четвъртък, 24 май 2018 г.

НА ВНИМАНИЕТО НА ГУГЪЛ : Какви са тези 75% ?!



“Благодаря” на Гугъл, че позволява на  някакъв смотан сайт  повече от година да използва моята главна страница и да изкарва пари.

 Какви са

 тези 75% ?!


 Сладур! Явно много си го закъсал!

 Докарай го  до 75% , че съм фалшив сайт   и с най-голямо удоволствие ще ти кажа , че си тъпак. Аз и сега ти го казвам. А парите, които получаваш за реклами, /между нас казано/ – трябва да принадлежат на мен. Макар да нямам нужда  от пари.

“Благодаря” на Гугъл, че щедро предоставя моите координати.

 Задачка – закачка. Анадъмо?


Google ,  до там ли стигна, че да правиш “планетарно” допитване с такъв авер като  scamadviser.com ? Опс! Щях да забравя! 75 % след допитване до трима или четирима? И още! Подобно допитване е малоумно. Грозно. И обидно!
Обидно, но не за мен, а за вас!

 Is amazingly.bg a fake site ? Is amazingly.bg legit and trustworthy ?!



 scamadviser.com , я пак пусни твоята обява на клуба за запознанства под моята страница!




Искрено обаче благодаря на този, който е направил тази  картинка!

  водопад-исландия-черно-белое-гифки-783080 (500x500, 1370Kb)  

Човеко! Подпиши я! След като аз я харесвам и други ще я харесат

    Аз -  Админът 


 Ina lii
пояснение: тъпак е човек със синдром на "хлопащата дъска"
Не знаете български ? Нищо лошо! Научете руски! 

 Нарушители

понеделник, 12 март 2018 г.

ОБИКНОВЕН, РЕДОВИ РЕПОРТЕР /мой разказ /


Благодаря на сайта " Моята БИБЛИОТЕКА", но  не мисля, че без мое разрешение може да публикуват мои литературни творби!

 Ina LII
 и само за информация:

