четвъртък, 1 октомври 2015 г.

Слънчев вятър /приказка/ онлайн














книгата е
излязла от
печат със :

ISBN

954-799-026-8


 

пояснение Когато правих илюстрациите, за да
струва по-малко пари отпечатването - работих
само с два цвята - червено и черно.
В електронния вид запазвам оригиналните рисунки,
както и оригиналния текст.
         



   Събуждай се! – помоли Нощта.
   Само още пет минутки! –  каза Утрото и се обърна на другата страна.
   Време е   подкани го Нощта.

   Каква е прогнозата за мен? – прозя се Утрото .

   Ще бъде слънчево, със слаб северен вятър. Средни температури за Града 25 градуса.

   Добре! – Утрото се протегна и стана.

      И първата му работа бе да разбуди Града. Затова събуди часовниците и те сънено зазвъняха.Жителите на Града се запротягаха, после се завиха през глава, но тъй като часовниците продължаваха да звънят, те станаха, пришляпаха до прозорците и занадничаха иззад пердетата, за да видят дали не е грешка или пък наистина Утрото е дошло.
      Но нямаше никаква грешка.
      Утрото стоеше навън и се усмихваше. Мнозина го изгледаха начумерено, но тъй като то продължи да стои и да чака, разтвориха прозорците и Утрото влетя в къщите. Изтупа постелките, оправи леглата, набързо подреди изсънуваните сънища на специалните за туй полички, заметна покривки върху масите за закуска, а всичко друго остави на жителите на Града. А това друго беше:
      Първо да закусят.
                 После да облекат новите си дрехи и да се поразходят.

                      След туй да се приберат за обяд.

                            После да поспят.

