За пеперудите навярно...(моя приказка + моя илюстрация)

ЗА  ПЕПЕРУДИТЕ  НАВЯРНО

Написано и нарисувано от мен

Тази приказка я публикувам отново, заради илюстрацията, която направих към нея.

   
  

РАДИ МОТЫЛЬКОВ, НАВЕРНОЕ… (сказка )

ЗА  ПЕПЕРУДИТЕ  НАВЯРНО

–Ти кой си?

–Аз съм уличен фенер.

–И какво правиш?

–Виждаш, че светя.

–За кого?

–Нима не забелязваш?

–Няма никой.

–А този рой нощни пеперуди?

–За тях ли светиш?

–Разбира се, за тях.

–А хората?

–Какво им е на хората?

–Аз мислех, че светиш за тях.

–О, не! За пеперудите. Виж как кръжат. Около мен им е светло и топло. Разбираш ли? Имат нужда от мен.

–А хората?

–Какво хората? Те си вървят по улицата и не мислят за уличния фенер.

–Но и те имат нужда от теб.

–Едва ли! Те винаги бързат.

–Но когато угаснеш, хората те поправят. Защо ще го правят, ако нямат нужда от теб?

–О! За пеперудите навярно.

приказка от моята книга БЕЛИЯТ КОМИНОЧИСТАЧ


  

РЕЦЕПТА ЗА ЧУДЕСА ( моя приказка + моя илюстрация )

Написано и нарисувано от мен

Тази приказка я публикувам отново, заради илюстрацията, която направих към нея.

  

РЕЦЕПТ ЧУДЕС

РЕЦЕПТА ЗА ЧУДЕСА

Всички обичат чудесата. Чудесата са чудесно нещо. Но това момче, за което искам да ви разкажа, не  само ги обичало, но искало и да ги прави.

Но как, как ли се правят чудесата, питало се момчето и понеже много искало да разбере, отишло при професора по чудеса. Този професор бил теоретик. В тази област  професорите  все  още не  са практици.

–За какво си дошъл? – попитал  професорът  теоретик.

–Интересуват  ме  чудесата.

–А-ха. Добре тогава. Първите чудеса, ако използваме най-ранните източници на историците по чудеса, са възникнали... – започнал професорът.

–Мен историята не ме интересува – казало момчето.

–Добре, тогава да минем направо към теорията на чудесата. Според теорията чудесата се делят на два класа: чудесни чудеса и нечудесни. От своя страна, тези два класа...

–Аз не се интересувам и от теория – казало момчето.

–А от какво тогава?

–Как се правят чудеса!

–А, това вече е най-краткият ни раздел. Разделът рецепти за чудеса. Ние само така му казваме, а всъщност рецептата една.

–Мога ли да си я запиша?

–Да, макар че тя лесно се запомня. Почти всички я знаят наизуст: силно желание, голяма доза вяра и много труд!

–Само това ли?

–Всички така питат, млади човече! Но когато започнат, разбират, че все нещо от тези три неща не им достига. И затова, преди да започнеш, потърси някои от тези части в магазина „Направи си сам чудеса”. На две преки е оттук. – казал професорът теоретик.

Момчето отишло в магазина.

–Много ми е приятно, много ми е приятно – казал продавачът Хичнемиеприятно.

–На него му било омръзнало от изобретатели.

–С какво мога да ви услужа? – попитал той.

–Имате ли всички части за правене на чудеса? – попитало момчето.

–Ах, какво ви трябва? Сигурно не е желание?

–Не, желание си имам.

–И аз така си помислих – казал Хичнемиеприятно. – При нас желанията са залежала стока. И знаете ли защо? Защото всички изобретатели си имат. Стига се дотам, че някои даже идват и ни оставят от желанията си, за да не им пречи на това желание, с което в момента работят. А с вярата как сте?

–Благодаря, и вяра си имам.

–Е, жалко. Тук нещо можеше да се направи. Те, изобретателите, почти винаги си имат и вяра, но понякога се случва, точно накрая, когато са изобретили чудесата, да започнат да се съмняват дали това са чудеса. Тогава идват при нас и ние ги уверяваме. Наистина това много рядко се случва. Обикновено изобретателите си имат в излишък от този артикул и  преди още да са направили някакво чудо, си вярват, че то е чудо на чудесата.

