховете на пръстите ѝ.
          И точно тогава се случи.
          Беше като тласък.
          Зад нея се чу звън на падащи стъкла. Наблизо някой започна да крещи.

                                                                                                                                   





         

          Жил Беллас седеше срещу бюрото на Гавридис, протегнал крака върху ниската масичка и почукваше с химикал по зъбите си.
          Гавридис се бе съсредоточил върху някакъв материал. Бе трийсет и пет годишен, едър, мускулест, с къдрава черна коса. Двамата с Жил почти едновременно бяха започнали работа във вестника като стажанти и в следващите седем години бяха извървели нелеките пътища до две от най-престижните и отговорни длъжности: Завеждащ „Програмни направления” и Ръководител „Информация”.
          Гавридис вдигна ръце на тила си. Чертите на лицето му бяха груби, но очите му бяха топли и изненадващо сини.
          - Какво ще кажеш довечера да отскочим до „Сантория”? – предложи Жил.
         Гавридис се усмихна унесено.
          - Усещам мирис на море. Ще пиеш ли нещо? – попита.
          - Сипи коняк. Вече е късно и нищо не би могло да изскочи – каза Жил. 
           Гавридис се изправи несигурно. Изглеждаше като човек, който стъпва по палуба на кораб. Извади от барчето бутилка и сипа в две чаши , като едва не ги разля.
          Жил го гледаше внимателно. Ръцете на Гавридис определено трепереха. Изведнъж Жил изпита непонятно безпокойство. То рязко нарастна и сърцето му се сви от страх. За миг се почувства като пешеходец, видял в последниья момент връхлитаща го кола.
          Сърцето му спря да бие. Знаеше, че след миг ще бъде мъртъв! Затвори очи. Спирачките неистово дълго свистяха и този писък стисна мозъка му. Времето се разтегна. След това стана дяволски тихо. Може  би бе мъртъв? Бавно отвори очи. Колата бе спряла на сантиметри от него. Майка му притича и го грабна в ръцете си.
          Мигът отлетя.
          Жил пое въздух и погледна Гавридис. Той държеше чашите и синьото на очите му бе най-изуменото синьо, което някога бе виждал.
          - Дяволска работа! – каза Гавридис. – Спомних си съвсем ясно първото ми излизане с лодка в морето. И този прибой! Чу ли го? – попита нервно.
          - Не беше прибой! – издума Жил. – Нещо друго беше.
          В този момент телефонът иззвъня. Гавридис остави чашите и вдигна слушалката.
          - Какво?! – запита след няколко мига мълчание. – Тръгваме!
          Той затвори и погледна Жил.
          - „Онова нещо” сега се е развихрило на Търговската!




                                                                                                                                     





          
          Когато пристигнаха, по цялото протежение на Търговската цареше невероятна суматоха. Зад колата им, набивайки спирачки, спря кола на SD и от нея слезе Латисия Силвес. Преди години пътищата им с Жил се бяха пресекли за една нощ. Бяха останали приятели. Сега тя го забеляза и му махна с ръка, като започна да си проправя път, следвана плътно от оператора си, който снимаше в движение.
          Гавридис посочи на Жил близкия магазин за цветя. Витрината бе рухнала и стъклата се бяха разпилели по улицата. Собственикът, около шейсетгодишен мъж, стоеше на вратата блед и уплашен. В съседното кафене, залепено до цветарския магазин, обаче всичко си бе на мястото. В един от пепелниците димеше все още незагасена цигара, а чашите с кафе или сок стояха непокътнати. Сякаш между двата магазина се бе издигнала невидима стена – от едната страна нещо бе вилняло, чупило, обръщало, а от другата се бе запечатил покоят.
          Жил и Гавридис продължиха напред. Наоколо хората сновяха зашеметени сред обърнати колички с плодове, прекатурени маси и столове, изпотрошени витрини. Някакъв луд вихър бе разпилявал и трошил всичко по пътя си и след двеста метра по-нагоре бе спрял – точно на пешеходната пътека до магазина за детски играчки „Малката Кейт”. Стилажите стояха непокътнати, а балони на огромни гроздове леко се полюшваха.
          - Вземи няколко интервюта – каза Жил и се насочи към близката линейка.
          - Какво е станало докторе? – обърна се към един от лекарите, който в този момент превързваше ръката на възрастна жена.
          Лекарят бегло хвърли поглед на журналистическата му карта.                                                                                                                                                              
           -Всичко е някаква лудница! – отвърна. – Вижте я! – посочи с глава жената пред себе си. Тя се полюляваше и тихичко си тананикаше. – Не е в състояние и името си да каже!
          - Има ли смъртни случаи?
          - Една жена е починала от инфаркт – лекарят завърши превръзката. – Всички наранявания обаче са от падания, а вижте какво е наоколо!
          Жил проследи погледа му. Тротоарите и уличното платно бяха засипани със стъкла от изпотрошени витрини.
          - Ако всички тези парчета наистина са летели из въздуха – продължи лекарят, - както твърдят очевидци, щеше да има поне стотина заклани и двамата с вас сега щяхме да газим из локви кръв. А такова нещо въобще няма! Не знам какво всъщност е станало!
           Двама санитари притичаха с носилка. На нея лежеше момиче. Изгележдаше заспало.                                                                                                                             
           - Мъртво ли е? – запита Жил и усети, че сърцето му спря.
          Лекарят потърси пулса, след това внимателно опипа раната на челото му. Тя вече не кървеше.
          - В шок е! – отвърна, загледан замислено в момичето.
          То имаше дълга къдрава коса, по-скоро черна, отколкото кестенява. Чертите му бяха изключително фини. Бе в жълта памучна рокля и платненки на бос крак. Бе невероятно красиво.
          - Откарайте го в „Света Екатерина”! – нареди лекарят на двамата санитари.
         Жил усети непонятно безпокойство.
          - Защо там? – запита.
          „Света Екатерина” бе болница, но и приют. Поемаше лечението на изключително бедни, изхвърлени от живота хора. Съществуваше от дарения на частни лица и фондации.
          - Това дете е не само в шок – каза лекарят, като продължаваше да гледа момичето. – То е и гладно! В последния месец направо е гладувало. Там поне ще го нахранят!
          Жил изпита зашеметяваща болка. Такава болка бе изпитал един единствен път в живота си – беше на шест години.
          Майка му приседна на единия от двата куфара, изнесени на тротоара, и го погледна с измъчена усмивка. Той съзря зад погледа ѝ отчаяние и се притисна уплашено в нея. Раменете ѝ се разтресоха безмълвно. Ще оцелеем, детето ми! Ще оцелеем!, каза тихо. Бяха буквално останали на улицата – без пари, без каквато и да е било надежда. И точно в този миг Жил реши, че ще успее. И не за друго, а за да имат подслон и с какво да се нахранят!
           Споменът отлетя така неочаквано, както се бе появил.
           Жил прокара ръка през лицето си.
           - Искам да го изпратите в клиника „Оруел”! – решението го взе мигновено. – Вестникът ще поеме разноските му – допълни, отгатнал мислите на лекаря.
          Извади телефона си и набра номера на Пол.
          С Пол Номански се бяха запознали преди девет години на едно благотворително парти. Тогава Жил бе студент по журналистика четвърти курс, а Пол току-що  бе получил диплома за психиатър интернист.
          - Какво мислиш да правиш? – бе попитал по някое време Жил, вторачил поглед в съпругата на сенатор Уилямс.
          - Пари! – простичко бе отвърнал Пол.
          Жил разбра, че и двамата си приличат.
          За девет години Пол бе създал частната клиника „Оруел” и бе станал почетен член на дузина европейски и световни медицински асоциации, а Жил закова в десетката на най-добрите журналисти в Европа.
          След втория сигнал Пол вдигна слушалката.
          - Здравей! – Жил несъзнателно се огледа наоколо.                                                                                                                              
          Хората продължаваха да сноват все още силно възбудени.
         - Обаждам ти се от Търговската. Тук е някаква лудница. И без друго ще го чуеш по новините, в момента предават по SD, можеш да включиш. А сега конкретно. Изпращам ти едно момиче. Искам да го настаниш и лично да се погрижиш за него. Аз ще поема разноските!
          Жил изчака да чуе потвърждение отсреща и затвори. Извади своя визитка и надраска на обратната ѝ страна адреса на клиниката, макар всеки шофьор в града да го знаеше.
          - Това ще послужи за пропуск – каза и я подаде на лекаря.
          Хвърли още един бърз поглед на момичето и тръгна из навалицата.
          Наблизо някакъв старец се оглеждаше безпомощно. В ръцете си държеше строшени очила. Явно без тях не виждаше. Жил приближи и го докосна по рамото. Старецът подскочи и се извърна. Очите му бяха избледнели и воднисти. Гледаше някъде около Жил. Беше сляп като прилеп.
          - Не се страхувайте! – каза Жил. – Ще намеря някой да ви придружи до вкъщи. Къде живеете?
          Старецът поклати глава.
          - Не искам да се прибирам – продума толкова тихо, че Жил по-скоро отгатна думите, отколкото ги чу. – Може пак да го видя!
          - Кого? – попита Жил
          - Алън! – отвърна старецът.
          - Кой е Алън?
          Старецът се взираше далеч пред себе си.
          - Командирът ни.
          - Командирът на кого? – запита Жил.
          - На нас, командосите! – в гласа на стареца прозвуча твърда нотка.
          Извърна глава по посока на Жил и пипнешком намери ръката му.
          - Мислех, че е мъртъв! – прошепна. – Всъщност умря преди петдесет години. Но преди малко го видях. Бях свалил очилата си, за да ги почистя и тогава го видях. Вървеше срещу мен. Здравей, старче!, каза Алън. Това ти ли си?, попитах. Разбира се, че съм аз, отвърна. Не можех да му кажа, че е умрял. Беше си все същият – висок, рус, млад. Прегърна ме. Успокой се, каза. Жив съм! Нали ти казах, че няма да умрем!
          Тялото на стареца се разтресе от конвулсия.
          -Точно така ми каза и тогава. Няма да умрем! Ще издържим! Всички ще издържим и ще останем живи! И точно тогава пъкълът изригна изпод краката ни. Алън ме блъсна на земята, за да ме предпази от куршумите, а сам закрачи напред.
          Очите на стареца бяха вперени в нещо, което го хипнотизираше.
          - Виждали ли сте някога как крачи командос?
          Жил не отвърна.
          - Земята наоколо хвърчеше из въздуха, а Алън вървеше, стреляше и цялото му същество призоваваше силите на ада да се стоварят единствено върху него. Един снаряд падна в краката му и в миг той изчезна – погледът на стареца угасна. – Изравнихме всичко пред себе си двайсет мили напред. Нищо не остана! – гласът му замря. – Само двайсет трима останахме от петдесет. Бяхме по на двайсет и пет. Единствен Алън бе по-стар от нас – с цели три години!
          - Успокойте се – каза Жил.
          - Той е жив! Видях го! – каза старецът. – Искам пак да го видя!
          - Добре – съгласи се Жил. – Седнете тук – той го отведе до един стол и го настани. – Скоро ще се погрижат за вас.
          Отнякъде изникна Гавридис. Беше нервен.
          - Всичко е някакъв кошмар! – каза.
          - Научили нещо за починалата? – попита Жил.
          - Жена е – отвърна Гавридис. – На седемдесет и три години, вдовица. Няма деца. Живеела е сама в една от съседните сгради. Имала е навик по това време на деня да излиза и да сяда в кафенето до магазина за играчки „Малката Кейт”.
          Седемдесет и три годишната Лариса Манченко, бивша медицинска сестра, жена с тих и незабележим живот, влезе в хрониките като „Малката Кейт”. По ирония на съдбата някога така я бе наричал баща ѝ.