       А в късния следобед да  се наредят на опашка за новите си сънища.
      Истинска сладост e животът в този град!
      Жарино Тафън отметна завивките и стана. Разтвори прозореца, за да влезе Утрото, примигна срещу него и надникна навън. Млекарят беше спрял количката си и тъкмо оставяше бутилка пред неговата врата. Както винаги той беше с бяла престилка и смешно килната шапка.
       – Добро утро! – поздрави Жарино Тафън.
      За своите шест години без един месец той е един изключително любезен хлапак.
       – Че кое му е доброто? – намуси се млекарят.
       – Случило ли се е нещо? – попита Жарино Тафън.
        – Изчезнал е господин Поли – каза млекарят. – Отишъл снощи на гости във... Е, няма значение къде е отишъл, важното е, че тази сутрин никакъв го няма! Знаеш, преди няколко дни така изчезна и хубавата госпожица Елира – млекарят погледна начумерено Жарино. – Човек не трябва да бъде лекомислен и да ходи вечер на гости дори у тези, които мисли, че познава! – нравоучително каза той. – Това се отнася и за теб!
      И подкара количката си надолу по улицата.
      Жарино не познаваше господи Поли и затова не може да се каже, че като чу новината, много силно го заболя. Виж, за госпожица Елира, той истински бе страдал. Беше толкова добра и толкова красива! Преди години също така бе изчезнала и майката на Жарино, а преди една година това се случи и с баща му. Млекарят е прав! Човек трябва да бъде внимателен с познанствата си, защото е толкова лесно да изчезнеш през нощта и на другия ден просто да те няма
      След като премисли всичко това, Жарино започна да приготвя сутрешния си тоалет. Прилежно се изми и от огледалото срещу него примигна червенобузесто лице с кръгли като копчета кафяви очи и щръкнала оранжева коса.
      Жарино е значително по-нисичък и чувствително по-дебеличък от своите връстници, които са на шест години без един месец и това понякога го наскърбява. Но не много често и не точно сега.
      Сега му се стори, че е хубав. Ами да! Той облече зелена памучна блузка и три четвърти жълти панталонки, и доволен седна да закусва. Масата му сервира чаша мляко и три бисквитки, коѝто той схруска за миг, след което се огледа.
       – Може ли да получа още една? – запита.
       – Не бива – отвърна масата.
      И тъй като от опит знаеше, че е съвсем излишно да спори с нея, Жарино стана и тръгна да излиза.
       – Не може! – продума врата. – Не си затворил крана в банята.
      Действително от крана капеше вода. Жарино внимателно го затвори и отново застана пред вратата.
       – Много си ми скъп и се тревожа за теб – каза тя, но не се отвори.
      Жарино се почеса по нослето.
       – Не те разбирам! – смънка той.
      В огледалото над шкафчето за обувки неговото отражение хитричко примижа и разтри вратле, едва сдържайки усмивката си.
       – Не казваш истината! – забеляза вратата. – Другият Жарино, който е в теб, мисли иначе.
      Жарино намръщено погледна отражението си, а то взе, че му смигна.
      Той въздъхна. Тези огледала са толкова досадни! Винаги показват, какво мисли човек!
       – Знам, че се тревожиш, защото излизам извън Града – призна Жарино.
       – Така е – отвърна вратата. – Там има свят, който е различен от нашия.
      Когато преди няколко дни Жарино за първи път излезе извън Града, наистина видя един съвършено различен свят. Там нямаше къщи. Имаше само трева. А сред нея – цветя и пеперуди! Така беше зашеметен от видяното, че веднага се втурна назад. На следващия ден обаче се престраши, направи няколко крачки в тревата и нищо не му се случи, а вчера стоя почти целия следобед.
       – Там няма нищо страшно – каза Жарино.
       – Онзи свят е различен от нашия! – повтори вратата. – И вчера, докато не се върна, аз много се тревожих за теб.
       – Предишната къща, в която живеех, не се тревожеше за мен – каза Жарино.
       – Къщите, както и хората, са различни – отбеляза вратата.
        Има лоши къщи и лоши хора, така ли? – попита Жарино.
        Има и добри къщи, и добри хора – отвърна вратата.
        Значи има различни хора и различни къщи – каза Жарино.
      Вратата усети, че той и готви клопка, но като всяка врата съобразяваше бавно.
        Да – отвърна след кратко колебание.
      Жарино се засмя.
       – Значи „различен” не означава непременно „лош”! А от това следва, че щом извън Града има свят, различен от нашия, той не е непременно лош.
      Вратата мълчеше. Бе паднала в клопката.
       – Добре – тя много бавно се отвори. – Но все пак не ходи извън Града! – помоли.
       – О, няма! – с грейнало лице обеща Жарино и хукна навън.
      От огледалото обаче неговото отражение презрително подсвирна с уста.
      Жарино изскочи на двора и припна по пътеката.
       – Чакай! – издума Къщата и той се закова на място.
      В крайна сметка тя бе тази, която можеше и да му нареди да се върне.
       – Знам, че ще отидеш извън Града! – каза Къщата.
      Жарино внимателно заразглежда небето. Но точно в този момент на него нямаше нито едно облаче, което заслужаваше да бъде разглеждано.
      Той замига често.
      Независимо от всичките му старания, доносниците огледала винаги успяваха да го надхитрят и издебнат. И, разбира се, предаваха всичко, което си е наумил, на Къщата. Баща му беше вложил цялото си старание и умение в нея. Сам бе я проектирал и сам бе я построил. Сега, когато го нямаше, тя се грижеше за него. И се грижеше наистина добре. Само да не бяха тези предатели огледалата! Ами ако Къщата реши и му нареди да се върне?!
      На Жарино му се приплака, а на нея ѝ дожаля.
       – Е, хайде, поразходи се – отстъпи тя. – Но се пази и не закъснявай!
       – Няма – отвърна той и затича по улицата, доволен, че навън няма огледала.
      Улицата бе тясна, притисната от високи къщи. Когато стигна някъде по средата ѝ, срещу него полетя рояк хартиени фунийки.
      Жарино спря и се заозърта. Не се виждаше никой. След миг обаче от близкия вход надзърна руса глава. И всичко се изясни. Беше Хупър, синът на шивача.
      Хупър се показа от входа и се засмя, а устните му откриха остри зъбки. В ръцете си държеше дълга тръба, с която издухваше хартиените фунийки.

