Моя илюстрация към приказката " Златният лъч"

                         
                                                    ЗЛАТНИЯТ ЛЪЧ



        моя илюстрация

                                 

                               ЗЛАТНИЯТ ЛЪЧ  

Много, много някога – преди милион и половина години – от много, много някъде – чак от Слънцето – долетял на Земята един слънчев лъч. Спрял запъхтян и решил да се огледа. Но къде? Естествено в морето.

–Ах, колко съм хубав, ах колко съм златен! – радвал се на своето отражение слънчевият лъч.

–Нито си хубав, нито си златен! – казала водата. – Само си много, много суетен.

–Колко си студена – възкликнал той. – Аз исках само да си се порадвам.

–Радвай се ! Но защо ми плашиш рибите?

Тогава слънчевият лъч тръгнал на пръсти по водата, за да не плаши рибите. След него останала пътека.

–Всъщност ти си хубав! – казала водата, играейки си със златната пътека.

–А ти не си студена – извинил се слънчевият лъч и скочил на пясъка.

–Защо не гледаш къде стъпваш?! – извикала една песъчинка.

–О, извинявай! – подскочил лъчът.

–Ох, не ме настъпвай! – извикала друга.

Слънчевият  лъч уплашено се скрил под едно листо.

–Те са нервни – прошепнало листото.

–Нервни? Защо? – учудил се той.

–Защото чакат някой да ги погали.

–Всички ли, които чакат някой да ги погали, са нервни?

–Не зная. Но с песъчинките е така.

Лъчът приклекнал до една песъчинка и докоснал с пръстче родовото ѝ  носле. Тя се усмихнала и отворила очи.

–Ти си топъл – прошепнала.

–А аз мислех, че съм златен – натъжил се слънчевият лъч.

–Това сигурно е така!

–Мислиш ли? – зарадвал се той.

В този миг една голяма синя вълна протегнала ръка и грабнала песъчинката.

–Ей, какво правиш? – извикал лъчът. – Веднага ми я върни!

–Защо ти е? – попитало морето.

–За да си говоря с нея. Тя каза, че съм топъл.

–Какво ли няма да измисли една глупава песъчинка – избоботило морето.

–Не е вярно! Аз наистина мога да я стопля, защото е малка. А тебе не мога. Върни ми я, или ще ти изплаша рибите!

А морето много обичало своите риби и за да не би наистина слънчевият лъч да ги изплаши, то върнало песъчинката, която в това време се била скрила в една мида.

–Аз пък съм златен! – възкликнал слънчевият лъч, като разтворил мидата и се огледал в красивия скъпоценен камък, в който се била превърнала  малката  жълта  песъчинка.

Наистина. Колко му трябва на един слънчев лъч, за да се убеди, че е златен! Една песъчинка, стоплена от него, и едно море, което да я превърне в бисер.

приказка от моята книга БЕЛИЯТ КОМИНОЧИСТАЧ 

Моя илюстрация към "Приказка за кораба, който се страхувал да пусне котва"

   
                ПРИКАЗКА ЗА КОРАБА, КОЙТО СЕ СТРАХУВАЛ

                           ДА ПУСНЕ КОТВА

        

     моя илюстрация

               

                ПРИКАЗКА ЗА КОРАБА, КОЙТО СЕ СТРАХУВАЛ

                           ДА ПУСНЕ КОТВА

                                                                          

Той бил млад кораб. Толкова млад, че все още не знаел нищо за света и за морето. Бавно порел вълните, примижавал от пръските и се вслушвал в разказите на старите кораби. Интересни неща разказвали те: за дълги морски пътувания, за моряци, заблудени от зова на сирени, за земи, до които стигали само кораби призраци. Но най-често говорели за пристанищата. За това, колко красиви са далечните пристанища и затова, колко коварни са близките пристанища.

От тях той научил, че пристанищата с радост посрещали всеки кораб.

О, те можели да се радват! Но когато крабът отпътувал, те тозчас го забравяли.

Не, пристанищата не можели да тъгуват!

