понеделник, 24 август 2009 г.

Написан от мен (НАРУШИТЕЛИТЕ - роман)

 Прекрасен ден ти пожелавам!










НАРУШИТЕЛИТЕ






този роман е публикуван в сп. "СЪВРЕМЕННИК", бр. 2, 2002 г.








http://www.amazingly.bg/















I


                                             В маранята бродят сенки, но това
                                                        не са сенките на хора, а само
                                                        сенките на техните желания.
                                                       Защото  м а р а н я т а   е смъртта!

1.
          Седя на удобен стол под асмата на двора, леко притворил очи. Прегледал съм днешната преса и на душата ми е равно. Не радостно, не спокойно, а именно равно. Защото знам, че няма нищо ново. Поне така пишат.
          Догът се раздвижва на мястото, което е заел, до обутите ми в сандали крака, мързеливо се протяга и отново заспива.
          От десетилетия човечеството тъне в благоденствие, мир и спокойствие. Няма войни, няма глад, няма убийства, няма насилствена смърт. Продължителността на живота рязко се е увеличила. И само се чудя понякога, защо ми е тъй равно. Нямам причини за това, след като живея в епохата на Хармонията. Днес не съществуват онези душевни терзания и тревоги, които са разкъсвали сърцата на хората през епохата на Хаоса. Всеки живее в своя парцел от време, а това е най-големият гарант за щастие.
          Ние сме едно общество от щастливци.
          Изкуството е в подем, културата е в подем, вестнците ежедневно пишат за „бързите крачки, с които вървим към епохата на Галактическия скок”. И ние сме призвани да въдворим Хармония навсякъде.
          Още с раждането си човечеството е бленувало за хармония и ред. Но се е доближило до този миг едва преди сто и петдесет години благодарение на едно епохално откритие. Хората най-после прозрели, че населяват не само нищожна част от пространството, но и неимоверно малка част от времето. За да се стигнело до хармония, трябвало да се преразпредели територията на пространството и времето съобразно генетичния код на всеки индивид. В началото тази идея предизвикала единични възмущения. А може и да не са били единични, щом е трябвало да минат близо сто и петдесет години, преди навсякъде да се въдвори ред.
          Но от петдесет години насам всичко е спокойно.
          Догът леко понадига глава и се ослушва. Сара излиза на терасата и отупва басмената си престилка с побелелите си от брашно ръце. Месила е питки. Те не са така пухкави като готовите стограмови франзели и дори са малко глетави, но имат особен вкус – на ръцете на Сара.
          Сега тя ме поглежда и навярно мисли, че съм заспал. Все така хубава е, както и когато се оженихме, макар вече децата ни да са големи. Синът ни е на петнайсет години, а дъщеря ни – на тринайсет. Трудна предстартова възраст за тях. Трудна и за нас. Синът ни сигурно пак се е запилял из поляните край селището. Той обича да се усамотява. Дъщеря ни е различна. Тя не обича да е сама и сега сигурно е тръгнала да го търси. Той е съзерцател. Тя е палавница.
          - Ей, Дик! – тихо казва Сара, сякаш се страхува да не ме събуди.
          Гласът ѝ е като повей.
          Отварям очи и се усмихвам.
          - Да, мила?
          - Събудих ли те, Дик?
          - Не, мила.
          - Знаеш ли къде са децата?
          - Скоро ще се върнат, Сара! Не се тревожи.
          - Време е за вечеря. Питките ще изстинат!
          - Всеки момент ще дойдат. Те знаят, че не е прието да закъсняват.
          Сара се обръща и се скрива в кухнята. Сигурно вече подрежда масата.
          Хубава е Сара. Преди да се оженим тя живееше в парцел „9”. Ние така им викаме. А иначе времето е разделено на зони. Седемнайсет. Моят генетичен код е за „8”-а Зона. Генетичният код на Сара е подходящ за зона „9”, която е по-напред във времето. Елитът например заема „17”-а Зона. Той е най-напред във времето, затова е и Елит. Сара можеше да намери за себе си мъж от своята зона, но избра мен. При такива случаи се разрешава на двамата да живеят в зоната с по-нисък индекс. Но случаи като нашия са редки, а доколкото ми е известно – вече са и забранени.
          Облягам се и погледът ми се плъзва от бухналата зеленина на дворовете към поляните отсреща. Нашата къща е в края на Селището и зад оградата започват поляните, които стигат чак до края на Гората.
          Селището ни наброява петдесет и три къщи и всички са прикътани сред дворове от зеленина. Сега слънцето поляга към хоризонта и във въздуха се носят привечерни аромати, сред които различавам и тънкия дъх на перуники. Той иде от градинаната на шивача. Тя е в другия край на селището. Там на почит са перуниките. Жената на художника обича орхидеи и градината им е пълна с десетки видове. Тази година в Деня на Хармонията за миг зърнах тези божествени цветя. Разбира се, това стана съвсем случайно. Не е редно да надзърташ в чужди дворове, но случайно – може. Дворът на скулптора целият е обрасъл в бръшлян. Той обвива къщата до покрива, а между корените му земята е покрита с момини сълзи. Следващата година в Деня на Хармонията може би ще ги зърна случайно.
          Притварям очи. В този час на деня ароматите са най-живи. Когато слънцето слиза към хоризонта, настъпва истинско ревю от ухания, които галят сетивата. Ето и сега, във въздуха на гроздове се сливат хиляди аромати, които идват от дворовете на селището и от поляните отсреща. Тук всеки двор има свои аромати, най-истински сред които са тези на занаятите. Човек може със затворени очи да мине по пътеката, която извива пред всички дворове и веднага да разбере дали се намира пред къщата на художника, шивача или хлебаря. Ние рядко минаваме по тази пътека, това се случва само в някои от особените дни на годината, но те са малко. През останалото време всеки си има работа и си стои у дома, за да я върши. И я върши добре, защото ние сме с индекс „8”. Това е индексът на майсторите. Тук всеки умее някакъв занаят. Аз правя цигулки, а Сара плете брюкселски дантели. При нас всеки е майстор, но не повече. Ние можем да наподобим, дори да повторим съвършенството, но не можем да го създадем. Но това не ни тежи. Защото в различните професии сме равни. По планетата има около сто и двайсет селища с индекс „8”. Значи по света има около сто и двайсет майстори на цигулки. Те правят цигулки като моите и са доволни от себе си, както и аз. Ако живеех в селище с индекс „10”, способностите на онези там, които са с два класа над мен, не биха ме стимулирали, защото моят максимум е в парцел „8”. Техните способности биха ме подтискали, биха ме мачкали. Може би щях да се пропия, или пък мъката  би ме яла бавно с годините, и от мен би станал един несретник. А сега съм щастлив. Защото живея в своето време!
          Догът се раздвижва в краката ми и аз отварям очи.
          Том се появява по пътеката.
          Той е високо, добре сложено момче. Има широко чело и ъгловатото лице на Сара. Върви, вирнал брадичка, като свободно размахва ръце. След него подтичва Лий. Тя прилича на мен – руса, с бледа кожа, която толкова лесно изгаря от слънцето. По лицето си, дори по ръцете, има лунички, които изглеждат като покапала непрегоряла захар. По начина, по който подтичва, нагаждайки крачка, усещам, че иска да го спъне. В момента, в който влиза в такт и леко замахва с крак, той прави двойна крачка и тя залита.
          Том продължава да върви все така бързо, с леко пружинираща походка и аз знам, че тя вече е побесняла. Настига го и забива юмрук в гърба му. Не много силно, но не и много слабо. Догът скача и затичва към нея. Опира лапи на раменете ѝ, като се опитва да лизне лицето ѝ. На дога му се играе с нея, но на нея ѝ се играе с брат ѝ, който, както вече успявам да видя по лицето му, е напълно отегчен от нейното следобедно присъствие.
          Той спира до чешмата, хвърля на тревата ризата си и започва да се мие. Мие се щедро, по мъжки.
          Лий стои наблизо и го гледа със смесица от възхищение и презрение.
         - Хайде! - подканям я. - Мий се!
          Тя застава до брат си и лицето ѝ искри в някаква далечна замечтаност.
          Хубави деца имам. Като ги гледам, понякога изпитвам леко безпокойство.
          Но само понякога.
          Масата е изнесена на сенчестата страна на верандата и вече е подредена. Тримата сядаме. Сара изнася кана с ягодово вино. Стъклото е запотено и прави прозрачния цвят на течността едновременно матов и искрящ. Тя се усмихва и на трима ни, след което започваме да се храним мълчаливо.
          Обикновено мълчим. Няма нищо по-хубаво от мълчанието между близки. Питките на Сара са възхитителни. Около нас е бухнала зеленина. От верандата се виждат поляните отсреща, а небето, дори в този следобеден час, е искрящо синьо.
          Първа вдигна глава Сара. Дъщеря ни също замира. Сара се заглежда към пътеката, която извива между поляните, след това поглежда към мен. Ние със сина ми последни усещаме приближаването. Който и да е, той е още зад поляните.
          Тук рядко идва някой. Имам предвид – чужд. И затова усещането, което изпитвам е особено. То се усилва и аз вече успявам да различа, че това са Апостолите. Този път са двама.
          Продължаваме да се храним в очакване. Защото това е събитие. Апостолите минават само един път в годината. Понякога си мисля, че не са хора, макар да знам, че са. Апостолите заемат една от подгрупите на „14”-а Зона. Тя е особена с това, че за живеещите в нея няма ограничения и те могат да пътуват във времето. В „14”-а Зона влизат Изпитателите, „Служителите на Христа” и Апостолите, които са тринайсет. Апостолите са с най-нисък коефициент. Те са нещо като отдел „Чистота”. Тринайсетимата трябва да следят за опазване на чистотата на околната среда. По един път в годината минават във всяко селище, макар че на практика няма какво да проверяват. Навсякъде цари чистота, не само в околната среда, но и в мислите ни.
          И все пак не мога да свикна с посещенията им. Когато идват, биологически те се настройват на индекс „8”, за да има пълна хармония помежду ни. Когато отидат в друго селище, автоматично приемат индекса на живеещите там. Мислят като тях, говорят като тях. Например за нас хората от „3”-а Зона са ни противопоказни за съжителствуване. Тяхното присъствие би ме настроило агресивно, би извадило от кладенеца на душата ми неподозирани, дори за самия мен, чувства. Аз бих ги мразил, а може би  ми се приискало и да убия някои от тях. Затова селища  от „8”-а и „-3”-а Зона са максимално отдалечени по планетата, за да не съществува никаква възможност за проявление на враждебността, така обичайна за епохата на Хаоса. Но при Апостолите такива сблъсъци са изключени. Те се чувсват добре тук, ще се чувстват добре и в селище с индекс „3”. Навсякъде те са свои. Може би точно това ме подтиска и, макар да изпитвам симпатия към тях, когато са тук, щом си отидат, усещам стипчив вкус.
          Честно казано, мръсен е техният занят. Да нямат свое постоянно местенце във времето!
          Не са минали няколко минути и двама мъже се появяват по пътеката между поляните. Вървят бавно, не бързат. Няма и за къде да бързат.
          Ние продължаваме все така да се храним мълчаливо, може би съвсем малко по-бавно. Когато наближават съвсем, забелязвам, че и двамата са нови. Не са идвали друг път. Стигат до портата, която е отворена и тръгват по пътеката между невена. И двамата са млади, не повече от трийсетгодишни. Единият е с малка, късо подстригана брада, другият е с гладко, смугло лице.
        - При вас е чисто – казва този с брадата, когато и двамата спират на не повече от пет метра от верандата.
          На гърдите им висят индикатори, които имат форма на кръстове. Може би и затова ги наричат Апостоли.
          - Винаги е чисто – отвръщам. –  Ще седнете ли?
          Те изкачват двете стъпала и Сара става да донесе още два плетени стола.
          - Вие сте нови, нали? – питам.
          Когато се настаняват, този с брадичката се оглежда и явно бухналата зеленина му доставя удоволствие.
          - Тук е хубаво. Нови сме – отвръща на въпроса ми. – Няколко години проверявахме зоните „2” и „3” – той се усмихва с ослепително хубава усмивка.
          Очите му са светли и прями.
          Дъщеря ми го гледа втренчено и ноздри ѝ леко потръпват. Сякаш се опитва да улови някакъв мирис, на друго време. Аз самият, като че ли усещам за миг подобно нещо, но, разбира се, това е невъзможно.
          - На колко си години? – пита брадатият.
          - На тринайсет – отвръща Лий, като продължава все така втренчено да го гледа.
          - Значи догодина – казва той.
          Тя като че ли се откъсва от вцепенението и се унася нанякъде, загубила сякаш всякакъв интерес към него.
          - Догодина – отвръща апатично.
          - А ти си на петнайсет и ще стартираш скоро – обръща се той към сина ми.
          - Да – казва Том, поглежда го и ми се струва, че съвсем леко се усмихва.
          Но това е само отражение от лъчите на слънцето, защото очите на момчето ми остават сериозни.
          Брадатият замълчава. Не пита за коя зона ще стартира всеки от тях. Това никой не пита, не трябва и да знае. Дори родителите. Това е свещеното право на децата, което се спазва във всички зони. Родителите могат да гадаят, да се досещат, да предполагат, но чак в Деня на Старта разбират за коя зона ще се състезава детето им.
          - Ще пийнете ли по една чаша ягодово вино? – обръща се и към двамата Сара.
          Смуглият мълчаливо се съгласява.
          Сара пълни две чаши.
          - Хубаво е – казва смуглият като отпива.
          - Сара го приготвя – казвам. – Имаме ягодови градини. Тук всички правим вино от ягоди.
          - Хубаво е при вас – казва брадатият.
          - Хубаво е – признавам.
          - Парцелът ви е добър. Тук времето е изтънчено и тече спокойно.
          - Всеки заслужава времето, в което живее, и затова всеки парцел е добър за живеене – казвам.
          - Така е – съгласява се брадатият.
          Двамата допиват чашите си и смуглият се надига.
- Трябва да тръгваме.
           Мълчаливо си взимат довиждане със Сара и децата.
          - И успех в Старта! – казва смуглият на сина ми.
          Том мълчаливо кимва.
          Ставам да ги изпратя. Вървим един след друг по пътеката между невена.
          На портата за малко поспираме.
          - Значи при вас всичко е наред – подхвърля брадатият.
          - Наред е – съгласявам се.
          - Сигурно не са се мяркали нарушители.
          Казва го така, сякаш предполага, че и вчера тук времето е било хубаво и затова в първия момент не го разбрах.
          - Нарушители ли? – питам, за да се уверя, че добре съм чул.
          - Да, нарушители! – казва брадатият и аз изпитвам чувството като за капан, поставен от приятел. Но що за приятел е този, който ми поставя капан?
          - О! – засмивам се. – Та това е толкова смешно!
          Смуглият неопределено нацупва устни и не се засмива.
          Аз се замислям. Нарушители! Е, да, в пресата понякога се пишат по едно-две редчета за такива типове, но тях никой нормален човек не може да ги разбере.
          - Ако изобщо съществуват, те сигурно са смахнати и извратени! – спонтанно казвам.
          - Съвсем сигурно е – разсеяно се съгласява брадатият, после се усмихва. Усмивката му е хубава. – Е, до следващата година!
          - До следващата – отвръщам.
          Стоя на портата и проследявам как се отдалечават по пътеката между поляните. Сега на душата ми не е равно. Навярно, защото знам, че отиват в друг парцел, в друго време, където пак ще бъдат свои.
          Мръсен занаят имат! Но аз не ги съжалявам, защото всеки заслужава времето, в което живее.
          Затварям портата, бавно се извръщам и сядам в плетения стол. Знам, че Сара вече е разтребила масата и сигурно е седнала на верандата и плете дантели. По света малко са плетачките на брюкселски дантели. В нашето селище тя е единствена. Сега знам, че седи и плете.
          Аз пък по това време обичам да си почивам, да седя в плетения стол на двора и да размишлявам. Всъщност, то не е размишление, а по-скоро съзерцание. Поглъщам света през полуотворените си очи, със слуха си, обонянието и кожата и му се радвам. Хубав е светът, заслужава да му се радваш.
          Сара плете на верандата, децата се занимават във видеотеките на горния етаж, слънцето бавно залязва в карминеночервено. Повеят носи аромат на липа и множество аромати на треви. Какво щастие е да те има на този свят!