–А-ха – казало момчето. – А как сте с труда? – попитало то.

–С кой труд?

–Труда, с който се правят чудесата.

–Ама на вас не ви ли казаха?

–Какво да ми кажат?

–В това отношение чудесата се правят с материал на клиента! – намусено и малко ядосано казал Хичнемиеприятно, защото хич не му било приятно да обяснява за кой ли път, че тази съставка за чудеса все още не се продава.

приказка от моята книга БЕЛИЯТ КОМИНОЧИСТАЧ


  

ПУХ ОТ ЗВЕЗДНИТЕ ТОПОЛИ ( моя приказка + моя илюстрация )

 Написано и нарисувано от мен

Тази приказка я публикувам отново, заради илюстрацията, която направих към нея.

ПУХ СО ЗВЕЗДНЫХ  ТОПОЛЕЙ

ПУХ  ОТ  ЗВЕЗДНИТЕ  ТОПОЛИ

Това се случи в деня, когато тополите цъфнаха и от тях над улиците заваля пух. Тогава към земята се спусна едно пухче, което досущ приличаше на пухчетата от тополите. Но...

Това пухче беше космическо и бе долетяло от звездите, където по това време тополите също цъфтяха.

Пухчето търсеше нови планети, на които да засади тополи, и се казваше Пух.

Вятърът го понесе и Пух кацна на нослето на кученцето, което стоеше пред входа на кооперацията. Кученцето прилежно чакаше стопанката си, за да отидат на разходка.

–О! – изкрещя от радост Пух. – Космическо същество!

Джаф, така се казваше малкото кученце, се ядоса и кихна, и Пух отскочи в тревата.

–Слушай – каза кученцето. – Казвам се Джаф и съм куче.

–О! – възкликна Пух. – Космическо куче! А къде е Пухелина? – учтиво запита.

–Моля, моля – заръмжа Джаф. –Чистокръвна болонка, бяла, с петно на гръбчето, по паспорт Дхаф. И за сведение живея на четвъртия етаж!

–Пък  аз  съм  Пух и идвам от звездите – обясни Пух.

Джаф погледна подозрително с едно око нагоре и недоверчиво изръмжа. Защото беше едно такова време, когато тополите цъфтяг и като нищо могат и да те излъжат.

–Там също има кучета – продължи Пух. – Но ти си космическо!О, колко се радвам! Да си виждал Пухелина?

В същото време до Пух падна още едно пухче, досущ като него и като всички пухчета от тополите.

–О! Пухелина! – зарадва  се  Пух. – Открих  космическо  куче!

–О-о! – изпищя от радост Пухелина.

Джаф смутено запристъпя.

–Пухелина, нашите кучета са обикновени, а това има паспорт и живее на етаж – важно обясни Пух.

–О, каква фантазия! О,каква прелест! Космическо куче от етаж! – пищеше Пухелина.

–Ха! – тихичко джафна Джаф. – Винаги съм мислел, че съм обикновено куче, а излиза, че съм космическо.

–Ей, я се поразтъпчи малко, за да те пухна! – извика Пух и извади от пухкав  джоб  пухкав  фотоапарат.

–О, чакай, Пух! – изпищя Пухелина и скочи върху гърба на Джаф. – Искам да ме пухнеш върху космическо куче.

В този миг Джаф видя покрай него да минава палето от третия етаж. То вървеше важно пред стопанката си, вързано на каишка. До днес Джаф никога не му бе обръщал внимание, защото мислеше, че е обикновено пале. Но сега заподозря, че и то е космическо. Отърси Пухелина от гърба си и затича, за да му го каже.

Палето не разбра, че Джеф иска само да си поговорят, а помисли, че най-после е пожелал да си поиграят, и хукна. Джаф залая, палето от радост заскимтя, а стопанката му се развика. И настана истинска космическа олелия.

А Пух и Пухелина отлетяха.

Къде?