          Един от бутоните на интерфона присветна, придружен от монотонен звук. Нещо спешно бе изникнало в клиниката.
          - Слушам! – кратко каза Пол.
          - Имаме проблем, професоре! – прозвуча гласът на главната сестра Розали Болтън.
          Розали Болтън бе петдесет и седем годишна, неомъжвана, умна и изпълнителна. Ръководеше помощния персонал. Бе започнала да работи тук преди осем години и нито за ден не бе излизала в отпуск. Тя никога не би го безпокоила за нещо маловажно.
          - Какъв? – попита Пол, обхванат от лошо предчувствие.
          Отговорът се забави.
          - Оливър Слейк! – гласът ѝ прозвуча приглушено.
          Пол усети, че косъмчетата по ръката му настръхват.
          - Какво за Слейк?
          - Карън Стоун твърди, че го е видяла в стаята на момичето, което приехте следобед.
          Преди пет години Оливър Слейк бе нашумял сериен убиец, който бе изнасилил и заровил живи шестнайсет жени в изкопани предварително гробове, в огромното му имение в Дакота. Една от жертвите му се бе спасила по чудо – Карън Стоун. Тя бе дете на богати фермери от Канзас. Бе постъпила в клиниката, беше се възстановила напълно и останала да работи като сестра. В болничния архив нейният случай фигурираше като случаят „ОливърСлейк”. В продължение на четири години психиката ѝ не показваше никакви отклонения. Пол с пълно право се гордееше с този успех. По всичко личеше, че Карън завинаги е погребала онзи кошмар. До днес!
          - Как е сега?
          - Дадохме ѝ силно успокоително.
          Розали Болтън за миг се поколеба, после продължи.
          - Мисля, че е по-зле, отколкото когато дойде!
          - А  момичето?
          - В шок е.
          - Намери доктор Хакет и доктор Фарино! След два часа и двамата ги искам в кабинета си – нареди той.
          Хакет и Фарино заедно с Пол бяха участвали в лечението на Карън и тяхното мнение в момента щеше да му бъде изключително необходимо.
          Пол се почувства невероятно потиснат. И как не! Беше девети юни!
          Той бе обсебен от окултното значение на числата и вярваше, че деветката по някакъв начин е съдбоносна за него. Бе роден на девети юни, сборът от цифрите на рождената му дата даваше девет, първата си дисертация бе защитил пак на девети и бе станал завеждащ клиниката на същата дата. Но съвпаденията не спираха дотук. Сборът от цифрите на номера на къщата му бе девет, като и този на мобилните му телефони. Преди години баща му бе починал на девети и ето днес, пак на девети психиката на сестра Карън се бе сринала.
           Той излезе от кабинета и тръгна по източното крило. Нямаше смисъл сега да я посещава. Щеше да го направи, след като изслушаше заключенията на двамата лекуващи лекари и главната сестра.
          В източното крило бяха разположени апартаменти, в които настаняваха пациенти, лечението на които бе почти символично и изискваше кратко пребиваване. Но всички можеха да си платят, за разлика от момичето, което Жил му бе изпратил. Пол усети смътна тревога. Бяха настанили момичето в апартамент „9”.
          Той рязко се извърна, доловил за миг чуждо присъствие зад гърба си.
          Коридорът бе пуст.
          Прокара ръка през косата си. Не искаше да си представи какво можеше да стане, ако тъщата на сенатор Грей научеше що за пациент е настанен в апартамент до нейния. Бе невероятен сноб и неминуемо щеше да последва скандал.
          Той спря пред апартамент „9” и адреналинът му рязко се увеличи. Отвори вратата с чувството на смътен страх. Прекоси коридора с кристално огледало и картина на Парнаж на стената и спря пред спалнята. Вратата бе отворена. Тежки сини завеси закриваха прозореца и в стаята се стелеше хладен сумрак. Момичето лежеше в леглото. Изглеждаше заспало.                                                                                                                                   
          Пол се приближи. Едната ръка на момичето бе положена върху гърдите му, а другата висеше безжизнено. Улови китката и потърси пулса – беше слаб, но равен.   Момичето спеше.
          Беше изключително красиво. Подобни създания природата създаваше рядко и най-вероятно, за да задоволи някакъв свой непонятен порив. Като дете баща му го водеше в парка  „Алиса”. Така беше и последният път.
          Пол усети ръката си в неговата и вдигна очи. При вида на този висок мъж в бял костюм и с красива усмивка сърцето му благоговейно замря. Светът беше феерия от светлини, звуци и аромати. В един миг в очите на баща му се появи почуда и Пол видя на ревера му да се появява червено цвете и да расте. Баща му притисна цветето и между пръстите му зпочна да се процежда вишнев сок. Наблизо изпищя жена.
          Мигът изчезна.
          Пол пусна ръката на момичето – сърцето му биеше лудо. Споменът бе толкова ясен, че бе усетил ароматите от онзи миг – и най-вече мириса на жасмин зад себе си.
          Момичето продължаваше да спи. Все още разтърсен от спомена, Пол излезе  от апртамента и бързо тръгна по обходния коридор. Апартаментите бяха разположени на различни нива и входовете им извеждаха на различни места от градината. Практически всеки пациент би могъл да избегне среща със съседите. Обходният коридор се използваше предимно от обслужващия персонал и Пол се зачуди, като видя срещу него да се носи някаква призрачна фигура. Беше Жозефина – тъщата на сенатор Грей. Бе облечена както винаги ексцентрично – сега бе в електриково зелена роба. Всяка година пристигаше в клиниката за ден-два и оставаше с месеци. Беше силно истерична, но иначе нормална жена, която просто не можеше да понесе мисълта, че остарява. С приближаването ѝ Пол различи върху гърдите ѝ червено петно, което се уголемяваше. Дъхът му спря. Господи! Това не можеше да се случи в неговата клиника! Трябваха му няколко мига, за да осъзнае, че това не беше кръв, а букет макове, които тя притискаше до гърдите си.
          - Здравей, Пол! – Жозефина изглеждаше възбудена.
          Ръката ѝ докосна рамото му и той почувства неимоверното желание на тази жена да съхрани младостта си.                                 
         - Даяна Милър е засипала ателието на Марвин с макове, седи на земята и къса листенцата им, а той рисува като луд. Не можете да си представите колко е вълнуващо! – гласът  ѝ бе нисък и приглушено дрегав.
          - Изглеждате прекрасно – успя да каже Пол, съвзел се от онзи миг на връхлетял го ужас.
          - Баща ми имаше плантация с макове – занесено каза Жозефина и премрежи очи. – Не можете да си представите каква красота! И знаете ли какво ми се случи преди малко? – гласът ѝ стана глух, а очите  ѝ го гледаха с почуда. – Преди малко видях Сорес до езерото „Любовта на феята” – прошепна.
          - Коя е Сорес?                                                                                                                         
          - Дъщерята на гувернантката ни, разбира се! Но това дете, което видях, и с което разговарях преди малко, не можеше да е било Сорес, нали? Та Сорес умря преди двайсет години!
          - Понякога човек си спомня неща, които мисли, че е забравил – каза колебливо Пол.
          - Не, не съм я забравила – отвърна Жозефина. – Бяхме на една възраст и аз много я обичах. Ще отида да разкажа за това на Даяна. Това дете знаеше името ми!
          - Тук всички знаят името ви – каза Пол.
          - Но единствено Сорес ме наричаше Джеф! – каза Жозефина и поклати глава. – Обичам да идвам тук, докторе! Просто не знам какво бих правила, ако ви нямаше вас, или пък това място. Сигурно сега щях да бъда някъде със скучната си дъщеря и тъпия си зет и да се наливам с мартини.
          Жозефина помаха артистично с върховете на пръстите си и се понесе. Как ли би реагирала, ако научеше, че момичето, което заемаше апартамент до нейния, е толкова бедно, че не бе яло нищо в последните дни?
          Той я проследи с поглед и забърза към кабинета си.







          Жил Беллас отмести папката. Беше копие и струваше 750 хиляди евро!
          Цяла сутрин петима адвокати на вестник „Факел” водиха тежка битка с адвоката на Марио Рало. Петимата бяха изключителни професионалисти, но в продължение на пет часа така и не успяха да смекчат исканията, които младият и зъл адвокат на Рало постави. Не можеха да намалят нито с едно евро исканите от него 750 хиляди.  И то без правото вестникът да публикува копието в друг вид, освен като журналистически материал! Опитаха се да оспорят автентичността на текста. Удариха на камък. Ръкописът бе намерен от далечен племенник, единствен наследник на някакъв учен, загинал в самолетна катастрофа. Племенникът живееше в Южна Америка. Преди дни бе дошъл в Европа, за да прецени какво да прави с къщата на чичо си. Къщата му бе харесла, но нямаше нужда от нея и щеше да я продаде чрез адвокат. Прегледал бе дали няма нещо, което все пак би искал да запази за себе си. Спрял се бе на красиви сребърни прибори, шах – фигурките на който бяха от слонова кост – и малка масичка от кехлибар. Бе извикал специалисти да отворят сейфа, вграден в голямата библиотека. За изненада на специалистите и негово разочарование, вътре имаше само ръкопис, подвързан с кожа. Пожълтелите от времето страници бяха изписани с добре обработен почерк и придружени от множество писма, клеймата на които бяха от различни места на света. Нищо чудно неговият роднина да се е надявал един ден да се изяви и като писател! В такъв случай най-малкото му бе задължен! На потъналото в прах бюро имаше също толкова прашна книга – единствената художествена книга в цялата къща – „Малкият принц”, луксозно издание на „Колибра”. Племеникът бе поставил ръкописа в един хартиен плик и просто бе надраскал адреса на първото му попаднало  пред погледа, издателстово.  Куп специалисти се бяха ровили в случая няколко дни. Нямаше ни най-малко съмнение, че ръкописът и писмата са автентични. Петимата адвокати на вестник „Факел” знаеха, че адвокатът на Марио Рало не блъфира и че ако не се съгласят на исканата цена, веднага щеше да изтича при конкурентите. С потни лица и нервни в безкрайно елегантните си костюми, те приеха всички искания, подписаха договора и собственото си поражение. Адвокатът на Марио Рало ги дари с една вълча усмивка, която откри два реда пожълтели зъби. Поприглади поизмачкания си демодиран костюм и потупа Рало по гърба.
          Рало бе потен не по-малко от петимата адвокати. Би се съгласил и на десетократно по-малка сума. Петимата го знаеха и това правеше поражението им смазващо.
          И ето сега – папката с копието струващо 750 хиляди евро, стоеше на бюрото на Жил.
          Той привърши материала. Само след часове щеше да излезе на първа страница.
          Стана и се загледа през прозореца. Днес денят бе облачен и навън бе започнало да ръми.
          Върна се при бюрото си, натисна копче на клавиатурата и материалът замина за печатницата. Изпита усещането, че е търкулнал снежна топка по заснежен склон. Каквото имаше да става, щеше да се случи в следващите дни, а може би часове. Материалът определено ще бъде сензацията на годината. А може би на десетилетието! Тази мисъл го накара да се усмихне.
          Погледна часовника си. Преди час Пол му се бе обадил и настоял за среща.
          Трябваше да побърза.