          Леко се сепвам. Усещам повея на нощта. Сигурно той ме е събудил.
          Ставам.
          Стаята ни със Сара е в бяло. През широко отворения прозорец влиза нощта, упоена от множество потайни звуци и ухания. На леглото до мен Сара след малко заспива.
          Тя не затваря вратата към сънищата си. Ние от зона „8” пазим сънищата си. Не че заключваме вратите към тях, просто ги затваряме, дори за най-близките. При нас не е прието да надзърташ в съня на другия. Не че е забранено, но не е прието. Сънищата са нещо като лична зона, нещо неприкосновено. Но Сара никога не затваря вратата към тях. Сигурно това ѝ е останало от зона „9”. Ония там не само че не ги крият, ами си ги и разказват. Ужас! Все едно да си споделяш желанията или преживявания. Ето, след седмица ще отида в Гората да намеря липа, от която ще направя цигулки. Аз седмици живея с това желание, но това си е мое желание. И после, преживяването в Гората, търсенето на подходящото дърво, досегът с него, ами че всичко това си е лично мое преживяване!
          Още в първите дни, когато Сара дойде да живее в селището, забелязах, че не затваря вратата към сънищата си. Няколко нощи се колебаех, отворената врата ужасно изкушава, затворената е нещо друго, знаеш, че не бива. И една нощ влезнах в съня ѝ! Макар и да се страхувах, че  у нея е останало нещо от ония от зона „9”, нещо, което би я правило чужда за нас. Ужасно се страхувах, да не би да живея с чужд човек. Исках да съм наясно, макар и да не знаех как бих понесъл една лоша истина. Няма нищо по-лошо от лошата истина, ако си принципен човек.
          Промъкнах се тихо. Първото, което видях, беше някакъв град с много светлини. Нашите сънища са бедни откъм цветове, а при тия от зона „9” е подтискащо цветно. Направо те заболяват очите! Сара бе в цикламена рокля, а в косите си бе затъкнала невен. Вървеше нанякъде и аз тихо я следвах, прикривайки се край стените на сградите. В края на една улица имаше къща с тесни прозорци и малки балкони. На един от тях стоеше майка ѝ. Значи, продължаваха да се виждат!
          Сара приближи и застана отдолу.
          - Няма ли да се качиш? – попита майка ѝ.
          Гласът ѝ бе дрезгав и упойващ.
          - Не, мамо. Дойдох, защото ти ме повика.
          - Само затова ли дойде?
          - Да, мамо.
          - Сара, твоето място не е при „ония”!
          Аз стоях, замрял и прилепен до една стена, от която леко се ронеше мазилка. Страхувах се да помръдна. Както ми се стори, отговорът на Сара се забави безкрайно дълго.
          - Твоето място не е при тях, моето момиче. Ти би могла да вземеш мъж дори от „10”-а Зона.
          На гърлото ми заседна топка.
          - Аз не съжалявам, мамо – каза най-сетне Сара.
          - От гордост ли го казваш? – попита старата.
          - Не, мамо. Истина е, макар че не ми се иска да те обидя.
          - Всяка майка иска децата ѝ да отидат напред във времето или поне да останат в нейното време, а не да се връщат назад.
          - Знам, мамо.
          - Не знаеш! Но един ден ще разбереш.
          - Трябва да си тръгвам.
          - И ще те боли, ако това се случи и с теб!
          - Недей, мамо.
          - Тогава ще разбереш, колко ме е боляло и мен.
          - Трябва да си тръгвам, мамо.
          - Защо? Защото ти е неприятно от истината ли?
          - Това е твоята истина, но не и моята. Както и сега аз съм в твоя сън, а не ти  в моя.
          - Жестока си, Сара, но ти пожелавам един ден и теб така да те боли, както сега ме боли мен! Защото децата трябва да отиват напред, а не да се връщат назад.
          - Недей, мамо!
          - Отивай си, Сара!
          - Сбогом.
          Сара се обърна и тръгна. Раменете ѝ бяха увиснали като от тежест. Продължавах да се промъквам след нея. Тя излезе от града. Сега цветовете бяха по-убити. Това са нашите сънища.
           На душата ми стана леко. Сара е наша! Това ме изпълни с радост. И в същия миг забелязах нещо, което спря дъха ми.
          Сара не вървеше като мен по тревата. Не! Краката ѝ съвсем леко се плъзгаха по върховете ѝ.
          Значи все пак е останало нещо от „ония”!  Някаква съчка изтрещя под мен и Сара спря. Обърна се и ме видя. Стъпи на тревата и протегна към мен ръка.
          - Ела – каза. – Това е нашият сън.
          Мина ми през ума, че ще се почувства гузна или нещо подобно, но тя се усмихна.
          - Ела! – повтори.
          Приближих и улових ръката ѝ. Никога преди това не бяхме вървели уловени за ръце. Толкова е хубаво! Колкото може да бъде само в сънищата.
          На сутринта тя стана  както обикновено и започна да разтребва стаята. По някое време спря и ме погледна.
          Очите ѝ са почти жълти.
          - Обичам те – каза тихо.
          Бе прегърнала възглавницата, а вятърът полюляваше пердето.
          Аз целият пламнах.
          - Сигурна ли си?
          - Да – каза тя. – Защото снощи те сънувах.
          Нищо не казах. Не е прието човек да споделя сънищата си. Дори когато те са сънища за двама.
          Повече не влезнах в съня ѝ макар тя винаги да оставя вратата отворена. Това е единственото, което я отличава от нас. Но то не я прави за мен по-чужда – дори я прави по-близка и желана. Макар, че по всички правила и закони, би трябвало да е обратното.



 2.     
          Лий тихо почуква на вратата.
          - Пусни ме, Том!
          Ослушва се, но той не отговаря.
          - Ей, Том! Моля те.
          Никакъв отговор.
          - Пусни му, братленце – шепне Лий.
          - Махай се! – чува се най-после от другата страна. – Ще събудиш всички.
          - Добре, ще се махна – съгласява се тя. – Искам само да видя какво сънуваш!
          - Изчезвай!
          - Само ще надникна и веднага се връщам.
          Том мълчи. Лий се опитва да отвори вратата, но тя е заключена.
          - Ей, Том, искам с някого да си поговоря!
          Тихо е. Никакви звуци не бродят в тъмното и мислите се чуват надалеч.
          Селището спи под чергилото на нощта, осеяно с безброй звезди.
                                                                                                                                                     

3.
          Тази сутрин се събудих рано. Облякох старите си работни дрехи, закусих добре, след това взех инструментите. Сара вършеше къщната работа, но нищо не попита, макар да знаеше, че отивам в Гората.
          Навън въздухът е свеж и росата още не се е вдигнала. Слънцето се подава едвам-едвам, усмихнато някак съучастнически. Минах по пътеката между невена, отворих портата, само за миг поспрях, за да се насладя на спокойствието и аромата на утринта и продължих.
          Пътеката е тясна, по нея може да върви само един човек. Редом не могат да вървят двама. Ние никога не вървим по двама. Не е прието. Може да вървиш след друг, но редом – никога!
          По някое време пътеката се изгубва сред тревата. Гората я виждам в далечината кристално бистра. Трябва да побързам  и да стигна преди да е дошла маранята. Издръжлив съм и все още млад, но и аз не бих могъл да се справя с нея. Никой човек не може да издържи на маранята.
          Гората ме тегли и омагьосва с представата за прохлада и покой. И с още нещо – търсенето на най-подходящото дърво. Лицето ми набъбва от пот и аз забързвам. Последните метри ги взимам, залитайки от умора. Правя няколко крачки в сянката на един чинар и се отпускам на мъха до дънера му. Чинарът сигурно е поне стогодишен. Облягам се на грапавата му повърхност и притварям очи. Какво ли мисли за мен? Ще живееш дълго и още свят ще видиш, така казва или поне на мен ми се струва така. Аз не разбирам много добре мислите на чинарите. От всички дървета най-добре разбирам липата. С нея мога да говоря дълго и за всичко. И най-вече за цигулки.
          Оглеждам се. След не повече от минути лъчите на слънцето ще паднат отвесно и над полето ще затрепти гъста като мъгла мараня. Всяко полско животинче ще се е заровило дълбохо в земята, или ще е намерило убежише в Гората, защото иначе сърцето му няма да издържи. Ничие сърце не може да издържи на маранята. Само тревата няма как да избяга и затова поляга, прилепва към земята и сдържа дъха си. После, когато слънцето прехвърли зенита, тревата първа започва да се изправя и отърсва от раменете си маранята, сякаш нищо не е било. Тревата лесно забравя. И отново животът жажужава до идването на маранята на следващия ден.
          Аз ставам и навлизам в Гората. Тук е прохладно и хубаво.
          Минавам покрай една липа. Познавам я от съвсем малка. Тя е все още съвсем млада и затова мислите ѝ са весели и закачливи, защото знае, че все още не ѝ е дошло времето. Когато им дойде времето, дърветата усещат и стават други, едни по-мъдри, други по-нервни. И хората, и дърветата са различни. Продължавам нататък, защото тази млада липа обича да ме подкача затова, че не съм си имал точно определено местенце на този свят, ами пърхам като насекомо насам-натам. Обикновено ѝ отговарям, но сега не ми се говори и давам вид, че не я забелязвам.
          Тя предизвикателно подсвирва след мен. Аз не се обръщам и се правя, че нищо не съм чул.
          Скитам напосоки, защото от месеци не съм идвал в Гората и накрая се запътвам към старата липа.
          Нали затова дойдох.
          Когато ме вижда, тя застива.
          - Време ли е вече?
          - Мисля, че да – отвръщам.
          Тя прошумолява с листата си, макар да няма повей, и аз не мога да уловя точно за какво мисли в момента.
          - Тревожи ли те нещо? – питам.
          Тя отново прошумолява и за миг ми се струва, че се усмихва.
          - Не – отвръща. – Знам, че ще направиш хубави цигулки.
          - Ще станат превъзходни цигулки – казвам.
          - „Осмиците” сте добри майстори – съгласява се тя.
          Наистина, „осмиците” сме добри майстори, но ония от „11”-а Зона са виртуози. Чудно защо ми минава тази мисъл. И то не е мисъл, а нещо като тръпка.
          Аз отривам длани в панталоните си.
          - Много си ми скъпа, така да знаеш!
          - Знам. И затова ще те помоля да се прицелиш точно. И да бъде от първия удар. Чувала съм как други дървета умират. Няма по-голяма болка от това – да умираш бавно.
          Аз замълчавам.
          - Мислиш ли, че после ще си спомням за себе си? – пита тя.
          - Когато станеш на цигулки ли?
          - Да.
          - Много от моите цигулки си спомнят. И затова са добри цигулки.
          - Благодаря ти. Аз вече съм готова... Сбогом!
          Тя цялата застива, дори листата ѝ не трепват повече, макар над Гората да пробягва полъх.
          Изваждам електрическия нож.
          Липата пада от първия удар. Без да простене. Просто поляга на земята леко, сякаш иска да остане там завинаги.
          В Гората преминава тръпка. Познавам тази тръпка, когато умира дърво.
          Стоя няколко мига в мълчание. Това е задължително. Когато умира дърво, трябва да помълиш.
          После я нарязвам. Знам, че тя вече нищо не чувства или поне на мен ми се иска да бъде така. Избирам най-хубавите парчета и ги слагам в раницата. Ще имам материал за няколко месеца. Раницата е тежка, но по пътя обратно може да спирам и да почивам.
          В полето тревата се е вдигнала и отвсякъде долита радостно жужене. Вече излизам от Гората, когато той неочаквано изниква пред мен.
          На ръст е среден, по-скоро слабоват, скулест, с тъмна сплъстена от пот коса. Лицето му е изкривено и грозно, както грозно може да бъде лице при невероятна болка. Очите му блестят трескаво като на...
          О, Боже, ами да! Това е нарушител!
          Той целият се задъхва и тресе. Очите му – големи като чинии, са вперени в мен. Такъв трескав поглед придобиват само онези, които преминават през преградите на зоните.
          Стоим един срещу друг и няма никаква възможност да избегна срещата.
          - Мога ли да ти помогна? – питам тихо, като се опитвам да овладея започналото да ме обзема треперене.
          Очите му продължават да се взират в мен.
          - Няма да ме предадеш, нали?
          - Не - казвам. – Ние не сме предатели.
           Той се задъхва.
          - Кои „ние”?
          - „Осмиците”.
          - Значи, вече съм в „8”-а? – пита и, като че ли се поуспокоява. – Да! – казва. – Вие по принцип не сте предатели!
          - Не – отвръщам. – Не сме!
          В очите му започват да припламват светулки.
          - Но ако ви притиснат, всичко ще си изпеете, нали? Дори собствените сънища!
          Гледам го и започва да ми се гади. От страх и от яд. Тази отрепка може и да се подиграва! Но аз не бих отрекъл очевидното, защото по принцип е така. Не бих отишъл да го предам, но ако ме притиснат...
          - Ние не издържаме на болка – казвам.
          - Знам – отвръща той и се оглежда. – Просто не вярвах, че ще премина.
          Онемявам.
          - Под вертикалните ли лъчи мина? – най-после питам.
          Той ме гледа унесено и все още диша тежко.
          - Да – отвръща толкова тихо, че едва го чух.
          - Но защо бе, човеко? Защо?
          Той започва да се поокопитва. Хладът явно вече го е съживил. И все пак не мога да повярвам, че човек може да мине през маранята. Макар че те, нарушителите, не са хора!
          - Какво „защо”?
          Стори ми се, че пак ми се подиграва.
          - Защо... – аз се запъвам. – Защо ти е нужно всичко това? Не можеш ли...
          Искам да го попитам, не може ли като човек да си живее в определената му зона.
          - Не! – казва. – Не мога.
          Наистина, нарушителите не са хора. Приличат, но не са. Друго яче са скалъпени.
          Той отново се озърта.
          - Не ме предавай – казва. – Защото непременно трябва да стигна!
          - Няма – отвръщам.
          Не го питам къде трябва да стигне. Тях никой нормален човек не може да ги разбере.
          Той отново се озърта, после се шмугва в Гората.
          Като преследвано животно!
          Потръпвам. Стоя известно време, след това бавно тръгвам. Мисълта ми самотно пърха около срещата. Какво приключение! Да срещна истински, жив нарушител. Действително преди години бях виждал по някои видеокасети такива типове, но да се изправиш срещу такъв, и то когато си сам в Гората... Това се нарича приключение! Знам, че тази среща ще я скътам много надълбоко в мен, може би понякога ще се появява в сънищата ми, но никой друг няма да знае за нея.
          Раницата ми тежи, мисълта ми непрекъснато се връща около приключението и пътя до дома сега ми отнема повече време.
          Когато се връщам, лъчите на слънцето вече съвсем косо докосват земята. Щурците са наизлезли по тревата и отвред се чува песента им.
          Влизам в работилницата, оставям раницата на пода и започвам да подреждам материала по лавиците, където ще съхне най-малко две седмици, след това отивам в банята и набързо се изкъпвам.
          Когато излизам на верандата, Сара вече подрежда масата.
          - Време ли е за вечеря? – питам.
          Догът се е излегнал до плетения стол и, като чува гласа ми, се надига и тръгва към мен.
          Зад мен се появява дъщеря ми.
          - Къде е Том?
          - Във видеотеката. Цял следобед не е излизал.
          - Иди да го извикаш.
          - Не искам да го видя този спринтьор! – казва презрително.
          Намеква , че той скоро ще стартира. Действително, само две седмици го делят от Старта.
          Не се учудвам на гнева ѝ, но се учудвам, че по това време Том е във видеотеката.
          Обръщам се и влизам в къщата. Изкачвам витата стълба, покрита с бяла пътека, и заставам пред вратата. След миг тя се отваря.
          - Влез, татко!
          - Време е за вечеря, Том. Знаеш, че не е редно да закъсняваме.
          Синът ми седи на стола с гръб към мен и гледа екрана на монитора.
          - Не мога да разбера какво е това – казва. – В справочниците го няма.
          Приближавам и заставам до него. На монитора се виждат поляни, пресечени от сребристи ленти.
          Том се обръща и ме гледа.
          Клатя глава. Не, не разбирам. Всъщност, напомня ми за нещо, което съм гледал, или за което са ми разказвали. Насилвам паметта си, за да си спомня. Ровя много дълго и много назад.
          И си спомням. Това явно е стара видеокасета, на която са били заснети поляни от периода на Хаоса. А сребристите ленти...
          - Това са пътища – казвам.
          - Пътища ли?
          - Да – отвръщам. – А това е видеокасета от периода на Хаоса. Откъде си я изровил?
          - И за какво са служели? – пита той.
          - За това сега малко се знае и не се пише – казвам. – Всъщност, знам го от моята майка.
          - И? – пита синът ми.
          - Тогава хората са имали нужда да общуват – със запъване казвам.
          Следва кратко мълчание и от двамата.
          - Да общуват – повтаря синът ми, но в гласа му не долавям учудване.
          - Да – отвръщам. – Имали са нужда да се срещат, да обменят мисли. Можеш ли да си представиш какво е било?
          Синът ми мълчи, мисли.
          - А пътищата? – пита след малко.
          - По тях са вървели един към друг – отвръщам глухо.
          Той отново замълчава. Явно обмисля чутото.
          - А защо са толкова широки?
          - Пътищата ли?- питам.
          - Да. Пътищата.
          - Защото... – аз потръпвам от мисълта, че все пак трябва да му кажа.
          - Защо? – настоява синът ми и аз целият пламвам от срам, че знам една толкова неприлична истина.
          - Вървели са един до друг – казвам едвам чуто.
          Този път синът ми нищо не пита.
          - Виждаш ли колко смешно! – казвам. – Хайде, че майка ти ни чака за вечеря.



4.
          От сутринта работата ми нещо не спори. Охлювчето на цигулката не излиза така хубаво, както бих искал. Може би съм се преуморил вчера от дългия преход до гората или пък от срещата там.
          Оставям инструментите и излизам на двора, да се поразтъпча. Наоколо цветовете на невена са вирнали главички, да ти е драго да ги гледаш!
          По пътеката се появява Лий и тичешком минава покрай мен.
          - Може ли така? – обръщам се към нея.
          Тя спира и се извръща. Задъхана е и изглежда, че въпросът ми я е сепнал.
          - Няма смисъл да тичаш – казвам. – Човек може да върви нормално, с достойнство, и пак да си върши работата. Освен това вреди на сърцето, нима не го знаеш?
          - Не. Да...Тоест, знам! – отвръща.
          Аз я гледам внимателно и чудно защо изпитвам безпокойство.
          - Добре, щом знаеш – казвам. – И къде беше?
          - На поляните.
          - Добре.
          Тя се извръща и влиза в къщата.
          Без да тича.
          Аз почиствам няколко стръкчета невен от изсъхналите листа и се връщам в работилницата. И както дълбая охлювчето на цигулката, отново си спомням срещата и изражението на онзи нарушител. Колко изкривено и грозно бе лицето му и как беше задъхан.
          Отново ме обзема безпокойство. Приижда на талази. Бог знае откъде.
          Отварям вратата.
          - Лий!
          - Да, татко – чувам гласа ѝ, а след малко главата ѝ се подава от верандата.
          - Слушай! – казвам. – Няма да ходиш сама из поляните.
          - Да, татко.
          - И повече да не съм те видял да тичаш!
          - Добре, татко.
          Аз се успокоявам и се връщам отново при инструментите. Каквото и да е, но имам прекрасни деца. Чудно защо тогава понякога изпитвам безпокойство.