Понякога се случвало кораб да се влюби в някое пристанище, и когато остарявал, връщал се при него и пускал котва, една такава котва, за цял живот. След време дъските му се разсъхвали, корабът се разпадал и от него рибарите от пристанището правели салове. Едни такива – съвсем обикновени салове.

Той бил млад и хубав. Около него имало много яхти, но те не били за него интересни. А нима един кораб може да обича нещо, което не му е интересно?

Не. Той търсел с поглед брега. А там нощем плисвали луди светлини и бронята му изскърцвала – от притегляне. Прави били старите кораби: красиви са далечните пристанища! Но той никога не ги приближил. Защото помнел, колко коварни са близките пристанища!

Много слънца угасило морето, много години потънали в шума на раковините, а корабът все пътувал. Стотици бури разскъсал с бронята си, хиляди вълни изравнил, но никога не пуснал котва.

Остарял.

Една нощ по време на буря разбрал, че умира.

–Нима това е краят? – сепнал се той.

–Да – казали вълните.

Напрегнал се корабът и с поглед потърсил брега.

Нищо не се виждало. Твърде далеч бил отишъл.

–Жалко! – въздъхнал. – От мен няма да остане нищо.

–Да – прошепнали вълните.

–Дори дъски за салове.

–   Да – повторили вълните и леко се накъдрили там, където допреди малко  бил корабът, който се страхувал да пусне котва.

   
приказка от моята книга БЕЛИЯТ КОМИНОЧИСТАЧ 

Моя илюстрация към приказката "Вятърът, който тръгнал към всички звезди"

\

Вятърът, който тръгнал към всички звезди / VBOX7

                                      /благодаря на екипа за видеото /



    ВЯТЪРЪТ, КОЙТО  ТРЪГНАЛ  КЪМ  ВСИЧКИ  ЗВЕЗДИ






    моя илюстрация

ВЯТЪРЪТ, КОЙТО  ТРЪГНАЛ  КЪМ  ВСИЧКИ  ЗВЕЗДИ

–Дойде есента и моите листа започнаха да падат – въздъхнало дървото.

Вятърът се бил свил в короната му и мълчал.

–Ти не знаеш защо листата падат на земята, нали? – попитало дървото.

–Не – отговорил вятърът.

–И хората не знаят.

–Хората знаят всичко – прошепнал вятърът и зиморничаво потръпнал.

Ставало студено.

–Не знаят всичко – казало дървото. – Ето моите листа падат на земята, а хората казват : закон! Сила на привличане било! Масата по ускорението. Можеш ли да го разбереш?

–Не – отговорил вятърът.

–Виж, моите листа падат, защто ме обичат и искат да стоплят корените ми през зимата. А дъждът, защото обича цветята. Разбираш ли? Но хората мислят, че само те могат да обичат и затова казват така: закон! Сила на привличане! Не-е, обич е това! Обич!

–Може и да си прав – съгласил се вятърът. – Ето например аз, цялата земя съм обиколил, всичко съм видял, но нищо не ме привлича на земята.

–Защото и нищо не обичаш тук.

–Така е.

–Но вечер идваш, сядаш в моите клони и гледаш звездите.

–Не съм видял нищо по-красиво от тях и нищо, което да ме привлича повече.

–Обичаш ги – промълвило дървото. – И хората обичат звездите и затова тръгват към тях.

–И аз затова дойдох. Да се сбогувам.

–Тръгваш ли? – попитало дървото.

–Да – казал вятърът. – Тази нощ. Мислиш ли, че ще мога да стигна звездите?

–Не зная. Но ти си силен и трябва да опиташ.

И вятърът за последен път погалил клоните на дървото. Няколко листа се откъснали и полетели към земята, а той се понесъл нагоре. И колкото повече се издигал, толкова по-ярки ставали звездите. Каква красота!

Вятърът се издигал все повече и повече.

И в един момент напълно се объркал.

Всички звезди били красиви и всички го привличали. И понеже не знаел към коя да тръгне, той тръгнал  към  всички звезди.