      На години той е колкото Жарино, но е доста по-висок. И макар, че след всеки обяд изяжда още и няколко кифлички, на него нищо не му се лепи, за разлика от Жарино. Може би затова Жарино не харесва Хупър. А и Хупър предпочита приятелстовото на сина на господин Милин. Господин Милин е управител на Дома за сънища, най-важната и най-красива сграда в Града. В Града е много престижно да бъдеш приятел на господин Милин или на неговия син. Къщата на господин Милин е до къщата на шивача и сега от съседния вход се появи и самият Милин-младши. Облегна се на стената, пъхна ръце в джобовете на изрядните си бели панталони и се взря в Жарино. Той е истински красавец с кафявите си къдрави коси и зелени очи.

       – Здрасти, Жарино! – провикна се Хупър и изстреля още няколко фунийки срещу него.
      Една го уцели по крака и той подскочи, а Хупър високо се разсмя.
      Милин-младши дори не се усмихна. Продължи да стои с ръце в джобовете и да гледа Жарино със зелените си очи.
      Жарино се обърна и затича надолу по улицата, сподирян от смеха на Хупър и погледа на Милин-младши.
      Когато наближи къщата, в която живееше Куклата, забави крачки. Майка  ѝ се показа на вратата и се усмихна.
      Тя има красива усмивка, много сини очи и дълги руси коси.
       – Здравей, Жарино! Как си днес? – попита.
       – Добър ден, добре – поздрави и отговори едновременно той.
       – Ей сега ще кажа на Куклата, че си тук – и тя се скри в къщата.
      След малко на вратата се появи Куклата.
      Днес тя е облечена в бяла дантелена рокличка, с много воали и къдрички. И като всеки ден е приказно красива. Червените ѝ масури се спускат по раменете, а виолетовите ѝ очи искрят, както всеки път, когато видят Жарино.
       – Здравей! – зарадва се тя.
       – Здравей! – отвърна той  и приседна на пейката, като не откъсваше очи от нея.
       – Чу ли какво се е случило? Изченал е господин Поли! Той беше много добър и весел, а сега вече го няма. Това е тъжно – каза, макар гласът  ѝ да не беше тъжен.
       Аз не го познавах, но ме заболя – призна Жарино.
       – Човек трябва да бъде предпазлив – отбеляза Куклата и го погледна. – Майка ми казва, че не винаги можеш да познаеш какъв е човъкът! – черните ѝ ресници затрептяха бързо.
       – Моята Къща казва същото – допълни Жарино.
      Куклата примижа срещу слънцето. Залюля крачета, обути в дантелени чорапки и бели сандали, и от косите ѝ  се разнесе чуден аромат.
       – Какво ухание само! – възкликна Жарино.
      Куклата извърна глава и уханието изведнъж спря. Виолетовите ѝ  очи го заразглеждаха внимателно.
       – Какво ухание? – подозрително запита тя.
       – Така ухаеше... – започна той, но не довърши.
      Такъв аромат бе усетил на поляните извън Града. Но ако ѝ кажеше, че е ходил там, щеше да я изплаши. А той не искаше Куклата да се страхува.
      – Сторило ти се е! – настоя Куклата, като продължаваше някак особено да го гледа.
       – Сигурно ми се е сторило – съгласи се Жарино, макар да бе убеден, че такова ухание бе уловил сред тревата.
       – Днес ще отидем ли заедно за сънища? – запита Куклата.
       – Ще се поразходя  малко  и  следобед  ще дойда да те взема – отвърна той.
      Тя скокна и се прибра, а Жарино забърза по уличката. Когато задмина и последните къщи, напред се ширна поле –пусто и равно.
      В далечината се виждаше Липата Странник. Стоеше си все там. Където я бе видял и вчера, и онзи ден. Тя е единственото дърво, което имаше безразсъдството винаги да изглежда дърво. Докато стигне до нея, се задъха. Дънерът ѝ бе поизсъхнал, но няколко млади фиданки бяха покарали почти от корените и заедно с листата от короната ѝ  сега потрепваха, макар да нямаше вятър. На няколко метра зад Липата се спускаше мъгла.

      Това беше Стената.     


