петък, 23 ноември 2012 г.

2013-та /прогноза/ - Светът се оглежда за Нова война!



http://av.li.ru/719/722719_11228961.gif
ВОЙНАТА ДНЕС! anna-news.info

Всъщност войната е в действие /най-дългата война/. В Близкия Изток! И крачката към Трета Световна е много малка. На косъм сме! И като си представите само,че  животът на всички нас е в ръцете на малък брой политици?! Наполеон е казал: *Не ми говорете за съдба, всичко е политика!*. Но кой ще  спечели от една  *политика* наречена *нова война*?Ако някои от арабските страни се намесят открито в конфликта, ситуацията в Близкия Изток ще излезе извън контрол, защото неминуемо ще се включат и големите сили. И малката крачка ще бъде извървяна. До Третата световна! Притеснителното е, че 2013 г. е година на максимум на слънчева активност. Силните магнитни бури влияят много остро и негативно на хора дори с дребни психически отклонения. Може ли някой да се закълне, че сред политиците управляващи света няма политици дори с малки психически отклонения? Макар да е ясно на всички, че самото желание да властваш над територии , както и над милиони човешки същества  и да налагаш свои представи , определено не е  малко  отклонение. Успокояващото е,/този път според астрологията!/ че никой от действащите в момента световни политически играчи няма рожден Марс във Везни. Т.е., никой в този момент няма да бъде по-непредпазлив от останалите. Иначе казано, всички ТЕ, /световните политически лидери/,  ще действат предпазливо,ще вървят по ръба на бръснача *мирвойна*, защото знаят или поне са чули, че и богатите умират! С една дума –  Третата световна ще ни се размине! Поне в глобален
мащаб.Обезпокояващо  е, че локалните и регионалните войни няма да затихнат, а ще продължат да поддържат напрежението и да взимат жертви. И някои икономики ще печелят от това.Има обаче нещо още по-тревожно и това е , че  ножицата между богати и бедни хора, богати и бедни държави, толкова се е разтворила, че неминуемо ще доведе до масови бунтове. Правителствата  ще отговорят със сила и напрежението ще нарасне. Какъв е изходът? Въпрос без отговор и задача без решение.
Месеци с високо напрежение през годината, когато са възможни безредици,земетресения,силни магнитни бури, икономически трусове и военно напрежение са: февруари и март, юни и юли, ноември и декември.

ИМА ХОРА...

*  Има хора,  които гледат към звездите.
Има хора, които живеят единствено с мисълта  да оцелеят физически.
*  Има и хора, които се оглеждат за Нова война.

Вие, от кои сте, Дами  и Господа?!


============================================

Хитлер е по-малко двуличен от съвременните политически лидери и политици, обричащи на смърт милиони хора чрез регионални и локални войни, глад, мизерия, проституция , педофилия и унижение. 
                                                       /това е мое лично мнение/





неделя, 18 ноември 2012 г.

Написано и нарисувано от мен







  • Нарушители – мой роман (на русском языке) онлайн


  • Написан от мен (НАРУШИТЕЛИТЕ - роман)




  • Слънчев вятър /приказка/ онлайн






  •       Тази страна ПОЖЕЛАЙМИ !

           Имало една странна страна. Казвала се ПОЖЕЛАЙМИ.
            – Пожелай ми да се уча добре – казвало сутрин момченцето на майка си.
           Тя му пожелавала и то през деня получавало отлични бележки.
            – Пожелай ми днес работата да ми спори – казвал зидарят на минувача.
           Той му пожелавал  и зидарят през деня построявал хубава къща.
            – Пожелай ми този ден в моята картина да покажа всичко, на което съм способен – казвал художникът на своя съсед.
           Той му пожелавал и художникът през деня рисувал прекрасна картина.
           Чудна страна била ПОЖЕЛАЙМИ.
           Един ден в нея пристигнали трима мъже. И тримата били избягали от една държава.
            – Ще пожелаете ли нещо и на нас? – попитали и тримата, като разбрали, че всичко, което си пожелавали хората в тази страна се сбъдвало.
            – Да – казали жителите на ПОЖЕЛАЙМИ.
            – Пожелайте ми да бъда богат – помолил първият.
            – На мен ми пожелайте да срещам само добри хора – помолил вторият.
            – На мен ми пожелайте да се върна в родината си и с каквото мога да ѝ помогна  –  помолил третият.
           Те пожелали само  желанието на третия  да се сбъдне.
           Това станало в чудната страна ПОЖЕЛАЙМИ, където хората си пожелавали не това, което могат да получат, а това, което могат да дадат.