Навярно да търсят незасадена с тополи планета. Защото какво са през пролетта  планетите  без  цвета  на  звездните  тополи.

Това е приказка от моята книга   БЕЛИЯТ КОМИНОЧИСТАЧ

ПОСЕЯТЬ МЕЧТУ ( моя сказка)

Отрывки из моих книг 



           ПОСЕЯТЬ МЕЧТУ
                                                                                     

          Это был обычный поселок на конце света, с обычным голубым небом над ним.

Это были обычные люди с обычными заботами, отсчитывающие время по числу солнц.

Это был обычный паренек, родившийся там, где не было моря.

Каждый год в этот поселок приходил музыкант. Он тихо перебирал струны своей гитары, и с них сыпался серебряный звон. Мужчины оставляли работу, женщины бросали стирку, дети переставали бросаться камнями в птиц.

Музыкант играл.

Удивительными были его песни. В них была удивительная земля с удивительным голубым небом над ней, удивительные люди с удивительными заботами и самое главное – там было  м о р е.

Когда-то, больше, чем миллион солнц тому назад, один старик спросил мужчину:

- Как ты живешь?

- Играя, – отвечал музыкант.

- А зачем ты живешь?

- Чтобы играть.

Больше никто, кажется, не разговаривал с ним.

Все слушали его песни.

А опомнившись и оглядевшись вокруг, замечали, что его уже нет. Ненадолго в них оставалась мечта о море, об удивительных землях и удивительных людях, а затем небо снова становилось обычным. И должны были потухнуть триста шестьдесят пять солнц, пока музыкант придет снова.

Но вот, триста шестьдесят пять солнц  встали и триста шестьдесят пять солнц скрылись в песках, а он все не приходил. И еще триста шестьдесят пять солнц ушли по птичьим дорогам, а он не приходил. И люди поняли, что он больше не придет.

- Чего же он добился в жизни? – ворчали мужчины. – Ведь он даже дома не построил!

- Что он понимает в жизни, - вставили женщины, - если никогда не имел семьи?

- Зачем он жил? – сморщили лбы старики. – Если даже одного деревца не посадил?

- Что случилось? – спросил паренек.

- Это детей не касается, - не дали ему договорить взрослые, и паренек, задумавшись, пошел по дороге.

И вот тогда... Тогда небо медленно изменилось, и взрослые переглянулись. Они услышали песню про море.

Ее пел паренек.

 

    Эту сказку  размещаю снова - на днях я нарисовала к ней иллюстрацию .

ПАМУКЧО ( моя приказка )

                                 ПАМУКЧО

Имаше едно малко човече – меко и пухкаво, леко и бяло. Човече от памук. Наричаха го Памукчо.

Живееше Памукчо на белия свят. Светът беше доволен от него, защото на никого не пречеше. Но Памукчо не беше доволен от света. Защото на този свят освен памукчовци има и човечета от огън, желязо и кал. И всички те го преследваха затуй, че не приличаше на тях. Човечетата от кал искаха да го изкалят, човечетата от желязо да го стъпчат, а огнените човечета да го изгорят. И от всички тях Памукчо се страхуваше, и от всички бягаше. Но не само от тях се страхуваше. Страхуваше се и от слънцето, че ще го подпали, от водата, че ще го намокри, от вятъра, че ще го разпилее.

И Памукчо се изхитри. Научи се да се движи на зигзаг между слънчевите лъчи и капките дъжд, да прескача локвите, да не пресича пътя на вятъра и да лъже другите човечета, та дори слънцето, вятъра и водата, и да ги настройва едни срещу други. И всичко това – от страх.

А всъщност не беше лошо човече. Дори искаше да направи нещо добро, нещо голямо. Но не знаеше как.

Един ден видя едно цвете. Цветето бе клюмнало от жажда.

–Моля те – проплака то. – Всички воюват. Огънят срещу водата, слънцето срещу вятъра, човечетата едно с друго и никой не ме поглежда. Донеси ми в шепичка малко вода, малко слънце и малко вятър.

Памукчо се ужаси.

–Искам, но ме е страх – призна той.

–Но аз ще умра – проплака цветето.

Памукчо още повече се уплаши.