Написано и нарисувано от мен 



       Обикновен, редови репортер
Нямаше смисъл да се обръща, за да се убеди, че е Хромия. Познаваше го по неравномерното ходене.
Главния подсмръкна едновременно с поздрава-отговор.
— Рано — каза и отвори вратата.
Репортерът се съгласи с кимване и се изсули като госпожица. Челото на Главния се начупи в размисъл. Това, че им отваряше вратите, си беше тяхна заслуга. А това, че за една година вестникът стана най-популярният и търсен, много моля, това вече е негова. Просто умее да подбира хората си. Гордееше се с това. Човек трябва да е чешит, обичаше да казва — самороден камък, да не е сив като тези в реката. Беше убеден, че от тоя сой господ ги прави специално. Зареже другата работа и седне да ги майстори за кеф. И Главния такива подбираше. Ето Хромия, не само че е чешит, ами и шлифован. И макар да замята крак и с птичия си сурат да не става за келнер и в бирария, носи информация прясна, колкото прясна може да бъде само рибата в реката. Да се чудиш къде я лови. Всъщност Главния не се чудеше. А плащаше.
— Работа, а! — каза, когато асансьорът потегли.
— М-м — съгласи се репортерът.
— Значи днес ще ми подадеш нещо.
Репортерът кимна. Не му се приказва, помисли Главния. Но какво пък, плаща му, за да пише, а не да говори. Репортерът стоеше, забил нос, и разглеждаше мокета. Беше в същия костюм, с който го бе видял и преди половин година. Само петната бяха повече. Асансьорът спря. Репортерът закуца към стаята си.
Главния влезе в кабинета. Застана в средата и се замисли.
Не мислеше нищо.
От другата страна на улицата, на нивото на погледа му, имаше стая. До вчера в нея се разхождаха около бюра две дългокраки красавици. Днес нямаше нито бюра, нито красавици. Бяха останали пердетата. Празнотата отсреща изведнъж го натъжи. Както може да се натъжи само мъж, който е почувствувал, че остарява. Усещането беше ясно и категорично. Главния присви очи, за да го разгледа по-добре. Но то убягна, скри се зад завесите на прозореца отсреща и не стана убеждение, остана си усещане, прозрачно като тюл.
На вратата се почука. Преди още да е преместил поглед и да е казал „да“, онзи влезе. Беше около четиридесетгодишен. Не бе необходимо голямо въображение, за да си представи човек, че в специални дни от месеца носи на раменете си пагони. Днес явно не бе специален ден и униформата му сигурно стоеше в гардероба на спалнята. Приближи и извади от вътрешния си джоб много вътрешна карта. Главния се намръщи с жест, който спокойно можеше да мине и за покана. Не ги обичаше тези. Ако човек е честен, трябва да признае, че и те са чешити. Но от тия, дето господ ги е правил, когато си е нямал работа, и навярно с ясното съзнание да развалят работите на другите.
Мъжът се намести на дивана пред бюрото. Явно смяташе да се заседи. Главния се почеса по върха на носа и остана прав. Нямаше такова желание.
— Малка справка — каза мъжът.
— Слушам.
— Интересува ме репортерът от отдел „Ново“.
В очите на Главния любопитството примижа.
— Хромия? — не скри учудването си. Тук всички го наричаха така. Може би защото беше куц. — Един от най-добрите ми журналисти — каза.
— Или най-добрият?
— Тук всички са добри — заинати се Главния.
— Кажете ми нещо за него — онзи се опита да бъде любезен.
Хич не им отива да бъдат любезни, помисли Главния и реши, че е по-добре да седне.
— Май не мога да ви кажа нещо, което да ви интересува — понечи да хлопне вратата под носа му.
Мъжът подложи рамо и гласът му стана твърд.
— Как започна работа при вас?
— Като повечето. Нямаше къде да работи и какво да яде. Приех го.
— Само за това ли?
Главния премина към ниския регистър.
— Видях го за първи път в една кръчма. Разказваше някаква история на някакъв мъж. Нещо в разказа му ме порази.
— Порази ли?
— Беше превъзходен разказвач — изръмжа Главния. — Помолих го да напише това, което разказваше. Така започна.
— М-м — каза мъжът отсреща, без да се разбере дали е съгласен, или не.
Във всеки случай не беше доволен.
— Да знаете с кого разговаря, кой го търси отвън, изобщо какви са контактите му?
— Никакви. Тук идва само колкото да си предаде материалите. След това си отива. Никой не го търси, пък и няма шанс да го намери. Идва, когато му скимне.