      Жарино предпазливо направи няколко крачки и протегна ръка. Ръката му потъна в мъглата. Пристъпи оше и след миг пръстите му усетиха някаква съпротива като от досег с втвърден пясък, който е започнал да се рони.
      Преди много години Стената е била съвсем плътна и тогава никой не е можел да излиза извън Града. С годините обаче бе започнала да се руши и преди няколко дни съвсем случайно той откри едно местенце, през което можа да се промъкне от другата страна. Дали и на друг не бе хрумвало да провери, все още ли е здрава стената?
       – Никой освен теб не знае, че вече има места, през които може да се преминава – проговори някой зад него и Жарино се извърна.
              Това беше гласът на Липата Странник.

       – Преди, когато Стената бе все още много здрава, някои опитаха да я преминат, но не успяха. И повярваха, че „забранено” означава „невъзможно”.
       – Значи е било забранено? – запита Жарино.
             – Разбира се! – отвърна Липата. – Че защо иначе ще съществува Стената?

       – На мен ми казваха само, че е невъзможно – каза Жарино.
       – Но ти опита! Разбираш ли, просто трябва да се опитва непрекъснато! Защото не всяко невъзможно нещо е невъзможно завинаги! Колко жалко обаче, че мнозина не могат да го проумеят – каза Липата.
              Клоните  ѝ отново се полюляха.

       Жарино почака, но Липата не продума повече. Той отново протегна ръка в мъглата и направи крачка. Пипнешком успя да намери разрушеното място, което бе открил преди два дни, и сега сравнително лесно се озова от другата страна на Стената.
              Тук слънцето бе много по-ярко и той примижа.
  
        След малко очите му свикнаха със светлината и той се заоглежда.
        Тук наистина бе съвсем различно от Града. Първо, нямаше къщи. Нито една! Само поляни, докъдето ти стига погледът. И ако зад него не беше Стената...
              – Тогава аз бих могло да бъда „дясно” – каза „лявото”.

       – А аз – „ляво”! – пискливо викна „дясното”.
    – А ако не съществуваше поляната, аз бих могла да бъде „горе” – захихика посоката „долу”.
              – А аз бих могла да бъда каквото си поискам! – викна посоката „горе”.

      Всички вкупом се разсмяха и се завъртяха около Жарино. Той също се разсмя и се завъртя. В следващия миг обаче посоките бързо заеха местата си, а Жарино се закова на място.
      На няколко крачки пред него стоеше момче. И това момче не беше от неовия  град!
      На ръст бе колкото Жарино, но бе доста слабо. Имаше бяла кожа, но очите и косите му бяха съвсем черни. Никой от жителите на Града нямаше черни коси! Момчето бе облечено в бели панталонки и синя блуза с изрисувана на нея голяма жълта пеперуда. На гърба си носеше чанта, прикрепена с каишки през раменете, и тънкото му вратленце стърчеше смешно.
      Няколко мига и двамата стояха сепнати един срещу друг и се гледаха уплашено.
             – Ти кой си? – попита най-после Жарино, готов всеки момент да побегне.