           Чудна страна била тази страна ПОЖЕЛАЙМИ.

           Казват, че в нея хората били щастливи.
    приказка от моята книга  Белият коминочистач

    няма грешка в заглавието  - тази страна се е казвала ПОЖЕЛАЙМИ
    Отрывки из моих книг


            
                                     ПУХ ОТ ЗВЕЗДНИТЕ ТОПОЛИ
                            

          Това се случи в деня, когато тополите цъфнаха и от тях над улиците заваля пух. Тогава към земята се спусна едно пухче, което досущ приличаше на пухчетата от тополите. Но...
         Това пухче беше космическо и бе долетяло от звездите, където по това време тополите също цъфтяха.
         Пухчето търсеше нови планети, на които да засади тополи, и се казваше Пух.
         Вятърът го понесе и Пух кацна на нослето на кученцето, което стоеше пред входа на кооперацията. Кученцето прилежно чакаше стопанката си, за да отидат на разходка.
         - О! - изкрещя от радост Пух. - Космическо същество!
         Джаф, така се казваше малкото кученце, се ядоса и кихна, и Пух отскочи в тревата.
         - Слушай - каза кученцето. - Казвам се Джаф и съм куче.
         - О! - възкликна Пух. - Космическо куче! А къде е Пухелина? - учтиво запита.
         - Моля, моля - заръмжа Джаф. - Чистокръвна болонка, бяла, с петно на гръбчето, по паспорт Джаф. И за сведение, живея на петия етаж!
         - Пък аз съм Пух и идвам от звездите - обясни Пух.
         Джаф погледна подозрително с едно око нагоре и недоверчиво изръмжа. Защото беше едно такова време, когато тополите цъфтят и като нищо могат и да те излъжат.
         - Там също има кучета - продължи Пух. - Но ти си космическо! О, колко се радвам! Да си виждал Пухелина?
         В същото време до Пух падна още едно пухче, досущ като него и като всички пухчета от тополите.
         - О, Пухелина! - зарадва се Пух. - Открих космическо куче!
         - О-о! - изпищя от радост Пухелина.
         Джаф смутено запристъпя.
         - Пухелина, нашите кучета са обикновени, а това има паспорт и живее на етаж - важно обясни Пух.
         - О, каква фантазия! О, каква прелест! Космическо куче от етаж! - пищеше Пухелина.
         - Ха! - тихичко джафна Джаф. - Винаги съм мислел, че съм обикновено  куче, а излиза, че съм космическо.
         - Ей, я се поразтъпчи малко, за да те пухна! - извика Пух и извади от пухкав джоб пухкав фотоапарат.
         - О, чакай, Пух! - изпищя Пухелина и скочи върху гърба на Джаф. - Искам и мен да пухнеш върху космическо куче.
         В този миг Джаф видя покрай него да минава палето от третия етаж. То вървеше важно пред стопанката си, вързано на каишка. До днес Джаф никога не му бе обръщал внимание, защото мислеше, че е просто пале. Но сега заподозря, че и то е космическо. Отърси Пухелина от гърба си и затича, за да му го каже.
         Палето не разбра, че Джаф иска само да си поговорят, а помисли, че най-после е пожелал да си поиграят, и хукна. Джаф залая, палето от радост заскимтя, а стопанката му се развика. И настана истинска космическа олелия.
         А Пух и Пухелина отлетяха.
         Къде?
         Навярно да търсят незасадена с тополи планета. Защото какво са през пролетта планетите без цвета на звездните тополи.