Мъжът съсредоточи поглед в себе си. Може би съжаляваше някого.
— В момента е тук — опита се да приключи посещението Главния.
Онзи се направи, че не разбира. Загледа се в прозореца отсреща и като че ли остана много доволен от нещо.
— Говорил ли е за приятели, за близки?
Досаден човек. При това костюмът му е шит от същия шивач, който шие и униформите. Главния подсмръкна. Беше настинал.
— Доколкото знам, няма родители.
— А мъжът, с когото сте го видели за първи път?
— Художник е в кино „Напредък“.
Онзи с униформа в гардероба на спалнята се замисли.
— Не ви ли прави впечатление, че материалите му са твърде професионални?
Това преля. Главния се ухили с усмивка, която спокойно можеше да мине и за озъбване.
— Тук всички са професионалисти.
— А-ха — каза мъжът и стана.
Не беше си свършил работата. Какво да се прави, все някой на този свят не я свършва. Главния се усмихна с лицемерно съчувствие. Мъжът го погледна разсеяно. Промърмори там, каквото трябваше, „довиждане“ или нещо подобно, и излезе.
Още една такава визита и денят ти може да бъде отровен. Главния се замисли. Защо ли се интересуваха от Хромия? Може би се е забъркал в някаква история? Но тогава тоя суяк едва ли би се интересувал от професионализма му. Или има нещо общо с последния му репортаж за неуспешния опит на военните с новия тип ракети? Това ще е. Е-е, много са докачливи. Достатъчно е малко да ги щипнеш и веднага трябва да си припомниш как се е казвала гувернантката на леля ти.
Пердето отсреща се залюля. От празнотата, помисли Главния и си спомни първата среща с Хромия. Беше в „Сивия поток“. Рядко идваше тук, и то само когато му домъчняваше за особняци. Онзи ден нямаше много посетители. Келнерът се бавеше. Някаква муха мудно прехвърчаше около мазно петно на покривката. Зад него някой разказваше нещо. Заслуша се. Потъването на „Сания Ли“? Изпита силно желание да види разказвача. Обърна се. Бяха двама. От тия дрипльовци, които за едно ядене не можеш ги накара да прехвърлят и две лопати въглища. Интелигенти! Помоли да седне на тяхната маса. Разказвачът смотолеви някакво съгласие. Брадатият до него покрусено кимаше глава над чашата си. Не им направи никакво впечатление това, че той или поне новият му костюм не отиваше на тази кръчма. Докато онзи разказваше, успя да го разгледа. Нямаше повече от тридесет и пет години. Беше слаб и по-скоро нисък. Чертите му бяха остри, но имаха онази мекота, характерна за много емоционални и нервни натури. Когато келнерът дойде, предложи и на двамата да почерпи. Не пия, каза този, който разказваше. И тогава видя, че очите му са сиви. Почти без ириси. Брадатия прие без колебание. Поръча му. Когато келнерът понесе морното си настроение към бара, предложи на сивоокия да напише това, което току-що разказа. Плаща ли се, попита той и Брадатия пак закима. Като гледаше ожуления му костюм, беше трудно да повярва, че цени труда си. Но трябваше да се вгледа в лицето му, за да разбере, че го цени. Извади няколко банкноти заедно с визитната си картичка и ги остави пред него. Очите без ириси се присвиха при вида на парите. Какво пробягваше в мозъка зад тях, не разбра. Не го и интересуваше. Това е предплата, а това — и той посочи визитната си картичка — е да знаете на кой етаж да стоварите тялото си, когато решите да дойдете. Дойде още на другата сутрин. Тогава забеляза, че е куц. Единият му крак беше с няколко сантиметра по-къс от другия. Може би дефект по рождение. Застана пред бюрото и зачака. Главния спокойно изчете писанието му и вдигна поглед. Тогава забеляза, че куцият го разглежда с любопитство. Стана му неприятно. Но това, че мъжът, който стоеше пред него, беше серсем, не го интересуваше. Трябваха му хора, които умеят занаята. Такива не държеше да го гледат с преклонение и угодничество. Написа му чек. Преди да му го подаде, даде вид, че се колебае. Усети, че се смути. Нещо не ви ли харесва? Откъде имате тази информация? — отговори на въпроса му с въпрос. А-а, каза онзи и явно се успокои, от мой приятел моряк, очевидец. След още няколко такива репортажа го прие на работа. В последния месец три големи издания предложиха на Хромия да работи за тях. Вдигна му заплатата. Де да го знае, може да реши и да хукне другаде. Не трябва да го изпуска. Пък и още може да плаща повече от другите. Ще може и в бъдеще! Остана доволен от увереността си. Погледна прозореца отсреща. Там се мотаеха работници. Поставяха нови бюра. Все някой си отива, помисли Главния и започна да преглежда материалите за новия брой.
