петък, 20 септември 2019 г.

Моя илюстрация към приказката " ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ОТГОВАРЯШЕ НА ВЪПРОСА С ВЪПРОС или ПРОТЕГНИ РЪКА И ОТВОРИ ВРАТАТА!

 Прекрасен ден ти пожелавам!
   

моя илюстрация 


 ЧОВЕКЪТ, КОЙТО  ОТГОВАРЯШЕ  НА  ВЪПРОСА  С  ВЪПРОС
                                             или
ПРОТЕГНИ  РЪКА  И  ОТВОРИ  ВРАТАТА!


Имало една стара къща. Никой не знаел нито кога и от кого е построена, нито какво има в нея. Пред вратата на къщата седял старец. Толкова стар бил, че хората не знаели нито годините му, нито откога и защо седи там.
Седял старецът, премествал бавно кехлибарените зърна на броеницата  си  и  на  всеки  въпрос отговарял  с  въпрос.
–Живее ли някой в тази къща? – питали   хората.
–Защо пък трябва да живее някой? – чудел се старецът.
–Знаеш ли от кого е построена?
–Защо пък трябва да бъде построена от някого? – отвръщал той.
–А може би вътре има съкровища? – споглеждали се хората.
–Защо пък трябва да има съкровища? – недоумявал  старецът.
–Ти пазач ли си?
–Защо да не съм?
–Слушай, старче, ще ни пуснеш ли да влезем?
–За какво ви е притрябвало да влизате?
–Ама ти защо на всеки въпрос отговаряш с въпрос?
–А защо не? – питал той.
И така минавали годините, бавно прехвърлял старецът зърната на броеницата си и на всеки въпрос отговарял с въпрос. И никой не разбрал нито какво има в къщата, нито кога и от кого е построена.
Защото на никого не му дошло на ум вместо да разпитва, просто да протегне  ръка  и  да  отвори  вратата.

приказка от моята книга БЕЛИЯТ КОМИНОЧИСТАЧ 




понеделник, 16 септември 2019 г.

ГРАДИНАРЯТ ПОСРЕЩАЧ (моя приказка + моя илюстрация )


       Разказваха ми... + Написано и нарисувано от мен

     


ГРАДИНАРЯТ  ПОСРЕЩАЧ


–Като пораснеш какъв ще станеш?
–Астронавт.
–А ти?
–Командир на космически кораб.
–А ти?
–Космонавт-химик.
–А ти?
–Посрещач.
–На кого?
–На космонавтите.
–И какво ще правиш?
–Ще посрещам космонавтите с цветя.
–Това означава, че ще трябва да береш цветя!
–Да. Ще бера.
–Но за да береш, преди това ще трябва и да ги поливаш!
–О, да! Ще ги поливам.
–И да ги прекопаваш.
–Това е задължително.
–И да ги плевиш!
–Съвсем вярно.
–Но тогава?...
–Разбрах! Ще бъда градинарят посрещач!


приказка от моята книгата  "Белият коминочистач"




неделя, 8 септември 2019 г.

ХЛОПЧАТИК ( моя сказка + моя иллюстрация)


  

                                     ХЛОПЧАТИК

      

                            ХЛОПЧАТИК

Жил когда-то маленький человечек – мягкий, пушистый, легкий и белый. Человечек из хлопка. Звали его Хлопчатиком. Жил Хлопчатик на белом свете. Белый свет был доволен им, ведь он никому не мешал. Хлопчатик, однако, не был доволен белым светом. Так как на свете, кроме хлопчатиков, есть и человечки из огня, железа и грязи. И все они преследовали его за то, что он не был похож на них. Человечки из грязи хотели его загрязнить, человечки из железа – растоптать, а огненные человечки – сжечь его. И всех их Хлопчатик боялся, от всех бежал. Но не только их боялся он. Он еще боялся солнца за то, что оно может его поджечь, боялся воды за то, что она его намочит, ветра – за то, что он его разбросает.
И Хлопчатик ухитрился. Научился вилять меж лучей солнца и капель дождя, перепрыгивать через лужи, не перебегать дорогу ветру и обманывать остальных человечков, обманывать даже солнце, ветер и воду и настраивать их друг против друга. И все – из-за страха.
Хотя на самом деле был неплохим человечком. Даже хотел сделать что-нибудь хорошее, что-нибудь большое. Но не умел.
Как-то раз увидел Хлопчатик цветок. Цветок томился от жажды.
–Прошу тебя, – сквозь слезы сказал он. – Все воюют друг с другом. Огонь с водой, солнце с ветром, человечки между собой, и никому до меня нет дела. Принеси мне в горсточке немного воды, немного солнца и чуточку ветра.
Хлопчатик ужаснулся.
–Мне бы хотелось, но я боюсь, – признался он.
–Но ведь я погибну, – заплакал цветок.
Хлопчатик еще больше испугался.
–Теперь никому до тебя дела нет, – сказал цветок. – И никто тебя не тронет.
Хлопчатик побрел, скрепя сердце.
Пришел к ветру и попросил его:
–Дай мне горсточку воздуха!
–Убирайся! – взвыл ветер. – Солнце не смогу, но тебя разбросаю!
И Хлопчатик побежал дальше. Подошел к солнцу.
–Эй, дай мне немного тепла! – крикнул он.
–Убирайся с глаз долой! – сказало солнце. – Ветра не смогу, но тебя сожгу.
Хлопчатик пришел к воде и заплакал, так как ему очень хотелось помочь цветку.
–Пожалуйста, дай мне горсточку воды.
– Проваливай! – забулькала вода. – Солнце не смогу, но тебя утоплю!
И Хлопчатик заплакал. Заплакал от страха и со страху упал в воду. Но вода не любит легких вещей, поэтому подняла его на поверхность. Волны выбросили его на берег, солнце его просушило, ветер взъерошил, и Хлопчатик снова стал прежним Хлопчатиком.
И побежал от воды, солнца и ветра. Потому, что побоялся.
А цветок погиб.