          Синята зала на „Сантория” имаше осемнайсет маси, повечето с по две или четири места. Тук един скромен обяд излизаше не по-малко от 500 евро, но заведението почти винаги бе пълно.
          Жил се огледа. Този ден заведението бе бедно откъм посетители. Изключение внасяше присъствието на световноизвестния аниматор Виктор Пах – толкова талантлив, колкото и неприятен като личност. Бе на около шейсет, нисък и дебел, с провиснали мустаци, които придаваха гротесков вид на кръглото му, с малки очички лице. Обядваше с момиче, което едва ли имаше и двайсет години – поредното му завоевание. Поддържаше връзки едновременно с две или три тийнеджърки от хайлайфа, чийто общ брой на годините не надхвърляше неговите – така твърдяха жълтите издания, а той не отричаше.
          През една маса, в компанията на двама мъже, седеше Салия Бериша, водещ на най-гледаното публицистично предаване в Европа – „Кой си ти?!”. От седемнайсетминутен разговор с гост в студиото Салия Бериша правеше изключителна публицистика и невероятно шоу, което доставяше наслада на рекорден брой зрители и не падаше от топкласациите вече четири години. Той бе не просто професионалист – бе виртуоз! На „Горещия стол” се изреждаха и се надпреварваха да седнат политици, бизнесмени, хора на изкуството, авантюристи. Сега Салия и Жил срещнаха погледи. Салия му кимна приятелски. Жил бе в десетката на най-добрите журналисти и след днешния материал несъмнено щеше да бъде един от следващите поканени в „Кой си ти?!” Усети тръпка на възбуда.
          В дъното на залата се появи Пол. Бе в бял панталон и черна копринена риза. Прекоси залата и се настани срещу Жил.
          - Здрасти – каза. Изглеждаше уморен. – Обядът ще е за твоя сметка, нали? – поиска да е наясно.
          Жил щедро се засмя. Имаше здрави и едри зъби. Всичко на този свят, което можеше да се купи с пари, не си струваше ядовете.
          Освен това му бе длъжник.
          - Така да е! – отвърна. – За аперитив предлагам по една черешова от 85-а и салата „Нептун”.
          Пол кимна. Само дотук поръчката струваше колкото половината заплата на начинаещ инженер.
          - Освен това – каза Жил, - ще платя и престоя на момичето.
          Пол го изгледа, както се стори на Жил, странно.
          Изчакаха, докато келнерът донесе поръчката, и мълчаливо чукнаха чашите.
          - Не е нужно да плащаш – каза Пол, след като отпи и остана доволен.
          Това наистина бе черешова от 85-а!
          - Клиниката няма да обеднее от няколко банки глюкоза! – довърши.
          Жил застана нщрек. Пол бе пословично меркантилен и такова изказване звучеше направо невероятно от неговата уста.
          - Няма да взема пари за момичето. Дори ще ти подаря една информация – допълни Пол.
          Зъбите на Жил се оголиха в усмивка.
          - И къде е клопката? – запита.
          - Няма клопка.
          - Тогава сигурен ли си, че си добре?
          - Не съм много сигурен – отвърна Пол.
          Определено изглеждаше угрижен.
          Жил се облегна и впери очи в него.
         - Давай направо! – предложи.
          Пол отпи голяма глътка.                                                                                                                                 
         - Допуснахте грешка с „Малката Кейт” – каза, след като изтри със салфетка ъгъла на устните си. – Починалата няма нищо общо със случилото се на Търговската. Просто  биологичният часовник на жената е спрял точно тогава. Чиста случайност! Виновник за случилото се е друг!
          Жил премисляше. Няколко мига.
          - Момичето?! – предположи напосоки.
          Пол кимна. Беше нервен. Настроението му се предаде и на Жил.
          - Живо ли е? – гласът му прозвуча дрезгаво.
          Пол кимна утвърдително.
          - Знам, че се грижиш добре за него.
          - Вече не е при мен.
          Очите на Жил станаха студени.
          - И защо, ако смея да попитам?!
          Пол забави отговора.
          - Просто му давам отсрочка – уморено каза.
          Жил се приведе напред
          - Отсрочка за какво? – гласът му задра.
          - За живот! – отвърна Пол.
          И бе искрен.
          Някъде далеч звучеше музика. Жил разтри лицето си и се озърна. Масата, на която допреди малко седеше Салия Бериша, бе празна.
         - И сега къде е ? – извърна се отново към Пол.
         - Утре вечер ще танцува в „Хиляда и една нощ”.
          „Хиляда и една нощ” бе сред най-прочутите заведения в целия регион. Посетителите му по право бяха милиардери. Там всичко съответстваше на класата на клиентите. Те плащаха фантастично много и получаваха най-доброто.
          В „Хиляда и една нощ” дори компаньонките бяха на изключително ниво. Преди месец клиент бе оставил на едно от момичетата чек за един милион долара като благодарност! Момичето просто бе седяло цяла вечер на масата му и двамата бяха разговаряли за древношумерско изкуство и източни религии. Мъжът се бе изумил от познанията на момичето, а красотата и финесът бяха просто луксозна опаковка към ума му.
          - Директорът, който отговаря за програмата, е мой приятел! – каза Пол.
          При друг случай Жил би се изсмял. Приятел, как ли пък не! Най-вероятно бе негов пациент, ако не той, то някой член на семейството му и не желаеше това да стигне до пресата. Когато имаше интерес, Пол умееше да мълчи.
          - Вчера го помолих да види момичето – продължи. – Обади ми се малко след това. Каза, че е невероятна находка! Не знаеш какви чудеса може да направи една банка глюкоза! Още утре вечер ще го включи в програмата. Между другото момичето е дете на Ванеса Сентал.
          Жил премисляше чутото.                                                                                                                                          
          Преди седем години Ванеса Сентал бе най-нашумялото име в модерния балет. Изчезна от сцената за една нощ. Бе намерена мъртва в малкия си апартамент в Париж. Убийство или самоубийство? Не се разбра. Но щом момичето бе нейна дъщеря, то ако не богато, момичето поне не би трябвало да гладува!
          Пол разгада мислите му.
          - Ванеса е била омъжена за някакъв невероятно посредствен човек. След смъртта  ѝ пропилял всичко на конни надбягвания, след което деградирал напълно.
          - И си сигурен, че момичето е причина за случилото се на Търговската? – запита Жил.
          - Абсолютно! В него има нещо, което променя времето и човек може да изживее неща, които силно желае, - нещо от миналото или пък от бъдещето. Не съм съвсем сигурен, но е така. Сам го изживях!
          По челото му бяха избили капчици пот.
          - Нещо като машина на времето, вградена в тялото на човек ли? – запита Жил.
          - За Бога! Не знам! – гласът на Пол премина в хриптящ шепот. – Но знам, че това момиче е единственото оживяло от „прокълнатите”! Двамата причинители на предишните инциденти са починали на място, а детето е практически мъртво. И съвсем скоро ще започнат да търсят момичето.
          - За какво говориш?- запита Жил.
          - Онзи ден дойдоха за хлапето от „Белите череши”. – Пол почти бе залегнал на масата. – Отведоха го! Дори не попитаха родителите. Не можах да им попреча. Никой не можеше. Звъннах на сенатор Грей, но той само като чу името на отдела, от който бяха онези двамата, бе готов да се закълне, че не ме познава, камо ли да се застъпи за детето. Заекваше така, сякаш бе видял самия дявол.
          - И къде е сега то? – попита Жил.
          - Нямам и най-бегла представа – каза Пол. – Мога обаче да ти гарантирам, че вече са разложили мозъка му и че дори няма да си направят труда да го съберат в лопатка. И в детето, и в момичето има „онова нещо”, което толкова ги интересува! Детето им е в ръцете. Но от него не е останало нищо, или почти нищо. Остава момичето! Подведохте ги с „Малката Кейт”. Сега работят по тази следа. Сигурен съм, че са разфасовали и последия атом от трупа на бедната старица. Съвсем скоро обаче ще разберат, че са на погрешен път. И ще се досетят. Те са досетливи момчета. И ще тръгнат да търсят момичето.
          - Може и да не го намерят – предположи Жил.
          Пол поклати глава.
          - Повярвай ми! То само ще ги отведе до себе си. Така е устроено. Ако „онова нещо”, което е в него, не излиза навън, ще го разкъса. Единственото, което можах да направя, е да му дам отсрочка.
          Жил се замисли. 
          - Генератор! – каза.
          - Какво? – не разбра Пол.                                                                                                                                  
          - „Онова нещо”, за което говориш, е генератор. Момичето го има, както са го имали само малцина от човечеството. По тяхно подобие са създадени Генераторите на градчетата.
          - Може ли по още една черешова от 85-а? – предложи Пол.
          Изчакаха келнера да изпълни поръчката в мълчание.
          - Слушай! – каза Пол след като отпи. – Не желая да имам нищо общо с момичета, които ми пращаш, с някакви генератори или пък градчета. Достатъчно са ми моите луди! Не желая да се замесвам в нищо.
          - Съжалявам – каза Жил. – Вече си замесен! Ти си този, който даде отсрочка на момичето.
          Пол се облегна на стола и се замисли.
          - Помниш ли деня, в който за първи път се срещнахме? – попита.
          - Не мога да го забравя – каза Жил. – Тогава се запознах и със Силвия. Тя ме представи на съпруга си – сенатор Уилямс. Цели две години търчах подире му и пишех хвалебствени материали за него. Докато не се усети, че спя с жена му. Честно казано, не очаквах толкова да се ядоса!
          - Питам те коя дата беше? – Пол се приведе напред.
          - Девети юни! Точно на този ден  пет години преди това бе починала майка ми.
          - Така си и знаех! – въздъхна Пол.
          - Че майка ми е умряла пет години преди това?! – не повярва Жил.
          - Не – каза съкрушено Пол. – Че е било девети!








          Когато Марио Рало излезе от антиквариата, слънцето вече залязваше, а на ъгъла се разграбваше поредното издание на „Факел”.
          Усети тръпка на възбуда. Те с Маргит бяха в основата на всичко това.
          Свърна по една сравнително тиха улица, където беше паркирал, и потегли.
          Когато се прибра, видя, че колата на Маргит е в гаража. Като далечен спомен му изглеждаше сега срещата с петимата адвокати преди дни. Тогава имаше чувството, че няма да издържи, ще скочи и ще се съгласи на десетократно по-малка сума от тази, която искаше неговият адвокат. Но не бе имал силите нито да скочи, още по-малко – да проговори. И бе станало добре. Дяволски добре!
          Когато влезе вкъщи, го лъхна свеж въздух. Климатикът работеше. Можеха да си го позволят!
          Огледа се.
          Маргит седеше пред компютъра.
          Рало приближи и я целуна по врата.
          - Погледни какво става! – каза тя без да откъсва очи от екрана. – Продажбите на „Факел” са се увеличили, с цели два пункта само за ден.
          - Браво на тях! – съгласи се Марио с великодушието на човек, допринесъл за увеличението с два пункта.
          - Виж обаче това! – каза Маргит, без да се обръща.
          В гласа ѝ имаше особени нотки.
          Той застана до нея и погледна екрана.
          Взря се.
          Не можеше да повярва.
          - Петстотин хиляди?! – каза.
          Гласът му взе фалцетни нотки.
          - Точно така – каза Маргит. – Имаме заявки за петстотин хиляди екземляра от книгата. При това заявките продължават да растат.
- Какво ще правиш? – попита той.
          Тя се изправи и се извърна към него.
          Беше красива и развълнувана.
          - Включих в работата още две печатници – каза практично.
          - Умно момиче! – прегърна я Рало.
          - Питам се обаче... – започна Маргит.
          - Какво? – подкани я той.
          - Ако тогава е бил на около четиридесет, сега би трябвало да е на не повече от седемдесет. Една твърде добра възраст – каза Маргит.
          - За кого говориш? –попита Рало.
          - За Махараджата.
          - Я стига! Най-вероятно, ако изобщо го е имало, отдавна да е умрял.
          - Кой знае! – някак унесено каза Маргит. 
          На лицето ѝ стоеше странно изражение.
          - Ей! – възкликна Рало. -  Мислиш да ми изневеряваш ли? Отивам да го намеря и да го убия! – той артистично се извъртя и тръгна към вратата.
          Тя се разсмя.
          - Чакай! – каза. – След малко ще бъде интервюто на Салия Бериша с Легислатора на Прамос. После ще го намериш!
          Рало спря и размисли.
          - Имам по-добра идея! – той я поведе към спалнята.