       Пощальон. А ти? – на един дъх изрече момчето.
       – Жарино Тафън. Но през деня нося само малкото си име – очите на Жарино се присвиха. – Ти откъде се взе?
      Пощальонът се извърна и посочи назад. Но докъдето ти очи видят, бяха само поляни и над тях небе, обляно в слънце.
      – Там няма нищо – забеляза Жарино.
      – Има – отвърна пощальонът. – Град! Дори много градове.
      – И как стигна дотук? – запита подозрително.
      – О! – възкликна пощальонът. – Бягах бързо! Никога няма писма за вашия град и днес ми се прииска да го вида отблизо.
      Черните му очи гледаха съвсем искрено.
      Жарино потрепера.
       – Е, аз трябва да се връщам! Нещо ми е хладно.
       – Това е от слънчевия вятър –  каза пощальонът.
       – Хубаво! Е, аз си тръгвам... – Жарино се обърна.
      Като доближи Стената, спря, извърна се и косо погледна към момчето.
       – Тук ли ще стоиш? – попита.
     – Ами да – колебливо отвърна то. –   Ще почакам да се стъмни. Сега градът ми не се вижда и може да се забъркам сред поляните.
      Момчето потрепера.
       – Ако искаш, влез в Града – нерешително предложи Жарино. – Там ще изчакаш на топло.
      Пощальонът понамести чантата на гърба си, но не помръдна. Очите му изглеждаха досущ като две парченца нощно небе.
       – Никога не съв влизал в този град и малко ми е страшно – призна той и отново потрепера.
       – Няма от какво да се страхуваш – каза Жарино. – Хайде, ела!
      Двамата се провряха през Стената и се озоваха от другата страна.          Пощальонът се огледа и разтри ръце.
       – Тук е топличко – забеляза.
       – Би могъл да почакаш тук, докато се стъмни, но не мисля, че една Липа, па макар и Липа Странник, е подходяща компания за човек – каза Жарино. – По-добре ела с мен!
      Влязоха в града. Докато вървяха, пощальонът непрекъснато се оглеждаше. Къщите бяха боядисано в ярки цветове и приличаха на причудливи кули. Прозорците им бяха от тъмно стъкло, а островърхите им покриви блестяха на слънценто.
       – Какви интересни къщи! – възкликна той, като продължаваше да се озърта. – С тесни и много високи прозорци. И през тях нищо не се вижда.
       – Разбира се, че не трябва да се вижда – каза Жарино. – Нали затова са къщи, за да може в тях човек да бъде такъв, какъвто е.
      Срещу тях се зададе пъстроцветна тълпа. Жените бяха облечени в красиви рокли, а мъжете във фракове или костюми. И всички бяха весели и шумнии.
       – Днес празник ли има? – попита пощальонът.
       – Тук за хората  всеки ден е празник – отвърна Жарино. – Та нима да бъдеш човек не е повод за веселие?
       – Колко хубаво го каза! – възкликна пощальонът, като не спираше да се оглежда.
      Улиците, покрити с големи каменни плочи, блестяха от чистота, къщите бяха кокетни, а хората изглеждаха толкова щастливи!
      От близката пекарница се носеше приятна миризма и Жарино поведе пощальона натам.
      Върху тезгяха бяха наредени тави с току-що опечен хляб и ароматни кифлички. След малко се показа и пекарят с бухнала бяла шапка и засмяно, зачервено лице.
       – Ти си си намерил приятел? – обърна се той към Жарино. –  Да хапнете ли ще поискате?
       – Да, да! – отговори и на двата въпроса Жарино.
       – Ето ви две диетични хлебчета – каза пекарят и огледа уличката.
      Точно в този момент наблизо нямаше никой и той бързо мушна в ръцете на Жарино и две уханни кифлички. Жарино ги грабна и подаде едно хлебче и една кифличка на пощальона, и започна да яде, като непрекъснато  се оглеждаше.    
     Пощальонът последва примера му и също се заозърта.
       – Защо трябва да се крием? – попита, след като преглътна и последната хапка.
       – Яж! – подкани го Жарино. – Виж какъв си слабичък!
       – О, това е от професията – каза пощальонът. – Свързано е с много тичане. Но защо трябваше да се крием? – попита, за да е наясно.
       – Защото съм болен и ми се полагат само диетични франзели! – отговори Жарино и тръгна нагоре по улицата, а пощальонът го последва.
       След малко излязоха на площада. Наоколо имаше множество сергии, отрупани с всевъзможни лакомства. Фокусници изпълняваха виртуозни номера, музиканти надуваха свирки, а в единия край се въртеше огромно виенско колело.
     Пощальонът изглеждаше направо омагьосан.
       – Твоят свят е чудесен! – възхити се той. – Никога не съм предполагал, че е толкова красив.
       – Красив е – отвърна простичко Жарино.
     Край тях притича запъхтян човек. Дрехите му бяха раздърпани, а лицето му изглеждаше ужасено. Той разблъскваше хората и бягаше така, сякаш го преследваше нещо страшно. Пощальонът се огледа, но не видя наблизо някаква заплаха. Наоколо хората бяха все тъй весели и шумни. Човекът свърна до един вход и изчезна, и пощальонът зърна там опашката на някакво чудовище. След миг се чу трополене, а после се разнесе отчаян писък.
     Пощальонът замря и очите му се разшириха от ужас.
      – Хайде, не гледай! – каза Жарино.
      От входа се чу шум от боричкане, а опашката на чудовището удряше по паважа. Последва нов писък. Но всички наоколо изглеждаха така, сякаш нищо не се случваше. Музикантите свиреха, фокусниците изпълняваха номерата си, а клоуните продължаваха да разсмиват публиката.