5.
          През отворения прозорец иде мирис на утро. То е тихо и сякаш прилича на другите утрини, но всъщност е по-различно, защото във въздуха трепти очакване.
          До мен Сара се раздвижва и след миг се събужда. Поглеждам я. Тя също ме поглежда и нищо не казва, макар по изражението ѝ да разбирам, че е усетила. Сега ще станем и ще се облечем, а после ще седнем и ще чакаме. Никой няма да се докосне до работата си чак до залез слънце, защото днес не е обикновен ден.
          Обикновените дни не се различават, затова са и обикновени. Превъртат се един след друг и само залезите бележат отминаването им. Обикновените дни са незабележими като дишането и също толкова необходими. Но това го осъзнаваме единствено в особените дни, като този.
          Особените дни тук са малко. Те са примките, с които се завързваме за времето и се катерим по баирите му. Всеки от особените дни има свое лице и настроение. Едни носят радост, други размисъл, а трети, като този – тъга. Най-много тъга е отредена за Деня на Мъртвите. В този ден от ранна утрин жените приготвят вкусни ястия и ги нреждат върху масите, изнесени в дворовете. Когато слънцето прехвърли зенита, всички се прибираме в къщите и се заключваме. Тогава откъм поляните започва да приижда мараня, плъзва по улиците и изпълва дворовете. Всичко потъва в бяла мъгла, която затиска прозорците. Ние седим притихнали в къщите и се ослушваме. Понякога дочуваме лек стон, смях или подсвирване, което идва от мъглата. Това са гласовете на мъртвите. В този ден те се връщат по местата, където са живели, и дълго бродят. Опитват се нещо да ни кажат, но гласът им е непонятен за нас. За тях са сложени масите – за да се нахранят и да си отидат.
          Като малка в Деня на Мъртвите Лий се взираше в побелелите прозорци и сочеше с пръстче, сякаш виждаше някого. Но живите не могат да виждат мъртвите, най-много да зърнат техните сенки. Денят на Мъртвите бележи края на годината, а новата започва с Деня на Хармонията. В този ден в селището ни идва Служител на Христа и всички се събираме в Купола. Това е най-хубавата ни сграда. Има форма на полусфера, цялата от стъкло, с цвят на прегоряла захар. От всички страни е с врати, до които водят тесни пътечки. Всяка къща си има своя пътечка, която води до Купола, и своя врата. Вътре има една-единствена зала, в която местата са подредени амфитеатрално. Най-долу сядат мъжете, на втория ред се настаняват жените, а горните две редици са определени за децата. В центъра на залата, малко по-високо от нивото на втория ред, се намира площадка, където застава Служителят на Христа, след като сме заели местата си. Той пречиства времето на всеки и отправя молитва за Ред и Хармония, с което ни напомня, че Бог се грижи за нас, но че и ние трябва да се грижим за Бог, защото Бог е времето, а както ние сме във времето, така и то е в нас.
          Ние това го знаем, и все пак, друго е, като го чуваш всяка година, при това в толкова тържествена обстановка. Думите на Служителя се леят звучно и в душите ни се кълби сладост и мир. След като молитвата свършва, ние излизаме и един по един тръгваме по пътечката, която извива пред всеки дом. Това е ритуал: един път в годината минаваме по тази пътека, която обикаля селището, без да се спираме, разбира се. Така всеки изравнява времето си с това на другите и по този начин се завързва за времето, в което сме. Важно е да се Завържеш! Тази година при завързването случайно зърнах орхидеите в двора на художника, а догодина може би ще зърна момините сълзи. Хубав е Денят на Хармонията. Всеки от нас си го спомня през цялата година с нещо красиво. А какво по-красиво от цветята и чувството, че си изравнил своето време с това на другите..., каква по-голяма хармония от това – да се завържеш!
          Най-радостен е Денят на Причастието. В нашето селище деца се раждат все по-рядко и дните, в които получават първото си причастие, са събитие. Вече три години как тук не са се раждали деца.
           Най-вълнуващ е Денят на Старта. В този ден онези, които са навършили пълнолетие стартират. Момичетата стартират в деня на четиринайстия си рожден ден, а момчетата в деня на петнайстия. Като казвам, че Денят на Старта е най-вълнуващ, то може би е затова, защото след седмица ще стартира Том. Повечето от децата след старта отиват в друга зона, малко остават при нас. Лошо е, че намаляваме. Някога селището ни е наброявало осемдесет и девет къщи, а днес са петдесет и три. Понякога ми хрумва, че един ден занаятите ще замрат и че може би селището ни ще изчезне, но бързо отпъждам лошите мисли, защото те пречат на хармонията. При това не е моя работа да разсъждавам върху подобни неща.
          Сара и децата излизат на верандата, облечени в нови дрехи, и четиримата сядаме около масата.
          Седим и мълчим – така е прието в Деня на Сбогуването. В такъв ден някой си отива от нас.
          Днес си отива хлебарят.
          Той е един от тримата хлебари в селището, не е най-старият, мисля, че дори на години е колкото мен, но вече му е дошло времето.
          Във въздуха се носи дъх на очакване.
          Хлебарят сигурно отдавна е станал и е облякъл дрехите за този случай. Това се случва веднъж в живота на човека, както и раждането, макар че има огромна разлика, защото раждането е начало, а това е краят.
          Всеки чувства кога наближава краят му и дълго преди това започва да се приготвя – нито много бързо, нито много бавно. Какво ли чувства сега хлебарят? Аз мисля, че навярно е доволен. Хубаво е да можеш да се приготвиш, а след това да тръгнеш по пътеката, която извива край всяка порта и мълчаливо да се сбогуваш. Има някаква тържественост и достолепие в този ритуал, който бележи края на един с достойнство изживян живот. Хубаво е, когато можеш да минеш покрай всички и да ги погледнеш в очите – като равен. Лошото е, когато извършиш нарушение. Тогава те връщат в зона с по-нисък индекс и един ден краят ти идва в чуждо време. По-страшно от това няма! Хората го знаят още с раждането си и затова всеки се моли да умре в своето време.
          Тук по-старите разказват, че някога от селището бил прогонен музикант. Когато дошло време да умира, измолил да го върнат – и в последните си часове бил щастлив. Това, разбира се, е само приказка, но истината е една – друго си е да умреш в своето време!
          Ето и сега, хлебарят може и да е тъжен, че вече никога няма да вижда изгревите и залезите, да усеща мириса на ягоди и трева, но съм сигурен, че е щастлив, защото умира в своето време. Каква по-хубава награда от това за един почтено изживян живот.
          Най-после Очакването се разпуква: значи хлебарят е тръгнал. Ние ставаме и излизаме пред портата.
          Стоим и мълчим. Сега той минава покрай всяка къща и се сбогува със всеки.
          Един ден и аз ще тръгна по пътеката за Сбогуване. Какъв ли ще ми се вижда тогава светът? Дали така хубав, както сега, или може би по-хубав? Каквото и да е, само нека да умра в своето време, Господи!
          Лий стои до мен и луничките ѝ са побелели. Беше съвсем малка, когато за първи път видя Сбогуване. Тогава се разплака. Добре, че си го знаем само ние тримата, защото никак не е хубаво да се плаче при такъв случай.
          Най-после по пътеката се задава хлебарят.
          Той е мъничък и слаб, а в дрехите, приготвени за събитието, изглежда още по-дребен. Чудно защо всички си шият по-големи дрехи. Когато усетя, че моето време наближава, ще си ушия дреха по мярка. Всъщност, всички си шият по мярка, но в последните дни всички се смаляват. Навярно и аз ще се смаля. Тогава може би  не трябва дрехата да е точно по мен, а като за по-дребен човек. А ако не се смаля? Ще трябва да питам шивача, а може някой ден да отворя дума за това и пред Сара. Но засега този ден е далеч.
          Хлебарят приближава. Нашата къща е в този край на селището, който е близо до поляните, и ние сме последните, с които ще се сбогува.
          Той спира пред портата. Лицето му е спокойно и не изразява нищо. Поглежда ме с поглед сякаш от отвъдното и бавно навежда глава.
          Иска прошка.
          Аз също свеждам глава. Винаги хубави питки е месил, в мир и покой сме живели, пътищата не сме си пресичали.
          Простен да е!
          Той поглежда към Сара и пак свежда глава.
          Простен да е!
          Сега спира поглед на Лий.
          Тя стои замряла. Наблизо долавям пърхането на въпрос, който ме прави тревожен. В погледа на хлебаря се появява учудване.
          Лий го гледа питащо и аз виждам, че Сара леко я докосва с ръка.
          Лий най-после свежда глава.
          Простен да е!
          Отдъхвам си.
          Сбогуването с Том е кратко. След като се е сбогувала със всеки от нас, хлебарят се обръща, дребен в големия си костюм, и тръгва по пътеката, която води към поляните. Само след мигове там ще падне мараня. Но той ще продължи да върви, докато се стопи.
          Том се обръща и тръгва към верандата, а Лий продължава да гледа към поляните, където изчезва хлебарят.
          - Защо? – пита тя.
          - Кое?
          - Защо отива?
          - Такъв е редът! – казвам.
          Извръщам се и тръгвам по пътеката между невена. Лий върви след мен.
          - А можеше ли да не отиде? – пита.
          - Не, не можеше! – отвръщам, озадачен от нелепия въпрос. – Рано или късно всички отиват!
          Присядам на плетения стол и се заглеждам в далечината. Сара също сяда и отпуска ръце в скута си. Том влиза в къщата, но Лий стои.
           - Когато човек няма сили да върши това, за което е дошъл на този свят, когато не може повече да вижда, да усеща и да се радва, тогава става бреме за себе си и за другите и трябва да си отиде – казвам.
          - И се стопява, така ли? – пита Лий.
          - Да. Маранята поглъща всичко живо.
          - Човек спомня ли си нещо след това?
          - Не.
          - И...Нищо не остава?
          - Ако човек е костелив, от него може да остане сянка, която да се лута из маранята. Казват, че някои сенки успяват да запазят звуци, усещания и мисли. Но само малцина от хората са костеливи. Повечето не са! Имаш ли още нещо да ме питаш?
          - Не.
          Аз ставам, но Лий продължава да стои и да гледа в далечината.



6.
          Сара оправя леглото, след това ме поглежда и излиза. По погледа ѝ разбирам, че отива в стаята си за молитва.
          Ние от „8”-а Зона сме умерено вярващи. Вярваме малко в Бог и малко в себе си. И живеем добре и с Бог, и със себе си.
          Всеки от възрастните има своя стая за молитва. Децата нямат, защото нямат и Бог. Ще имат, когато започнат да живеят в своето време, което започва след Деня на Старта. За хората в различните зони и Бог е различен. Всъщност той сигурно е един и същ, само представата за него е различна. Колкото времена, толкова и представи.
          Казват, че имало зони, в които хората не вярвали в Бог. Мисля, че не може да се живее съвсем без вяра, но какво ли няма по белия свят.
          За мен представата за Бог е твърде неясна. Тя не е онзи мъж от разпятието на стената, тя е усещане. Ето и сега, когато си отиде хлебарят, съвсем ясно го усетих. Какво по-ясно усещане, че Бог съществува, от смъртта!
          Аз ставам и отивам в стята си за молитва. На стената срещу мен стои разпятието. Всеки един от нас в „8”-а има подобно разпятие, изпратено му от Служителя на Христа.
          Аз коленича и впервам очи в него.
   
      Господи! Не знам нито какво е животът, нито какво е смъртта. Само знам, че животът трябва да се изживее, а смъртта да се приеме.
          Благодаря ти, че ме има на този свят, че ги има Сара, Лий и Том.
          Благодаря ти, че живея в своето време!
          Моля те, нека и да умра в него. И още – нека децата ми отидат да живеят във времето, което заслужават. Така ще бъдат полезни на света, на себе си и на Теб.
          Благодаря ти, Господи.



7.
          Лий се промъква тихо, защото нощем мислите се чуват далеч.
          - Том!...
          - Отивай си, Лий! Ще събудиш всички.
          - Какво е смъртта, Том?
          Той мълчи.
          - Къде ще отиде всичко, което знам, усещам и помня, след като умра? Кому е нужна смъртта, Том? На мен тя не ми е нужна. Плаши ме, а мисълта за нея ми причинява болка.
          Лий се ослушва, но Том не отговаря.
          - Откъде е всичко това: ягодовите поляни, хората, нощта – шепне Лий. – Всичко би трябвало да има някакъв смисъл. Например цъфтенето на невена. Казват, че ме радвал. Но кому е нужно да съм радостна от един невен? Никой тук не знае защо е дошъл на този свят. Те дори не си задават подобен въпрос. Много пъти слушах мислите им, надзъртах в сънищата им, но те не се питат. А смъртта – просто я приемат. И Дик е като тях. Сара е по-различна, но се страхува от това. Грях ли е да си различен? Ей, Том, на теб иска ли ти се да бъдеш вечен? На хлебаря не му се искаше. Днес го попитах, а той беше безкрайно учуден от подобен въпрос. Не, каза, да правиш вечно питки и да виждаш един и същ хоризонт е наказание, а не радост! Но ако знаеше смисъла на всичко, което е около нас, може би все пак би повярвал, че има смисъл да прави вечно питки, как мислиш, Том?
          Той не отговаря.
          Лий скрива лице в ръцете си и тихичко започва да плаче.
          - О, Том! Толкова искам с някого да си поговоря!