    приказка от моята книга "Белият коминочистач"


     
                                      РЕЦЕПТА ЗА ЧУДЕСА
     


            Всички обичат чудесата. Чудесата са чудесно нещо. Но това момче, за което искам да ви разкажа, не само ги обичало, но искало и да ги прави.
            Но как, как ли се правят чудесата, питало се момчето и понеже много искало да разбере, отишло при професора по чудеса. Този професор бил теоретик. (В тази област професорите все още не са практици.)
            - За какво си дошъл ? - попитал професорът теоретик.
            - Интересуват ме чудесата.
            - А-ха. Добре тогава. Първите чудеса, ако използваме най-ранните източници на историците по чудеса, са възникнали... - започнал професорът.
            - Мен историята не ме интересува - казало момчето.
            - Добре, тогава да минем направо към теорията на чудесата. Според теорията чудесата се делят на два класа: чудесни чудеса и нечудесни. От своя трана, тези два класа...
            - Аз не се интересувам и от теория - казало момчето.
            - А от какво тогава?
            - Как се правят чудеса!
            - А, това вече е най-краткият ни раздел. Разделът " Рецепти за чудеса". Ние само така му викаме, а всъщност рецептата е една.
            - Мога ли да си я запиша?
            - Да, макар че тя лесно се запомня. Почти всички я знаят наизуст: силно желание, голяма доза вяра и много труд!
            - Само това ли?
            - Всички така питат, млади човече! Но когато започнат, разбират, че все нещо от тези три неща не им достига. И затова, преди да започнеш, потърси някои от тези части в магазина "Направи си сам чудеса". На две преки е оттук - казал професорът теоретик.
            Момчето отишло в магазина.
            - Много ми е приятно, много ми е приятно - казал продавачът Хичнемиеприятно.
             На него му било омръзнало от изобретатели.
            - С какво мога да ви услужа? - попитал той.
            - Имате ли всички части за правене на чудеса? - попитало момчето.
            - Ах, какво ви трябва?  - сигурно не е желание?
            - Не, желание си имам.
            - И аз така си помислих казал Хичнемиеприятно. - При нас желанията са жалежала стока. И знаете ли защо? Защото всички изобретатели си имат. Стига се дотам, че някои даже идват и ни оствят от желанията си, за да не пречат на това желание, с което в момента работят. А с вярата как сте?
            - Благодаря, и вяра си имам.
            - Е, жалко. Тук нещо можеше да се направи. Те, изобретателите, почти винаги си имат и вяра, но понякога се случва, точно накрая, когато са изобретили чудесата, да започнат да се съмняват дали това са чудеса. тогава идват при нас и ние ги уверяваме. Наистина това много рядко се случва. Обикновено изобретателите си имат в излишък от този артикул и преди още да са направили някакво чудо си вярват, че то е чудо на чудесата.
            - А-ха - казало момчето. - А как сте с труда? - попитало то.
            - С кой труд?
            - Труда, с който се правят чудесата.
            - Ама на вас не ви ликазаха?!
            - Какво да ми кажат?
            - В това отношение чудесата се правят с материал на клиента! - намусено и малко ядосано казал Хичнемиеприятно, защото хич не му било приятно да обяснява за кой ли път, чу тази състав за чудеса все още не се продава.




    приказка от моята книга Белият коминочистач



    БЕЛИЯТ КОМИНОЧИСТАЧ + видео

    Белият коминочистач / VBOX7 

     

        В един хубав ден, в един далечен град, се появи коминочистач. 
        Най-странният коминочистач.
    -          Вижте, вижте! – сочеха децата с пръст.
    -           Има бели панталони!
    -          И бели обувки!
    -          Даже бяла риза!
    -          Само шапката му е черна и четката за сажди!
    -          Що за коминочистач си ти? – попита продавачът на риба.
    -          Истински – отговори странният коминочистач.
    -          Послъгваш нещо – ухили се продавачът.  – Ето аз продавам риба и целият мириша на море и водорасли. А ти дори петънце от сажди нямаш. Какъв коминочистач си тогава?
    -          А трябва ли да имам?
    -          Ела, изчисти комина и ще видиш.
    Залови се коминочистачът за работа. Изчисти комина, помете саждите и стана още по-бял.
    И обувките му бели, и панталонът бял, и ризата му бяла. Само шапката му черна и четката за сажди.
    -     Не може да бъде! – заобиколиха го хората. – Така мръсна работа да върши и да не се очерни!
    И всеки го пипна, за да се увери, че коминочистачът е истински. И го пипаха втори път, за да се уверят. И трети...
    И го пипаха, и го пипаха...
    И коминочистачът почерня.
     