събота, 10 август 2019 г.

ДОРОЖКА ЖИЗНИ / ПИСТАТА НА ЖИВОТА

    

                     ДОРОЖКА  ЖИЗНИ


 Те, кто ступили на беговую дорожку, не похожи на меня. Они бегут, но бегут одни. Они, конечно, могут порой обменяться словцом с кем-то, но только с тем, кто бежит рядом с ними. Как только тот начнет отставать, более проворный забывает о нем и продолжает вперед, пока не встретит другого, с кем тоже может обменяться словцом или взглядом, а когда и тот начнет отставать, продолжает бежать один. Иногда некоторые бегут группой, так легче. Но всегда наступает момент, когда строй начинает растягиваться. И всегда остается один ведущий. Он одинок. Он очень одинок. Но он так устроен. В нем закодировано желание быть первым. И это делает его счастливым! Он может и нуждаться в ком-нибудь, с кем бы поговорить, но тот должен придерживаться точно того же темпа, иметь ровно такие же возможности, ни больше, ни меньше. Но такое редко бывает. Всегда один из обоих быстрее другого, и другой рано или поздно отстает. Такова дорожка жизни! И все те, кто вступили на нее и завязали кеды, знают это. Знают, что реплики и взгляды, которыми они обменялись, будут мгновениями. Главным будет одиночество. И чем ты лучше, тем более одиноким будешь. А самое большое одиночество будет предназначено первым. Многие ими восхищаются, некоторые ненавидят, все на них смотрят. Но никто их не любит. Для того, чтобы любить кого-нибудь, надо бежать рядом с ним, если отстанешь, он может на миг оглянуться, но для него улыбка, взгляд или слово мелькнут уже в прошлом. Все! Он продолжит вперед.”

из Право страха / мой роман онлайн 

этот роман впервые  был опубликован на болгарском языке


понеделник, 5 август 2019 г.

За пеперудите навярно...(моя приказка + моя илюстрация)


ЗА  ПЕПЕРУДИТЕ  НАВЯРНО

Написано и нарисувано от мен

Тази приказка я публикувам отново, заради илюстрацията, която направих към нея.

   
  


РАДИ МОТЫЛЬКОВ, НАВЕРНОЕ… (сказка )


ЗА  ПЕПЕРУДИТЕ  НАВЯРНО


–Ти кой си?
–Аз съм уличен фенер.
–И какво правиш?
–Виждаш, че светя.
–За кого?
–Нима не забелязваш?
–Няма никой.
–А този рой нощни пеперуди?
–За тях ли светиш?
–Разбира се, за тях.
–А хората?
–Какво им е на хората?
–Аз мислех, че светиш за тях.
–О, не! За пеперудите. Виж как кръжат. Около мен им е светло и топло. Разбираш ли? Имат нужда от мен.
–А хората?
–Какво хората? Те си вървят по улицата и не мислят за уличния фенер.
–Но и те имат нужда от теб.
–Едва ли! Те винаги бързат.
–Но когато угаснеш, хората те поправят. Защо ще го правят, ако нямат нужда от теб?
–О! За пеперудите навярно.



приказка от моята книга БЕЛИЯТ КОМИНОЧИСТАЧ


  


четвъртък, 1 август 2019 г.