          Жил Беллас се огледа. Бе попаднал в задръстване. В четирите платна от двете му страни колите напредваха със сантиметри на минута. Погледна часовника си. Беше осем и двайсет. След десет минути щеше да започне предаването на Салия Бериша. Нямаше да успее да се добере до клуб „Сантория”, където в присъствието на журналистическото братство бе решил да изгледа интервюто му с Легислатора на Прамос. Това несъмнено щеше да бъде нещо, което нито един журналист не би желал да пропусне.
          Изчака колата пред него да се придвижи на метър и даде знак на този отдясно, че иска да свие в близката пряка. Шофьорът, макар и изнервен, го пропусна. Жил паркира пред входа на магазин за осветителни тела и слезе от колата. Ризата бе залепнала за гърба му. Чувстваше се превъзбуден. Винаги бе вярвал, че съществува група хора, която управлява света, и че правителствата са нещо като подставени лица. Несъмнено тази група бе ТРЪСТЪТ, за който се говореше в ръкописа и се потвърждаваше от писмата. ТРЪСТЪТ бе финансирал и създал ПРОЕКТА. Прамос бе смо едно от 33-те научни градчета, които трябваше да изтеглят човечеството във времена, в които не съществуват онези възли, причина за вековните периоди на войни, омраза, болести и смърт. Във всяко едно от градчетата, под земята бе изграден Генератор, който трябваше да бъде и тласкачът. Генераторите, бяха изградени по подобие на онези, които са притежавали единствено малцина. През вековете такива хора били наричани по различен начин: оракули, апостоли, месии, водачи, прокълнати – но то винаги е било едно и също! Прамос бе единственото градче, разположено в близост до голям град. То първо щеше да включи Генератора  и щеше да започне да  тласка. След него щяха да се включат и останалите.
          В ръкописа имаше писма, от които се разбираше, че опити да изравняване на времето са правени още през 80-те години на миналия век. Възможно ли е последните дни и часове на света в този му вид да изтичат сега? И какъв щеше да бъде светът след това? Всеки да живее в своето време! Но какво означава? Нов световен ред? Златен век или Апокалипсис?
          Жил пресече пред потока коли и се насочи към хотел „Елит” от другата страна на булеварда. Хотелите от тази европейска верига предлагаха първокласно обслужване. Стаите бяха обзаведени с мебели от махагон, а баните бяха облицовани с цветен мрамор. С най-високи отзиви обаче се ползваше кухнята към ресторантите. Това определяше и посетитлите – хора с добри финансови възможности и по природа кулинари.
          Жил влезе във фоайето и се огледа. На регистратурата стояха момче и момиче – служители на хотела, и тихо говореха. В дъното до прозореца, гледащ към шосе номер „5”, имаше телевизор с двуметров екран, канапе и три кресла. Канапето бе заето от възрастна двойка японци, а на масата пред тях имаше две огромни мелби – сами по себе си произведения на изкуството.
          - Искам да включа телевизора – усмихна се Жил на двамата японци.
          Те му закимаха усмихнати.
          Най-вероятно нищо не бяха разбрали.
          Жил можеше да скалъпи някакво прилично изречение на японски, но в този момент не му бе до словесен контакт.
          Включи екрана и се настани в едно от креслата.
          След не повече от минута там се появи заставка на „Кой си ти?!”, а след това и самият Салия Бериша. Бе в светъл костюм, тъмнозелена риза и светла вратовръзка. Срещу него на стола седеше Легислатора на Прамос. Беше мъж около четиридесетте, с бледо скулесто лице, руса коса и кафяви очи. Някои жени биха го намерили за твърде привлекателен мъж. Костюмът му определено бе много скъп, но създаваше впечатление за приятна делничност.
          Жил включи всичките си сетива. От всеки жест, дума, интонация, незабележимо потрепване, щеше да улови и неуловимото.
          Той беше професионалист.
          Въпросите на Салия Бериша бяха остри, провокативни, неочаквани.
          Отговорите на Легислатора бяха спокойни и убедителни.
          Жил усети как някаква топка започва да се качва към гърлото му.
          Не беше за вярване! Цялата му кариера, градена с години, сега се сриваше пред очите му. Онази издателка и адвокатът на мъжа ѝ ги бяха изиграли! Незнайно как, но бяха ги накарали да закупят един долнопробен фалшификат, в който по убедителен начин се внушаваше, че имало някакъв ТРЪСТ и някакъв ПРОЕКТ!
          Господи! Прамос наистина съществуваше и бе на 50 мили от Урбабинци, но там нямаше никакъв Генератор! Не съществуваха никакви трийсетина научни градчета, които в един момент би трябвало за Изтеглят човечеството напред, в безопасни за живеене времена!
          С периферното си зрение Жил забеляза, че в околната среда нещо се е променило. Момичето и момчето на регистратурата и семейството японци също гледаха екрана. В израженията им обаче имаше нещо силно смущаващо. Лицето на старицата бе изкривено в ням смях, а това на стареца – в неподправен ужас. Момичето тихичко хихикаше, а на лицето на момчето бе застинало лукаво изражение.
          Жил изчака края на предаването, стана и излезе.
          Качи се в колата и потегли. Улиците бяха странно пусти.
          Бе изпразнен от усещания. Значи такъв бил вкусът на провала!
          Инстинктивно подкара към редакцията. Гавридис бе човекът, който щеше да поеме част от удара. И от позора. Беше дежурен на броя и щеше да го намери в кабинета му. Несъмнено и той е не по-малко съкрушен от него.
          Когато отвори вратата, видя Гавридис да седи удобно, настанил се в коженото кресло, вдигнал крака върху кръглата масичка пред себе си. В ръката си държеше чаша с уиски.
          Гавридис се извърна и се засмя.
          - Моите поздравления, братле! – каза и свали краката си.
          Отиде до барчето, наля в една чаша уиски и я подаде на Жил.
          - Честито! Сега вече Пулицър не ти мърда!
          Жил пое чашата и я изпи на един дъх.
          Отиде до барчето, взе бутилката и отпи направо от нея.
          - Няма да се учудя, ако подпалят редакцията ни в следващите няколко минути! – Жил се задави и  едва преглътна.
          Гавридис се разсмя. От сърце.
         - Наистина, такова нещо не би ми хрумнало! – призна. – Но като идея не е лошо!
          Жил го гледаше.
          Определено Гавридис или не осъзнаваше, какво се бе случило, или пък бе осъзнал и от това мозъкът му се бе размътил!
          - Какво си така прежълтял? – ококори се Гавридис срещу него. – Господи! – възкликна. – Никога не съм могъл да си предствя, че славата може да се отрази толкова зле на победителя.
          Нещо определено не беше наред! И израженията на онези четиримата в хотела...
          - Пусни интервюто! – сподавено каза Жил. – Няма начин да не си направил запис!
         - Разбира се! – отвърна Гавридис. – Та това е интервюто на века бе, братле! Хайде, сядай спокойно и се наслаждавай на триумфа си! – подкани го и пусна записа. – Та това интервю е резултат от твоя материал във вестника!
          Жил гледаше. Мускулите на врата му се бяха схванали. След малко доволното изражение се изтри от лицето на Гавридис и на негово място се появи объркване.
          - Какво става, по дяволите? – запита нервно. – Преди малко този мъж говореше съвсем други неща!
          Мисълта на Жил се движеше бързо.
          - Чу ли го какво каза?! – изпищя Гавридис. – Някои от нас ще живеели в Зони, а други на Сметищата! И кои са тези копелета, които ще решават дали ще живея в Зона или в Сметище?!
          Жил мислеше. Значи това било!
          - Този запис се мени – бавно каза. – Сега разбирам защо израженията на онези четиримата бяха така различни. Те просто чуваха и виждаха различни неща!
          Гавридис се изправи.
          - Кръвното ми явно е паднало – каза. – Освен това съм религиозен и не желая да чувам нищо за Онези Четиримата.
          Той взе от чантата си няколко хапчета, хвърли ги в устата си и преглътна с уиски.
          - Слушай! – каза Жил. – Всеки от нас вижда и чува различни неща. Ние се движим във времето и образът на едно събитие се мени толкова бързо, защото възлите, за които се говори в ръкописа, са се затегнали до краен предел. Оттук нататък за всяко нещо, което става, всеки ще има своя представа!
          Гавридис го гледаше застинал. Хапчетата определено не действаха!
          - ТРЪСТЪТ съществува! ПРОЕКТЪТ  съществува! И Изтеглянето ще започне всеки момент! – напрегнато каза Жил.
          - Не знам за какво говориш – каза Гавридис.
          Жил се изправи.
          - Трябва да се погрижа за един човек. След това се връщам!
          - Какъв човек? – попита Гавридис.
          - Който притежава генератор – отвърна Жил.







          Рало вдиша аромата на косата ѝ. Господи, какво щастие! Да се любят, а после да лежат прегърнати. И онази опасност, че ще останат на улицата ги бе отминала по чудо.
          Точно в този миг Рало осъзна, че има всичко: жената, която обича, работата си, дома!
          Маргит се раздвижи.
          - Поспи – каза той.
          - Пропуснахме интервюто на Салия Бериша – каз тя.
          - А аз май съм забравил да включа алармата в магазина. Ще отскоча да проверя!
          Стана.
          - Постой – помоли тя. – Искам пак да се любим.
          - Ще се върна до половин час.
          Облече се набързо и се върна да я целуне.
          - Ти ме чакай в леглото и не мърдай! – нареди.
          Изкара колата и още щом излезе на улицата, забеляза, че нещо в околната среда е силно променено. Във въздуха определено се усещаше тревога. Някакъв шофьор зад него наду клаксон. Това не се бе случвало в този квартал!
          Паркира пред магазина, отключи и погледна към алармата. Наистина я бе забравил. И в същия миг забеляза, че вратата, водеща към приземния етаж, където бяха трезорите, бе пооткрехната и от процепа идеше светлина. Значи долу имаше някой! Сърцето му се сви.
          Крадец!
          Почти на пръсти влезе в кабинета и също толкова тихо извади пистолета от чекмеджето. След това все тъй предпазливо заслиза по стълбите, като се стараеше да сдържа дъха си и да се придържа към стената. Спря до стъклената врата.
          И тогава го видя.
          Чан Сун стоеше с гръб към него и в ръцете си държеше малката статуетка от династия Мин, а трезорът пред него зееше отворен.
          Рало бе зашеметен. Какво правеше Чан тук по това време и защо трезорът бе отворен? Не знаеше какво да мисли. Просто стоеше и гледаше.
          Чан докосна статуетката с върховете на пръстите си, после все тъй внимателно я върна в трезора и заключи.
          Рало бързо се отдръпна и заднешком се изкачи и влезе в кабинета си. След няколко мига чу Чан да прекосява залата, да включва алармата и да заключва магазина.
          Рало остана няколко дълги мига в тъмното. Едва сега осъзна, че не знаеше почти нищо за Чан освен онази вълнуваща история за любовта му към Цвета на Лотоса. Откъде имаше тези умения, които определено биха изумили дори най-добрите професионалисти по отваряне на сейфове?
          Той издърпа чекмеджето и заключи пистолета.        
          Когато излезе от магазина, напрежението определено бе нараснало. Виждаха се много повече хора по улиците, а нерядко се чуваха и клаксони. Когато влезе в колата си, някой удари с длан по задното стъкло.
          Не беше за вярване! И това в самия център на града!
          Подкара бързо.
          Прибра се нервен и изпотен. Маргит седеше пред  компютъра.
          - Навън е някаква лудница – сподели той. – Имаш ли представа какво предават по новините?
          - Ела да видиш – каза тя, без да откъсва очи от монитора. – Трябва да започнем да продаваме!
          - Да продаваме какво? – учуди се Марио.
          Маргит се извърна.
          Беше свежа, красива, уверена.
          - Книгата! – каза простичко.
          - За какво говориш? – възкликна Марио. – Имаш ли представа какво е навън?
          - Заявките стигнаха един милион и продължават да растат. Имаме отпечатани двеста хиляди бройки. Може да започнем да продаваме още сега!
          - Сега ли? – не повярва Марио.
          - Да – отвърна Маргит. – Пред Полиграфическия център вече има опашка от чакащи. Но ще имаме нужда от още някой, който да ни помага.
          Марио я гледаше изпитателно.
          Тя не се шегуваше.