8.
          Днес е особен ден. Слънцето още не е изгряло, а във въздуха вече се носи аромат на празничност.
          И четиримата станахме, измихме се, след това се облякохме изискано, с вкус.
          Днес не влезнах в работилницата си на първия етаж, нито Сара седна да плете своите хубави брюкселски дантели. Сега дори дъщеря ни изглежда по-тиха и замислена. След като сме готови, и четиримата излизаме на верандата и в мига, в който лъчите на слънцето се плъзват по хоризонта, се поглеждаме – за да запомним лицата си. Само след час за Том ще изглеждаме други, както навярно и той ще бъде друг за нас, разбира се, ако не реши да остане в нашето време. Никой не отронва дума. Няма нужда от думи в Деня на Старта.
          Том е спокоен. На лицето му нищо не личи – това, мислите ти да светят там, където всеки може да ги види, не е присъщо на нас –  живеещите в „8”-а. След като и тримата сме скътали дълбоко в себе си образа на Том, тръгваме по пътеката между невена.
          Отпред върви Том, след него – Лий, аз вървя последен. Излизаме от двора и поемаме по тясната пътечка, която води към Купола. Оттук той блести на утринното слънце, като огромна кехлибарена топка. Пред мен Сара върви леко сякаш плува сред златистия въздух. Какво ли мисли? Може би и тя като мен просто попива с усещанията си миговете, които след малко ще се превърнат в минало. Единствено особените дни притежават магическа сила да разделят времето на минало и бъдеще.
          Стигаме до нашата врата в Купола и влизаме. Вътре се е събрало цялото селище.
          Бавно и спокойно минаваме между четирите амфитеатрално разположени редици и Том се изкачва на площадката. Обръща се в пълен кръг  към стихналото множество и сяда в креслото. Нашето място е на една полудъговидна площадка, малко под него, пред погледа на всички. Отляво на мен е Сара, а от дясната ми страна – Лий. Плъзгам поглед на присъстващите: на първата редица зървам майстора на огледала, а до него е синът му. Преди години момчето стартира и остана в селището – сега е майстор на икони. По-нататък виждам златаря. Никой от селището няма да забрави старта на сина му. Беше преди десетина години, но го помним, сякаш е било вчера. Момчето беше ситно и русоляво и човек трудно можеше да му даде повече от десет години. В онзи ден, когато се покатери на подиума и го видях такова слабичко, със заострена главица, си помислих, че едва ще докрета дори до нашата зона. Но Господ навярно е мислил по друг начин и по друга мяра е правил мозъка и душата му, защото момчето пожела „12”-а Зона и стигна само, без никой да му помогне! В това всеки може да се закълне. Сега лицето на златаря нищо не изразява, но аз знам, че е горд със сина си – да живее в „12”-а Зона и да бъде учител на виртуози!
          Вдигам очи и виждам децата, разпръснали се тук-там по трета и четвърта редица. Лицата им греята като минзухари в полето. За радост трябва да са децата! Ако е рекъл Господ, и моите ще ме радват.
          В един момент залата бавно започва да се върти. Но това чувство е измамно. Въртим се ние от полудъговидната площадка и Том, тъй че присъстващите през цялото време да ни наблюдават.
          Минават няколко нищожни мига, след което всичко потъва в тъмнина. После започват да пробягват светлини и бавно да осветяват сина ми. Горе, в Купола, са вградени множество прожектори, които сега насочват лъчите си към мозъка му, към тялото му, към сърцето  и душата му и още по-навътре, а компютрите ще извлекат и регистрират възможностите му за избраната от него зона.
          - Том Питер Дик!
          Гласът е упойващ и сякаш иде от небето.
          - Днес, пети септември, вие навършвате петнайсет години.
          - Да – отвръща синът ми.
          Аз не знам какви мисли и желания е имала жена ми за него. Може би в сънищата си го е виждала и в „9”-а Зона, която напусна заради мен. А може да се надява и на зона с по-висок индекс, например „10” или „11”. Родителите винаги искат децата им да отидат напред. Аз например бих желал той да живее и работи в „11”-а Зона. Разбира се, това е моя мечта, която рядко съм споделял дори със самия себе си. Ако това стане, той ще бъде майстор, но по-добър, както могат само онези от „11”-а Зона – те са виртуози. Разбира се, не би било лошо, и ако остане при нас в „8”-а.
          - Том Питер Дик! – продължава гласът. – Искате ли Отсрочка?
          В правото на всеки стартиращ е да поиска Отсрочка с една година, не повече.
          - Не – отвръща синът ми.
          - Добре, Том – гласът, като че ли става по-благосклонен. – За коя зона ще стартирате?
          Сега ще разберем за коя зона е мечтал, за коя зона се е подготвял и ще се бори синът ми. Защото човек трябва да се бори за времето, в което иска да живее.
          Тишината става гъста като квас, след това изведнъж се разрежда. Всички са вперили очи в сина ни.
          И ние тримата.
          - За Четиринайста Зона.
          Отговорът прозвучава хладнокръвно като удар от гонг.
          Всички погледи се стоварват върху нас. Знам, че лицето ми не изразява нищо, но гърлото ми пресъхва.
          Боже Господи! Четиринайста Зона. Добре ли чух?!
          - За Четиринайста Зона – повтаря гласът.
          Опитвам се незабележимо да преглътна. Жена ми и дъщеря ми изглеждат спокойни, както и би трябвало да изглеждат. Но дали и те не могат да преглътнат?
          - За коя подгрупа ще стартирате? – пита гласът.
          - За подгрупата на Изпитателите – отвръща Том.
          Боже мили! Изпитателите! Това дете е лудо! Та от нашето селище никой и никога не си е позволявал подобна дързост – да желае да ни надскочи с шест зони!
          - Готов ли сте? – пита гласът.
          - Да – отвръща синът ми.
          Над главата му се появява екран. На него ще се виждат зоните, които ще преминава. От зона „1” до...
          До която може. Защото не винаги желанията са равни на възможностите. И най-вече – не са!
          Но трябва да си живял на този свят, за да го знаеш. Синът ми не е живял достатъчно и не го знае!
          Екранът светва.
          От „1” до „7” зоните се сменят през 30 секунди.
          Възхитително! Никой не е пробягвал за толкова кратко време това разстояние, сигурно е чувствало момчето ми, че може да отиде напред. И все пак...
          Над главата му светва „8”.
          Всички погледи са насочени натам. За колко време ще премине през „8”-а Зона? През нашата зона. Естествено, след такъв бяг той ще забави темпото. Трябваше да си пести силите в началото. Защо му беше необходимо да пробягва за толкова кратко време разстоянието от „1”-а до „7”-а Зона. Та това само го е уморило! Не е живяло моето момче достатъчно, много неща не знае. Не трябва да се бърза при Старта, силите трябва да се пазят за Финиша.
          35 секунди.
          Браво, моето момче! И все пак е малко тъжно. Значи ти няма да живееш при нас в „8”-а Зона. А какво ни е лошо на нас? Времето е хубаво, природата е хубава и мислите ни са добри.
          Светва „9”.
          Всъщност, там ще ти е по-добре, отколкото при нас, момчето ми. Парцелите им са по-големи, въздухът е по-чист, цветовете са повече. Дори сънищата им са цветни. Аз това не мога да го проумея, но сигурно е по-добре – щом е по-висок индексът!
          36 секунди
          Облива ме топла вълна, а под лъжичката ми нещо пърха. Браво, моето момче!
          Светва „10”
          Ха-ха! Какво си мислят тия от „9”-а! Имали цветни сънища! Та то е едно нищо в сравнение с това, което имат онези от „10”-а Зона. Дръж се момчето ми! Десетката е нещо друго. За нея се разказва... Е, то не всичко е за вярване, ама... Друго е десетката. Там няма вертикални личи, от които тревата ляга, а дробовете ти се пълнят с оловен въздух. Там можеш през целия ден да вървиш по трева, представяш ли си? През целия ден! Ония от десетката можели...
          37 секунди
          Светва „11”.
          Боже милостиви! Такава скорост никой от нашата зона досега не е постигал! Ничий син! Ничия дъщеря! А Том е мой син! Виждате ли! Ей-ей! Такава скорост! Том, момчето ми, единайсетката е опасна зона. Внимавай, Том! Там има дълбоки и опасни води, а ти си расъл сред поле. Поемай повече въздух в дробовете си. Ти се отдалечаваш от нас с майка ти, но не мисли за това. Аз съм с теб! Давай, сине!
          38 секунди
          Светва „12”.
          ... Не плача!... Том! Ти навлезе в дванайсетката. Боже мой! Кой би могъл да повярва! Бягай бързо! Ей, Том, аз винаги съм мечтал! Не съм го признавал, дори пред себе си не съм имал смелостта да призная мечтите си за теб, но сигурно съм мечтал, не може да не съм мечтал. Навярно някога и аз съм искал да отида напред. Но понякога е лошо да мечтаеш. Мечтите са опасно нещо, те могат да изграждат, но те могат и да рушат човека, сякаш е от пясък. Бягай, сине!
          39 секунди
          Светва „13”.
          Ще полудея! Какво правиш с мен, дете? Та аз дори в най-смелите си мечти не съм имал дързостта да те видя толкова напред – в „13”-а Зона! Нечувано! Никой от нашите не е преодолявал пет зони! Никой, сине! Тринайсетката! Ти си задъхан! Можеш да поспреш за малко и да отпочинеш. Имаш време! И знаеш ли защо не съм те сънувал? Внимавай! Равно е! Пази се от равното, Том! Защото при нас в „8”-а е равно, а по-лошо от това няма. Равното е по-лошо от хлъзгавото – там поне внимаваш, докато равното те упойва, отпуска мускулите, затъпява въображението и ти става съвсем безразлично. Бъди нащрек, Том! Не се оставяй да заспиш! Знаеш ли защо не съм те сънувал?... Не защото не съм искал да успееш, а защото съм страхливец. И все пак съм един щастлив човек. Защото те има, Том! Защото си мой син! Гордея се с теб, момчето ми!
          42 секунди
          Светва „14”.
          Сега вече дъхът ми спря. Навлизаш в Четиринайста Зона, момче!... Шепна ли?...
          ПОДЗОНАТА  на Апостолите.
          50 секунди.
          ...Том? Защо спря?!
          52 секунди
          Уморен си, знам! Но не спирай! Няма да почиваш, хайде! Не че е лошо при тях, сине, та това са Апостолите, не са кои да е, но не трябва да спираш. Човек трябва да постига мечтите си!
          54 секунди.
          Давай момче!...
          56 секунди.
          Господи! Какво е това под теб? Кръв?!
          58 секунди.
          „СЛУЖИТЕЛИТЕ  на Христа”.
          Дяволски горещо е. Не, не натам, Том! Какво, ослепя ли?... Облегни се на мен. Така... Давай!
          62 секунди
          О, Господи! Трябва да има милост на този свят! Синовете трябва да постигат мечтите, за които дори не са смеели да мечтаят бащите им. Изправяй се, Том! Какво, не ме ли чуваш? А-а? Боже мили, той не чува!
          65 секунди.
          Сара, помагай!... Помагайте, бе хора! Том, момче, на колене те моля: стани и върви! Остават още няколко метра, толкова е близо! Нима ще оставиш да виждаш мечтата си, а да не я докоснеш?
          69 секунди.
          Захапи дъха си и на колене се влачи, сине! Но стигни! Заради себе си, заради мен, заради Бог!
          72 секунди.
          Вода ли?... Дайте малко вода, бе хора!... Няма! Хайде, Сара, помагай, мила! Това е нашият син! Дръж се, Том!  Няма да те оставим. Ще извадя сърцето си и ще ти го дам. За  какво ми е на мен, след като те виждам, ослепял от болка, кървящ и нечуващ... Господи, колко страшно нещо са желанията!
          Ето, сега, Том!
          И БЛЕСНАХА СВЕТЛИНИ! Хиляди светлини!
          И ме ослепиха!
          Тихо е.
          Толкова тихо не е било дори в полето под вертикалните лъчи.
          Бавно отварям очи. И не гледам сина си, а Сара. Моята мила, Сара. Устните ѝ са безкръвни, а веждите ѝ са съвсем побелели. Не косите, а веждите ѝ над златистите ѝ очи. И е толкова...
          - Сара! – аз едвам се изправям и тръгвам към нея.
          Тя продължава да седи бледа и трепереща. Остаряла е с десет години. И не само остаряла...
          - Сара, любов моя! – аз улавям ръцете ѝ.
          Те треперят като листа на бреза.
          - Сара, нашият син стигна! Чуваш ли?
          Тя не чува. Гледа някъде пред себе си.
          - Сара! Нашият син успя!
          Лицето ми се изкривява и от очите ми започват да капят сълзи и да падат на ръцете ѝ. Тя се стресва. Сега и мисълта ѝ е по-бавна, защото не само тялото ѝ е остаряло с десет години.
          Поглежда ме, по лицето ми разбира и изхлипва.
          Знам, че изглеждаме смешни, като тръпнещи късове месо, в сравнение с всички наоколо, на чиито лица нищо не можеш да прочетеш, защото тук това не е прието!
          - Том Питер Дик! – гласът сякаш идва от дъното на небитието. – От този момент вие принадлежите на Изпитателите.
          Отвсякъде ни заобикалят и ни стискат ръцете. Лицата им са безизразни, защото те са в „8”-а Зона.
          Но ние двамата вече не сме.
          Ние сме в „3”-а! Защото така е устроен животът. Дадеш ли малко от силите си, оставаш с по-малко и се връщаш назад. Това е закон и всеки го знае още с раждането си!
          Обърсвам с длан сълзите си. Ръцете ми треперят. Сара тихичко хлипа до мен. Колко ли чужди изглеждаме на всички? Извръщам се и търся с поглед дъщеря си и сина.
          Дъщеря ми е все така хубава. Лицето ѝ е безизразно, но ми се струва, че улавям мисълта ѝ: „Защо?”
          - Какво „защо”, дете мое? – питам.
          Но тя ме гледа с безизразно лице през разстояние от пет зони и нищо не отговаря.
          Търся с поглед сина си. Моят син. Нашият син!
          Той пак е същото високо мургаво момче със златисти очи като очите на Сара. Може би е малко по-висок от преди. Лицето му е изкривено и очите му ни гледат лошо.
          Той просто е бесен! Но от какво? Процежда нещо през стиснати устни, ритва с крак креслото и бързо излиза.
          По лицето ми се стичат сълзи. Не разбирам защо е нервиран. Но и как бих могъл да разбера. Та нас ни делят единайсет зони. Цяла бездна!
          Дъщеря ми ме гледа.
          - Какво „защо”, моето момиче?
          Но тя нищо не казва, а хуква след брат си, който крачи по пътеката за дома.
          На нас със Сара продължават да ни стискат ръцете и знам, че го правят със смесица от възхищение и съжаление. Но не го показват – нито съжалението, нито възхищението.
          - Не плачи, Сара – казвам. – Не плачи, любов моя!



 9.
          Вратата на работилницата се отваря и Сара внимателно надниква.
          - Тук ли си, Дик? – пита, макар да вижда, че съм тук.
          Аз мълча.
          - Случило ли се е нещо?
          Не отвръщам. На душата ми е тежко.
          Тя предпазливо гледа обезобразеното охлювче на цигулката.
          - Цялата сутрин работих, Сара – най-после продумвам. – Но пръстите не ме слушат, като изсъхнали са.
          Тя мълчи. Вдигам очи.
          - Вече не мога. Разбираш ли?
          Русата ѝ коса сега пада на бели кичури над челото ѝ.
          - Трябва да се радваш, Дик – продумва тихо. – Трабва да се радваме за Том!
          - Радвам се – казвам. – Но ме и боли.
          - Недей, Дик! Излез да се разведриш из градината. Аз след малко ще бъда готова с обяда.
          - Добре, Сара – съгласявам се глухо и бавно се надигам.
          Сара отива в кухнята, а аз излизам и започвам да щъкам нервно из двора. Том и Лий говорят, но аз не всичко разбирам от думите им. Сега и думите им са различни. Том изглежда много ядосан. Лий отговаря едва-едва и гледа някъде край него.
          - Нали така, татко? – обръща се той към мен.
          - Да, сине! – с готовност отговарям.
          Той като че ли се поуспокоява, но Лий ме гледа стреснато. Сигурно  съм я обидил, като взех неговата страна. Но как да не взема неговата страна, като той несъмнено повече знае и разбира.
          - Добре ще направиш, ако ги изхвърлиш – казва Том.
          -  Кое? – питам.
          - Цигулките, тези, които не си довършил. Само място заемат.
          Той се обръща и влиза в къщата, сигурно, за да приготви багажа си. Лий изчезва нанякъде, а в кухнята Сара приготвя прощалния обяд.
          - Ей, Том! – извиквам високо. – Ама те на никого не пречат!
          Той не отговаря.
          Аз продължавам да щъкам по градината. Значи да изхвърля цигулките. Може пък и да има право – за какво да ги държа, след като ръцете ми вече не ме слушат. Спирам и започвам да разглеждам едно стръкче невен. Всичко, що е цъфнало, е хубаво! Направо да му се чудиш. Добре го е измислил Бог!
          Сара вече е приготвила прощалния обяд и четиримата сядаме около масата на верандата. Днес Том си отива и този обяд, и кристалните чаши, и ягодовото вино са в негова чест.
          - Дано питките ти харесват, Том. Някога много ги харесваше – тихичко казва Сара и благоговейно го гледа.
          - Като малък много обичаше грахова супа и сладки с карамфил – казвам аз. – Много ги обичаше, нали?
          Том учтиво кимва и на мен изведнъж ми става болно. Защото разбирам, че децата ми са много далеч от мен.
          Дъщеря ми мълчи, Том се опитва да изглежда учтив, Сара напрегнато следи дали всичко е наред. И на мен ми става много болно. Учтивостта на Том ме измъчва. Навярно на него му е неприятно, че сме стари, че пръстите ми треперят, че вече не мога да правя цигулки, макар някога да можех.
          - Сещай се понякога за нас, сине! – казвам и гласът ми издайнически потреперва, и аз отпивам от виното, за да премахна тази буца, която се е събрала в гърдите ми.



10.
          Вече четвърти ден, откакто замина Том.
          Сега в работилницата е просторно. Няма ги нито цигулките, нито парчетата липа, които съхнеха по лавиците. Оставил съм само малко ясен, от който правя кукли.
          Навън догът започва да ръмжи.
          Показвам се на вратата и се озъртам. Той е застанал в края на градината и ръмжи към съседния двор. Тялото му е напрегнато и потръпва.
          - Какво има?
          Той чува гласа ми и се извръща.
          - Нали усещаш, че наоколо са чужди? – питам.
          В отговор той излайва по посока на Селището.
          - Добре правиш – казвам. – Ослушвай се и пази! От тия наоколо всичко може да се очаква.
          Аз се връщам в работилницата, слагам пакета в ъгъла на полицата, като старателно го затрупвам с парчета ясен и отново сядам на стола. Прокарвам пружинка в гърдите на куклата и прецизно прикрепям дървените ѝ ръце. Очите на куклата се затварят. Ето, сега ще им поставя ресници – меки и лъскави.
          Куклата трябва да бъде хубава.
          Тя отваря и затваря клепачи – „клоп, клоп”. Защото е съгласна, че куклите непременно трябва да бъдат хубави. В живота има неписани правила и точно те трябва да се спазват.
          Излизам на верандата и се оглеждам. Сара седи на плетения стол и плете.
          - Виж тази кукла! – казвам гордо. – Хубава е, нали? По-хубава от предишните.
          - О-о! – възкликва Сара. – Трябва да ѝ изплета рокля.
          Сара на всички кукли плете рокли. Независимо от това дали куклите са хубави или не.
          - Харесва ти, нали?
          - Ти си майстор на кукли – казва тя.
          Аз присядам на стола срещу нея и се заглеждам в пръстите ѝ. Те са подпухнали и тромаво превъртат иглите.
          - Времето е хубаво! – въздъхвам аз. – Ще отида да видя дали хлебарят е оставил хляб.
          Ставам и бавно се запътвам по пътеката между невена. Отварям портата и надниквам в боядисаната със зелена боя кутия.
          - Ни хляб, ни писмо! – виквам. – Нищо няма! – направо съм съсипан. – Калпав народ! Стадо немърливци!
          - Забравил е – опитва се да ме успокои Сара.
          - Забравил е, че трябва да ядем ли?!
          - Онзи ден ти се развика, че хлябът му нищо не струва и той сигурно се е обидил.
          - Че хлябът нищо не струваше! – казвам.
          - Не говори така, Дик. Могат да те чуят.
          - Да не говоря. Да си мълча! И какво като ме чуят?!
          - Знаеш, че не е прието!
          - Това е селище от немърливци, а не от майстори! Да-а, ама моят син е шест зони преди вас! Чувате ли, нескопосани занаятчии?!
          - Стига, Дик! Не викай!
          - Ще говоря, каквото мисля!
          - Не е прието...
          От другия край на оградата се чува хрущене на клон и аз затичвам натам. Между шумата се мярва лице.
          Взимам буца пръст и хвърлям към дървото. 
          - Марш оттук!
          Някакво дете скача и потъва в гъсталака       
          - И да не те видя повече! – кресвам след него.
          Въздухът едва ми стига и аз се задъхвам.
          - Виждаш ли! Даже ни шпионират.
          - Дете е – казва Сара. – Сигурно му е интересно.
          - Ама ти какво си седнала да ги оправдаваш? – учудвам се. – Било му интересно, а странят, сякаш сме прокажени. Вече трети ден как не сме получавали хляб, а и известие нямаме.
          - Ще дойде, Дик. Утре непременно ще дойде!
          Аз присядам на плетения стол срещу нея.
          - И тогава най-после ще се махнем оттук – казвам тихо. – Какво ли ще бъде в „3”-а Зона?
          - Няма ли да ти е малко тъжно за тук? – пита тя.
          Погледът ѝ е златист като преди години, само дето няма мечтание в него.
          В градината се носи аромат на привечер.
          - Не знам, Сара. Мислех, че след като Том... О, мислех, че ще бъда много щастлив!
          - Щастието има много лица, Дик.
          Нещо тежко притиска гърдите ми.
          - Какво щастие е това, Сара, след като от него ме боли душата, а сънищата ми са тревожни.
          - Сигурно и това може да е щастие, Дик. Защо пък да не е?
          На очите ми започва да гложде.
           - Май  остарявам – казвам уморено.
          Някакъв шум ме стресва.
          - Какво беше това?
          Тя се ослушва. Пръстите ѝ започват да се движат бързо.
          - Какво беше? – упорито повтарям. – Да не би някой да е влезнал в градината?
          - Не, Дик... Това е Лий – гласът ѝ е сипкав.
          - Но тя... – аз не откъсвам очи от пръстите на Сара. Няма съмнение, че те се страхуват от нещо. – Тя не мина по пътеката, нали? – питам подозрително.
          - Ти стой, Дик, аз ще видя какво има.
          Сара тръгва нагоре, а аз премислям. Откъде би могла да мине, без да я забележим? Някаква тръпка с вкус на лошо предчувствие ме вдига от стола.
          Стаята на Лий е на втория етаж.
          Когато влизам, виждам, че се е свила в ъгъла на леглото и трепери. Прилича на уплашено и задъхано зверче. Рижата ѝ копринена коса е сплъстена от пот, а лицето ѝ е изкривено като при невероятна болка. Сара докосва мокрото ѝ чело и в миг отдръпва ръка като при удар от ток.
          Това са симптомите. При всички, които го правят, започва  с това неудържимо треперене и този ток.
          Сара ме гледа уплашено. Истината я изпива за мигове пред очите ми. Какво нещо прави лошата истина с хората!
          - Нали няма да ме предадеш, татко? – пита Лий.
          Погледът ѝ е натрошен.
          На гърлото ми засяда топка. И това доживяхме!
          - Как можеш да помислиш такова нещо, детето ми! – изграквам. – Та ние...
          - Вече не сте в „8”-а, тате!
          - И онези от „3”-а не са предатели Лий – едва чуто издумва Сара.
          - Или поне не предават собствените си деца! – казвам.
          По завехналата буза на Сара се плъзва сълза. Лий продължава да трепери и по лицето ѝ се стичат вадички пот. Сара ме поглежда отчаяно.
          - Не искам да се страхувате – казвам. – Докато съм жив, не искам да се страхувате, чуваш ли Сара?
          - Да - гласът ѝ се рони.
          - Стойте тук и не мърдайте! Аз за всеки случай ще поогледам двора да няма някой.
          Навън вечерта е паднала.
          Тихо е. Никакви шумове не бродят в здрача. И колкото да се ослушвам, не усещам стъпки на заплаха. Но знае ли човек? Заплахата може да се появи съвсем неочаквано, просто да изникне в тъмното. Човек трябва да е готов да я посрещне.
          Влизам в работилницата и от ъгъла, под купчината парчета от ясен, изравям пакета. Покатервам се и от най-горния рафт на лавицата взимам в тъмното кутията. След това развивам пакета и погалвам с ръка цевта. Знаех, че ще ми бъде необходима, след като вече не живея в своето време. Затова я направих!  При това, щом си майстор на кукли, задължително е и да си готов да ги пазиш. А красивото се пази с барут!
          Взимам пушката и излизам на двора.
          Небето е осеяно със звезди. Боже, колко много звезди!
          Пристъпям тихо и се ослушвам дали няма да се появи отнякъде шум или пък няма да усетя стъпки на заплаха. А тук всеки шум крие заплаха, защото околовръст са чужди.
          Тихо е.





