петък, 19 юли 2019 г.

ПУХ ОТ ЗВЕЗДНИТЕ ТОПОЛИ ( моя приказка + моя илюстрация )


 Написано и нарисувано от мен

Тази приказка я публикувам отново, заради илюстрацията, която направих към нея.







ПУХ  ОТ  ЗВЕЗДНИТЕ  ТОПОЛИ


Това се случи в деня, когато тополите цъфнаха и от тях над улиците заваля пух. Тогава към земята се спусна едно пухче, което досущ приличаше на пухчетата от тополите. Но...
Това пухче беше космическо и бе долетяло от звездите, където по това време тополите също цъфтяха.
Пухчето търсеше нови планети, на които да засади тополи, и се казваше Пух.
Вятърът го понесе и Пух кацна на нослето на кученцето, което стоеше пред входа на кооперацията. Кученцето прилежно чакаше стопанката си, за да отидат на разходка.
–О! – изкрещя от радост Пух. – Космическо същество!
Джаф, така се казваше малкото кученце, се ядоса и кихна, и Пух отскочи в тревата.
–Слушай – каза кученцето. – Казвам се Джаф и съм куче.
–О! – възкликна Пух. – Космическо куче! А къде е Пухелина? – учтиво запита.
–Моля, моля – заръмжа Джаф. –Чистокръвна болонка, бяла, с петно на гръбчето, по паспорт Дхаф. И за сведение живея на четвъртия етаж!
–Пък  аз  съм  Пух и идвам от звездите – обясни Пух.
Джаф погледна подозрително с едно око нагоре и недоверчиво изръмжа. Защото беше едно такова време, когато тополите цъфтяг и като нищо могат и да те излъжат.
–Там също има кучета – продължи Пух. – Но ти си космическо!О, колко се радвам! Да си виждал Пухелина?
В същото време до Пух падна още едно пухче, досущ като него и като всички пухчета от тополите.
–О! Пухелина! – зарадва  се  Пух. – Открих  космическо  куче!
–О-о! – изпищя от радост Пухелина.
Джаф смутено запристъпя.
–Пухелина, нашите кучета са обикновени, а това има паспорт и живее на етаж – важно обясни Пух.
–О, каква фантазия! О,каква прелест! Космическо куче от етаж! – пищеше Пухелина.
–Ха! – тихичко джафна Джаф. – Винаги съм мислел, че съм обикновено куче, а излиза, че съм космическо.
–Ей, я се поразтъпчи малко, за да те пухна! – извика Пух и извади от пухкав  джоб  пухкав  фотоапарат.
–О, чакай, Пух! – изпищя Пухелина и скочи върху гърба на Джаф. – Искам да ме пухнеш върху космическо куче.
В този миг Джаф видя покрай него да минава палето от третия етаж. То вървеше важно пред стопанката си, вързано на каишка. До днес Джаф никога не му бе обръщал внимание, защото мислеше, че е обикновено пале. Но сега заподозря, че и то е космическо. Отърси Пухелина от гърба си и затича, за да му го каже.
Палето не разбра, че Джеф иска само да си поговорят, а помисли, че най-после е пожелал да си поиграят, и хукна. Джаф залая, палето от радост заскимтя, а стопанката му се развика. И настана истинска космическа олелия.
А Пух и Пухелина отлетяха.
Къде?
Навярно да търсят незасадена с тополи планета. Защото какво са през пролетта  планетите  без  цвета  на  звездните  тополи.

Това е приказка от моята книга   БЕЛИЯТ КОМИНОЧИСТАЧ



понеделник, 17 юни 2019 г.

ПОСЕЯТЬ МЕЧТУ ( моя сказка)