          С множествого търговски хотели, ресторанти, барове и казина  комплекс „Донатели” бе сред най-големите атракции на Урбабинци.
          Тук човек можеше да види, да вкуси и да закупи всичко от Балканите, Ориента и Азия.
          Комплексът винаги бе претъпкан с туристи, макар в дневните заведения да не липсваха и жители на града.
          Преди петнайсет години трима хакери тийнейджъри бяха съумели да източат по един виртуозен начин две от най-големите банки в Азия. Чрез поставени лица бяха закупили плантация за кафе в Южна Америка, археологическа зона в Африка, три острова в Тихия океан и за хатъра на дядото на единия от тях – малкия тогава хотел „Донатели” в Урбабинци, където старецът ексцентрик и компютърен гений на младини бе срещнал голямата си любов – всеизвестната Лепа Лолита. След петнайсет години на мястото на невзрачния някога хотел се бе появил грандиозния развлекателен комплек „Донатели”. В този късен час той плуваше в светлини. Приличаше на приказка и наистина бе – но само за богати. А най-приказният кът беше бар „Хиляда и една нощ”. Журналист дори от ранга на Жил Беллас не би могъл да си позволи куверт тук, защото щеше да му струва двегодишната заплата. Но Пол Номански се бе погрижил той да влезе и да не му липсва нищо. Разпоредителят, който бе инструктиран, разгледа внимателно журналистическата карта на Жил и го въведе. Залата бе просторна, на няколко нива, и масите бяха закътани сред дискретни светлини. Красиви момичета от различни раси разнасяха поръчки. В дъното на залата имаше осветена сцена. При по-наблюдателен поглед се виждаше, че това е стъклен капак на огромен аквариум. Над него плуваха причудливи светлини. Разпоредителят настани Жил на маса в края на залата, но и тук видимостта беше много добра. След малко пристигна красиво момиче с чаша шампанско и я постави пред него.
          Жил не поръча друго и то се отдалечи.
          Жил се огледа. Залата бе препълнена. На повечето места мъжете бяха над петдесетте, а момичетата до тях – определено красиви. Всеки, който би помислил, че са просто компаньонки, би сбъркал. Те бяха изключително скъпи компаньонки! Никое от тях нямаше да се появи в „Плейбой”, или пък в „Сън”. Всяко от тях владееше по няколко чужди езика и имаше обширни познания в областта на политиката, изкуството, бизнеса. Момичето, което само преди месец получи бакшиш от един милион долара, бе защитило два доктората. През цялата вечер то бе стояло на масата до мъжа и двамата бяха разговаряли за древношумерско изкуство и за източни религии. Мъжът се бе възхитил от познанията му. А зашеметяващата му красота бе равностойна на ума му.
          На сцената се появи висока русокоса жена с дълги крака, тесен ханш и красиви рамене. Това бе Пола Уайт – попдивата на десетилетието! Нейните изпълнения взривяваха многомилионни публики по световните турнета. Тук обаче след двете  ѝ изпълнения нямаше аплодисменти. Изпрати я скромна тишина, но и това я задоволяваше! Бе пяла в „Хиляда и една нощ”!
          След няколко мига осветлението в залата се стопи и бавно изчезна, а върху стъкления под заиграха светлинки, след това се появиха пламъчета, прерастнаха в пламъци, които се превърнаха в буен огън, а над него се стелеше тежка мараня.
          През залата премина горещ полъх.
          Жил усети, че дишането му се учести и той се взря в огнените езици. След няколко мъчителни мига оттам се появи фигура на момиче, което плуваше сред тях, издигаше се, отместваше ги с ръце и отново се потапяваше в бушуващия пъкъл.
          Никога не бе виждал нещо подобно.
          Никой не бе виждал!
          Това безплътно същество сякаш бе дошло от Космоса, за да потанцува сред земния ад и красота.
          Тишината в залата бе станала призрачна. Не се долавяше и най-слабо дихание.
          На душта му стана леко. Усети мирис на трева и цветя. Огледа се. Действително бе стъпил в трева! Чуваше жуженето на мушици и насекоми. В далечината срещу него се зададе момиче – то сякаш плуваше в маранята. Имаше дълга черна и къдрава коса. То доближи. И тогава видя очите му – бяха дълбоки и сиви! Момичето протегна ръка и Жил притвори очи. Усети свежестта и допира на пръстите му върху лицето си, а после и устните му върху своите – устните му имаха аромат на ягоди!
          Нещо отхвърли тялото му и го заслепи.
          В залата избухна невероятен шум.
          - Господи! – извиси се глас. – Искам да го изживея пак!
          Някой се разкрещя, а друг започна да пее.
          Пламъците над подиума изсъскаха, сякаш облени с вода, и фигурата на момичето изчезна.







          Задъхана и все още в туника и с лента в косата си, Лариета се озова на улицата. Бе обезумяла от страх. Наоколо не се виждаше никой. Разноцветни реклами хвърляха самотни и пулсиращи светлини върху паважа. От залата зад нея се носеше тътен. Това допълнително я подплаши.
          Затича. Трябваше да бяга. По-бързо и по-бързо! Сърцето ѝ биеше като лудо. По някое време намали темпото и се ослуша. Не се чуваше нищо. Беше се отдалечила достатъчно. Нямаше да я стигнат. Погледна краката си. Беше боса. Асфалтът бе студен и това отне малко от напрежението ѝ. Бе като компрес върху изгоряло. Господи, какво удоволствие! Дробовете ѝ поемаха дълбоко въздух.
          И тогава чу рева на моторите.
          Нямаше съмнение! Това бяха „Лирите”. Те бяха убийци и след среднощните им набези в Северния квартал винаги оставаше някой труп. Появяваха се изневиделица и след няколкоминутно препускане из тъмните улички се стопяваха незнайно къде.
          Но сега се бяха появили почти в Центъра! Тя продължи да върви по средата на платното. От някакъв прозорец долетя предупредителен вик, но тя не му обърна внимание.
          Ревът на моторите израстна зад гърба ѝ. Щяха да я прегазят и да отминат. Но какво от това?
          Моторите препускаха и улицата се рзтресе от рева им.
          Лариета продължи да върви. Единият от „Лирите” се насочи право към нея. Тази вечер той щеше да бъде убиец! И това бе прекрасно!
           В един безкрайно малък миг в нея нещо трепна. Бе малко, съвсем малко и толкова дребно желание, на което в друг случай не би обърнала внимание, но сега бе изпразнена от усещания, и колкото и малко да бе то, тя безпогрешно го различи. И се удиви! Бе се появило заедно с наближаващия грохот и започна стремглаво да нараства, но с шеметно по-голяма скорост от връхлитащата опасност.
          И това бе желанието за живот!
          Спря.
          Бе по-удивена от това, което ставаше в нея, отколкото от другото, което се спускаше като лавина зад гърба ѝ.
          Желанието я преизпълни и в мига, в който моторът бе на метри от нея, изригна като вихър.
          Лариета се извърна.
          Видя някак забавено полета на „Лирата” във въздуха, видя как момчето отскочи от седалката и се изви, сякаш искаше да се задържи за нещо, видя моторът да потъва в отсрещната витрина и да се посипват стъкла. В някакъв миг погледите на Лариета и момчето се срещнаха. И тогава времето им се пресече. На лицето на момчето се появи усмивка. После тялото му тежко се стовари на асфалта.
          Воят на другите „Лири” се бе стопил в нощта. Тя се приближи до проснатото тяло. Момчето бе в тъмно кожено облекло с емблема на лира врху гърдите си. Лицето му бе отметнато към тъмния капак на нощта. Бе красиво и бледо лице, някак странно усмихнато, с наслада, притаена в ъгълчетата на устните. Смъртта го бе уловила в онзи миг, когато погледите им се бяха срещнали.
          Лариета удивено го съзерцаваше. Беше замаяна. Тази нощ убиецът бе тя! И то само защото някой бе пожелал да я убие!Такова нещо не се бе случвало досега– убиец да бъде убит от своята жертва!








          Мъжът на маса, съседна на Жил, продължаваше да крещи.
          -Искам това да го видя отново! Плащам сега и в брой! Цената няма значение!
          Друг мъж се бе сврял под маса и се молеше.
          Леко залитайки, Жил успя да намери вратата, а после в коридора, оставил зад гърба си шума, се заозърта за изхода.
          Когато излезе, го лъхна свеж въздух. Някъде далеч се чуваха клаксони, викове, изстрели. Нещата излизаха извън контрол! Той опита да си спомни къде е паркирал и за миг се уплаши, че е забравил.
          Намери колата си и влезе. Извади телефона си и набра номера на Пол.
          Той вдигна след втория сигнал, но трябваше да изчака около минута, за да намери адреса на момичето.
          Запали и подкара бързо. Търсеше тъмни и тихи улички, страхувайки се да не попадне в задръстване.
          Това определено щеше да го забави.









          Лариета се огледа. От стаята на баща ѝ идваха звукове от включен телевизор.
          Отвори и надзърна. Той седеше в изкорубения и мръсен фотьойл, дъвчеше филия, от която се ронеха трохи, и гледаше екрана, без да вижда нищо.
          Лариета бавно притвори. Някъде наблизо се чу воят на „Лирите”. Тази нощ мнозина щяха да се окажат жертви, но жертви щеше да има и сред „Лирите”. Всичко се бе объркало. Установеният ред се рушеше.
            Воят на моторите нарасна и след секунди се чу грохот на разбиваща се машина. Този звук не можеше да се сбърка. Браво на жертвата! Тя бе станала убиец! На мнозина тази игра щеше да се хареса. Тази нощ!
          На вратата се позвъни. Лариета замря и след миг различи, че зад вратата я дебне заплаха.
          Но как ли изглеждаше?
          Когато отвори, видя двама мъже в черни костюми. Значи това било!
          - Трябва да дойдете с нас! – каза единият.
          Лариета се взираше в тях.
          - После ще ви върнем – каза другият.
          Имаше благо изражение.
          Тя знаеше, че няма да я върнат.
          - Добре – отвърна. – Само ще се преоблека!
          Беше все още в червената туника и с лентата на главата.
          Единият повдигна рмене.
          -Преоблечете се – съгласи се другият с благото изражение.
          Тя остави вратата полуотворена и се върна в стаята си. Облече жълтата памучна рокля, единственото красиво нещо, което притежаваше, и обу платненките на бос крак.
          През прозореца повяваше човешка възбуда.
          Лариета приближи. Хиляди дрезгави и необичайни шумове нахлуваха в стаята. Целият град светеше, а далеч на север имаше едва уловимо сияние. Там бе Прамос. Казваха, че утре градчетото няма да го има...
          Тя се повдигна на пръсти, за да вижда по-надалеч.
          Толкова ужасни неща се говореха за това градче, но тя изпита болка за него.
          Тялото ѝ се изпъна.
          Усети вълна на силно желание. Беше желанието на някой, който идваше от Центъра за нея и се промъкваше с колата си по тесни и тихи улички. Почти успя да го види. Беше млад мъж със скулесто лице и уморени сини очи.
          По устните ѝ премина усмивка. Това бе невъзможно! Никой и никога не се бе интересува от нея. Освен „Лирата”!
          Отново чу воя на моторите им. Сега той идваше от Южния квртал. За тях вече нямаше никакво значение в коя част на града ловуват. Жертвите от другите квартали не бяха така нахитрели за разлика от Северния. Тук само преди час една жертва бе станала убиец!
          Времето се огъна и мигът се върна.
          Желанието изригна от нея, превърна се във вихър и отхвърли мотора. Тялото на „Лирата” описа дъга и в някакъв невероятен миг от мига „Лирата” зърна своята жертва.
          Жертвата го гледаше. За нея времето течеше шеметно бавно и сякаш бе спряло. За него то се движеше като отдалечаваща се галактика. И все пак „Лирата” я зърна. Жертвата бе красива, беззащитна и нежна! И в милиардни от мига времето му се пресече с нейното.
          Точно в този миг „Лирата” я обичаше.
          Много малък бе той в сравнение с вечността, за да може в него да се вмести дума или жест и все пак „Лирата” бе успял да се усмихне. Смъртта го бе докоснала в този миг. Не се случваше за първи път от Сътворение на света убиец да обича своята жертва. Бе ставало милиони пъти и милиони пъти смъртта се бе намесвала в този миг.
          Мотоциклетът с грохот връхлетя в близката витрина и тялото на „Лирата” се просна тежко на паважа.
          Лариета приближи.
          Лицето на „Лирата бе обърнато нагоре. В ъгълчетата на устните му бе замряла усмивка.
          И тази усмивка бе само за нея!
          Това бе единственото, което е било само за нея в целия ѝ живот.
          Тя протегна ръце, за да докосне лицето му.
          Един светлинен квант проряза тъмнината и времето ѝ се пресече с времето на „Лирата”. В ъгълчетата на устните ѝ се появи усмивка.
          Не се случваше за първи път жертва да обича своя убиец!
          Баща ѝ чу глухия удар под прозореца. Не помръдна. Погледът му продължи все тъй празно да се взира в екрана.
          На вратата започна настойчиво да се звъни.
          След малко в стаята му нахлуха двама мъже, в хубави черни костюми. Жалко обаче, че бяха така ядосани! Тряснаха вратата след себе си и после стана тихо.
          Беше се свършило.