 11.
                Сутрин  се събуждам рано и после не мога да заспя. Ето и сега, лежа с отворени очи и се ослушвам. През отворения прозорец иде свеж въздух, но той не ме радва. До мен Сара също лежи и се ослушва.
        - Може пък да се размине – казва.
        - Може – отвръщам. – Но не ми се вярва много.
         Тя въздъхва.
         Аз продължавам да се ослушвам.
         Сутрините са по-чисти. Може би затуй, защото ми се струва, че опасността заплахата да се появи сутрин е по-малка. Мисля, че заплахите предпочитат тъмното.
          На свой ред въздъхвам и се надигам.
           - Къде? – пита Сара.
           - Ще видя дали няма писмо.
           Обличам се и излизам на двора.
           Навън е хладно и аз потръвам. В кутията няма писмо. И хляб няма! Вече осми ден.
          На душата ми тежи, а в устата си усещам метален вкус. Чакането на лошото има такъв вкус.
          Оглеждам градината. Занемарена е. Отдавна не съм прекопавал и оформял лехите. Отивам до навеса и взимам лопата и ножица. Работата за малко разсейва тежестта от сърцето ми.
          По някое време Сара излиза на верандата.
          - Няма ли писмо? – пита.
          - Не – отвръщам и отрязвам едно изсъхнало клонче от чемшира.
          - Мисля, че ще вали – казва Сара.
          - Би било добре – съгласявам се. – Лий спи ли?
          - Още спи – отвръща Сара. – Ако повали, дори съвсем малко, би било добре.
          Аз уморено присядам и догът поляга в краката ми. И той е остарял, милият, както и ние! Дали ще разрешат да го вземем с нас? Ако остане тук, ще го пречукат с камъни. И неговата душа се е променила заедно с нашите.
          Догът надига глава и започва да се взира ту в мен, ту в Сара.
          - Какво има? – питам.
          Той ме гледа жално с избелелите си очи и започва да скимти.
          Някъде далеч се чува жужене.
          - Чуваш ли, Сара?
          - Да.
          - Като голяма пчела е – казвам.
          Изведнъж ме обзема подозрение.
          - Но тук няма големи пчели, нали?
          - Мисля, че идват... – казва Сара.
          - Това да не би да е хеликоптерът?
          - Хеликоптерът е – глухо отвръща тя.
          - Но първо трябваше да ни предупредят с писмо. Не може току-така изведнъж да тръгнем.
          Жуженето престава и от поляните повява хлад.
          - Трима са – казва Сара. – Онези двамата и още един!
          - Как мислиш, дали ще ни позволят да вземем някакъв багаж? – аз отупвам панталоните си, по които са полепнали изсъхнали листа.
          Пръстите на Сара се впиват в ръката ми. Колко студени са!
          - Идват за Лий, Дик! Разбра ли са!
          Впервам поглед към поляните. Никой още не се вижда, но вече усещам, че са трима. Онези двамата, които идваха, и още един.
           Значи, не се размина! Аз и не вярвах много, че ще се размине, но... Идват. Без предупреждение! Но за нарушителите няма предупреждение. За тях нищо няма! Те са извън закона.
          - Трябва да бяга!  - скачам и се втурвам в къщата. – Ей, Лий! Събуждай се, дете! – шепна, докато се катеря по стълбите, но толкова тихо, че само човек от моята кръв би могъл да ме чуе.
          Когато отварям врата, Лий вече е скочила.
          - Къде? – пита уплашено.
          - Бягай през поляните!
          - Там след малко ще падне мараня ! – изхлипва зад мен Сара.
          - Не се страхувай, Лий, хайде! Ще издържиш, детето ми! Ако те хванат, ще бъде по-лошо.
          Сара тихо плаче.
          - Не плачи, мамо!
          - Там никой не е издържал – хлипа Сара.
          - Бързай, момичето ми! Аз ще гледам да ги задържа.
          Лий хуква по стълбите. За миг се мярва в края на градината, а зад нея оставя диря. Господи, дете, та дирята ти свети!
          - Няма да издържи – шепне Сара и гледа през прозореца.
          - Ще издържи – казвам. – Такива като нея издържат. По друг начин са скалъпени.
         Аз я повеждам надолу по стълбите.
          - Седни и започни да плетеш. Все едно, че нищо не е било.
          - Няма да можем да ги заблудим, Дик! Чувствам го! – тя ме гледа с потъмнели от ужас очи.
          - Няма да можем, Сара, но нищо. Седни. Ха, така! Ето ти и куките и роклята на куклата. Хубава рокля ще стане, Сара.
          Портата се отваря. Аз не се обръщам.
          Тримата сега вървят между невена. И колкото повече приближават, толково по-силно усещам заплахата. Странно, винаги съм мислил, че ще се появи при здрач – рано сутрин или късно вечер.
          Заплахата приближава и аз успявам да я разгледам. Точно такава съм си я представял! А това, че се появи през деня, с нищо не я промена – точно такава е, каквато би изглеждала и при здрач.
          Когато тримата застават до верандата, се обръщам.
          - Имаме гости, Сара – казвам и се изправям. – Напълни кана с ягодово вино. Ще пийнете, нали?
          - Къде е дъщеря ти? – направо пита смуглият.
          - Навярно е в стаята си – отвръщам. – Няма ли да поседнете и да пийнете? Ние правим хубаво ягодово вино.
          Смуглият прави знак с глава на третия и онзи влиза в къщата.
          Мразя някой да влиза в дома ми, без да съм го канил!
          Брадатият се усмихва неприятно. Всъщност, и предишният път усмивката му е била същата, но тогава ни харесваше – живеехме в едно и също време, но вече сме чужди.
          - Та, казваш, не са се мяркали тъдява нарушители? – пита той.
          - Нарушители ли? – аз давам вид, че се замислям. – О, та това е толкова смешно! – казвам.
          Брадатият нацупва устни и клати  глава, но никак не му е смешно.
          Третият излиза.
          - Намерих това! – той подава на брадатия пушката.
          Онзи я взима и я разглежда внимателно.
          - Какво е? – обръща се и впива в мен сините си очи.
          - О, това ли? – възкликвам. – Играчка!
          - Хубава играчка – казва. – Може да убива!
          - Само ако човек се прицели точно – уточнявам и го гледам между очите.
          Той отново се усмихва. Господи, как го мразя!
          - Откри ли момичето? – пита смуглият.
          - Няма го!
          - Тук е – казва брадатият. – Трябва да е тук някъде. Търси!
          - В къщата я няма – повдига рамене онзи.
          - Тогава ги разпитай! – нарежда смуглият. – Те знаят къде е. Няма начин да не знаят!
          - Те ще ни кажат и сами – казва брадатият и пак се усмихва. – Нали така?
          Ако можех, бих го убил!
          - Нищо няма да ти кажат. Да ги разпита! – нарежда смуглият.
          - За какво говорите? – питам, макар да разбирам добре. – За какво разпитване?
          Смуглият вирва брадичка.
          - Започвай!
          Третият сваля индикатора и го насочва към гърдите ми.
          Времето започва да се разтяга, примесено с кучешки лай, който преминава в скимтене. И продължава да се разтяга, да пращи и да се къса и от него капят бели топчета и се съсирват в невероятна болка, но аз вече не съм в „8”-а, а онези от „3”-а издържат.
          Колко лошо е, Господи, да си издръжлив!
          - Разпитай и жената! – нарежда някакъв глас от отвъдното.
          И аз се напрягам да задържа четирите краища на мига, за да не се разлети във вечността, без да остави спомен.
          - Къде е?!  
          Краищата се цепят в ръцете ми и мигът се раздира.


                                      Над градината започва да вали.







                                            II

                                     „Господи, имай милост към силните!”

                               Из  молитва на въдворен за живеене в Бунище номер 7 .



1.
          Дик се надига.
          Стаята е малка, в нея има легло, секция с няколко книги и масичка, заметната с плетена покривка. През пердетата се цеди уличен шум и светлина. Главата му тежи и той опитва да разтрие с пръсти слепоочията си.
          - Сара!
          От кухнята се носи аромат на лозови сърми.
          - Сара!
          Тя се показва на вратата.
          - Да, мили?
          - Много ли съм спал?
          - Не, Дик. Аз преди малко станах и реших да приготвя любимите ти сърми. Ти викаше насън, Дик!
          - Сънувах кошмари, Сара. Просто не знам откъде се раждат в главата ми.
          Някъде отгоре се разнасят звуци на пиано. То не е настроено и ударите на клавишите са резки, сякаш този, който свири, е ядосан на нещо, но мелодията е хубава и Дик се заслушва.
          - Това е съседът ни от горния етаж. Той свири в „Лозовия дъб” – казва Сара.
          Чува се отваряне на прозорец и фалцетен женски глас изкрещява.
          - На работа съм през нощта, глупако! Стига си дрънкал!
          В отговор звуците на пианото стават по-резки и по-нервни.
          - Мърша такава! – изкрещява жената и прозорецът с трясък се затваря.
          - Съседите ни са шумни, но не са лоши – казва Сара. – Мадлен тия дни е втора смяна и затова е малко нервна, но иначе е добра. Всички са добри!
          - Ще ми разтриеш ли слепоочията, Сара? Не знам защо така ме болят.
          Сара изтрива ръце в престилката и присяда до него. Пръстите ѝ лекичко започват да масажират челото му.
          - Не знам защо изпитвам такава болка в главата и цялото тяло – говори Дик.
          - Сигурно си настинал. Трябва вечер да затваряме прозореца – казва Сара.
          - Дори костите ме болят. Като изгнили са – пъшка Дик.
          - Всичко е от простуда – пръстите ѝ нежно продължават да масажират челото му и болката по малко се отцежда.
          Чудесни пръсти има Сара.
          - Изглежда, че и аз съм настинала – казва тя. – Краката и ръцете ми са отекли, като премазани са, а гърлото ми е сухо и дере.
          Мелодията изведнъж секва, след това започва да пищи дете.
          - Уморих се, мили, после пак ще те разтрия – казва Сара.
          Той погалва ръката ѝ и чак сега вижда, колко подпухнали са пръстите ѝ.
          - Не трябва да се преуморяваш, Сара!
          - Къде? – пита тя, като вижда, че той се надига.
          - Ще отида да купя вестници и да се разпиша в Центъра. Нали всеки ден трябва да се разписваме.
          - Добре, но се облечи – казва тя. – Пролет е, но слънцето все още грее скъпернически.
          Той навлича плетената жилетка. Ръкавите ѝ са оръфани, а на лактите е съвсем изтъняла, но инак му топли.
          Дик нахлузва сандалите и бавно излиза, като не забравя да вземе очилата си. Без очила не вижда добре.
          Коридорът е тъмен и тесен. Не е много високо, третият етаж е, и все пак Дик слиза трудно.
          Навън амбулантните търговци са наизвадили по сергиите разноцветни дреболии и шумно ги предлагат. Погледът му е привлечен от пъстър гердан.
          - Хубава стока е това, човече. Не се замисляй дори за миг! Малко радост, малко сладост, какво друго е животът!
          Но Дик е слезнал да купи вестник и да отиде в Центъра, а и в себе си няма повече пари. А да се върне и още един път да изкачи третия етаж, няма да може. Краката му едва го държат. Проклета простуда! Но утре непременно ще купи гердана и Сара ще се зарадва. Какво друго е животът, освен малко радост!
          Дик бавно се извръща и, влачейки крака, стига до павилиона и се подпира на дървения тезгях.
          Продавачът надниква от прозорчето като от хралупа.
          - Ей, старче, защо закъсняваш? – виква. – Животът тече!
          - Събудих се късно, нещо съм се простудил.
          - Ето ти един брой – той му подава вестник и чевръсто прибира парите.
          - Има ли нещо ново? – пита Дик.
          - Какво ново искаш, човеко? Какво по-ново от старото, ако то е добро, а? – пита продавачът и изпитателно го гледа.
          - Не знам, аз само така. Разбира се! – смутолява Дик, извръща се и бавно тръгва.
          - Ей, човеко! – в навалицата някой го хваща за ръкава. – Искаш ли?
          Дик отдръпва ръка и се обръща.
         - Какво да искам?
         - Новинка – прошепва онзи в ухото му.
         - Каква новинка? – пита Дик.
         - Ш-шт! – мъжът допира пръст до устните си и започва да го разглежда. – Значи си нов! – казва.
          Краката на Дик го болят, отдолу ходилата му, сякаш целите са в мехури.
          - Стар съм, не съм нов – отвръща Дик.
          - Не съм те виждал в този квартал. Значи, тия дни са те докарали. А спомняш ли си откъде идваш?
          Дик се замисля. Как така докарали? Откъде да го докарат? Ами че той винаги е живял тук. Той се обръща и, все така влачейки крака, продължава.
          Някакъв мъж изскача пред него. Лицето му е сипаничаво и конско, а адамовата му ябълка мърда, сякаш непрекъснато преглъща.
          - Дай я! – заповядва.
          Дик го гледа.
- Дай я, ти казвам, стари глупако!
          На Дик и тонът, и обръщението, та дори и лицето на мъжа никак не му харесват и затова продължава да мълчи.
          - Не мърдай, мърша такава!
          Дик усеща, че ръцете на мъжа бързо пролазват по джобовете му.
          - Няма нищо?! – виква онзи.
          Сега конското му лице изглежда обидено, а адамовата му ябълка за миг спира да подскача.
          - Но аз чух, че някой ти предлагаше! А излиза, че не си я взел. Така ли?
          Дик не отвръща.
          Сипаничавият го потупва по рамото, но личи, че безкрайно съжалява.
          - Значи имало и порядъчни граждани. Добре правиш, дядка, добре! Не ги слушай какви ги пишат и говорят „ония”.
          Отнякъде се чува изсвирване, след това и писък.
          - Нарушите-еел! Дръжте го!
          Сипаничавият бързо се озърта и хуква по посока на гласа.
          Настава суматоха.
          На Дик му се ще да постои и погледа, защото му е интересно, но знае, че трябва да отиде до Центъра. Там не бива да закъснява. Той с нежелание откъсва поглед от навалицата.
          Центърът не е далеч. Дотам си е направо една разходка, ако няма толкоз народ, който да те блъска. Сградата е огромна и се откроява сред околната беднотия. Боядисана е в керемиденочервено и отдалеч вдъхва респект. Навън чакат и други, които трябва да се разпишат. Дик е седми по ред.
          Когато влиза, мъжът зад махагоновото бюро бързо вдига поглед.
          Стаята е просторна. Скоро е боядисвана и отвсякъде се носи мирис на боя.
          - Сядай! – казва мъжът и посочва единствения стол срещу себе си.
          Мъжът е в тъмен костюм и вратовръзка на ситно райе. Лицето му е гладко избръснато, но видът му е уморен.
          Дик сяда послушно. Поставя ръце на коленете и разглежда мъжа, сякаш за първи път го вижда. Какво нещо е старостта! Вече започва да забравя съвсем обикновени неща, като например лицето на мъжа отсреща.
          - Разправяй!
          - Какво? – пита Дик, защото в последно време паметта много му изневерява.
          Мъжът подпира с длан брадата си и вперва в Дик поглед, пълен с укор.
          - Видя ли се със сина си? – пита.
          - Да – глухо отвръща Дик.
          - Разправяй!
          - Беше много неясно. Не всичко мога да си спомня.
          - Каквото си спомняш!
          Дик скрито въздъхва.
          - Седях в някаква къща, никога през живота си не съм виждал подобна, и както си седях, по едно време се появи Том. Как си, сине, питам го, а той един таъкъв..., гледа ме и отвръща: По-добре кажи ти  как си, тате!
          - И ти какво каза?
          - Че съм добре.
          - Добре си казал. После?
          - Поогледах се, но него вече го нямаше. Започнах да го търся из къщата, чувах гласа му от другите стаи, но в която и да влезех, все го нямаше.
          - Значи, не е пожелал да го видиш. После!
          - Не помня. Бяха някакви кошмари. Трима искаха нещо... О, толкова ясна бе болката, сякаш вече съм я изживявал.
          - Това е от слънчевите изригвания – отсича онзи зад бюрото. – А дъщеря ти?
          - Какво? – пита Дик.
          - Не се прави на алтав, дядка! – виква онзи. – Не е ли идвала? Казвай!
          - Не е – клати глава Дик.
          - Ще дойде! Ти трябва да стоиш и да чакаш, и после да ни кажеш – вече по-меко казва. – Такъв е редът. Като дойде, да ни кажеш! Нали?
          - Да – отвръща покорно Дик.
          - Добре – казва мъжът. – Друго?
          - Няма.
          - Хубаво. Разпиши се тук. Тук! Тук! – сочи с пръст в дебелия бележник с графа „Сънища” срещу името на Дик. – И не трябва да криеш нищо, нали така се разбрахме. Защото ще бъде лошо и за теб, и за нас.
          - Да – казва Дик.
          - Свободен си! И кажи на жена ти, че утре трябва да дойде.
          Дик бавно става и излиза.
          Навън слънцето грее, но Дик поглежда недоволен към него.  Нали от изригванията му идват до главата на човек онези кошмари!
          По улиците народът е понамалял, защото повечето са се прибрали за обед и Дик забързва. По стълбите във входа го среща музикантът. Сара каза, че свирел в „Лозовия дъб”. Той е висок и слаб като върлина, а пръстите му са дълги и криви.
          - Добър ден – поздравява учтиво Дик.
          Музикантът се стресва, впива очи в него, после неочаквано го пипва за жилетката и го привлича към себе си.
          - Успя ли да вземеш отнякъде „новинка”? – прошепва.
          Дик уплашено клати глава.
          - Ако имаш, дай ми я – моли музикантът. – Само ще ѝ хвърля едно око и после нито съм те видял, нито съм те чул!
           Дик упорито клати глава.
          - Нямам. Един ми предложи – със заекване казва, - но го пипнаха!
          - Песове! Оръфани, долни песове! – виква музикантът, след това се озърта уплашено.
          - Знаеш ли какво е всичко това? – пита шепнешком и размахва ръце.
          Дик клати глава.
          - Клоака! И ще си изгнием, ако няма новинка! Всички го знаем, но не ни стиска – той хуква по стълбите и тръшва външната врата.
          Дик постоява малко, след това започва да се изкачва.
          - Как мина? – пита Сара, когато той влиза.
          - Нормално – отвръща Дик. – Но има слънчеви изригвания!