* * *
Мъжът огледа стаята. Няколко платна до стената, изкорубен диван, две овехтели табуретки с дамаска, която в юношеските си години може бие била зелена, масивна олющена маса с разхвърляни върху нея туби с бои. Брадатия задържа четката и спря поглед върху посетителя. Мъжът приседна гнусливо на стола. Не сметна за необходимо да показва картата си.
— Интересува ме твоя приятел, репортерът.
Брадатия продължи да маже боя върху платното. Заглавието на филма трябваше да бъде върху небесносин фон.
— Не съм го виждал отдавна — спестяването на истината не смяташе за лъжа.
Мъжът стана от стола, разчисти ъгълчето на масата и седна.
— Познаваш ли го добре?
— Идва понякога.
Онзи се сдържа.
— Откога го познаваш?
— Какво е направил? — попита Брадатия.
Мъжът присви очи. Не отговори.
— От половин година — Брадатия не се обиди от липсата на любезност. Остави четката и започна да разтваря нова боя.
— Разказвал ли ти е за своята работа?
— Никога.
— Никога?
— Не обича да говори — спокойно каза Брадатия. Ако не те хванат, лъжата не е лъжа.
— Как се запознахте?
— Един ден седнах на неговата маса. Имах нужда от компания. Спомням си, разказваше за потъването на „Сания Ли“. Тогава всички говореха за това — мацна петънце върху един картон. Жълтото беше добро. — Сигурно е разказвал интересно, защото на масата ни дотърча един дъртофелник и го зяпна. След седмица започна работа при него.
Мъжът записа адреса на Хромия и стана.
— Не е имало очевидци — каза.
Брадатия се направи, че не разбира.
— Имаше. Онзи, собственикът на „Време“, беше на масата ни.
Мъжът прочисти с език зъбите си.
— На потъването на „Сания Ли“ — каза.
— Има ли значение? — невинно подхвърли Брадатия.
Мъжът го изгледа и не отговори. На вратата се спря.
— Какво е? — попита.
Брадатия погледна заглавието, което бе започнал да изписва.
— Все има значение за някой!
Преди да затвори вратата, мъжът помисли, сигурно се съгласи, но не се засмя.
* * *
В последно време Хромия бе станал мрачен. Ето и днес седеше намусен в ъгъла на изкорубения диван и наблюдаваше мълчаливо как Брадатия рисува. Беше минал повече от месец, откакто ония го бяха прибрали за няколко дни. Най-после бяха се досетили, че е бил очевидец на събитията от репортажите си, понякога други не е имало, не е можело да има, и в същото време не е напускал квартала и онази мансарда-дупка, в която живее. Но как го правеше? Въображение или…? Не знаеха. Опитали се бяха да го убедят да работи за тях. Те умееха да убеждават. Не бяха успели. И всичко си бе продължило като чели постарому. Но за малко. В живота на Хромия се бе появила жена. Затова седеше така намусен. Преди няколко дни бе казал на Брадатия, че ще замине. Къде? При нея. Брадатия нищо не каза, просто за разлика от него говореше малко. Сега нахвърляше платното за новия филм. Беше се увлякъл. В един момент се сети, че Хромия мълчи отдавна, а той не можеше да мълчи. Може би е заспал. Обърна се. Не спеше. Наблюдаваше работата му. С онова любопитство, с което децата разглеждат малката буболечка, която пълзи в тревата.
— Странно — каза Хромия.
Брадатия остави четката в буркана с разтворител и включи котлона.
— Странно — повтори Хромия. Беше много напрегнат.
Водата завря бързо. Брадатия пусна голяма щипка от изсъхналите червени цветчета и водата стана рубинена. Хромия въртеше омазаната с боя четка и гледаше как Брадатия сипва чай в белите порцеланови чаши. Гледаше така, сякаш откриваше света.
— Има нещо божествено! — каза.
Брадатия пусна по една бучка захар. Хромия сякаш се бе вцепенил.
— Стария пак ми повиши заплатата — каза и като че ли го каза друг.
Брадатия сръбна. Чаят беше горещ.
— Има ли значение — захили се Хромия.
Брадатия бегло го погледна. Има, но не и за лудите. А той бе убеден, че Хромия не е с всичкия. Може би затова го обичаше.
— Та аз нищо друго не мога да правя — каза Хромия. — Мога ли, а? Мога ли да подкова например един патък? Аа? — в гласа му се появиха нервни нотки.