РЕЦЕПТА ЗА ЧУДЕСА ( моя приказка + моя илюстрация )

Написано и нарисувано от мен

Тази приказка я публикувам отново, заради илюстрацията, която направих към нея.

  


РЕЦЕПТ ЧУДЕС

РЕЦЕПТА ЗА ЧУДЕСА


Всички обичат чудесата. Чудесата са чудесно нещо. Но това момче, за което искам да ви разкажа, не  само ги обичало, но искало и да ги прави.
Но как, как ли се правят чудесата, питало се момчето и понеже много искало да разбере, отишло при професора по чудеса. Този професор бил теоретик. В тази област  професорите  все  още не  са практици.
–За какво си дошъл? – попитал  професорът  теоретик.
–Интересуват  ме  чудесата.
–А-ха. Добре тогава. Първите чудеса, ако използваме най-ранните източници на историците по чудеса, са възникнали... – започнал професорът.
–Мен историята не ме интересува – казало момчето.
–Добре, тогава да минем направо към теорията на чудесата. Според теорията чудесата се делят на два класа: чудесни чудеса и нечудесни. От своя страна, тези два класа...
–Аз не се интересувам и от теория – казало момчето.
–А от какво тогава?
–Как се правят чудеса!
–А, това вече е най-краткият ни раздел. Разделът рецепти за чудеса. Ние само така му казваме, а всъщност рецептата една.
–Мога ли да си я запиша?
–Да, макар че тя лесно се запомня. Почти всички я знаят наизуст: силно желание, голяма доза вяра и много труд!
–Само това ли?
–Всички така питат, млади човече! Но когато започнат, разбират, че все нещо от тези три неща не им достига. И затова, преди да започнеш, потърси някои от тези части в магазина „Направи си сам чудеса”. На две преки е оттук. – казал професорът теоретик.
Момчето отишло в магазина.
–Много ми е приятно, много ми е приятно – казал продавачът Хичнемиеприятно.
–На него му било омръзнало от изобретатели.
–С какво мога да ви услужа? – попитал той.
–Имате ли всички части за правене на чудеса? – попитало момчето.
–Ах, какво ви трябва? Сигурно не е желание?
–Не, желание си имам.
–И аз така си помислих – казал Хичнемиеприятно. – При нас желанията са залежала стока. И знаете ли защо? Защото всички изобретатели си имат. Стига се дотам, че някои даже идват и ни оставят от желанията си, за да не им пречи на това желание, с което в момента работят. А с вярата как сте?
–Благодаря, и вяра си имам.
–Е, жалко. Тук нещо можеше да се направи. Те, изобретателите, почти винаги си имат и вяра, но понякога се случва, точно накрая, когато са изобретили чудесата, да започнат да се съмняват дали това са чудеса. Тогава идват при нас и ние ги уверяваме. Наистина това много рядко се случва. Обикновено изобретателите си имат в излишък от този артикул и  преди още да са направили някакво чудо, си вярват, че то е чудо на чудесата.
–А-ха – казало момчето. – А как сте с труда? – попитало то.
–С кой труд?
–Труда, с който се правят чудесата.
–Ама на вас не ви ли казаха?
–Какво да ми кажат?
–В това отношение чудесата се правят с материал на клиента! – намусено и малко ядосано казал Хичнемиеприятно, защото хич не му било приятно да обяснява за кой ли път, че тази съставка за чудеса все още не се продава.




приказка от моята книга БЕЛИЯТ КОМИНОЧИСТАЧ


  

петък, 19 юли 2019 г.

ПУХ ОТ ЗВЕЗДНИТЕ ТОПОЛИ ( моя приказка + моя илюстрация )


 Написано и нарисувано от мен

Тази приказка я публикувам отново, заради илюстрацията, която направих към нея.