2.
          Дик лежи и гледа в прозореца. Там се вижда парче небе и покривът на отсрещната сграда.
          Мислите му скачат насам-натам и той не може да ги улови. До него Сара спи. Кожата на лицето ѝ е повехнала и по бузите ѝ потръпва мускулче. Навярно сънува.
          Той става, облича жилетката и тихо излиза.
          Навън търговците са прибрали сергиите и по улиците е мъртвило.
          „Лозовият дъб” е на две преки. Фирмата – огромно жълто листо, изрисувано с блажна боя върху вратата, се вижда отдалеч. Още отвън заведението вдъхва доверие. Няма счупени стъкла по прозорците, а пред вратата скоро е ръсено с вода.
          В момента, в който Дик влиза, се чува шум от скърцащи столове и два чифта очи се лепват върху него.
          - Влизай, старче! – извиква пианистът от дъното на залата и приятелски му махва.
          Той седи на масата с още двама. Единият е похлупил лице и спи, а другият – дебел и отпуснат, под който столът се губи – се извръща и разглежда Дик обстойно.
          Дик притваря вратата.
          Залата не е голяма. Дървеният под  преди малко е бил измит и от него ухае на сапун и вода. Масите са заметнати с чисти, макар и овехтели покривки, а в единия край на залата стои ново и лъскаво пиано.
          - Хайде, старче! Стъпвай бордо! – подканя го пианистът и става да му подаде стол. – Тук сме само приятели. Това е Клем – представя той спящия. – А това е Дебелия! Няма от какво да се притесняваш. Медер! – виква.
          На вратата, която се отваря току до Дик, се появява мъж, препасал бяла престилчица с къдрички. Лицето му е пълно и благо, а в черните му, лъскави очи нищо не се отразява.
          - Какво ще желаят господата?
          - Това е мой приятел – казва пианистът и поставя ръка върху рамото на Дик. – Трябва да полеем идването му. Какво ще кажеш, Дебел?
          - Една кана вино, сирене и още една чаша – поръчва Дебелия.
          Гласът му е неестествено писклив.
          Дик опитва да изяви несъгласие.
          - Не се притеснявй – успокоява го пианистът. – Заведението е почтено. Тук виното го разреждат нормално, а и сиренето не е много скъпо.
          Клем, който до този момент е спал, вдига глава и силно късогледите му очи се вторачват през Дик. Протяга ръка и опипва рамото му. Погледът му продължава все така да се взира през него.
          - Имаме ново попълнение, нали така, момчета? – пита.
          Гласът му е топъл.
          - Сляп е като къртица – казва пианстът.
          Клем се усмихва на думите му.
          - Онова нещо в ъгъла свири ужасно фалшиво  - той сочи към мястото, където е пианото.
          Медер притичва с поръчката.
          - Хайде! – вдига чашата си пианистът. – Добре дошъл и Бог да даде все някой ден да се махнем оттук!
          Дик отпива внимателно. Виното е силно разредено, но е изстудено добре и е приятно за пиене.
          - Изсвири нещо! – предлага Дебелия.
          - „Навън дъждът вали” или „Кръгла луна” ? – пита пианистът.
          - Хвани „дъжда”, защото от „луната” ме боли.
          Пианистът се настанява на малкия въртящ се стол, съсредоточава се няколко мига, след това пръстите му се плъзват по клавишите.
          Пианото е разстроено и мелодията се сипе начупена и изкривена, но и тримата слушат внимателно. От време на време Дебелия въздъхва.
-          Ужасно е фалшиво, нали? – Клем гледа през Дик. – Защо не го барнеш?
          От погледа му Дик започва да се чувства неудобно.
          - Я го остави! – казва Дебелия. – Само още повече ще го разстрои.
          - Той е бил майстор! – казва Клем. – Някога е правил цигулки!
          На Дик изведнъж му става тежко.
          - Толкова е бил майстор, колкото и ти си бил главен конструктор на ония неща, които хвърчат към звездите – казва пианистът, като се настанява отново при тях. – И изобщо, на кого ли му е притрябвало да бие  път до звездите!
          - Всякакви хора има – казва Дебелия.
          Дик гледа пианото като омагьосан. Бавно се надига и отива при него. Погалва черната му повърхност и долавя непознат аромат, а след това и прошумоляването на липа. Къде е виждал липа?... Листата отново прошумоляват и накъсани спомени се сипват като мъниста от гердан. Много неща е забравил наистина! Тук трябва да се притегне, там да се изправи...
          Пръстите му бавно се движат.
          По-хубаво от музиката няма. А най-хубавото е да правиш звуци. Пианистът може да ги прави, а някога сигурно го е умеел по-добре. Всеки някога е правил нещата по-добре. Ето, Клем, сигурно някога е правил неща, които хвърчат до звездите. Ако ли пък не е, то поне сигурно мого го е искал, а това – да искаш нещо много,  малко ли е?
          Когато най-после вдига глава, множество очи са вперени в него. Кога са влезли другите посетители, Дик не е забелязал.
          Той отрива ръце в панталоните си.
          - Не знам дали се получи – казва извинително.
          Присъстващите мълчат и го наблюдават.
          Пианистът се промъква с котешка походка между масите и без да сяда, чуква единия от клавишите. Примижава и вирва брадичка, за да опита звука на вкус. Той е ясен и чист. Опитва втори и трети, после присяда. Когато и последният акорд отзвучава, се извръща към Дик.
          Всъщност, погледите на всички са отправени към него.
          Тихо е.
          - Браво, майсторе! – извиква мъж с яйцевидна глава и прокарва длан по голия си череп.
          Пианистът скача и улавя ръцете на Дик.
          - Ти наистина си майстор, старче! Още една кана вино, за майстора! – виква.
          В заведението изведнъж става шумно.
          - Ти поправял ли си някога пиано? – пита Дебелия.
          - Никога. Или поне не си спомням – отвръща Дик.
          - Невероятно. Просто невероятно! – сумти пианистът.
          - Още щом те „видях”, разбрах, че някога си бил майстор – казва Клем.
          - Не знам – отвръща Дик.
          - Точно там е въпросът – казва Дебелия. – Да можеш да си спомниш какъв си бил.
          - И за какво му е? – озъбва се пианистът. – За да му е още по-тежко, като разбере докъде е стигнал, така ли?
          Дик смутено се усмихва.
          - Толкова съм уморен, че понякога забравям не само кой съм, но и къде съм. Ето и сега, просто не знам в коя зона сме.
          Тримата го гледат някак особено.
          - Ти не знаеш ли? – пита внимателно Дебелия.
          - Какво? – не разбира Дик.
          Клем извръща глава, а пианистът се вторачва в чашата си.
          Дик започва да се чувства неловко от мълчанието им.
          - Наистина не мога да си спомня в коя зона сме – извинително се усмихва.
          - Ние не сме в никаква зона – казва Дебелия.
          Усмивката на Дик става предпазлива.
          - А къде? – пита любезно.
          - В кло-а-ка! – отвръща пианистът.
          - В някакъв парцел между зоните – пояснява Дебелия.
          - В кодекса не пише, че има парцел между зоните – възразява Дик.
          - Не пише, но има! – обажда се Клем. – И ние сме точно в един такъв парцел, който не е в никаква зона. Наричат го Безвремие.
          Дик клати глава. Не, не разбира...
          - Кло-а-ка! – виква пианистът.
          Никой от присъстващите не му обръща внимание.
          - Това е място, в което се изхвърлят отпадъците на обществото – казва Дебелия.
          Дик продължава да не разбира.
          - Ние сме отпадъци! Боклук! Отрепки! – развиква се пианисът.
          - И все пак не сме ли в зона? – недоумява Дик.
          - Нали това ти обяснявам – казвам Дебелия. – Тези места, в които се изхвърля боклука на обществото, не са в никаква зона.
          Дик усеща, че дланите му започват да се изпотяват.
          - Извън времето ли сме? – пита задавено.
          - Няма как да сме извън времето – казва Клем, - но във всеки случай сме извън закона.
          - Тук не си издържал, там не си успял, някъде другаде си се провинил и ето, изхвърлят те тук. А да се провиниш, можеш навсякъде. Колкото зони, толкова и вини. Това, което в една зона е вина, в друга е твое задължение. Можеш ли да го разбереш? – пита пианистът.
          Дик клати глава.
          - Във всяка зона човек вижда и усеща света по различен начин – казва Дебелия. – Ако се окаже, че не си достоен за зоната, в която си, тогава те преместват в друга – с по-нисък индекс. Но филтрите са скапани, не пречистват добре и у човек остава малко от предишното време, и на новото място започва да вижда и усеща света двояко. Така вероятността отново да се провиниш става по-голяма. Тук са ни събрали всякаква измет. Някои са били в седем или в осем зони, преди да дойдат, и имат по малко от времето на всяка зона.
          - Представяш ли си какво е да виждаш или усещаш света, примерно по седем или осем различни начина едновременно? – пита пианистът. – Направо ставаш луд!
          - За нищо вече не ставаш – казва Клем. – И затова те изхвърлят тук. Това е Бунището.
          - Онзи ден ден мъжът над нас не издържал и: пат! – пианистът чуква с пръст по слепоочието си.
          - Ако преди си бил само в две зони, можеш да решиш и да свършиш със себе си – казва Клем. – Две времена винаги разпъват човека на кръст. Но ако човек е бил в повече зони, болката му вече е по-голяма, но пък и става по-издръжлив.
          - Никой не може да обясни защо, но е така – кимва Дебелия в съгласие.
          - Но все някой ден ще трябва да ни върнат по местата, от които сме дошли – задавено предполага Дик.
          - Всички се надяваме на това – казва Клем.
          - Но кой знае кога ще стане и дали изобщо ще стане някога – казва Дебелия. – Повечето тук чакат с години, даже са изгубили надежда. Просто седят и се надяват някой от близките им да се сети за тях и да им изпрати „пратка”, колкото да умрат като хората.
          - Аз не чакам – казва Клем.
          - А аз чакам! – виква пианистът. – Копелета! Да ме оставят да издъхна тук! – той сграбчва Дик за жилетката. – Представяш ли си как се умира тук?!
          Гърлото на Дик пресъхва.
          - Как се умира? – уплашено пита.
          - Же-сто-ко! – казва пианистът. – Когато усетиш, че ще мреш, първо трябва да се обадиш в Центъра. Там те записват и ти започваш да чакаш. Стискаш и чакаш. След време те прибират и после, пфу-у! – той духва във въздуха. – Изчезваш.
          Дик го гледа ужасен.
          - Как така, изчезваш!
          - Никой не ти казва – обажда се Клем.
          Дик пребледнява.
          - Ходил ли си на мистерия? – пита Дебелия.
          Дик гледа като замаян.
         - Ако не си ходил, иди! Ще ти стане по-леко. Всички го правим. Без мистериите не се издържа.
          - Какво е това? – пита Дик.
          Дебелия повдига рамене.
          - Никой не знае. Но е факт, че там може да видиш мигове от миналото, а ако имаш късмет – и от бъдещето.
          - Говори се, че е работа на нарушители – казва Клем.
          - Нарушителите... – гласът на Дик задира и той отпива от чашата си. – Те..., такова... Не бяха ли някакви извратени типове, измет?
          - Всички сме измет – казва пианистът.
          - Различно говорят хората – казва Дебелия. – Едни казват така, други – иначе, но няма начин да не са дяволско отклонение от нормата.
          - Разправят, че бягали от смъртта – казва Клем. – Не искали да умират. Живеело им се...
          - Какво ли не разправят за тях – въздъхва Дебелия.
          - Аз не знам на тях за какво им се живее – казва пианистът, - но аз живея, за да дразня онези чифтофайници, на които им се ще да ни няма на този свят. Защото смърдим до Бога от болка!
          И четиримата замълчават. В залата се носи монотонното бръмчене на думи и още – онзи звън, който има само въздухът, напоен с множество времена.
          - Та, ако не си ходил на мистерия, иди! – обажда се след малко Дебелия.
          - Ще отида – отвръща Дик.


3.
          Когато излиза от „Лозовия дъб”, слънцето вече преваля и улиците са пълни с народ.
          Дик върви бавно и мисълта му скача. Виното се върти в главата му и прави крачките му несигурни.
          - Кьорав ли си бе, глупако! – изписква току пред него уродливо същество с гърбица, изхвъркнала остро над едното му рамо. Навежда се и пръстите му започват да шарят по земята.
          Дик вижда черното лъскаво топче, но не смее да помръдне, за да не го настъпи. Най-после гърбавият го открива, изправя се бързо, поставя стъкленото си око и поглежда злобно Дик. Живото му око е мътно и сякаш мъртво. Извърта се като пумпал и се понася нанякъде, бълвайки куп проклятия. Наоколо хората  сноват като слънчасали.
          Дик спира и влага замъглява погледа му. Някой го блъсва в гърба и от очите му направо на земята падат няколко капки. Той закрачва, като се старае да предугажда движението на лутащите се наоколо. Пред входа на кооперацията си отдъхва за малко и запъпля по стълбите.
          Когато отваря вратата, вижда, че Сара седи на стола до прозореца и плете чорапи. Преждата е дебела и груба и пръстите ѝ тромаво превъртат куките.
          Тя вдига очи и Дик разбира, че е чакала.
          Той присяда на леглото. Жилетката му е закопчана накриво, а оредялата на темето му коса е разрошена.
          Пръстите ѝ продължават равномерно да се движат. Той следи неразбираемите знаци, които чертаят куките, и събира сили, защото трябва да ѝ каже.
          Слънцето се цеди между плетените пердета и хвърля неясни шарки върху износения килим.
          - Сара, аз си спомних всичко – казва той и с мъка преглъща.
          Тя не го поглежда, но куките се разбързват.
          - Спомних си Селището, поляните, Гората. Спомних си кога се роди Том, а след него и Лий. И всичко бе така смислено и красиво, и много от нещата имаха други имена. Но после дойде денят, в който стартира Том, и само затова, че му помогахме, ни върнаха назад. А когато дойдоха за Лий и пожелах да ги убия, ни върнаха още по-назад. А оттук по-назад няма! Това е Бунището на света.
          - Знам, Дик – казва Сара и силуетът ѝ едрее върху здрачния квадрат на прозореца, прерязан с огромния кръст на черчеветата.