                                                                                                                                                              





          Жил погледна към асансьора. Бе рисковано да го ползва. Изкачи на бегом петте етажа и се огледа за апартамент 17-и. Беше в края на коридора. До вратата имаше изкъртена мазилка, сякаш някой съвсем скоро силно я бе затръшнал.
          Позвъни. Изчака няколко мига, но не долови движение. Влезе предпазливо. В тесния тъмен коридор имаше малък бокс с печка и две врати. Отвори едната – в стаята пред телевизор седеше възрастен мъж и дъвчеше хляб. Дори не се извърна. Отвори другата врата. В стаята имаше легло, заметнато със старо одеяло и малка тоалетка със стол без облегалка. Върху стола бе преметната червена туника. Взе я в ръка и нещо го разтърси. Извърна се рязко, усетил присъствие.
          Нямаше никой.
          Прозорецът бе отворен и пердето се полюляваше.
          Сърцето му се сви. Надзърна навън. Там долу тъмнееше нещо.
          Тичешком излезе от входа и свърна във вътрешния двор. Видя тъмната купчина и приближи. Успя да различи разпилените по плочника коси. Приклекна и пипнешком намери лицето. Бе още топло. Потърси пулса. Нямаше. Обгърна тялото с две ръце и се изправи. Отнесе го до колата и го положи на задната седалка. За кратко се взря в момичето.
          Изглеждаше заспало. Но той знаеше, че не е!
          Влезе в колата и потегли.
          Улиците бяха пусти и тъмни. Някъде длеч се чуваше глух тътен и вой на кучета. По някое време се появи още един звук. Приличаше на жужене на оси.
          Бяха „Лирите”.
          В последните дни, освен случайно окъснели минувачи, бяха започнали да нападат и автомобили. Връхлитата по трима или четирима и снабдените им със стоманени шипове мотори буквално смазваха колите и разкъсваха обезумелите от ужас пътници.
          Воят на „Лирите” се усили.
          Трябваха му няколко мига, за да осъзнае, че ги бе привлякъл шума и светлините на колата му. Заслуша се. Нямаше съмнение, че го обкръжаваха. Усети да го обзема паника.
          Беше само за миг.
          Натисна газта. Звукът на моторите приближаваше и вече идваше не само зад него, но и отпред. Пресичаха му пътя!
          Изключи светлините. Направи остър завой и подкара бясно по тъмните улички, влизайки от пряка в пряка, придвижвайки се слепешком към Центъра. От свистенето на гумите изгуби представа откъде идва звукът на моторите. Сякаш се спускаше от самото небе! Времето се разтегна. Мускулите му се бяха стегнали до краен предел. Тяло и кола се сляха в едно. Само инстинктът го водеше – напред и по-бързо! Но не беше само инстинктът. Не бе за вярване, но зад него имаше нещо, което тласкаше! Напред и по-бързо!
          Преследваха го почти до самия Център, после ревът на моторите заглъхна.
          Беше им се изплъзнал.
          Отпусна педала на газта и някъде след около километър спря. Ризата му бе мокра от пот. Пръстите му продължаваха да стискат волана. Зачуди се какво ли би станало, ако го бяха настигнали? Всъщност изобщо не се зачуди. Емблемите на „Факел” върху колата изобщо нямаше да ги спрат. Те бяха убийци!
          Извърна се и погледна момичето. То продължаваше да спи.
          Погледна телефона си. Имаше няколко съобщения, но само едно закова вниманието му.
          Жил се вгледа в нощта.
          Това не трябваше да се случва! На никаква цена!
          Набра телефона на Гавридис.
          От радиото в колата му тихо се носеше песен.
          Тези обувки са само за разходка”.
          Пееше Анита Франклин.







          Карън отвори очи. Беше тъмно, но през прозореца на пердетата се процеждаше лунна светлина. Масата, фотьойлът, картината, изглеждаха така, сякаш плуваха.
          Карън се ослуша. После замря.
          Оливър Слейк бе наблизо! Сетивата ѝ се изостриха. Опита се да улови посоката. Той беше някъде там – в тъмното. Знаеше го!
          Леко стана и, тихо пристъпвайки и сдържайки дъха си, излезе от апартамента.
          Коридорът бе осветен и пуст. Тя се плъзна покрай стената и заслиза по стълбите. Излезе от сградата и спря, вторачила се в тъмните очертания на многогодишните дъбове. Листата им прошумоляваха от почти неуловим вятър. Луната се появяваше и скриваше зад облаци и дълги сенки се плъзгаха върху тъмната трева.
          Тя продължи да се взира. Нямаше никакво съмнение! Той беше там – в тъмното!
          Извърна се и тръгна към портала, който извеждаше извън територията на клиниката. Сега вече го усети. Беше някъде зад гърба ѝ. Тя усили крачка, а после затича. Знаеше, че ще я последва. Тя бе любимата му жертва, а така непростимо дръзко му се бе изплъзнала! Той щеше да направи всичко, за да си я върне и отново да се наслади на непокорството ѝ.
          Порталът пред нея автоматично се отвори. Някъде отзад изхрущя клечка.
          Той я следваше!
          Сега бе съвсем сигурна. Напрегна всичките си сетива, за да определи разстоянието, което ги делеше. Беше трудно, защото той се движеше като котка. Трябваше да намали разстоянието, но без да събужда подозренията му. Петдсет крачки – така беше добре! Тя бе прекрасен спринтьор и в последните метри щеше да се справи отлично.
          Неотклонно следваше посоката. Този път го бе извървявала хиляди пъти през годините, откакто беше тук. Можеше да го пробяга и със затворени очи. А той водеше към капана!
          Усети тръпка на луда възбуда. Слейк дори и не предполагаше какво го чака! Тя усили темпото и продължи да го усилва. И той не изоставаше. Усещаше го зад гърба си, макар и да не го чуваше. Бяха се отдалечили достатъчно от клиниката. Никой нямаше да чуе и види нищо. Оставаха последните метри и тя вложи цялата си енергия. Летеше като стрела. Нямаше никаква мисъл в себе си. Бе се превърнала единствено в цел! В последните секунди сетивата ѝ заработиха на краен предел.
          Времето се изпълни с покой и започна да тече бавно. Босите ѝ крака уверено пробягаха по тясната летва. Когато се озова от другата страна, спря и се извърна.
          Той тичаше към нея. Дори не се стараеше да бяга безшумно. Тя чу учестеното му дишане и улови дъха му. На лицето му се бе разляла усмивка. Божествено! Жертвата стоеше замряла и го гледаше с разширени в диво очакване очи. Явно най-накрая бе осъзнала, че не може да избяга от своя убиец! Той напрегна всичките си сили. Трябваше да я стигне, колкото се може по-бързо! Веднага!
          Краката му не уцелиха тясната летва и тялото му шумно се срина в черния трап. Нещо изхрущя – наподобяваше чупенето на кост. Чу се получовешки крясък, а после някакво хлипане.
          Карън стоеше замряла.
          Все още не дишаше.
          Хлипането премина в стонове, после всичко утихна. Тя коленичи, подпря се на длани и внимателно се опита да надникне в ямата.
          Отдолу нещо се раздвижи със скимтене.
          - Слейк! – тихо извика Карън, вторачила се в неясната купчина.
          Безкрайно съжали, че луната е скрита зад облаци.
          Купчината помръдна.
          - Слейк! – повтори Карън. – Жив ли си?
          Отдолу се чу глухо ръмжене.
          - Разочароваш ме, Слейк! – каза Карън. – Много ме разочароваш!
          Отдолу се долови дращене.
          - Значи ръцете ти са здрави – предположи Карън. – А краката?
          Последва мълчание.
          - Жалко! – каза Карън. – Бях намислила да слизам и да се грижа за теб. Както и ти правеше, след като ми счупи краката, за да не избягам.
          Чу се немощен стон.
          - Тъжно ми е да го кажа, но няма да можем да прекарваме толкова време заедно, колкото би ми се искало. Виж какво е навън!
          От ямата долетя дрезгаво стенание.
          - При това не си толкова издръжлив, колкото ми се искаше! Ти наистина си едно много лошо момче, Слейк! Едно много лошо момче, което причинява голямо разочарование на едно много издръжливо момиче като мен!
          Купчината отново се раздвижи и долетя гъгнещ звук.
          Карън се засмя.
          - Слейк! Не ми се иска, но тази вечер ще свършим по кратката процедура. А ако утре светът е все същият – ще дойда, за да се грижа за теб. Години съм го обмисляла!
          Тя се изправи и започна да хвърля в трапа клони. Всичко бе придвидила. Отне ѝ някакви си пет години! Но си заслужаваше. Жалко обаче, ако Слейк не се окажеше издръжлив като нея!
          - Лека нощ, Слейк! – тихо каза Карън.
          Тази нощ щеше да се наспи истински. С онази наслада, която може да изпита единствено жертвата, която убива своя убиец?
          Някъде по пътя, водещ към клиниката, се мярнаха светлините на кола и тя забърза.








          В последните часове настъпи суматоха. Потни, уплашени, с изцъклени погледи, пациентите се качваха в коли, хеликоптери и напускаха клиника „Оруел”. Мнозина изглеждаха далеч по-зле, отколкото когато бяха постъпили. Множеството слухове, които се тиражираха от медиите, окончателно ги бяха изнервили.
          Пол Номански се чувстваше добре.
          Седеше в креслото в кабинета си, почукваше с химикалка по зъбите си и слушаше Вагнер.
          По някое време натисна един от бутоните на интерфона и след малко се разнесе гърленият глас на главната сестра Розали Болтън.
          Тя винаги беше на линия.
          - Слушам, професоре!
          - Какво е положението до този час? – попита Пол.
          - Всички напуснаха с изключение на пациентите от трети корпус и сестра Карън.
          - Тя как е? – позаинтересува се Пол.
          Отговорът се забави няколко мига.
          - Преди малко се прибра – каза Розали. – Беше излизала навън и цялата бе изпоцапана и изподраскана. Никога обаче не съм я виждала толкова ведра!
          Пол прехвърли в ума си спомени. Още в първата година от идването си Карън бе започнала да излиза извън двора на клиниката и да се разхожда сама в гората. Несъмнено това я ободряваше. Ето и сега! Една разходка и се бе почувствала много добре!
          - През страничния портал влиза кола, професоре! – каза Розали Болтън. – Мисля, че е вашият приятел Жил Беллас. Поне оттук различавам емблемата на „Факел”.
          - Добре, Розали! – каза Пол. – Свободна си тази нощ. Ако има нещо изключително, ще те събудя. Ако, разбира се, можеш да заспиш в нощ като тази! – той прекъсна връзката.










          Жил носеше момичето на ръце.
          Когато приближи, Пол го разпозна – беше същото, което му бе изпратил след инцидента на Търговската и от което онези мъже така се интересуваха!
          - Трябва да остане тази нощ тук! – каза Жил.
          Очите  му горяха във влудяващо синьо.
          Пол отново хвърли поглед на момичето. Беше все тъй красиво, с тази разлика, че сега бе мъртво.
          - Жил... – опита се да започне.
          - Не казвай нищо! – прекъсна го нервно Жил. – Има ли някаква свободна стая?
          - Всички стаи и всички апртаменти! – разпери ръце Пол.
          Жил се насочи към амартамент  „9” и Пол притича, за да му отвори.
          Ето пак! Девет!  Девятката винаги е била съдбовна за него. А в нощ като тази всяка съдбовност щеше да му е в повече. Просто не желаеше това момиче да остава тук – нито живо, нито мъртво!
          Жил го положи на леглото, оправи косата му и няколко мига стоя, загледан в него след туй се извърна.
         - Още тази нощ – натърти, – или най-късно сутринта ще се върна! Не искам нещо да му се случи. Разбираш, нали?!
          Пол разбираше. Всички бяха полудели!
          Жил го тупна по рамото, жест, с който показваше, че винаги могат да разчитат един на друг, после бързо излезе и след малко се чу шум на бързо потегляща кола.
          Пол се извърна. На процеждащата се в стаята лунна светлина лицето на момичето изглеждаше странно замечтано.
           Бе направил възможното за него! Бе му дал така необходимата преднина, за да се скрие от преследвачите. Но то не бе успяло – жалко! И все пак ги бе надхитрило. Браво на него!
          Пол Номански се извърна и тръгна към кабинета си.
          През цялата тази нощ щеше да слуша Вагнер.
          Всеобщата лудост не го засягаше.