ПУХ СО ЗВЕЗДНЫХ  ТОПОЛЕЙ


ПУХ  ОТ  ЗВЕЗДНИТЕ  ТОПОЛИ


Това се случи в деня, когато тополите цъфнаха и от тях над улиците заваля пух. Тогава към земята се спусна едно пухче, което досущ приличаше на пухчетата от тополите. Но...
Това пухче беше космическо и бе долетяло от звездите, където по това време тополите също цъфтяха.
Пухчето търсеше нови планети, на които да засади тополи, и се казваше Пух.
Вятърът го понесе и Пух кацна на нослето на кученцето, което стоеше пред входа на кооперацията. Кученцето прилежно чакаше стопанката си, за да отидат на разходка.
–О! – изкрещя от радост Пух. – Космическо същество!
Джаф, така се казваше малкото кученце, се ядоса и кихна, и Пух отскочи в тревата.
–Слушай – каза кученцето. – Казвам се Джаф и съм куче.
–О! – възкликна Пух. – Космическо куче! А къде е Пухелина? – учтиво запита.
–Моля, моля – заръмжа Джаф. –Чистокръвна болонка, бяла, с петно на гръбчето, по паспорт Дхаф. И за сведение живея на четвъртия етаж!
–Пък  аз  съм  Пух и идвам от звездите – обясни Пух.
Джаф погледна подозрително с едно око нагоре и недоверчиво изръмжа. Защото беше едно такова време, когато тополите цъфтяг и като нищо могат и да те излъжат.
–Там също има кучета – продължи Пух. – Но ти си космическо!О, колко се радвам! Да си виждал Пухелина?
В същото време до Пух падна още едно пухче, досущ като него и като всички пухчета от тополите.
–О! Пухелина! – зарадва  се  Пух. – Открих  космическо  куче!
–О-о! – изпищя от радост Пухелина.
Джаф смутено запристъпя.
–Пухелина, нашите кучета са обикновени, а това има паспорт и живее на етаж – важно обясни Пух.
–О, каква фантазия! О,каква прелест! Космическо куче от етаж! – пищеше Пухелина.
–Ха! – тихичко джафна Джаф. – Винаги съм мислел, че съм обикновено куче, а излиза, че съм космическо.
–Ей, я се поразтъпчи малко, за да те пухна! – извика Пух и извади от пухкав  джоб  пухкав  фотоапарат.
–О, чакай, Пух! – изпищя Пухелина и скочи върху гърба на Джаф. – Искам да ме пухнеш върху космическо куче.
В този миг Джаф видя покрай него да минава палето от третия етаж. То вървеше важно пред стопанката си, вързано на каишка. До днес Джаф никога не му бе обръщал внимание, защото мислеше, че е обикновено пале. Но сега заподозря, че и то е космическо. Отърси Пухелина от гърба си и затича, за да му го каже.
Палето не разбра, че Джеф иска само да си поговорят, а помисли, че най-после е пожелал да си поиграят, и хукна. Джаф залая, палето от радост заскимтя, а стопанката му се развика. И настана истинска космическа олелия.
А Пух и Пухелина отлетяха.
Къде?
Навярно да търсят незасадена с тополи планета. Защото какво са през пролетта  планетите  без  цвета  на  звездните  тополи.

Това е приказка от моята книга   БЕЛИЯТ КОМИНОЧИСТАЧ



понеделник, 17 юни 2019 г.

ПОСЕЯТЬ МЕЧТУ ( моя сказка)



Отрывки из моих книг 



           ПОСЕЯТЬ МЕЧТУ
                                                                                     

         
Это был обычный поселок на конце света, с обычным голубым небом над ним.
Это были обычные люди с обычными заботами, отсчитывающие время по числу солнц.
Это был обычный паренек, родившийся там, где не было моря.
Каждый год в этот поселок приходил музыкант. Он тихо перебирал струны своей гитары, и с них сыпался серебряный звон. Мужчины оставляли работу, женщины бросали стирку, дети переставали бросаться камнями в птиц.
Музыкант играл.
Удивительными были его песни. В них была удивительная земля с удивительным голубым небом над ней, удивительные люди с удивительными заботами и самое главное – там было  м о р е.
Когда-то, больше, чем миллион солнц тому назад, один старик спросил мужчину:
- Как ты живешь?
- Играя, – отвечал музыкант.
- А зачем ты живешь?
- Чтобы играть.
Больше никто, кажется, не разговаривал с ним.
Все слушали его песни.
А опомнившись и оглядевшись вокруг, замечали, что его уже нет. Ненадолго в них оставалась мечта о море, об удивительных землях и удивительных людях, а затем небо снова становилось обычным. И должны были потухнуть триста шестьдесят пять солнц, пока музыкант придет снова.
Но вот, триста шестьдесят пять солнц  встали и триста шестьдесят пять солнц скрылись в песках, а он все не приходил. И еще триста шестьдесят пять солнц ушли по птичьим дорогам, а он не приходил. И люди поняли, что он больше не придет.
- Чего же он добился в жизни? – ворчали мужчины. – Ведь он даже дома не построил!
- Что он понимает в жизни, - вставили женщины, - если никогда не имел семьи?
- Зачем он жил? – сморщили лбы старики. – Если даже одного деревца не посадил?
- Что случилось? – спросил паренек.
- Это детей не касается, - не дали ему договорить взрослые, и паренек, задумавшись, пошел по дороге.
И вот тогда... Тогда небо медленно изменилось, и взрослые переглянулись. Они услышали песню про море.
Ее пел паренек.





 

    Эту сказку  размещаю снова - на днях я нарисовала к ней иллюстрацию .