вторник, 17 декември 2019 г.

Моя илюстрация към приказката " Златният лъч"

                         
                                                    ЗЛАТНИЯТ ЛЪЧ



        моя илюстрация
                                 

                               ЗЛАТНИЯТ ЛЪЧ  


Много, много някога – преди милион и половина години – от много, много някъде – чак от Слънцето – долетял на Земята един слънчев лъч. Спрял запъхтян и решил да се огледа. Но къде? Естествено в морето.
–Ах, колко съм хубав, ах колко съм златен! – радвал се на своето отражение слънчевият лъч.
–Нито си хубав, нито си златен! – казала водата. – Само си много, много суетен.
–Колко си студена – възкликнал той. – Аз исках само да си се порадвам.
–Радвай се ! Но защо ми плашиш рибите?
Тогава слънчевият лъч тръгнал на пръсти по водата, за да не плаши рибите. След него останала пътека.
–Всъщност ти си хубав! – казала водата, играейки си със златната пътека.
–А ти не си студена – извинил се слънчевият лъч и скочил на пясъка.
–Защо не гледаш къде стъпваш?! – извикала една песъчинка.
–О, извинявай! – подскочил лъчът.
–Ох, не ме настъпвай! – извикала друга.
Слънчевият  лъч уплашено се скрил под едно листо.
–Те са нервни – прошепнало листото.
–Нервни? Защо? – учудил се той.
–Защото чакат някой да ги погали.
–Всички ли, които чакат някой да ги погали, са нервни?
–Не зная. Но с песъчинките е така.
Лъчът приклекнал до една песъчинка и докоснал с пръстче родовото ѝ  носле. Тя се усмихнала и отворила очи.
–Ти си топъл – прошепнала.
–А аз мислех, че съм златен – натъжил се слънчевият лъч.
–Това сигурно е така!
–Мислиш ли? – зарадвал се той.
В този миг една голяма синя вълна протегнала ръка и грабнала песъчинката.
–Ей, какво правиш? – извикал лъчът. – Веднага ми я върни!
–Защо ти е? – попитало морето.
–За да си говоря с нея. Тя каза, че съм топъл.
–Какво ли няма да измисли една глупава песъчинка – избоботило морето.
–Не е вярно! Аз наистина мога да я стопля, защото е малка. А тебе не мога. Върни ми я, или ще ти изплаша рибите!
А морето много обичало своите риби и за да не би наистина слънчевият лъч да ги изплаши, то върнало песъчинката, която в това време се била скрила в една мида.
–Аз пък съм златен! – възкликнал слънчевият лъч, като разтворил мидата и се огледал в красивия скъпоценен камък, в който се била превърнала  малката  жълта  песъчинка.

Наистина. Колко му трябва на един слънчев лъч, за да се убеди, че е златен! Една песъчинка, стоплена от него, и едно море, което да я превърне в бисер.



приказка от моята книга БЕЛИЯТ КОМИНОЧИСТАЧ 

петък, 29 ноември 2019 г.

Моя илюстрация към "Приказка за кораба, който се страхувал да пусне котва"


   
                ПРИКАЗКА ЗА КОРАБА, КОЙТО СЕ СТРАХУВАЛ
                           ДА ПУСНЕ КОТВА
        

     моя илюстрация

               