     – Трябва да спасим човека! – задъхано изрече пощальонът и хукна, но Жарино го задържа.
      От входа отново долетя силно трополене.
      Пощальонът задърпа Жарино.
       – Хайде! Трябва да помогнем на човека!
       – Не трябва да ходим! – на свой ред го дърпаше Жарино. – Ще ти обясня!
       – Пусни ме бе, глупако! Е-ей! – разкрещя се пощальонът.
     – Чудовище нападна човек! Ей там! Във входа! – сочеше с ръка и опитваше да се отскубне от Жарино.
      Хората обаче продължаваха да пляскат в такт с музикантите, спокойно да се разхождат между сергиите и нищо не помрачаваше щестливите им лица.
       – Ей-ей! Хора-а-а! – гласчето на пощальона прегракна и изтъня.
      От входа долетя сумтене, доволно примляскване и после стана тихо.
      Пощальонът замря.
       – Край! Изяде го. Пусни ме! – едва чуто издума.
       – Ще те пусна, но се успокой!
       – Пусни ме, де! – отскубна се най-после пощальонът.
      Пооправи чантата на гърба си, а после заразтрива китката си, по която още личаха следи от пръстите на Жарино.
       – Знаеш какво мисля за теб, нали? – попита тихо и очите му се спряха върху Жарино, пълни с презрение.
      Жарино мълчеше и го гледаше с кръглите си като копчета очи.
     – Мисля, че си страхливец! Мисля, че си един гнусен, подъл, гаден страхливец! – заизрежда пощальонът, обърна се и тръгна сред навалицата. – Мисля, че всички наоколо са гнусни, гадни, долни страхливци! – говореше си той сам.
      Жарино вървеше след него.
      – Не смей да вървиш след мене! – кресна през рамо пощальонът.
      – Не трябваше да влизаш във входа – обади се Жарино, като го следваше по петите. – Там нямаше никакво чудовище!
      – Имаше, страхливецо! – викна пощальонът. – Ама че подъл град! Всички се правят, че нищо не виждат и нищо не чуват. И вие ли нищо не чухте, госпожо? – запита пощальонът една възрастна дама.
      Жената се усмихна.
       – Много си странен, моето дете – тя съчувствено го изгледа и отмина.
       – И вие ли нищо не видяхте, господине? – запита пощальонът един много солиден мъж, облечен във фрак.
      – Колко оригинално наистина! – той се разсмя и посочи изрисувана жълта пеперуда върху блузата на пощальона.
      И отмина, като продължаваше да се смее.
       – Хайде, остави хората на мира! – каза Жарино . – Те за нищо не са ти виновни. Онзи просто не издържа през целия ден да изглежда като човек и затова дотича до входа на дома си, където се превърна в гущер, какъвто е в действителност.
      – Какво каза?! Я повтори!
      – Това, което ти казах още в началото – отвърна Жарино. – Само в къщите си сме такива, каквито сме! А иначе навън всички сме хора! Но някои не издържат на напрежението през деня и понякога се случва това, което стана преди малко – човек да се превърне в туй, което е, преди още да се е скрил в дома си. Срамно е другите да узнаят какъв си, а има и риск. И затова в случаи като този всички се правят, че нищо не са видели. Иначе утре той как ще погледне хората в очите?
      Пощальонът го гледаше изумено.
       – О?! – едва успя да каже. – Значи някои от вас са чудовища.
       – Това не беше чудовище, а голям гущер – уточни Жарино.
       – Значи някои от вас са гущери? – попита пощальонът.
       Различни сме – отвърна Жарино. – Някои са гущери, други – птици, трети    растения. Всякакви има сред нас. Различни са хората! – обобщи той с едно махване. – Не можем да бъдем еднакви, нали?
       – Сериозно ли говориш? – все още не вярваше пощальонът.
       – Че защо да те лъжа? – повдигна рамене Жарино.
      От вълнение пощальонът приседна на тротоара.
