ДА ПОСАДИШ МЕЧТА
То било едно обикновено селце на края на света, с обикновено синьо небе над него.
Те били обикновени хора с обикновени грижи, отброяващи времето по броя на слънцата.
То било обикновено момче, родено там, където нямало море.
Всяка година през това селце минавал музикант. Подръпвал тихо струните на китарата и от тях се посипвал сребърен звук. Мъжете оставяли работата, жените зарязвали прането, децата спирали да замерят птиците.
Свирел музикантът.
Чудни били неговите песни. В тях имало необикновена земя с необикновено синьо небе над нея, необикновени хора с необикновени грижи и най-вече имало м о р е.
Някога, това било преди повече от милион слънца, един старец попитал мъжа:
- Как живееш?
- Като свиря - отговорил музикантът.
- А за какво живееш?
- За да свиря.
Не си спомняли някой повече да бил разговарял с него.
Слушали песните му.
И когато се сепвали и оглеждали, него вече го нямало. За кратко в тях оставала мечта за море, за необикновени земи и необикновени хора и после небето пак ставало обикновено. И трябвало да угаснат триста шестдесет и пет слънца, за да дойдел музикантът отново.
Но ето триста шестдесет и пет слънца изгрели и триста шестдесет и пет слънца заровили пясъците, а него все го нямало. И още триста шестдесет и пет слънца отминали по пътя на птиците, но той не идвал. И хората разбрали - нямало да дойде повече.
- Какво е направил в живота си! - промърморили мъжете. - Та той дори дом не е построил!
- Какво е разбрал от живота - вметнали жените, - когато никога семейство не е имал.
- За какво е живял? - намръщили чела старците. - Щом и едно дръвче не е посадил!
- Какво е станало? - попитало момчето.
- Това не са приказки за деца - смъмрили го възрастните и момчето замислено тръгнало по пътя.
И тогава... Тогава небето бавно се променило и възрастните се спогледали. Защото чули песента за морето.
Пеело момчето.
приказка от моята книга "Белият коминочистач"