     


     

    ЛУННИЯТ ЧОВЕК (картина)

     

    450 x 610 маслени бои /една от моите картини/


    Златният лъч

    Това е една от моите приказки в книгата ми *Белият коминочистач*


       
    Автор Добринка Микова? О, да! Някога това беше моето име.  

    текстът на приказката

     
    Много, много някога – преди милион и половина години – от много,много някъде – чак от Слънцето – долетял на Земята един слънчев лъч. Спрял запъхтян и решил да се огледа. Но къде? Естествено в морето.
    - Ах, колко съм хубав, ах, колко съм златен! –радвал се на своето отражениеслънчевият лъч.
    - Нито си хубав, нито си златен! – казала водата. – Само си много, много суетен.
    - Колко си студена – възкликнал той. – Аз исках само да си се порадвам.
    - Радвай се! Но защо ми плашиш рибите?
    Тогава слънчевият лъч тръгнал на пръсти по водата, за да не плаши рибите. След него останала пътека.
    - Всъщност ти си хубав! – казала водата, играейки си със златната пътека.
    - А ти не си студена – извинил се слънчевият лъч и скочил на пясъка.
    - Защо не гледаш къде стъпваш?! – извикала една песъчинка.
    - О, извинявай! – подскочил лъчът.
    - Ох, не ме настъпвай! – извикала друга.
    Слънчевият лъч уплашено се скрил под едно листо.
    - Те са нервни – прошепнало листото.
    - Нервни? Защо? – учудил се той.
    - Защото чакат някой да ги погали.
    - Всички ли, които чакат някой да ги погали, са нервни?
    - Не зная. Но с песъчинките е така!
    Лъчът приклекнал до една песъчинка и докоснал с пръстче розовото й носле. Тя се усмихнала и отворила очи.
    - Ти си топъл – прошепнала.
    - А аз мислех, че съм златен – натъжил се слънчевият лъч.
    - Това сигурно е така!
    - Мислиш ли? – зарадвал се той.
    В този миг една голяма синя вълна протегнала ръка и грабнала песъчинката.
    - Ей, какво правиш? – извикал лъчът. – Веднага ми я върни!
    - Защо ти е? – попитало морето.
    - За да си говоря с нея. Тя каза, че съм топъл.
    - Какво ли няма да измисли една глупава песъчинка – избоботило морето.
    - Не е вярно! Аз наистина мога да я стопля,защото е малка. А тебе не мога. Върни ми я или ще ти изплаша рибите!
    А морето много обичало своите риби и за да не би наистина слънчевият лъч да ги изплаши, то върнало песъчинката, която в това време се била скрила в една мида.
    - Аз пък съм златен! – възкликнал слънчевият лъч, като разтворил мидата и се огледал в красивия скъпоценен камък, в който се била превърнала малката жълта песъчинка.
    Наистина. Колко му трябва на един слънчев лъч, за да се убеди, че е златен!
    Една песъчинка стоплена от него, и едно море, което да я превърне в бисер.

      

    Най-ИСТИНСКОТО /от *Слънчев вятър*/

     

    - Аз не издържам на болка.

     

    - Никой не издържа на болка!

     

    - Аз не издържам на ЧУЖДА болка!