4.
          Слънчевият диск прижуря в побелялото от жега небе. Мистерията ще се появи след малко на дървения подиум, издигнат в центъра на площада.
          Дик разтваря сгъваемите столчета, които носи, и ги поставя тъй, че и двамата със Сара да виждат.
          - Би било добре, ако направят един сенник – казва и отрива плувналото си в пот лице.
          - След малко няма да имаш нужда от нищо – изломотва мъжът, който е седнал на трикрако столче до тях.
          - Ние сме за първи път – казва Сара.
          - И откъде идвате? – пита онзи.
          - От „8”-а.
          Той подсвирва с уста.
          - Отвисоко сте се сгромолясали!
          - Вие къде сте били? – интересува се учтиво Сара.
          - Бил съм  в „3”-а, ”2”-а, „1”-а и сега тук! – казва с гордост мъжът. – Знаеш ли какъв пясък има в „3”-а? Един такъв, топъл и сипкав. И накъдето и да се обърнеш, е все пясък, цяло море. Онзи ден бях тук и го докоснах.
          Дик се усмихва неловко, защото вече много неща не разбира. Например това – възможно ли е да има море от пясък, и ако е истина, как може човек толкова да му се радва. Различни са хората! Колкото по-остарява, толкова по-различни му се виждат, и по-малко ги разбира.
          Отнякъде долазва мъгла и се завихря около подиума. Множеството стихва и вперва изгладнели очи в белотата, а от нея започват да извират звуци и цветове.
          - Виждаш ли, Дик? – шепне Сара. – Виждаш ли?!
          Дик прекрасно вижда.
          Небето е синьо и толкова бистро, че се виждат не само поляните, но и Гората в далечината.
          По пътеката между невена се появява Том, а след него подтичва Лий.

          Масата е сложена откъм сенчестата страна на верандата. Наоколо е бухналата зеленина и отвред се носи аромат на трева и слънце.
          Четиримата се хранят мълчаливо. Няма нищо по-хубаво от мълчанието между близки. От време на време Дик поглежда към Том и Лий. Хубави деца имат със Сара. А и времето тук е изтънчено и тече спокойно, както казаха Апостолите.
          - Виж, Дик – казва Сара и сочи към поляните. – Какво е онова там?
          Дик се понадига, защото не вижда добре.
          - Не са ли два плетени стола? – пита тя.
          - Да – отвръща той.
          - На кого ли са потрябвали? Вчера ги нямаше.
          Том неочаквано се изправя.
          - Пази се от блатото, братле! – казва Лий и неспокойно го гледа.
          Дик учудено вдига вежди.
          - За какво блато говориш, Лий?
          Очите ѝ започват да менят цвета си.
          - Този път нямаме време! – рязко казва Том. – Трябва да се махаме!
          Той улавя ръката ѝ и я повлича след себе си, като нагазва направо в лехата с цветя.
          Дик е ужасен от постъпката му. Нима може да се газят цветя?! И като го гледа в гръб, започва да подозира, че това не е Том. Но кой може да е, ако не е Том?

          Наоколо избухва гълчава.
          - Жалко! – изсумтява мъжът до тях. – Днес си беше едното нищо. Явно скоро ще хвърлят петала!
          Дик го гледа и не разбира.
          - Видя ли, Дик? – уплашено пита Сара.
          - Да – отвръща той.
          - И все пак мислиш ли, че видя точно това, което видях и аз?
          Сара поглежда към подиума. Там вече няма никой, но в дъното на улицата за миг се мярва Лий.
          - Лий! – извиква Сара и забързва натам, като повлича и Дик.
          Той се опитва да я задържи, но зърва Том.
          - Том! Момчето ми!
          Наоколо е гъмжило от народ и те с мъка си проправят път.
          - Лий! – виква Сара.
          - Том! – задъхва се Дик.
          Но Том не чува. И как би могъл да чуе сред тази гълчава. Продължава да върви с леко пружиниращата си походка. Но каква е тази жена, която държи за ръка?
          - Лий… - шепне Сара.
          - Том! – хрипти Дик.
          Най-после успява да го улови за рамото. Но това не е Том! Лицето на мъжа е мургаво, а черната му коса е сплъстена от пот. Къде Дик е виждал това лице? Жената до него се свлича. По лицето ѝ се стичат струйки пот и тя гледа някъде през Сара.
          - Умирам! – прошепва.
          Блясъкът в очите на мъжа става натрошен. Къде Дик е виждал този луд и отчаян поглед?
          - Ще живееш! Трябва да живеем! – той я разтърсва.
          - Да се махаме! – казва Дик.
          Сара стои ужасена.
          Мъжът полага жената на земята и притичва до съседната сергия.
- Една чаша!
          Продавачът го изглежда с дълбоко презрение.
          - Вече трети ден как я карате само на подсладена вода. Не виждате ли, че тя умира от глад?
          - Не, от жажда е! – отвръща мъжът.
          Онзи сбръчква гнусливо устни и цръква със сифона в една чаша малко вода.
          Мъжът притичва и я поднася до устните на жената.
           - Пий! Ще издържим и ще се махнем оттук. Трябва да живеем!
          - Хайде, Сара. Да се махаме! – казва Дик и повлича Сара след себе си.
          По някое време тя запъхтяна спира.
          - Дик! – гласът ѝ трепери. – Имам нужда от Бог! – умоляващо казва.
          - Добре – съгласява се той и я повежда нагоре по улицата.
          Черквата е малка. Няколко души стоят като вкаменели и мислите им едва-едва раздвижват тежкия и спарен въздух. В кандилата горят свещи и хвърлят разкривени сенки по олющените фрески на тавана.
          Сара коленичи на мръсния под, сплита пръсти и устните ѝ бързо започват да се движат.
          Дик гледа лицето на мъжа от разпятието, след това притваря очи.

          Господи! Не знам кой съм. Някога знаех, но сега не знам. Някога знаех какво е грях и покой. Вече не знам нито едното, нито другото. Не разбирам света, не разбирам хората, не разбирам порядките, не разбирам думите, не разбирам защо ме боли, не разбирам тях защо ги боли, не разбирам защо живея. Разбираш ли, Господи?
          Мълчиш.
          Сигурно не ме разбираш. В различно време живеем! Но кажи, Господи, виждаш ли това, което виждам аз? Видя ли онези двамата, които дават от миналото и бъдещето на всеки, който пожелае. Видя ли, че умират от глад? Ти някога бил ли си гладен?
          Мълчиш.
          О, Господи! Но сигурно чуваш! Чу ли какво каза той: „Трябва да живеем!!” Господи! Та на тях им се живее! Можеш ли да разбереш какво е – да ти се живее!
          Но как би могъл ТИ да разбереш – след като си вечен!
          Как би могъл да разбереш, че някой стиска зъби и се напряга да се откъсне от примката на времето. Но колкото повече се напряга, толкова повече примката се притяга, и той започва да се задушава – посинява, изражението му се изкривява, очите изхвръкват от орбитите и погледът става луд и отчаян. Но продължава да се напряга, защото вярва, че ако още малко издържи... И колкото е по-силен, толкова по-дълго се опитва, толкова повече примката се впива, и толкова повече боли!
          Знаеш ли какво е това болка, Господи?!
          Мълчиш.
          Чужд съм ти аз. Но за тях те моля!
          Господи, имай милост към силните!

         Дик се изправя, улавя Сара за ръката и двамата тръгват  към изхода.
         Навън е седнало дете и свири на цимбал. Очите му са затворени и очните ябълки са дълбоко хлътнали.
         Неочаквано Сара спира и извръща глава към черквата.
         - Чу ли? – уплашено пита.
         Дик клати глава.
         - Това не беше нашият Бог! – казва тя и го гледа с разширени от ужас очи.
          Той се насилва да се усмихне.
         - Ето, Дик, сега го почувствах – пръстите ѝ се впиват в ръката му, а с другата притиска сърцето си. – Това не беше нашият Бог!
          - Хайде, Сара, успокой се!
          Тя продължава да стиска ръката му.
          - Той ме слушаше през цялото време, докато се молех, но после се изсмя. Чух го! И ти го чу, нали?
          - Стига, Сара!
          По страните ѝ започват да се търкалят сълзи.
          - Помолих го за Лий, Дик, но той се изсмя... – тя изхлипва. – О, защо, Господи? Защо?!
          Мъка набръчква лицето на Дик.
          - Тук няма Бог, Сара! – казва глухо и я повежда надолу по улицата.



5.
          Днес до Центъра трябва да отиде Сара. Неин ред е.
          Дик ѝ помага при слизането по стълбите, защото краката ѝ са отекли.
          Когато излизат навън, тя за миг поспира.
          - Хубаво е, когато има слънце!
          - На мен пък от него ми лазят тръпки по гърба.
          - То не е от слънцето, а е от студа, който е в теб – казва Сара.
          Двамата се затътрят по улицата.
          Пред Центъра е пълно с народ. Повечето са седнали направо на земята, защото нямат сили да стоят.
          - Какъв ден е днес? – пита Сара.
          - Ден за „пратки” – отвръща Дик. – Първо ще раздадат „пратките”, след това ще започнат да привикват за разписване.
          - Може би трябваше да дойдем по-късно.
          - Облегни се на парапета – казва Дик. – Ще чакаме!
          До тях някакъв старец седи на столче. Погледът му е безцветен и се рее през хората, а ръцете му едва-едва потръпват.
          Като го гледа, на Дик му става болно.
          - Още от снощи е тук – казва някаква жена.
          Гласът ѝ е глух и от гърдите ѝ излизат хрипове.
          - Два дена е влачил и стола, и себе си, за да не закъснее за „пратките”. Нещо му говорело, че точно днес ще получи! – тя стрелва с поглед стареца.
          - Може и да получи – казва Сара.
          По лицето на стареца за миг проблясва усмивка на благодарност и угасва.
          - От пет месеца не е пристигала „пратка” за никого – уморено казва жената.
          От Центъра излиза мъж и държи в ръката си голям лист.
          Хората бързо се раздвижват и тътрейки се, се примъкват напред, за да чуват по-добре.
          Само Сара, Дик и старецът не помръдват. Сара и Дик, защото не чакат, а старецът – защото не може. Явно е изцедил последните си сили, за да се добере дотук.
          Мъжът от Центъра оглежда насъбралите се.
          Наоколо е такава тишина, че и най-невзрачната мисъл би минала като вятър.
          Нищо не раздвижва въздуха.
          - Пристигна само една „пратка” – заявява високо мъжът. – Получател е Ян Цвинтер!
          Няколко мига насъбралите се са като в унес, след това въздухът се раздвижва и те се озъртат.
          - Кой е Ян Цвинтер? – пита мъжът.
          Никакъв отговор.
          Наоколо започват да шумят. Изведнъж жената, която допреди малко стоеше до Сара и Дик, се извръща и сочи с ръка стареца.
          - Ето го! Онзи там!
          Всички погледи се стоварват върху му.
          - Ей, старче! Ти дочака! – казва възбудено Дик и го докосва по рамото.
          Но онзи неестествено клюмва на една страна и не помръдва.
          Въздухът над площада се завихря.
          Сара впива пръсти в ръката на Дик, а очите на жената се разширяват от ужас.
          - Боже милостиви! Да няма сили да издържи още малко!
          Мъжът от Центъра изведнъж се ядосва.
          - Хайде, разотивайте се! Бързо се разотивайте! – развиква се той. – Който е за разписване да дойде утре. И без подобни номера!         
          Жената приближава и впива очи в стареца.
          - Значи си бил прав, старче, като казваше, че днес ще получиш – устните ѝ се изкривяват в отвращение. – Получи! Но си отрепка! От мен да го знаеш. Защото не можа да устискаш още малко! – тя се изплюва и тръгва.
          Насъбралите се бавно започват да се разотиват и въздухът замира в неестествен покой.
          На площада пред Центъра остава само старецът, килнал се на една страна.






6.
          - Ей, Сара, спиш ли?
          До него Сара едрее като мрачна грамада.
          - Не, Дик.
          - Нещо не мога да заспя – въздъхва той. – Опитвам се, а не мога. Все не ми излиза от главата онзи старец.
          - Ако беше издържал още малко, сега щеше да е щастлив – казва Сара.
          - Ние не чакаме, нали? – пита напрегнато Дик.
          - Какво?
          - Пратка.
          - Не, Дик, не чакаме!
          - Така е – някак колебливо се съгласява той.
          Тихо е. Никакви шумове не бродят в нощта, само мислите им, но и те не стигат далеч.
          - Как мислиш, какво ни чака занапред? – шепнешком пита Сара.
          Очите му се взират невиждащо в тъмното.
          - Не знам, Сара, не знам! Но все някак ще го изживеем този проклет живот! – той тежко въздъхва.
          В прозореца чернее небе без звезди.






III

                                                                                                                                               
     
        „Всеки Носач има право на част от „пратката”,
          като възнаграждение за труда да открие Тунел.”
                                                                      Из кодекса на „Носачите



1.
          Лий поема дъх. Срещу нея стои дете в бяла роба и черни, сякаш без ириси, очи и съсредоточено я наблюдава. Далеч зад тях е селище с каменни къщи, подобни на гигантски яйца, а пред тях е пясъчно поле, набраздено от причудливи шарки. Безкрайната му повърхност е застинала, но някъде в далечината пробягват светлини и там пясъкът се движи.
          Детето извръща глава и оглежда хоризонта, високо над който светят две слънца. Едното е бяло като прожектор.
          - Пълно е с Патрули! – казва детето и през полуотворените му устни въздухът излиза със свистене. – Ето, там е Тунелът! – сочи с ръка.
          Встрани от мястото, в небето припламват искри.
          - Едно от Бунищата се е запалило – казва, проследило погледа ѝ. – Гори от много време.
          Погледът му започва да се рее наблизо и на лицето му се появява усмивка.
          - Виждам „пратката”! Има трева, два плетени стола и селище – унесеното изражение изчезва от лицето му и то изпитателно поглежда към Лий. – Какво е това трева?
          - Нещо живо  – отвръща Лий.
          Но от устните ѝ излиза само мелодия, защото тук думите имат друг смисъл.
          - Хубава е „пратката”! – казва детето с тон на възрастен. – И съдържателна. Ще стигне за няколко мига.
          Лий мълчи.
          - Преди нас тук са живели други хора – казва детето, като продължава да я наблюдава. – Те са били строители, а ние сме носачи. Преди нашият народ е пренасял забранените пратки, но откакто се е появило Второто слънце, вече не можем. Единственото, което все още умеем, е да откриваме тунелите.
          Лий поглежда двете слънца, увиснали в зенита.
          - За вас в селището разправят, че не сте хора – казва детето.
          Лий се усмихва.
          - Второто слънце превръща хората в пясък, а вас не може. Говори се още, че имате много дългове – черните му очи я дебнат. – Какво е това дълг?
          - Нещо като трева – казва Лий.
          Детето се усмихва.
          - Хубаво ми е да говоря с теб, макар че не те разбирам. – То улавя ръката ѝ и се повдига на пръсти. – Аз ще изплатя дълга си тук и следващия път ще се родя в друга зона – прошепва. – В по-добра!
          Лий извръща глава към хоризонта. Близо до тунела продължават да проблясват искри.
          - Второто слънце не е слънце, нали? – пита детето.
          Лий поклаща в съгласие глава.
          Бялото огнено кълбо слиза ниско и увисва над главите им.
          Лицето на детето е плувнало в пот и робата му лепне по телцето. Без да продума повече, то се извръща и хуква към селището, като отмята високо босите си крака, стиснало под робата си малко от „пратката”. Откраднало е толкова, колкото е преценило, че му се полага за труда – малко трева и малко аромат на ягоди  – съвсем почтена постъпка по законите на граничните зони.



2.
          Когато израстват от здрача, Дик успява да различи, че са трима. Стоят и мълчат. Но Дик знае, че искат нещо, който той не желае да им даде. Опитва се да побегне, но накъдето и да се обърне, е все небе, без звезди. Той се извръща, а онези настъпват. Единият се усмихва и Дик знае, че това е краят, и още, че има и по-лошо.
          Скача. В стаята е тъмно. Той целият е плувнал в пот. Този проклет сън! Дишането му бавно се успокоява.
          В прозореца свети огромна пълна луна и на душата му е тревожно. С мъка откъсва поглед от луната и се извръща към Сара. Тя е положила ръка под главата си. Той крадешком се промъква в съня ѝ.

          Наоколо е поле – голо и сиво. Няколко дървета, изсъхнали и мрачни, излъчват неясни мисли. Отнякъде се дочува равномерно поскърцване. Дик се взира и в края на здрача успява да различи очертанията на воденица. Тръгва натам. Когато наближава, вижда, че колелото се върти и в улея се сипе брашно. Но от какво се върти колелото, щом наблизо няма вода?
          Изведнъж, току до себе си, вижда Сара и Лий.
          - Лий, момичето ми – шепне Дик.
          Лий се оглежда, но не го вижда. Той отчаяно започва да ѝ  прави знаци.
          - Чу ли нещо, мамо?
          Сара вдига глава и замира.
          - Не. Няма никой.
          - Виждаш ли онези дървет, мамо, това са хора, но са умрели от жажда.
          Сара клати глава.
-          Не те разбирам, Лий. Не се умира от жажда, а от силно слънце.