И се разпилял.

Никога не стигнал звездите.

Дори човек, който е по-силен от вятъра, когато иска нещо, тръгва само към него.

приказка от моята книга БЕЛИЯТ КОМИНОЧИСТАЧ 

Моя илюстрация към приказката " ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ОТГОВАРЯШЕ НА ВЪПРОСА С ВЪПРОС или ПРОТЕГНИ РЪКА И ОТВОРИ ВРАТАТА!

 Прекрасен ден ти пожелавам!
   

моя илюстрация 

 ЧОВЕКЪТ, КОЙТО  ОТГОВАРЯШЕ  НА  ВЪПРОСА  С  ВЪПРОС

                                             или

ПРОТЕГНИ  РЪКА  И  ОТВОРИ  ВРАТАТА!

Имало една стара къща. Никой не знаел нито кога и от кого е построена, нито какво има в нея. Пред вратата на къщата седял старец. Толкова стар бил, че хората не знаели нито годините му, нито откога и защо седи там.

Седял старецът, премествал бавно кехлибарените зърна на броеницата  си  и  на  всеки  въпрос отговарял  с  въпрос.

–Живее ли някой в тази къща? – питали   хората.

–Защо пък трябва да живее някой? – чудел се старецът.

–Знаеш ли от кого е построена?

–Защо пък трябва да бъде построена от някого? – отвръщал той.

–А може би вътре има съкровища? – споглеждали се хората.

–Защо пък трябва да има съкровища? – недоумявал  старецът.

–Ти пазач ли си?

–Защо да не съм?

–Слушай, старче, ще ни пуснеш ли да влезем?

–За какво ви е притрябвало да влизате?

–Ама ти защо на всеки въпрос отговаряш с въпрос?

–А защо не? – питал той.

И така минавали годините, бавно прехвърлял старецът зърната на броеницата си и на всеки въпрос отговарял с въпрос. И никой не разбрал нито какво има в къщата, нито кога и от кого е построена.

Защото на никого не му дошло на ум вместо да разпитва, просто да протегне  ръка  и  да  отвори  вратата.

приказка от моята книга БЕЛИЯТ КОМИНОЧИСТАЧ 

ГРАДИНАРЯТ ПОСРЕЩАЧ (моя приказка + моя илюстрация )

       Разказваха ми... + Написано и нарисувано от мен

     

ГРАДИНАРЯТ  ПОСРЕЩАЧ

–Като пораснеш какъв ще станеш?

–Астронавт.

–А ти?

–Командир на космически кораб.

–А ти?

–Космонавт-химик.

–А ти?

–Посрещач.

–На кого?

–На космонавтите.

–И какво ще правиш?

–Ще посрещам космонавтите с цветя.

–Това означава, че ще трябва да береш цветя!

–Да. Ще бера.

–Но за да береш, преди това ще трябва и да ги поливаш!

–О, да! Ще ги поливам.

–И да ги прекопаваш.

–Това е задължително.

–И да ги плевиш!

–Съвсем вярно.

–Но тогава?...

–Разбрах! Ще бъда градинарят посрещач!


приказка от моята книгата  "Белият коминочистач"

ХЛОПЧАТИК ( моя сказка + моя иллюстрация)

  

                                     ХЛОПЧАТИК

      

                            ХЛОПЧАТИК

Жил когда-то маленький человечек – мягкий, пушистый, легкий и белый. Человечек из хлопка. Звали его Хлопчатиком. Жил Хлопчатик на белом свете. Белый свет был доволен им, ведь он никому не мешал. Хлопчатик, однако, не был доволен белым светом. Так как на свете, кроме хлопчатиков, есть и человечки из огня, железа и грязи. И все они преследовали его за то, что он не был похож на них. Человечки из грязи хотели его загрязнить, человечки из железа – растоптать, а огненные человечки – сжечь его. И всех их Хлопчатик боялся, от всех бежал. Но не только их боялся он. Он еще боялся солнца за то, что оно может его поджечь, боялся воды за то, что она его намочит, ветра – за то, что он его разбросает.