     

     

    / цитат от моята книга*Слънчев вятър*/

     

    ПИСТАТА НА ЖИВОТА

     

    Тези, които са излезли на пистата, знаят какво им предстои. В началото всички бягат в пакет. Но в един момент редицата започва да се разтегля. И винаги има един, който води. Той е сам. Много е сам. Но той така е устроен. В него е закодирано желанието да бъде първи. И е щастлив от това! Той може и да има нужда от някого, с когото да си поговори, но този някой трябва да издържа точно на неговото темпо, да има точно неговите възможности - нито по-малко, нито повече. Но това рядко се случва. Винаги един от двамата е по-бърз и другият рано или късно изостава. Това е пистата на живота! И всички тези, които са излезнали на нея и са завързали кецовете си, знаят това. Знаят, че мигове ще бъдат разменените реплики и погледи. Основното ще бъде самотата. И колкото си по-добър, толкова ще бъдеш и по-сам. А най-голямата самота ще бъде за първите. Някои им се възхищават, други ги мразят, всички ги гледат. Но никой не ги обича. За да обичаш трябва да тичаш редом с другия, ако изостанеш, той може и да се обърне за миг назад, но вече в миналото ще се мерне усмивка, поглед, дума. Толкоз! Той ще продължи напред.Защото така е устроен - да бъде първи.

     

    откъс от моя роман *Право на страх*


     

    АКО МЪЛЧАНИЕТО Е ЗЛАТО

     

    Ако мълчанието е злато - предпочитам бедността!  

    Ако тя порок е / бедността/ - доволна ще съм аз,

     че в нещо - по-порочна съм от вас.


      /хонорарът е взет
    Това е едно от моите авторски четиристишия.
     

    Господи, имай милост към силните!

     

    Молитвата на Дик от романа *Мараня*  
    От моя роман *Мараня*

    *Господи! Не разбирам света, не разбирам хората, не разбирам защо ме боли, не разбирам защо тях ги боли, не разбирам защо живея. Разбираш ли, Господи?
    Мълчиш.
    Сигурно не ме разбираш, но поне виждаш ли това, което виждам аз? Виждаш ли, че умират от глад? Ти някога бил ли си гладен?
    Мълчиш.
    О, Господи! Чуваш ли какво казват: ”Трябва да живеем!!” На тях им се ж и в е е! Можеш ли да разбереш какво е – да ти се живее?! Но как би могъл ТИ да разбереш – след като си ВЕЧЕН! Как би могъл да разбереш, че някой стиска зъби и се напряга да се откъсне от примката. Но колкото повече се напряга, толкова повече примката се притяга и той започва да се задушава – посинява, изражението му се изкривява, очите изхвръкват от орбитите и погледът му става луд и отчаян. Но продължава да се напряга, защото вярва, че ако още малко издържи... И колкото е по-силен и издръжлив, толкова по-дълго се опитва и толкова повече примката се впива, и толкова повече боли! Знаеш ли какво е, Господи, да те боли?!
    Мълчиш!
    Чужд съм ти аз. Но за тях те моля. 

    Господи, имай милост към силните!*

     


      


    Хората обичат големите неща...?!

     

    Като светулка / VBOX7

     

     