–На никого сега не му е до теб – каза цветето. – и никой нищо няма да ти направи.

Памукчо тръна със свито сърце.

Спря при вятъра и се примоли.

–Дай ми шепичка въздух!

–Бягай – профуча вятърът. – Слънцето не мога, но теб ще разпилея!

Памукчо побягна. Наближи слънцето.

–Ей, дай ми малко топлинка! – извика той.

–Дим да те няма! – каза слънцето. – Вятъра не мога, но теб ще изгоря.

Памукчо спря при водата и проплака, защото много искаше да помогне на цветето.

–Моля те, дай ми шепичка вода.

–Махай се! – избълбука водата. – Слънцето не мога, но теб ще те удавя!

Памукчо се разплака. Разплака се от страх и от страх падна във водата. Но водата не обича леките неща и го вдигна на повърхността. Вълните го изхвърлиха на брега, слънцето го изсуши, вятърът го разроши и Памукчо отново стана предишния Памукчо.

И хукна да бяга от водата, слънцето и вятъра. Защото се страхуваше.

А цветето умря.




приказка от моята книга  Белият коминочистач

Я стерегу поляну с земляникой в лесу за моей спиной

Я  стерегу  поляну  с  земляникой  в  лесу  за  моей  спиной

Мне рассказывали, будто было время, когда люди не запирали двери своих домов.
  Клали ключ под коврик или под горшок с цветами.

Не может быть, чтобы такое время было! А может и было? 

Мне рассказывали, будто когда-то люди жили не в многомиллионных городах,  а в домах с дворами. Порой мне кажется, что и вправду были дома с дворами и что во дворе одного из домов росли смоковница и черешня. И в воздухе разносился аромат осенних цветов.

Услышав про смоковницу и черешню, и про аромат осенних цветов, доктор сказал, что я эмоционально неустойчива. Теперь, смотря на мир с 42-го этажа многомиллионного города, я верю, что не было домов с дворами, а тем более – дома с двором и со смоковницей и черешней. Но откуда же этот аромат осенних цветов?

Мне рассказывали, будто было время,когда сотни, тысячи, миллионы людей отправлялись убивать других сотен, тысяч, миллионов. Невероятно!

Меня коробит. Это где-то рядом. Да, теперь он тоже понял, что я это почувствовала. Из вибрации в воздухе, из особого аромата, который источают его мысли. Это не аромат лесной земляники.

Стою и жду. Я сегодня не умру. Я это знаю. Он тоже знает это. Стою и жду.

Я заметила его за сотую долю секунды до того, как он уставился в меня своим единственным, расположенным в середине лба глазом. И в невероятно короткий миг до свой смерти он прочел мои мысли, и изумился: миллионы отправляются драться с другими миллионами?! Но ведь убийство – дело настолько личное! А кроме того, существуют правила: не убивай себе подобных! Но он знал также, что у меня есть причина.

  Я стерегу поляну с земляникой в лесу за моей спиной.
  В единственном лесу, оставшемся на планете.]

Ina Lii

СТРАНА НАОБОРОТ ( моя сказка)

СТРАНА НАОБОРОТ

Есть страна, в которой все наоборот.

Называется она Наоборот.

„Доброе утро!“ - говорят вечером. – „Добрый вечер!“ – говорят утром. – „Какая прекрасная ночь!“ – восхищаются в полдень. – „Ну и солнце же!“ – ворчат ночью.

Все в этой стране наоборот. „Какое море!“ – удивляются капле дождя. – „Какая перламутровая капля!“ – радуются морю.

Там все наоборот, даже радуга. „Какое счастье!“ – говорят и даже не очень грустят, ведь разве бывает счастье без чуточки грусти?

Такая вот страна Наоборот. И веселая, и грустная, и немного странная. Но не думайте, что это страна обмана. Нет, в этой стране никто и никогда не обманывает. И если когда-нибудь побываете в ней и пожелаете кому-либо: „Хорошего дня, друзья!“, вас сочтут злейшим жуликом и лжецом, стало быть, не стоит радоваться, если услышите за своей спиной:

–       Ну что за честный человек!

Ибо это страна Наоборот!