И Хлопчатик ухитрился. Научился вилять меж лучей солнца и капель дождя, перепрыгивать через лужи, не перебегать дорогу ветру и обманывать остальных человечков, обманывать даже солнце, ветер и воду и настраивать их друг против друга. И все – из-за страха.

Хотя на самом деле был неплохим человечком. Даже хотел сделать что-нибудь хорошее, что-нибудь большое. Но не умел.

Как-то раз увидел Хлопчатик цветок. Цветок томился от жажды.

–Прошу тебя, – сквозь слезы сказал он. – Все воюют друг с другом. Огонь с водой, солнце с ветром, человечки между собой, и никому до меня нет дела. Принеси мне в горсточке немного воды, немного солнца и чуточку ветра.

Хлопчатик ужаснулся.

–Мне бы хотелось, но я боюсь, – признался он.

–Но ведь я погибну, – заплакал цветок.

Хлопчатик еще больше испугался.

–Теперь никому до тебя дела нет, – сказал цветок. – И никто тебя не тронет.

Хлопчатик побрел, скрепя сердце.

Пришел к ветру и попросил его:

–Дай мне горсточку воздуха!

–Убирайся! – взвыл ветер. – Солнце не смогу, но тебя разбросаю!

И Хлопчатик побежал дальше. Подошел к солнцу.

–Эй, дай мне немного тепла! – крикнул он.

–Убирайся с глаз долой! – сказало солнце. – Ветра не смогу, но тебя сожгу.

Хлопчатик пришел к воде и заплакал, так как ему очень хотелось помочь цветку.

–Пожалуйста, дай мне горсточку воды.

– Проваливай! – забулькала вода. – Солнце не смогу, но тебя утоплю!

И Хлопчатик заплакал. Заплакал от страха и со страху упал в воду. Но вода не любит легких вещей, поэтому подняла его на поверхность. Волны выбросили его на берег, солнце его просушило, ветер взъерошил, и Хлопчатик снова стал прежним Хлопчатиком.

И побежал от воды, солнца и ветра. Потому, что побоялся.

А цветок погиб.

ДОРОЖКА ЖИЗНИ / ПИСТАТА НА ЖИВОТА

    

• Разказваха ми... + Написано и нарисувано от мен
• 
  

                     ДОРОЖКА  ЖИЗНИ

ПИСТАТА НА ЖИВОТА 

 Те, кто ступили на беговую дорожку, не похожи на меня. Они бегут, но бегут одни. Они, конечно, могут порой обменяться словцом с кем-то, но только с тем, кто бежит рядом с ними. Как только тот начнет отставать, более проворный забывает о нем и продолжает вперед, пока не встретит другого, с кем тоже может обменяться словцом или взглядом, а когда и тот начнет отставать, продолжает бежать один. Иногда некоторые бегут группой, так легче. Но всегда наступает момент, когда строй начинает растягиваться. И всегда остается один ведущий. Он одинок. Он очень одинок. Но он так устроен. В нем закодировано желание быть первым. И это делает его счастливым! Он может и нуждаться в ком-нибудь, с кем бы поговорить, но тот должен придерживаться точно того же темпа, иметь ровно такие же возможности, ни больше, ни меньше. Но такое редко бывает. Всегда один из обоих быстрее другого, и другой рано или поздно отстает. Такова дорожка жизни! И все те, кто вступили на нее и завязали кеды, знают это. Знают, что реплики и взгляды, которыми они обменялись, будут мгновениями. Главным будет одиночество. И чем ты лучше, тем более одиноким будешь. А самое большое одиночество будет предназначено первым. Многие ими восхищаются, некоторые ненавидят, все на них смотрят. Но никто их не любит. Для того, чтобы любить кого-нибудь, надо бежать рядом с ним, если отстанешь, он может на миг оглянуться, но для него улыбка, взгляд или слово мелькнут уже в прошлом. Все! Он продолжит вперед.”

из Право страха / мой роман онлайн 

этот роман впервые  был опубликован на болгарском языке