    КАТО СВЕТУЛКА  

    На края на брега, на върха на дървена кула светеше морският фар. Една нощ около него закръжи светулка.
      - Мога ли да си налея светлинка? – помоли тя.  
      - Може – разреши фарът.
    Светулката напълни фенерчето си и чак тогава се огледа.
     - Всъщност ти кой си? – попита тя.
     - Аз съм морски фар.
      - Нещо като морско фенерче ли?
      - Като морско фенерче – съгласи се фарът.
      - А защо не светиш постоянно, а мигаш от време на време? – полюбопитствува светулката.  
     - Защото така давам сигнали на корабите.
      - Излиза, че и аз ставам за морски фар.
      - Не, ти си малка.
     Светулката се обиди.
      - Не аз съм малка, а ти си голям!  
      - Зависи откъде ще погледнеш – примирително каза фарът.
     Светулката се замисли.
      - Значи даваш сигнали на корабите – повтори тя. – А какво е това кораб?
      - Нещо като голяма къща, която плава по морето – обясни фарът.  
      - Интересно.  
      - При теб няма ли кораби?
      - Не. Има трева – отвърна светулката.  
      - А какво е това трева? – заинтересува се фарът.
      - Прилича на гора, но е много по-малка и нежна.  
      - Ти за тревата ли напълни фенерчето си?  
      - Да. Нощем я наглеждам дали е здрава и дали спи.  
    И двамата замълчаха.  
      - Та, какво казваш за корабите? – попита светулката.  
      - Те са свободни.  
      - Като светулките ли ? – оживи се тя.
      - Още по-свободни. Дълго пътуват по моретата: седмици, месеци,понякога и години. Пътуват от бряг на бряг. И навсякъде ги чакат с нетърпение. Теб чакал ли те е някой?
      - Не.
      - И мен не – призна фарът.
      Отново се умълчаха.
      - А когато ме видят, знаеш ли какво правят? – поднови той разговора. - Изсвирват ей така: „Ту-у-ууу”!
      - От радост ли?
      - От радост! – гордо отвърна фарът.
      - Разкажи още нещо за корабите? – помоли светулката.
      - На тях живеят хора – каза той. – И всички знаят колко съм нужен. И затова, когато ме видят, излизат на палубата и махат с ръка. Разбираш ли? Благодарят ми.
      - Значи ти махат с ръка – глухо промълви светулката. – Сигурно е много хубаво да си морски фар.
      - Хубаво е – призна фарът.  
      - Хората обичат големите неща – тъжно въздъхна тя.
      В този момент двама моряци излязоха на палубата на кораба, който минаваше наблизо. Единият видя трепкащата светлинка на фара и се усмихна.
       - Погледни! – каза той. – КАТО СВЕТУЛКА!

      /приказка от моята книгата *Белият коминочистач*/

       

     

    ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ОТГОВАРЯШЕ НА ВЪПРОСА С ВЪПРОС

     

    Имало една стара къща. Никой не знаел нито кога и от кого е построена, нито какво има в нея. Пред вратата на къщата седял старец. Толкова стар бил, че хората не знаели нито годините му, нито откога и защо седи там.
    Седял старецът, премествал бавно кехлибарените зърна на броеницата си и на всеки въпрос отговарял с въпрос.
    - Живее ли някой в тази къща? – питали хората.
    - Защо пък трябва да живее някой? – чудел се старецът.
    - Знаеш ли от кого е построена?
    - Защо пък трябва да бъде построена от някого? – отвръщал той.
    - А може би вътре има съкровища? – споглеждали се хората.
    - Защо пък трябва да има съкровища? - недоумявал старецът.
    - Ти пазач ли си?
    - А защо да не съм?
    - Слушай, старче, ще ни пуснеш ли да влезем?
    - За какво ви е притрябвало да влизате?
    - Ама ти защо на всеки въпрос отговаряш с въпрос?
    - А защо не? – питал той.
    И така минавали годините, бавно прехвърлял старецът зърната на броеницата си и на всеки въпрос отговарял с въпрос. И никой не разбрал нито какво има в къщата, нито кога и от кого е построена.
    Защото на никого не му дошло на ум вместо да разпитва, просто да протегне ръка и да отвори вратата.
    приказка от моята книга *Белият коминочистач*

      

    сряда, 14 ноември 2012 г.

    Луната *изяде* Слънцето на 14.11.2012... /видео/

    Пълното слънчево затъмнение се видя  най-добре от Австралия.



    Слънчево затъмнениеУикипедия

     


     

    неделя, 11 ноември 2012 г.

    Златният лъч /видео/

    Това е една от моите приказки в книгата ми *Белият коминочистач*






    Автор Добринка Микова? О, да! Някога това беше моето име.

    текстът на приказката



    Много, много някога – преди милион и половина години – от много, много някъде – чак от Слънцето – долетял на Земята един слънчев лъч. Спрял запъхтян и решил да се огледа. Но къде? Естествено в морето.

    -          Ах, колко съм хубав, ах, колко съм златен! –радвал се на своето отражение

     слънчевият лъч.

    -          Нито си хубав, нито си златен! – казала водата. – Само си много, много суетен.