Отрывки из моих книг 



           ПОСЕЯТЬ МЕЧТУ
                                                                                     

         
Это был обычный поселок на конце света, с обычным голубым небом над ним.
Это были обычные люди с обычными заботами, отсчитывающие время по числу солнц.
Это был обычный паренек, родившийся там, где не было моря.
Каждый год в этот поселок приходил музыкант. Он тихо перебирал струны своей гитары, и с них сыпался серебряный звон. Мужчины оставляли работу, женщины бросали стирку, дети переставали бросаться камнями в птиц.
Музыкант играл.
Удивительными были его песни. В них была удивительная земля с удивительным голубым небом над ней, удивительные люди с удивительными заботами и самое главное – там было  м о р е.
Когда-то, больше, чем миллион солнц тому назад, один старик спросил мужчину:
- Как ты живешь?
- Играя, – отвечал музыкант.
- А зачем ты живешь?
- Чтобы играть.
Больше никто, кажется, не разговаривал с ним.
Все слушали его песни.
А опомнившись и оглядевшись вокруг, замечали, что его уже нет. Ненадолго в них оставалась мечта о море, об удивительных землях и удивительных людях, а затем небо снова становилось обычным. И должны были потухнуть триста шестьдесят пять солнц, пока музыкант придет снова.
Но вот, триста шестьдесят пять солнц  встали и триста шестьдесят пять солнц скрылись в песках, а он все не приходил. И еще триста шестьдесят пять солнц ушли по птичьим дорогам, а он не приходил. И люди поняли, что он больше не придет.
- Чего же он добился в жизни? – ворчали мужчины. – Ведь он даже дома не построил!
- Что он понимает в жизни, - вставили женщины, - если никогда не имел семьи?
- Зачем он жил? – сморщили лбы старики. – Если даже одного деревца не посадил?
- Что случилось? – спросил паренек.
- Это детей не касается, - не дали ему договорить взрослые, и паренек, задумавшись, пошел по дороге.
И вот тогда... Тогда небо медленно изменилось, и взрослые переглянулись. Они услышали песню про море.
Ее пел паренек.





 

    Эту сказку  размещаю снова - на днях я нарисовала к ней иллюстрацию .



петък, 31 май 2019 г.

ПАМУКЧО ( моя приказка )




                                 ПАМУКЧО

Имаше едно малко човече – меко и пухкаво, леко и бяло. Човече от памук. Наричаха го Памукчо.
Живееше Памукчо на белия свят. Светът беше доволен от него, защото на никого не пречеше. Но Памукчо не беше доволен от света. Защото на този свят освен памукчовци има и човечета от огън, желязо и кал. И всички те го преследваха затуй, че не приличаше на тях. Човечетата от кал искаха да го изкалят, човечетата от желязо да го стъпчат, а огнените човечета да го изгорят. И от всички тях Памукчо се страхуваше, и от всички бягаше. Но не само от тях се страхуваше. Страхуваше се и от слънцето, че ще го подпали, от водата, че ще го намокри, от вятъра, че ще го разпилее.
И Памукчо се изхитри. Научи се да се движи на зигзаг между слънчевите лъчи и капките дъжд, да прескача локвите, да не пресича пътя на вятъра и да лъже другите човечета, та дори слънцето, вятъра и водата, и да ги настройва едни срещу други. И всичко това – от страх.
А всъщност не беше лошо човече. Дори искаше да направи нещо добро, нещо голямо. Но не знаеше как.
Един ден видя едно цвете. Цветето бе клюмнало от жажда.
–Моля те – проплака то. – Всички воюват. Огънят срещу водата, слънцето срещу вятъра, човечетата едно с друго и никой не ме поглежда. Донеси ми в шепичка малко вода, малко слънце и малко вятър.
Памукчо се ужаси.
–Искам, но ме е страх – призна той.
–Но аз ще умра – проплака цветето.
Памукчо още повече се уплаши.
–На никого сега не му е до теб – каза цветето. – и никой нищо няма да ти направи.
Памукчо тръна със свито сърце.
Спря при вятъра и се примоли.
–Дай ми шепичка въздух!
–Бягай – профуча вятърът. – Слънцето не мога, но теб ще разпилея!
Памукчо побягна. Наближи слънцето.
–Ей, дай ми малко топлинка! – извика той.
–Дим да те няма! – каза слънцето. – Вятъра не мога, но теб ще изгоря.
Памукчо спря при водата и проплака, защото много искаше да помогне на цветето.
–Моля те, дай ми шепичка вода.
–Махай се! – избълбука водата. – Слънцето не мога, но теб ще те удавя!
Памукчо се разплака. Разплака се от страх и от страх падна във водата. Но водата не обича леките неща и го вдигна на повърхността. Вълните го изхвърлиха на брега, слънцето го изсуши, вятърът го разроши и Памукчо отново стана предишния Памукчо.
И хукна да бяга от водата, слънцето и вятъра. Защото се страхуваше.
А цветето умря.




приказка от моята книга  Белият коминочистач