          Марвин Уелс стоеше пред картината.
          Това бе най-доброто, което бе създавал.Съзерцава я още няколко мига, после се извърна. Взе коженото куфарче. Вътре бе всичко необходимо. След не повече от пет часа щеше да бъде на острова, който  бе закупил, а малко след туй щяха да пристигнат неговият старец и кучката му. Адвокатът му ги бе убедил, че там ги очаква приятел и най-вече – голяма изненада! Те даже и не са сънували колко голяма може да бъде една изненада, обмисляна години наред!
          Но наистина ли искаше вече всичко това?
          Зависеше от Даяна.
          Откри я на терасата. Стоеше, загледана към езерото „Любовта на феята”.
          Спря, като се любуваше на стройната ѝ момичешка фигура и на русите ѝ коси.
          Определено онова с острова бе глупост!
          Даяна се извърна и очите им се срещнаха.
          - Заминаваш ли? – запита.
          - Не знам – отвърна колебливо той.
          По лицето ѝ пробяга нещо. Знаеше мечтата му.
          Марвин импулсивно улови ръката ѝ. Тя не се отдръпна.
          - Искам да ти покажа нещо. Ела!
          Тя го последва.
          Когато видя картината, замря.
          И пак беше онзи топъл следобед. Тя засипа ателието му с макове, а после седна сред тях и започна да къса листенцата им, а той рисуваше като полудял.
          Тя продължи да гледа картината. Беше омагьосана.
          - Подари ми я! – помоли тя.
          Марвин не можеше да повярва. За какъв остров си бе губил времето!
          - Ще го продам! – решително каза. – Острова!
          Тя се извърна.
          Беше млада, руса, влюбена.
          Той стисна раменете ѝ.
          - Слушай! Онова не го искам! – думите му едва се разбираха. – Не искам да те плаша, но искам теб!
          Тя го гледаше. Наистина ли бе толкова луд, за да я обича повече от един остров и една изстрадана мечта?
         - Хеликоптерът ме чака зад боровата горичка – задъхано продължи Марвин, усетил, че тя не отдръпва ръката си. – Тръгни с мен! Ще продадем острова! По електронен път нищо не мога да направя в нощ като тази. А парите няма да са ни излишни. Само кажи „Да”!
         Даяна не можеше да повярва. Той беше луд, красив и влюбен.
          - После ще се запилеем някъде – продължи Марвин. – Където ти решиш!
          Господи! Но той наистина я обичаше.
          Тя пое дълбоко въздух.
          - Ще те чакам – много бавно и много тихо каза тя. – И ако след двайсет и четири часа се върнеш, ще кажа „да”.
          Той бавно проумяваше смисъла на думите ѝ. Беше като приказка. Принцесата искаше да бъде сигурна, че я  обича и поставяше трудна за изпълнение задача. Но той щеше да се справи.
          - Не мърдай оттук! – нареди Марвин. – След по-малко от двайсет и четири часа ще съм  при теб. И ще заминем. Ти само измисли къде!
          - Тогава тръгвай – подкани го тя.
          Марвин стисна пръстите ѝ, после се извърна и затича.
          Направо летеше.
          Щеше да се върне след по-малко от двайсет и четири часа.








          Данаил Хюс се огледа и подсмръкна. Чантата определено беше тежка. Пет милиона евро! Самолетът вече го чакаше на малкото летище зад хълма.
          За миг се замисли. Щеше да отиде някъде далеч и на първо време можеше да започне работа като пианист в някой бар. Беше добър и нямаше съмнение, че щяха да го наемат. С петте милиона би могъл за си закупи машини и хартия – тръпката от отпечатването на банкноти не можеше да се сравни с никоя друга тръпка! Пък и все пак трябваше да си уплътнява с нещо свободното от свирене време. Разбира се, възможно бе да възникнат проблеми с моралиста – третият, който доизграждаше личността му. Но за последните две години в клиниката, като че ли моралистът бе станал унил. Нищо чудно! Фалшификаторът вече не вършеше нередни неща! Съвсем законно печаташе пари за Федералните. Нещо в душата на моралиста отчаяно се бореше, но не можеше открито да се опълчи. Федералните все пак бяха и властта, и редът! И моралистът, макар и колебливо, вече бе склонен тримата да се запилеят някъде и да се махнат оттук. Със сигурност пак щеше да мрънка и да обяснява кое е правилно и кое не, но сега определено щеше да бъде по-сговорчив.
          Хюс взе чантата. Разбира се, имаше нещо, което го тревожеше, и това бяха Зоните на Времето, за което говореха, и в които след тази нощ щял да живее всеки! Хюс определено си даваше сметка, че пианистът, фалшификаторът и моралистът живеят в различни времена. Разбира се, моралистът напоследък се бе преместил по-близо до времето на останали двама и все пак, ако всеки трябваше да живее в своето време, то тримата определено трябваше да се разделят! А те май не искаха да се разделят.
          Но не си заслужаваше да мисли.
          Някой друг несъмнено и със сигурност го бе решил.
          Трябваше да се види с Дювал. Ако можеше да го убеди да тръгне с него, не би било лошо. Тримата щяха да си имат още един за компания – а това, че бе бивш убиец, не тревожеше никогого.







          Дювал седеше в дневната и съзерцаваше златните рибки.
          - Здравей – каза Хюс.
          Дювал се извърна и се засмя, но после огледа облеклото му и чантата.
          - Май няма да играем тенис утре – предположи.
          - Не – отвърна Хюс. – Но ти предлагам нещо много по-вълнуващо. Да заминеш с мен! На летището ме чака малък самолет.
          Дювал се замисли.
          - Ще играем ли пак тенис там, където ще отидем? – запита Дювал.
          - Разбира се! – засмя се Хюс.
          Дювал се натъжи.
          - Едва ли обаче ще може да вземем аквариума с рибките – предположи.
          Хюс се поколеба.
          - Сложи ги в един буркан и тръгвай! – каза.
          Дювал продължи да седи.
          - Не може в буркан! Обмислял съм да избягам с тях, но не може в буркан. В него ще умрат.
          - Слушай! – твърдо каза Хюс. – В клиниката почти не е останал жив човек. Дори преди малко докараха някакво мъртво момиче. Не разбираш ли, че нещо не е наред! Тръгни с мен и остави тези риби. Ще ти купя други и по-красиви.
          Дювал го изгледа с воднистите си очи.
          - Не – каза. – Точно тези риби си искам, те са моят живот! Не искам други. Просто се чудя как не го разбираш! – в гласа му прозвучаха истерични нотки.
          Хюс разпери ръце.
          - Е, в такъв случай, пожелавам ти да живееш в добро време. Аз тръгвам. Довиждане!
          - Сбогом! – каза Дювал и се извърна към аквариума.
          Дори не чу затварянето на вратата след Хюс.









          В първия момент Анри Дювал не я позна. Винаги я бе виждал в униформа на медицинска сестра. Сега, в износени дънки и в памучна тениска, приличаше на момиче – крехка и беззащитна.
          - Дювал! Трябва да ми помогнеш!
          Беше нервна и уплашена.
          - Ъ-а? – успя да каже той.
          - Трябва да изровим един сандък – гласът на Карън премина в шепот. – Няма да се справя сама.
          Той закима. Тя по-добре знаеше какво трябва да се прави!
          - Побързай! – каза Карън и той автоматично я последва.
          На бегом слязоха в приземния етаж и от стаята, използвана за склад, тя изнесе кирка и лопата.
          - Дръж! – подаде му кирката. – По-як си от мен! Ще свършим бързо.
          Изтича навън и се понесе към гората.
          Дювал я следваше.
          Не след дълго Карън спря и се заозърта. Нужни ѝ бяха няколко секунди, след което решително очерта с лопатата правоъгълник близо до основата на едно дърво.
          - Копай! – нареди. – Аз ще изгребвам. Нямаме време!
          Той не попита нищо. Всичко бе толкова вълнуващо!
          Макар и здрав мъж, Дювал не можеше да не ѝ признае, че е много силна. Изгребваше пръстта, без да се задъхва.
          Кирката му удари нещо твърдо.
          - Чакай! – нареди тя. – Оттук нататък съм аз!
          След малко пред погледа му се откри капак на сандък.
          - Изкърти катинара! – нареди Карън.
          Едно по-силно напрягане и катинарът отскочи. В сандъка имаше големи пакети, увити в плат.
          Тя коленичи и издърпа единия. Разви го.
          Беше снайпер.
          Не-е! Това не можеше да е истина!
          Дювал започна да отстъпва.
          - Никого няма да убивам! – изкрещя и заразмахва ръце.
          От гърлото му излезе някакво клокочене.
          Погледът ѝ се заби в Дювал и той се вкамени. Това определено бе поглед на човек, който  можеше да убие!
          Разтресе се от страх.
          - Не викай! – просъска Карън.
          Тихият ѝ глас го ужаси повече от снайпера в ръцете ѝ.
          - Трябва да го спасим! – каза тя.
          - Кого? – успя шепнешком да продума Дювал.
          - Момичето от апартамент „ 9”.
          - Момичето е мъртво! – прошепна той. – Хюс ми каза преди да тръгне.
          Господи! Защо не замина с него? Сега нямаше да стои пред тази откачалка със снайпера.
          - Не е! – каза Карън. – Затова и главната сестра Розали Болтъм им се обади. Съвсем скоро ТЕ ще са тук.
          - Кои ТЕ? – изкряка Дювал.
         Просто не вярваше, че всичко това се случва с него.
          - Тези, които искат да отведат момичето. То е много важно за тях. В него има нещо, което много ги интересува.
          - Но то е мъртво! – почти извика Дювал.
          Карън се усмихна. Странно, но усмивката ѝ бе красива.
          - Само така изглежда! – каза.
          Той не възрази. Тя бе луда! Защо ли не замина с Хюс?!
          - Връщаме се в клиниката – нареди Карън . – Там ще ги чакаме. Тръгвай!
          Тя се извърна и затича.
          Дювал за миг се поколеба, но я последва. Тъмнината и гората определено го плашеха повече от лудата пред него.
          След малко се чу жужене и той спря. Звукът се спускаше някъде отгоре.
          - Хеликоптерът е! – изкрещя Карън. – Тичай!
          Ужасен, той затича.
          Изкачиха на бегом втория етаж и Карън го избута в един от апартаментите, отвори прозореца и нагласи снайпера.
          Тялото  ѝ чернееше на фона на прозореца.
          - След малко ще се приземят. Не пали лампата и не дишай! – гласът ѝ едва се чу.
          Всичко това беше някакъв кошмар, от който той след малко щеше да се събуди.
          След няколко дълги, както му се стори, мига, се чу шум от приземяващ се хеликоптер.
          - Двама са – гласът на Карън прозвуча плашещо спокойно в тъмнината.
          Дори му се стори, че тя се усмихва.
           Не чу изстрелите. Просто видя как тялото ѝ на два пъти се напрегна, а след туй се отпусна и някак се смали.
          - Всичко свърши. Мъртви са!
          - Ти ги уби! – излая Дювал.
          - Съвсем сигурно е – съгласи се тя и приседна на леглото. – Бях най-добрият стрелец в цял Канзас.
          - Но защо?! – Дювал се опитваше да сподави треперенето си.
          - Защото искаха да убият момичето – отвърна Карън.
          - Но то е мъртво! – проплака Дювал.
          Отговорът ѝ се забави.
          - Само така ни се струва – каза след малко.
          Беше тихо и призрачно. През прозореца върху мокета падаха светли и тъмни сенки.
          Дювал се облегна на стената и се свлече на пода.
          Това определено не беше сън и нямаше да се събуди.
          - Защо го направи? – по някое време попита Карън.
          - Кое? – не разбра Дювал.
          - Защо уби жена си?
          Мисълта му бавно се задвижи. Наистина – защо? Никога не си бе задавал този въпрос. Като че ли нямаше отговор или поне – достатъчно добър!
          - А ти защо уби двамата? – осмели се да запита.
          Последва мълчание.
          - Трима – поправи го Карън.
          Той настръхна. Значи бе убила още един! Или може би щеше да убие още един! А ако това бе той?!
          - Имам си причина – каза Карън унесено, сякаш заспиваше. – Слейк искаше да убие мен, а тези двамата искаха да убият момичето!
          Значи третият не беше той! Отдъхна си. И какво още каза тя?
          Господи! Та то бе така очевидно! Как не го бе осъзнавал досега!
          - Закани се, че ще убие рибките ми! – дрезгаво издума.
          - Приличаме си – каза Карън и гласът ѝ прозвуча нереално в тъмнината. – Дори не съзнаваш колко много! И двамата си имаме основателни причини.
          - Какво ще правим сега? – запита той.
          - Спи! – каза тя. – Аз ще пазя момичето.