    -          Колко си студена – възкликнал той. – Аз исках само да си се порадвам.
    -          Радвай се! Но защо ми плашиш рибите?
    Тогава слънчевият лъч тръгнал на пръсти по водата, за да не плаши рибите. След него
    останала пътека.
    -          Всъщност ти си хубав! – казала водата, играейки си със златната пътека.
    -          А ти не си студена – извинил се слънчевият лъч и скочил на пясъка.
    -          Защо не гледаш къде стъпваш?! – извикала една песъчинка.
    -          О, извинявай! – подскочил лъчът.
    -          Ох, не ме настъпвай! – извикала друга.
    Слънчевият лъч уплашено се скрил под едно листо.
    -          Те са нервни – прошепнало листото.
    -          Нервни? Защо? – учудил се той.
    -          Защото чакат някой да ги погали.
    -          Всички ли, които чакат някой да ги погали, са нервни?
    -          Не зная. Но с песъчинките е така!
    Лъчът приклекнал до една песъчинка и докоснал с пръстче розовото й носле. Тя се усмихнала и отворила очи.
    -          Ти си топъл – прошепнала.
    -          А аз мислех, че съм златен – натъжил се слънчевият лъч.
    -          Това сигурно е така!
    -          Мислиш ли? – зарадвал се той.
    В този миг една голяма синя вълна протегнала ръка и грабнала песъчинката.
    -  Ей, какво правиш? – извикал лъчът. – Веднага ми я върни!
    -  Защо ти е? – попитало морето.
    -  За да си говоря с нея. Тя каза, че съм топъл.
    -  Какво ли няма да измисли една глупава песъчинка – избоботило морето.
    -  Не е вярно! Аз наистина мога да я стопля, защото е малка. А тебе не мога. Върни ми я или ще ти изплаша рибите!
    А морето много обичало своите риби и за да не би наистина слънчевият лъч да ги изплаши, то върнало песъчинката, която в това време се била скрила в една мида.
        - Аз пък съм златен! – възкликнал слънчевият лъч, като разтворил мидата и се
    огледал в красивия скъпоценен камък, в който се била превърнала малката жълта песъчинка.
        Наистина. Колко му трябва на един слънчев лъч, за да се убеди, че е златен! Една песъчинка, стоплена от него, и едно море, което да я превърне в бисер.

      
     


    събота, 10 ноември 2012 г.

    Това е пистата на живота!


     

    ПИСТАТА НА ЖИВОТА

    Тези, които са излезли на пистата, знаят какво им предстои. В началото всички бягат в пакет. Но в един момент редицата започва да се разтегля. И винаги има един, който води. Той е сам. Много е сам. Но той така е устроен. В него е закодирано желанието да бъде първи. И е щастлив от това! Той може и да има нужда от някого, с когото да си поговори, но този някой трябва да издържа точно на неговото темпо, да има точно неговите възможности – нито по-малко, нито повече. Но това рядко се случва. Винаги един от двамата е по-бърз и другият рано или късно изостава. Това е пистата на живота! И всички тези, които са излезнали на нея и са завързали кецовете си, знаят това. Знаят, че мигове ще бъдат разменените реплики и погледи. Основното ще бъде самотата. И колкото си по-добър, толкова ще бъдеш и по-сам. А най-голямата самота ще бъде за първите. Някои им се възхищават, други ги мразят, всички ги гледат. Но никой не ги обича. За да обичаш, трябва да тичаш редом с другия, ако изостанеш, той може и да се обърне за миг назад, но вече в миналото ще се мерне усмивка, поглед, дума. Толкоз! Той ще продължи напред. Защото така е устроен  - да бъде първи.

     

                        откъс от моя роман *Право на страх*


     
     

    четвъртък, 8 ноември 2012 г.

    Поручик Голицын... Зачем нам, поручик, чужая земля?

    Поручик Голицын — Википедия  - Wikipedia

     





    Александр Малинин - Поручик Галицын

    Четвёртые сутки пылают станицы,
    Горит под ногами Донская земля.
    Не падайте духом, поручик Голицын,
    Корнет Оболенский, налейте вина.

    Не падайте духом, поручик Голицын,
    Корнет Оболенский, налейте вина.