          Дик подскача. До него на леглото Сара се раздвижва. Значи пак е сънувал!
          В прозореца свети луна.
          - Проклето пълнолуние! – изпъшква Дик.
          - От утре ще започне да намалява – казва Сара.
          - Сутринта ще трябва да отидеш до Центъра.
          - Защо точно сега се сети за това?
          - Не им казвай за Лий.
          - Какво има да казвам? – напрегнато пита Сара. – Не съм я виждала!
          - Аз онзи ден не им казах всичко за Том.
          В стаята лунната светлина сляга и полепва по предметите.
          - А ако започнат пак да ни мъчат? – пита след някое време Сара.
          Дик неспокойно се раздвижва.
          - Откъде ти идват наум подобни мисли?
          - Понякога сънувам трима... – тя изхлипва. – О, толкова е силна болката!
          На душата на Дик става тревожно, но това е от слънчевите изригвания и тази проклета луна, която се е изцъклила в прозореца.
          - Успокой се, Сара! Лошите сънища си отиват с утрото – той бавно погалва гърба ѝ. – Успокой се! И недей да им казваш за Лий.
          Сара гледа светещия в прозореца диск. Като прожектор!
          - Дик! Мислиш ли, че това все пак е луната?
          - Какво?! – пита той и усеща как бавно го обзема страх.
          - Това не е луната! – задавено казва тя.
          Нечия ръка докосва Сара по рамото и някакъв глас казва нещо.
          - Какво? – пита тя.
          - Имате ли някакво желание?
          Тя бавно извръща глава към Дик.
          Той е замрял.
          - Какво може да искаме, Дик – едва чуто продумва Сара. – На нас вече нищо не ни трябва.
          Ръцете на Дик потреперват. Той кимва едва забележимо в съгласие, че е точно така.
          - Нищо не ни е нужно – мълви Сара. – Щеше да бъде хубаво, ако можехме да видим ягодовите полета, нали Дик? Преди колко време е било това и дали е било?... Но не можем да платим.
          - Платено е! – казва гласът.



3.
          Дик и Сара вървят уловени под ръка по пътеката между поляните. Въздухът е напоен със забравени аромати, а небето е божествено синьо.  
          Селището е ей там, отсреща, но сега ще им трябва много време, за да стигнат до него.
          - Уморих се – казва Сара. – Да приседнем.
          В тревата, на няколко  крачки встрани от тях, има два бели плетени стола.
          - Кой ли ги е поставил? – пита Дик. – Някога ги нямаше.
          - Сложили са ги за нас – казва Сара. – Все ми се струва, че някога съм ги виждала.
          Прикрепяйки се един друг, те се дотътрят и присядат.
          - За двама са – казва Сара.
          - За двама са – съгласява се Дик.
          Той гледа с присвити очи, защото слънцето му пречи. Всичко е както преди и не е както преди. И поляните са тук, и ягодовите градини, и Селището, и Гората в далечината. Но сега всичко изглежда трогателно малко.
          - Ние сме се смалили, Сара, а заедно с нас и светът – въздъхва Дик.
          Той се заслушва.
          - Усещаш ли или на мен така ми се струва? – пита.
          - Да – казва Сара. – Повей!
          - Добре че имаме малко силици не само да видим, но и да усетим всичко отново – казва Дик и клати глава. – Знаех си аз, че Том няма да ни забрави! Милото ми момче, не е трябвало да го прави! Там, закъдето е тръгнал, ще му трябват много сили. Не е трябвало да заделя за нас...
          В очите на Сара набъбва влага.
          - Ето, виждаш ли! – радва се Дик и на неговите очи започва да гложде. – И сълзи можем да си позволим. А те са много скъпи, Сара, така да знаеш!
          Дик отрива една набъбнала сълза, която му пречи да вижда.
          По страните на Сара се стичат сълзи. Цяло богатство.
          Дик се усмихва.
          - Какво щастие е да си живял на този свят! – казва и спира невиждащ поглед в далечината.
          - Не – изхълцва Сара. – Не е Том, а Лий!
          Но той вече не чува.
          Тя изхлипва още един път като въздишка, вперва поглед в синевата и също замира.



                                                            IV


„Когато срещнеш нарушител – трябва да го убиеш.
Всякакъв разговор с него е строго забранен.”
        Из „Задълженията на Изпитателите”, Точка 1.


„Изпитателите имат право да влизат в Местата
 единствено по време на вноски.”
                 От „Правата на Изпитателите”, Точка 2.



          Далеч напред синееха планини и във въздуха се носеше стипчивият аромат на привечер. Беше неземен покой. Нищо не подсказваше, че се води война. Последната война. Бе се проточила дълго и поглъщаше невероятно много енергия.
          Някога отделният индивид е имал право по собствено желание да изживее болките, които го очакват в бъдеще. Така човек е можел, докато е все още млад и силен, да си осигури за след години някое и друго време щастие, или просто казано – да си уреди старините. Индивидите просто се надпреварвали да страдат в аванс. Нещо повече – мнозина изплащали не само своята болка, но и тази на децата и внуците си. Но това, което някога е било въпрос на лично решение, отдавна се бе превърнало в задължение. Невероятно много енергия поглъщаше войната с нарушителите, а най-добрият източник на енергия винаги е била болката – и всеки трябваше да даде своя дял. Все пак война е!
          Изпитателите бяха сред най-добрите вносители.
          Том не правеше изключение. Освен това не искаше неговият син да стане обикновен Изпитател. Той трябваше да отиде напред във времето. В зоната на Създателите или в тази на Елита. И Том изплащаше и неговата болка.
          Затова и дойде тук – заради Местата. Третата вноска щеше да бъде много голяма и в момента на изплащането ѝ ще има нужда да се свие в някой ъгъл, който да му напомня за дома, за да сподави вика, когато той започне да напира между устните му. Само спомените могат да дават сили, за да издържиш на подобна болка. А Местата материализираха спомени.        
          По тялото му премина тръпка. Времето за Третата вноска наближаваше. Досега бе направил задължителните две и двата пъти бе излизал от изплащанията полужив. Но всяка болка си струва, щом е в името на Реда и бъдещето на детето ти!
          Том се спусна по стръмната пътека и излезе от рядката акациева горичка. Отупа полепналия по дрехите си прашец и се огледа. Пред него се простираха поляни, а там в края им съзря Селището.
          Бе стигнал едно от Местата.
          Том нагази във високата трева и в един миг светът се промени.
          Всичко бе, както го помнеше. И ягодовите градини, и къщите, закътани сред бухнала зеленина, и Купола в Центъра.
          Наближи крайните къщи. Някои от портите бяха отворени и въздухът бе напоен с пулса на живот. От кухните се носеха аромати, масите бяха подредени за обяд, а навън пръскачките разбиваха водните струи на ситен прах, който се стелеше на талази по дворовете. Никъде обаче не се виждаше човек. Сякаш хората допреди малко са били тук и нещо съвсем неочаквано ги бе накарало набързо да напуснат. Колко жалко, че Местата все още не можеха да материализират от спомените хора! Но някой ден Създателите несъмнено щяха да постигнат и това.
          Той тръгна по пътеката, която водеше към дома. Външната порта бе отворена и той се зачуди – навярно предишния път я бе забравил. Притвори я и тръгна по пътеката между невена.
          Масата бе изнесена откъм сенчестата страна на верандата и приборите за четирима бяха подредени. Стъклото на каната бе запотено и правеше цвета на ягодовото вино едновременно матов и искрящ. Навсякъде бъкаше от следи на Сара, Дик и Лий. Сякаш и тримата всеки момент щяха да се появят.
          Том мина по верандата и влезе в къщата. Изкачи се до стаята си и отвори вратата. „Не мога да разбера, какво е това?”, чу гласа си. „Това са пътища”, прозвуча съвсем близо гласът на Дик. „Пътища ли?” Сега в гласа си долови любопитство. „Да.”, отново прозвуча гласът на Дик, „Това е видеокасета от периода на Хаоса.” „И за какво са служели?” ”Тогава хората са имали нужда да общуват, да обменят мисли. Можеш ли да си представиш какво е било?”
          Том се усмихна. Трогателно е да си спомниш какъв си бил. Точно от това ще има нужда след малко, за да издържи на Третата вноска.
          Стаята на Дик за молитви бе отворена. Том спря и съвсем ясно чу.
          „Господи! Не знам какво е животът, нито какво е смъртта. Само знам, че животът трябва да се изживее, а смъртта да се приеме”.
          Това бяха мисли, обречени да останат вечно зазидани в къщата.
          Том погледна разпятието на стената.
          Оттам отегчено го изгледа мъж, който нямаше кой знае колко грижи с тези, които отправяха молитвите си към него. Желанията и молбите им бяха малки, а това смаляваше и него. Беше имал лошия шанс да бъде Бог на безлична зона. И лицето му не криеше разочарованието от това.
          Някъде откъм кухнята долетя гласът на Сара. „Време е за обяд, Дик. Извикай децата!” „Те знаят, че не е прието да закъсняват”, чу се гласът на Дик.
          Том се извърна и заслиза по стълбите. Стаята на Лий бе отворена.
          „Том!”
          Гласът на Лий прозвуча зад него.
           „Искаш ли да си поговорим?”
          Той спря.
        ”Тук това не е прието, но на мен страно ми се иска с някого да си поговоря. Какво е смъртта, Том?!”    
          По тялото му премина тръпка.
        ”Ти би ли искал да бъдеш вечен, Том?”
          Той сякаш долови дъха ѝ.
        ”Хлебарят не искаше. Това да правиш вечно питки и да виждаш един и същи хоризонт, не е радост, а наказание, така ими каза. Но ако знаеше смисъла на всичко това...”             
          Сега гласът ѝ звучеше точно зад рамото му.
          - Не прави тази вноска, Том!
          Сърцето му прескочи няколко такта и той се извърна.
          Пред него стоеше Лий.
          Той я гледаше: не можеше да повярва. Нима Създателите бяха постигнали и това, в Местата да се материализират от спомени хора?!
          Протегна невярващо ръка и докосна лицето ѝ. Кожата ѝ бе топла.
          - Господи, Лий!
          - Това е клопка!  - каза задъхано тя.
          Той внимателно я прегърна, като се страхуваше да не се разпилее в ръцете му. Сърцето ѝ биеше лудо като след бяг.
          Всичко беше толкова истинско!
          - Сестричке!
          Отдалечи я от себе си и не откъсваше очи от нея.
          - Никога не бих повярвал, че ще бъде възможно! – каза и поклати глава.
          Какво нещо правеха Създателите и Елита за своите най-добри вносители!
          Луничките по лицето ѝ изглеждаха досущ като покапала непрегоряла захар. Беше все така хубва, както и преди. И това бе съвксем естествено – спомените не остаряват!
          Той прокара ръка по набразденото си от белези лице. Мина по верандата, огледа ягодовите полета, близкия хоризонт и тръгна към плетения стол. На него бе поставено нещо и той го вдигна.
          Беше дървена кукла. Тя раздвижи лъскавите си ресници – „клоп-клоп”. Откъде ли се бе появила?
          - Правеше ги Дик – каза Лий, сякаш разгадала мислите му.
          Той се усмихна.
          - Баща ни беше майстор на цигулки  - каза.
          - В началото. Но после започна да прави кукли, а Сара да им плете пелерини – отвърна тя.
          Той се вгледа в нея. Нито разговорът, нито куклата идваха от неговите спомени. Явно Създателите все още не бяха постигнали съвършенство при материализирането на хора. Несъвършенството обаче внасяше особен привкус на истинност. Той постави куклата на масата и приседна на стола.
          - Много пъти съм искал да те видя, Лий – призна. – Но тази война изцежда толкова много от силите ни.
          Лий се се извърна към ягодовите полета.
          И той усети тъга.
          Тя бе само един образ, извлечен от собствените му спомени, при това не особено прецизен. С него дори не можеш да си поговориш.
- Дик и Сара са мъртви.
          Бяха думи, казани сякаш от чужд. Минаха няколко мига, докато осъзнае, че го е казала тя.
          - Сара и Дик са живи – отвърна той. – И снощи говорих с тях!
          - Те не желаят да ти кажат, че са мъртви. Не искат да те боли!
          Думите отново прозвучаха като думи от чужд.
          Той я гледаше. Всичко започна да изглежда някак нереално – и поляните, и близкия хоридонт, и косата ѝ с цвят на мед.
          - Мъртвите не говорят, Лий – гласът му прозвуча подозрително.
          - Винаги са можели да говорят – отвърна тя, все още загледана в ягодовите поляни.
          И той усети полъх.
          - Коя си ти? – попита тихо.
          Гласът му съвсем леко задра.
          Тя се извърна. Мълчеше и го гледаше. Някой сякаш стисна сърцето му. Всъщност, винаги го бе подозирал! Просто се бе надявал това никога да не се случи. Но се бе случило.
          Без да става, извади лъчевия си пистолет, като не откъсваше поглед от нея.
          - Не стреляй! – помоли тя.
          Те винаги изглеждаха толкова беззащитни! Господи! А бяха най-чудовищното нещо, пръквало се на Земята. Нарушителите!
          Пръстът му тръгна към спусъка, когато долови, че някой обикаля селището.
          - Том Питър Дик! – гласът долетя откъм поляните. – При теб има нарушител! Застреляй го!
          Безпогрешно определи, че са двама от „Висшия Патрул”.
          Нещо не беше наред. Той прекрасно знаеше задълженията си и винаги досега стриктно ги бе спазвал. Без да се колебае! Защо тогава бяха дошли?
          - Това е клопка – каза Лий.
          Той продължи да я държи на прицел. Само ако помръднеше и щеше да я убие.
          Тя не помръдваше – знаеше, че той няма да се поколебае.
          - СТРЕЛЯЙ, Том!
          Клопка! Ето думата, която се бе промъкнала в разговора, който не трябваше да се състои. Някъде тук, като че ли наистина имаше клопка. Вече сам я усещаше.
          - Стреляй, Том!
          Той се съсредоточи.
          Когато преди малко бе минал покрай Купола, бе изживял онези мигове, когато Сара и Дик се уплашиха, че силите му намаляват. Те никога  не разбраха, че тяхната помощ не го тласка напред, а го връща назад – защото всеки трябва да стигне своето време със собствени сили!
          Той пребледня.
          - ТОМ! СТРЕЛЯЙ! – гласът отвъд поляните бе станал припрян.
          Двама от „Висшия Патрул” бясно обикаляха и напираха да влязат в Селището. Никой нямаше право да влезе в Място, материализирало спомени на Изпитател, но сега тук имаше и Нарушител.
          Значи, един ден на неговия син щеше да му се наложи да изплаща стократно по-силна болка от тази, която Том сега изплашаше за него! Как го бяха изиграли само!
          Това бе клопката за  вносителите. А вносители бяха всички!
          - СТРЕЛЯЙ, ТОМ! – изкрещя гласът вече по-близо.
          Значи , за това бе дошла. Да го предупреди!
          - Как умряха Сара и Дик? – запита и гласът му прозвуча остро.
          - Щастливи – отвърна тя.
          Мълчаха и се гледаха. Все още можеше да я убие.  Но мигът безвъзвратно бе отминал.
          - Върви – каза глухо усетил онази умора, която настъпва преди всяка вноска. – Аз ще ги задържа.
           - Сбогом!
          Той се извърна. Не пожела да се сбогуват. Единственият изход за нея минаваше през маранята. Никой не можеше да я премине и да остане жив. Това го можеха само Нарушителите! О, какви неща можеха те!
          Онези двамата вече бяха стигнали крайните къщи. Трябваше да ги задържи. Със съжаление остави пистолета до каната с ягодово вино и дървената кукла. Бе безполезен. Можеше да убива Нарушители, но не и хора. Колко жалко! С него дори не можеш да се самоубиеш.
          Трябваше да измисли как да ги задържи. Усети, че има някакво решение, и че то е тук наблизо.
          Обиколи стаите, влезе в работилницата, но не откри това, което му се струваше, че търси. Не знаеше какво точно е, но усещаше, че е тук наблизо. Онези двамата се примъкваха все по-близо и движенията му станаха припрени. В един миг усещането се усили. Той се огледа и забеляза до чемшира нещо продълговато.
          Наведе се и го взе.
          Беше нескопосано направена пушка, но по-важното бе, че може да убива. Разбира се, ако се прицелиш точно!”, някъде наблизо се чу гласът на Дик.
          Ослуша се. Онези от „Висшия Патрул” вече бяха успели да проникнат в Селището.
          Седна и зачака. Когато наближиха близките къщи, стреля. Звукът бе рязък и писклив, и разцепи тишината.
          Онези се отдръпнаха и спотаиха. Не бяха очаквали подобно нещо.
          Той продължи да чака. Решението вече го бе взел.
          Трябваше да издържи до идването на маранята.
          Прокара ръка по приклада на пушката. Дървото бе топло и грубо. Значи, на неговия баща някога му се е наложило да направи и пушка, и сигурно е имал сериозни причини за това. Дървената кукла и пушката се бяха появили от спомените на Лий. Какво ли друго си спомняше тя? Жалко, че никога не можаха да си поговорят!
          Времето за Третата вноска настъпи и по челото му започнаха да избиват капчици пот.
          Онези се запримъкваха и той стреля отново. Трябваше да ги задържи още съвсем малко.
          Лицето му плувна в пот, а пред очите му побеля. Той изчака няколко мига, докато видя, че над полето се спуска мараня и поглъща крайните къщи, стреля по посока на двамата, после се извърна и започна да пълзи.
          Докато имаше барут, нямаше да го заловят.
          Болката се стовари върху него като преса. Той се сгърчи и простена, но продължи да стиска пушката и ослепял от болка – да пълзи през маранята.
           
                                                               ***







       Какво е животът? Какво е смъртта?
 Може ли да надзърнем в бъдещето?  В състояние ли сме да се пренесем в миналото? Посещавали ли са ни извънземни? А може би ТЕ никога не са си отивали? 
        Загадки, хипотези, прогнози. 
        В този блог!