          Даяна гледаше картината. Само луд човек можеше да сътвори подобно свършенство. Прииска ѝ се онзи ден да се повтори – да седне сред маковете и да къса листенцата им, а той да рисува.
          Усмихна се. Тя бе не по-малко луда от него. А в една връзка не би ли трябвало поне единият да е нормален?
          Чу вратата да се отваря. Той се връщаше! Затича.
          Вратата зееше полуотворена, но там нямаше никой. Излезе и се огледа.
          И тогава го видя.
          Едуард стоеше в края на коридора, а до него беше кучето им Фара. Той си бе все същият – риж, с лунички по лицето, на тринайсет. Бе по-голяма от него с цял един час. Едуард бе в избелелите си дънки, с памучната тениска с надпис на любимия му отбор „Канарчетата”, както беше и в онзи следобед, когато един пиян шофьор ги прегази пред очите ѝ.
          Фара замаха щастливо с опашка, а Едуард се засмя и ѝ помаха с ръка.
          Значи онова не се е случвало! Значи бяха живи!
          Едуард отново я подкани и двамата с Фара тръгнаха надолу по стълбите.
          Все още невярваща, Даяна ги последва.
          Двамата излязоха от двора на клиниката и затичаха по пътя, който водеше към града. Тя подтичваше след тях, опитвайки се да ги настигне.
          Когато навлязоха в Източния квартал, Даяна се стъписа от множеството хора по улиците. С мъка си пропряваше път, опитвайки се да не ги изпуска от очи.
          В един момент спря и се заозърта. Сърцето ѝ се вледени. Беше ги изгубила.
          - Едуард! – изкрещя. – Фара!
          Нямаше ги. Започна да разбутва хората. Никой не ѝ обръщаше внимание.
          Спря обезумяла. Не знаеше накъде да тича.
           - Едуард! – отново изкрещя.
          Разтрепери се. Опита се отново да затича, но краката ѝ се огънаха и едва успя да се подпре на близката стена.
          Устата ѝ пресъхна.
          Подпря длани на коленете си и наведе глава. Едва поемаше дъх. Сърцето ѝ щеше да изскочи. Разплака се. Сълзите ѝ капеха на земята. От гърлото ѝ не излизаше звук. Плачеше безшумно.
          И точно тогава те изникнаха пред нея.
          - Едуард! Фара! – успя да каже с устни и приседна на земята.
          Нямаше сили дори да протегне ръце.
          Двамата пристъпиха. Даяна различи всички лунички по лицето на Едуард.
          Наистина бяха живи!
          Той докосна лицето ѝ. Пръстите му бяха топли. Фара щастливо размаха опашка.
          Значи това било щастието! Да се събудиш след лош сън и да разбереш, че онова не се е случвало!
          Живи! Даяна се усмихна щастливо и притвори очи.








          Наоколо бе гъмжило. Превъзбудени хора коментираха, бутаха се, плачеха, смееха се -  сякаш идваше свършека на света.
          Наблизо се чу рев на мотор, а после и грохот на счупена витрина.
          Още една жертва бе станала уиец! Това бе третият случай за последния час, на който Чан Сун бе свидетел.
          Не беше за вярване, но светът се променяше пред очите му!
          Усети тръпка на възбуда, после мирис на живот, но имаше и още нещо.
          Тогава я видя.
          Седеше опряла гръб на близката стена, присвила колене.
          Беше красива, млада, слаба, руса.
          Бе притворила очи. Изглеждаше толкова щастлива!
          Наоколо сновяха объркани и превъзбудени хора, а тя седеше, облегната на стената, и се усмихваше.
          Чан приседна до нея.
          - Всичко е някаква лудост! – продума той, колкото да завърже някакъв разговор.
          Тя не отвърна. Продължи да се усмихва.
          - Жалко, че не приличам на теб! – каза Чан. – В теб има нещо, което те прави щастлива дори в нощ като тази. Аз обаче съм иначе устроен. Привличам бедите и неприятностите по някакъв свръхестествен начин. Винаги е било така. Ако има време на кутсузлиите, то аз винаги съм живял в него.
          Беше доволен, че някой го слуша.
         - Вярваш ли, че след тази нощ всеки ще живее в своето време и ще бъде щастлив?
          Не очакваше отговор.
          - Всички тези наоколо освен теб се надяват на това. Но за всеки щастието е нещо различно. Аз веднъж се докоснах до него. За мен то имаше име на жена. Но тя си отиде и аз вече не зная дали е било истина или сън. Сега съм доволен и на това, че има някой, който ме слуша в нощ като тази, защото съм сигурен, че и след това не ме очаква нищо хубаво. Иска ми се да вярвам, че е истина, което някои говорят за градчетата и се надявам да успеят.  Това да искаш да направиш щастливи всички... Но дори и да не успеят, никой няма да забрави тази нощ.
          Чан се извърна.
          Жената продължаваше да се усмихва.
          Щеше да се усмихва по същия начин вечно. На нея градчетата вече не ѝ бяха нужни.
          Чан Сун се изправи. Почувства се много стар. Раменете му се огънаха под тежест, която този път нямаше да понесе. Не бе могъл да различи мириса на щастие от това на смърт!
          Наблизо прозвуча глас от мегафон – призоваваше хората да излязат и да направят жива верига на 29-и километър от магистралата, за да защитят Прамос!
          Градчето беше само и беззащитно, както и той. И там хората навярно също се страхуваха като него. И може би също ги измъчваха съмнения. Нещо в тялото му се задвижи. Трябваше да отиде! Но дали щяха да му стигнат силите, за да се добере дотам?
          Телефонът му иззвъня. В първия миг не обърна внимание. В последните петнайсет години никой не го бе търсил. На никой не бе нужен. За какво да го търсят точно сега?
          Звънът продължи. Разбира се, бе грешка. Но не беше ли по-добре да размени поне една дума с жив човек, а не с мъртъв – както преди малко?
          Извади телефона и чу гласа отсреща.
          - Какво? – попита.
          После разбра.
          Тежестта се вдигна от раменете му и той затича.
          Беше нужен. Тази нощ!



                                                                                                                                                               



          Жил Беллас излезе на околовръстното. Нощта бе спуснала безметежно красив покров от звезди. Отдясно на пътя тъмнееха борови дървета, а от ляво Урбабинци искреше като огромен диамант.
          На монитора върху таблото на колата му бързо се сменяха картини. Урбабинци всеки момент заплашваше да изригне като вулкан. На няколко пъти мярна върху екрана репортерски коли на „Факел. Усили звука и успя да чуе призивите, които се лееха от мегафоните. Хората трябваше да защитят Прамос! Гавридис бе направил необходимото. Сега оставаше да разбере, колко щяха да се вслушат в призива.
          Продължи, без намалява скоростта. След по-малко от десетина минути щеше да наближи 29-и километър.
          Кадрите на монитора се сменяха на не повече от трийсет секунди. Навсякъде цареше суматоха: подпалвания на коли, разбиване на магазини, сблъсъци между цивилни и полиция. Кадърът, който обаче привлече вниманието му, бе тълпа, строила се дисциплинирано в редица. Погребение ли беше?
          Операторът взе на фокус началото и Жил го разпозна. Нямаше никакво съмнение, че това бе Марио Рало. Два огромни тира бяха спрели под формата на острие и преграждаха входа на Полиграфическия център, а пред тях, на изнесена от някой офис маса, Рало продаваше книги! Беше невероятно да го помислиш, но хората хвърляха банкноти направо в картонена кутия на масата, взимаха книга и бързо отстъпваха място на следващия. А някакъв китаец изнасяше нови пакети!
          Операторът, очевидно силно заинтригуван, фокусира върху заглавието и го задържа няколко секунди – ПРОЕКТЪТ „Зоните на времето”.
          Вариото отдалечи образа и сега съвсем ясно се виждаше как нови хора изпълзяват от съседни улици и се нареждат в редицата. Някъде встрани самотно прозвуча гласът от мегафон, призоваващ за жива верига на 29-и километър.
          Хеликоптерът с оператора отлетя нататък и картината се смени с други образи.
          Жил за миг стисна очи. Хора, които никога не бяха прочели и едно заглавие, освен тези във вестниците, в нощ като сегашната се тълпяха на опашка за книга! А това, че градчето щеше да бъде сринато до час – не ги вълнуваше.
          Не беше за вярване!
          Разбира се, Гавридис и репортерите от вестника нямаше да го изоставят. Но какво можеха да направят двайсетина души, които не разполагаха дори с камъни и прашки! Просто едно показно самоубийство!
          Заслужваше ли си?!
          Натисна газта.
          В този миг различи два звука. Не можеше да ги сбърка. Единият караше земята да се тресе. Другият обаче бе по-плашещ. Идваше отстрани и приличаше на диво жужене на оси. За миг извърна поглед наляво и видя, че полето бе осеяно със стотици летящи към него светулки.
          Но не бяха светулки.
          Бяха „Лирите” и му пресичаха пътя. Сега вече нямаше да им се измъкне. В една хилядна от мига осъзна – военните ги бяха купили и „Лирите” щяха да прегазят всеки, който се изпречваше на пътя им. Погледна в огледалото назад – не се виждаше никаква светлинка. Беше сам. И по-добре! Усети студ. Казват, че било отчаяние, а всъщност бе гняв на човек, на когото други хора му пречеха да изпълни обещанието си.
          Чу се звук от гранотомет и наблизо блесна взрив.
          Жил  се изсмя. Копелета! Не успяха да го уцелят!
          Видя втора светеща траектория и не можа да повярва.
          Не целеха него!
          На сантиметри от колата му изскочи „Лира” и бясно се насочи напред.
         - Давайте, момчета! – изкрещя Жил. – Ще ги спрем!
          Мотори срешу танкове? Знаеше, че няма да ги спрат.
          И тогава видя светлините зад гърба си. Стотици, хиляди светлини от фарове на коли изпълнили магистралата зад него, които бързо приближаваха.
          В тъмнината отпред изникна силует на танк, който определено спираше, а зад него чернееше дълга колона.
          Жил намали и спря.
          От двете страни на магистралата светеха стотици фарове на „Лирите” и моторите им заплашително ръмжаха, готови всеки момент да нападнат. Първите коли вече застигнаха Жил и спряха зад него. Някакъв мъж изскочи от джипа си, притича и бързо монтира минохвъргачка.
          Определено можеше да борави с нея. Цялото поле и пътят бяха осеяни от хиляди светлини на мотори и коли. Бе по-вълнуващо от звездния похлупак!
          Настъпи напрегнато очакване. Всички изчакваха другите да започнат първи. На никой не му се умираше! Всеки искаше да бъде жив!
          И тогава от Урбабинци потече светеща сълза. На Жил му трябваха само няколко мига, за да разбере, че това бе шествие от хора, които носеха запалени свещи.
          Сега вече ги спряха!
          Сълзата бвно се търкаляше.
          Бе станало невероятно тихо.
          И тогава блесна светлина.
          Дойде от Прамос и небето на север се озари от сияние. В Прамос бяха включили Генератора.
          „ И ще бъде като вятър, който ще пресее времето, за да остане само това, в което ще можеш да живее!” – така пишеше в ПРОЕКТА „Зоните на времето”.
          Сиянието се усили и беше като дъга след дъжд, като дъжд след зной, като хладно докосване до изгоряло.
          Люковете започнха да се отварят и оттам изникваха тъмни фигури, които също се взираха към Прамос.
          „Жертви ще стават убийци и убийци ще тръгнат срещу друго по-голямо зло. И след това светът ще бъде друг!”
          Жил усети по лицето си полъх. И останалите трийсет и три градчета по света бяха включили Генераторите. Изтеглянето бе започнало.
          А ако не беше за добро! Съмнението мигновено отлетя.
          Жил се извърна към Урбабинци. Там едно момиче имаше нужда от него. Тази нощ!
          И леко залитайки, той бавно заслиза към града.
          
                                                 + + +




http://veselble-kartinki.narod.ru/fon_dv_113polneon.gif