    Мелькают Арбатом знакомые лица,
    С аллеи цыганки заходят в дома.
    Подайте бокалы, поручик Голицын,
    Корнет Оболенский, налейте вина.

    Подайте бокалы, поручик Голицын,
    Корнет Оболенский, налейте вина.

    А где-то уж кони, проносятся к яру
    Ну что загрустили, мой юный корнет?
    А в комнатах наших сидят комиссары
    И девочек наших ведут в кабинет.

    А в комнатах наших сидят комиссары
    И девочек наших ведут в кабинет.

    Над Доном угрюмым, идем эскадроном,
    На бой вдохновляет, Россия-страна.
    Раздайте патроны, поручик Голицын,
    Корнет Оболенский, надеть ордена.

    Раздайте патроны, поручик Голицын,
    Корнет Оболенский, надеть ордена.

    Ах, русское солнце , великое солнце,
    Корабль-император застыл, как стрела
    Поручик Голицын, а может вернёмся?
    Зачем нам, поручик, чужая земля?

    Поручик Голицын, а может вернёмся?
    Зачем нам, поручик, чужая земля?

    Четвёртые сутки пылают станицы,
    Горит под ногами Донская земля.
    Не падайте духом, поручик Голицын,
    Корнет Оболенский, налейте вина.

    Не падайте духом, поручик Голицын,
    Корнет Оболенский, налейте вина.

    Мелькают Арбатом знакомые лица,
    С аллеи цыганки заходят в дома.
    Подайте бокалы, поручик Голицын,
    Корнет Оболенский, налейте вина.

    Подайте бокалы, поручик Голицын,
    Корнет Оболенский, налейте вина.

    А где-то уж кони, проносятся к яру
    Ну что загрустили, мой юный корнет?
    А в комнатах наших сидят комиссары
    И девочек наших ведут в кабинет.

    А в комнатах наших сидят комиссары
    И девочек наших ведут в кабинет.

    Над Доном угрюмым, идем эскадроном,
    На бой вдохновляет, Россия-страна.
    Раздайте патроны, поручик Голицын,
    Корнет Оболенский, надеть ордена.

    Раздайте патроны, поручик Голицын,
    Корнет Оболенский, надеть ордена.

    Ах, русское солнце , великое солнце,
    Корабль-император застыл, как стрела
    Поручик Голицын, а может вернёмся?
    Зачем нам, поручик, чужая земля?

    Поручик Голицын, а может вернёмся?
    Зачем нам, поручик, чужая земля? 





     

    неделя, 4 ноември 2012 г.

    主啊,怜悯那些坚强的人们!

      Публикувано изображение

    迪克的祷告,源自小说“阴霾(Haze)”
      源自我的小说“阴霾(Haze)”

    主啊!我无法理解这个世界,我无法理解世人,我无法理解我为何我要承受痛苦,我无法理解为何他们要承受痛苦,我无法理解我为什么活着。你能理解吗,我的上帝?

    你保持沉默。

    你当然无法理解我,但至少,你是否能看到我所看到的?你是否看到他们饿死吗?你是否有体验过饥饿的感觉?

    你保持沉默。

    哦,上帝啊!你能听到他们在说什么吗?“我们必须活着!”他们想活着!你能理解想要活着是什么意思吗?你当然不会了,因为你是永恒的! 当有人咬牙切齿地想,鼓足干劲地想要打破人生这个圈子时,你怎么能理解呢?可是他越是努力,这个圈子就束缚地越紧,随后他感到窒息,变得沮丧,他的表情被 扭曲了,他的眼睛从脑袋上跳出,他的目光变得疯狂并绝望。可是他还是继续努力着,因为他相信如果他在坚持一会儿……而他越坚强、越顽强,他努力的时间却 常,这个圈子就会束缚地越紧,而他也会越来越受伤!哦,上帝啊,你是否知道疼痛是什么感觉?上帝啊,你是否知道疼痛是什么感觉?

    你保持沉默!

    我对你来说是个陌生人。但是我在替他们乞求。
    主啊,怜悯那些坚强的人们!