Имало една стара къща. Никой не знаел нито кога и от кого е построена,
нито какво има в нея. Пред вратата на къщата седял старец. Толкова стар бил, че
хората не знаели нито годините му, нито откога и защо седи там.
Седял старецът, премествал бавно кехлибарените зърна на броеницата си и
на всеки въпрос отговарял с въпрос.
-
Живее ли някой в тази къща? – питали хората.
-
Защо пък трябва да живее някой? – чудел се старецът.
- Знаеш ли от кого е построена?
- Защо пък трябва да бъде построена
от някого? – отвръщал той.
- А може би вътре има съкровища?
– споглеждали се хората.
- Защо пък трябва да има
съкровища? - недоумявал старецът.
- Ти пазач ли си?
- А защо да не съм?
- Слушай, старче, ще ни пуснеш ли
да влезем?
- За какво ви е притрябвало да
влизате?
- Ама ти защо на всеки въпрос
отговаряш с въпрос?
- А защо не? – питал той.
И така минавали годините, бавно прехвърлял старецът зърната на броеницата
си и на всеки въпрос отговарял с въпрос. И никой не разбрал нито какво има в
къщата, нито кога и от кого е построена.
Защото на никого не му дошло на ум вместо да разпитва, просто да
протегне ръка и да отвори вратата.
приказка от моята книга *Белият коминочистач*
