вторник, 20 октомври 2015 г.

КОЙ ГО Е ГРИЖА ЗА МАЛКОТО ГЛУХАРЧЕ / приказка /


Господи, будь милостив к сильным!




                 КОЙ  ГО  Е ГРИЖА ЗА МАЛКОТО ГЛУХАРЧЕ
 


      Той е един малък магьосник. Но не защото магьосничеството му е малко, а защото е малък на ръст. Толкова малък, колкото лист от глухарче.  
      Един ден, малкият, колкото лист от глухарче магьосник седеше в тревата... Не, не в тревата, а върху едно стръкче и се люлееше, защото му бе весело и му бе весело, защото беше слънчево, а беше слънчево, защото беше един прекрасен летен ден.

      И изведнъж, в този прекрасен летен ден, някой каза:
       – Тъжно ми е!
      Малкият, колкото лист от глухарче магьосник се ослуша.
       – Много ми е тъжно – повтори гласът.
      И малкият магьосник разбра, че това е гласът на жълтото глухарче над него.
       – Случило ли се е нещо? – попита магьосникът.
       – Винаги се случва по нещо – каза цветето.
       – Но не винаги нещо тъжно, нали?
       – Не винаги нещо тъжно – съгласи се цветето.
       – Тогава защо ти е тъжно точно днес?
       – Защото има нещо, което е тъжно всеки ден.
       – И кое е то?
       – Че съм обикновено – призна с въздишка цветето.
       – Ха! –възкликна малкият магьосник и се намести по-удобно.
       – Ето стръкчето , върху което седя, е съвсем обикновено, но никак не е тъжно,
напротив, много му е весело – каза той.
       – Но то е обикновено стръкче сред обикновена трева, а аз съм едно обикновено
цвете сред необикновени цветя. Това съвсем променя нещата.
      Малкият магьосник замислено започна да люлее крачета.
       – Променя нещата – не съвсем убедено се съгласи той.
       – Ето розата – продължи цветето. – Подрязват я, поливат я, пръскат я. А за мен кой го е грижа? Кой го е грижа за малкото глухарче?! – повиши глас то.
       – Мен – отговори някакъв глас.
       – Кой? – попита цветето.
       – Мен – каза гласът и малкото глухарче разбра, че това е гласът на същото човече, което седеше върху стръкчето трева и люлееше крачета.
       – А ти кой си? – учуди се цветето.
       – Аз съм Малкият магьосник, голям колкото лист от глухарче.
       – Хм! – каза цветето. – Че си малък, виждам, но наистина ли си магьосник?
       – Да – скромно призна човечето.
       – А можеш ли да направиш нещо за мен?
       – Мога – кимна с глава малкият магьосник и продължи да люлее крачета във въздуха и му беше весело, защото беше слънчево, а беше слънчево, защото беше един прекрасен летен ден.
        – Знаеш ли... – започна цветето. – Аз помолих вятъра, но той се изсмя. Разбираш ли?
        – Да – каза малкият магьосник. – Защо се изсмя? – нацупи той личице.
        – Защото го помолих да остане при мен. А няма нищо смешно в това.
        – Няма нищо смешно! – съгласи магьосникът.
         – Ето нарциса! – продължи цветето. – Той е влюбен в себе си. По цял ден се оглежда в огледалото. Розата е влюбена в слънцето, макар и да не го признава. А аз обикнах  вятъра и затова го помолих да остане при мен.
       – Разбирам – започна да мръщи личице магьосникът.
       – А той много се смя, когато му казах – цветето едва не се разплака. - Къде се е чуло и видяло вятър да остане при глухарче. А ако наистина ме обичаш, тръгни с мен по света! Така каза. Разбираш ли?
       – Разбирам – продължи да мръщи личице магьосникът. – А ти защо не тръгнеш с него?
      Цветето учудено гледаше смръщеното лице на магьосника.
       – Защо не тръгнеш с него? – ядоса се малкият магьосник и... – Пч-ху! – най-после кихна.
      Глухарчето се засмя, усмивката му така засия, че то стана съвсем бяло и от него се разлетяха хиляди парашутчета, които хукнаха след вятъра. А малкият, колкото лист от глухарче магьосник продължи да седи върху стръкчето трева.
      И му беше весело, защото беше слънчево, а беше слънчево, защото и слънцето се зарадва, че някой го е грижа за малкото глухарче.



 приказка от моята книга Белият коминочистач