                ПРИКАЗКА ЗА КОРАБА, КОЙТО СЕ СТРАХУВАЛ
                           ДА ПУСНЕ КОТВА

                                                                          
Той бил млад кораб. Толкова млад, че все още не знаел нищо за света и за морето. Бавно порел вълните, примижавал от пръските и се вслушвал в разказите на старите кораби. Интересни неща разказвали те: за дълги морски пътувания, за моряци, заблудени от зова на сирени, за земи, до които стигали само кораби призраци. Но най-често говорели за пристанищата. За това, колко красиви са далечните пристанища и затова, колко коварни са близките пристанища.
От тях той научил, че пристанищата с радост посрещали всеки кораб.
О, те можели да се радват! Но когато крабът отпътувал, те тозчас го забравяли.
Не, пристанищата не можели да тъгуват!
Понякога се случвало кораб да се влюби в някое пристанище, и когато остарявал, връщал се при него и пускал котва, една такава котва, за цял живот. След време дъските му се разсъхвали, корабът се разпадал и от него рибарите от пристанището правели салове. Едни такива – съвсем обикновени салове.
Той бил млад и хубав. Около него имало много яхти, но те не били за него интересни. А нима един кораб може да обича нещо, което не му е интересно?
Не. Той търсел с поглед брега. А там нощем плисвали луди светлини и бронята му изскърцвала – от притегляне. Прави били старите кораби: красиви са далечните пристанища! Но той никога не ги приближил. Защото помнел, колко коварни са близките пристанища!
Много слънца угасило морето, много години потънали в шума на раковините, а корабът все пътувал. Стотици бури разскъсал с бронята си, хиляди вълни изравнил, но никога не пуснал котва.
Остарял.
Една нощ по време на буря разбрал, че умира.
–Нима това е краят? – сепнал се той.
–Да – казали вълните.
Напрегнал се корабът и с поглед потърсил брега.
Нищо не се виждало. Твърде далеч бил отишъл.
–Жалко! – въздъхнал. – От мен няма да остане нищо.
–Да – прошепнали вълните.
–Дори дъски за салове.
   Да – повторили вълните и леко се накъдрили там, където допреди малко  бил корабът, който се страхувал да пусне котва.

   
приказка от моята книга БЕЛИЯТ КОМИНОЧИСТАЧ 

вторник, 22 октомври 2019 г.

Моя илюстрация към приказката "Вятърът, който тръгнал към всички звезди"


\

Вятъръткойто тръгнал към всички звезди / VBOX7

                                      /благодаря на екипа за видеото /



    ВЯТЪРЪТ, КОЙТО  ТРЪГНАЛ  КЪМ  ВСИЧКИ  ЗВЕЗДИ




    моя илюстрация


ВЯТЪРЪТ, КОЙТО  ТРЪГНАЛ  КЪМ  ВСИЧКИ  ЗВЕЗДИ


–Дойде есента и моите листа започнаха да падат – въздъхнало дървото.
Вятърът се бил свил в короната му и мълчал.
–Ти не знаеш защо листата падат на земята, нали? – попитало дървото.
–Не – отговорил вятърът.
–И хората не знаят.
–Хората знаят всичко – прошепнал вятърът и зиморничаво потръпнал.
Ставало студено.
–Не знаят всичко – казало дървото. – Ето моите листа падат на земята, а хората казват : закон! Сила на привличане било! Масата по ускорението. Можеш ли да го разбереш?
–Не – отговорил вятърът.
–Виж, моите листа падат, защто ме обичат и искат да стоплят корените ми през зимата. А дъждът, защото обича цветята. Разбираш ли? Но хората мислят, че само те могат да обичат и затова казват така: закон! Сила на привличане! Не-е, обич е това! Обич!
–Може и да си прав – съгласил се вятърът. – Ето например аз, цялата земя съм обиколил, всичко съм видял, но нищо не ме привлича на земята.
–Защото и нищо не обичаш тук.
–Така е.
–Но вечер идваш, сядаш в моите клони и гледаш звездите.
–Не съм видял нищо по-красиво от тях и нищо, което да ме привлича повече.
–Обичаш ги – промълвило дървото. – И хората обичат звездите и затова тръгват към тях.
–И аз затова дойдох. Да се сбогувам.
–Тръгваш ли? – попитало дървото.
–Да – казал вятърът. – Тази нощ. Мислиш ли, че ще мога да стигна звездите?
–Не зная. Но ти си силен и трябва да опиташ.
И вятърът за последен път погалил клоните на дървото. Няколко листа се откъснали и полетели към земята, а той се понесъл нагоре. И колкото повече се издигал, толкова по-ярки ставали звездите. Каква красота!
Вятърът се издигал все повече и повече.
И в един момент напълно се объркал.
Всички звезди били красиви и всички го привличали. И понеже не знаел към коя да тръгне, той тръгнал  към  всички звезди.
И се разпилял.
Никога не стигнал звездите.

Дори човек, който е по-силен от вятъра, когато иска нещо, тръгва само към него.


приказка от моята книга БЕЛИЯТ КОМИНОЧИСТАЧ