Брадатия мълчаливо се съгласи, че не може.
Хромия се успокои. Отпи от чая като свещенодействие и примижа. Сякаш искаше да запази този вкус за цял живот. Мълча дълго.
— Не — каза. — Няма да замина! Защото нищо друго не умея да върша. И риба не мога да ловя.
Беше тъжен. Много тъжен.
Брадатия разбра. Няма да замине при онази жена, единствената. Повечето мъже нямат „единствена“, но някои идиоти имат и след това са тъжни.
— Има нещо божествено — каза Хромия. — В това да правиш нещо. Чай или картина — няма значение. Във всяка работа има нещо божествено, дори в това да си обикновен, редови репортер.
* * *
Вървеше по пясъчната ивица. Мислите изпреварваха стъпките му. Морето бе спокойно и странно сиво. Наближи залива и я видя. Седеше на камъка, който миналия път довлякоха тук. За да гледали морето. Тя обичаше острова и залива. Смяташе, че и на боговете не им трябва повече от бряг и огнище. А тук ги имаше. Прекрасен залив и в средата на острова — вулкан-огнище. Бе убедена, че именно тук са спирали боговете. Той се съгласяваше. И те е трябвало да спират някъде. Самият той, ако е можело да избира, би се родил край море. Това, че се появи на този свят в една долина, захвърлена далеч от бог и вода, го смяташе за тъпа случайност.
Приближи. Косата й бе черна, но на слънцето изглеждаше многоцветна.
Приседна до нея. Тя не се обърна, но го усети, макар да не бе чула стъпките му.
Мълчаха дълго. Пред море можеш да мълчиш.
— Ще останеш ли? — попита.
Той присви очи. Беше решил.
Сега решаваше.
Видя изражението на капитана, когато пожарът избухна на кораба му, след това онзи застинал миг учудване върху лицето на момчето пилот, когато двигателите отказаха, видя увереността на военните и взрива на ракетата, който помете тази увереност и не остави дори едно копче от парадните им мундири, спомни си скока на световния рекордьор от кулата, и публиката, която се изправи на крака, за да види по-добре оцветяващата се в червено вода на басейна, когато той от десет метра се пльосна по корем, видя още много мигове от репортажите си и реши.
— Ще идвам.
Нямаше да остане.
Тя потрепери от вятъра, който щеше да дойде.
Вървяха дълго. Беше много спокоен, както е спокоен човек след решение. Наближиха къщата. Когато дойде преди няколко дена тук, го порази каменната статуя пред вратата. Еднометрово тъжно божество. Нещо го смущаваше в него. Какво? Вгледа се, за да разбере.
И Слънцето промени мястото си.
И още преди да е чул тътена, разбра. И вдигна поглед нагоре.
Огнището на боговете бълваше огън. Грандиозно! Възторгът в него бе равен на преклонение. Писъкът от селището долетя глух като от минало и само след мигове щеше да потъне завинаги в минало, захлупено вече от лава. Нямаше да има очевидци. Първа бе мисълта, страхът лумна като искра след това. Бягай, извика. И видя очите й. В тях имаше любопитство и още нещо. Дълбоко и черно. Стоеше безмълвна, сякаш щеше да надживее огъня. Бягай, повтори и я затегли към морето, и знаеше, че ще бъде трудно, много трудно да се върне с нея, но ще успее, и в мига, когато се обърна да види лавата, която тичаше след тях забавено като насън, видя каменното божество пред къщата да оживява, и разбра това, което го е смущавало. Божеството куцаше след тях. Подозрението дойде преди мисълта, но тя го настигна и заопипва като слепец, който ще познае.
Спря за миг. И нещо в гърба му лумна.
* * *
Днес беше един от специалните дни в месеца и затова бе облякъл униформата от гардероба в спалнята. Разтвори новия брой на вестник „Време“ и зачете информациите. Един от островите в Тихия океан бе потънал след изригване на вулкан. Едно редче. Толкоз. Затвори вестника. Ще има за какво да съжалява главният редактор днес на погребението на Хромия. Каква нелепа случайност! Да го блъсне кола, когато е пресичал на червено. Прочисти с език зъбите си. Така е, като не е гледал къде върви.
— Добре се справи — каза и вдигна поглед.
Жената застана чинно, като по-младши. Косите й бяха черни, но на слънцето изглеждаха многоцветни.
Той погледна календара на стената — 12 февруари 1983 година.
Още един бяха „изключили“. Но оставаха още много.
— Свържи ме с Галактичното бюро за контрол на индивидуалността за ново нареждане! — нареди и опъна с рамене униформата с пагони.