       – Ето защо прозорците са от тъмно стъкло – най-после каза. – За да не се вижда нищо в къщите!
       – Да – отвърна Жарино.
       – И затуй досега не видях нито една птица или пък някакво цвете.
      – Няма. През деня всички сме хора! – повтори Жарино. – Само онази Липа в края на Града си позволява да бъде непрекъснато дърво. Но на това се гледа с много лошо око.
      Пощальонът седеше умислен.
    – А вечер, когато ходите на гости? – попита след малко и погледна въпросително Жарино.
     – О, ние избягваме да ходим на гости – каза Жарино. – Много е рисковано!
       – Какво искаш да кажеш? – повиши гласче пощальонът.
     – Ами,  всичко може да ти се случи – отвърна Жарино. – Можеш да изчезнеш и на другия ден просто да те няма! Така изчезна моята майка, а преди една година и баща ми. Той казваше, че е чиста авантюра да ходиш на гости дори у хора, които през деня изглеждат мили. Но той обичаше авантюрите и една нощ изчезна!
       – Искаш да кажеш, че...че... – заекна пощальонът. – Че е бил изяден? Така ли? – ужаси се той.
       – Ами то е едно и също – отвърна Жарино.
      – Господи! – възкликна пощальонът.
      Изглеждаше истински потресен.
       – Ти пък какво? Като че ли не си от този свят! – намуси се Жарино.     – Нима при вас не изчезват хора?
      Пощальонът заклати глава.
       – Изчезват – каза тихо. – Но в моя свят всеки е такъв, какъвто е!
       – Не ти вярвам – обиди се Жарино. – Не може да има такъв свят!
      Пощальонът не отвърна, а някак особено започна да се взира в него.
       – Защо ме гледаш така? – запита Жарино.
      Веждите на пощальона се повдигнаха и очите му примижаха хитро.
       – Всъщност... – започна. – Мисля си...
       – Какво? – попита  напрегнато Жарино.
      Пощальонът се разсмя, после лицето му изведнъж стана много сериозно.
       – Ти какъв си? – попита направо.
      Жарино отмести поглед.
       – Какъв ставаш, като се затвориш в къщата си?! – настоя пощальонът.
      Бузите на Жарино пламнаха.
       Неудобно ли ти е? – попта пощальонът. – Слушай, аз те приемам какъвто си. Но кажи какъв си?! Не можеш да криеш от мен. Та аз съм ти приятел!
       – Същият съм си – едва чуто издума Жарино.
      Пощальонът не откъсваше очи от него.
       – Искаш да кажеш – започна внимателно, –   че като се заключиш в дома си, не се превръщаш нито в гущер, нито в гъсеница или пък в нещо друго, а си оставаш човек? Така ли да разбирам?!
      Жарино заклати глава.
       – Все човек съм си! – каза.
      Лицето на пощальона просия.
       – Ей! Ама ти си чудесен! – провикна се.
       – Защо? – подсмъркна Жарино.
       – Защото си такъв, какъвто си, човеко!
      Пощальонът скочи и го задърпа за ръката.
       – Ама ти наистина си чудесен! – бъбреше той. – Знаеш ли в моя град...
      Но той не довърши мисълта си, защото Жарино му даде знак да мълчи.
      Срещу тях вървяха двама мъже и единият много внимателно се взираше в малкия пощальон.
       – Колко е странно това момченце – каза той на другия. – Не мислиш ли? И тази пеперуда на гърдите му!
      Другият заклати укорно глава.
       – Ще си докараме беля с твойта пеперуда – забеляза Жарино, когато двамата отминаха. – Единият беше заместникът на господин Милин!
       – Та, какво исках да ти кажа преди малко – продължи пощальонът. – Ето, че забравих!
      Той се върна няколко крачки и започна да се озърта, сякаш търсеше нещо.
       – Какво изгуби? – попита Жарино.
       – Бях започнал да ти разказвам нещо, но забравих какво беше! Когато мисълта изскочи от главата ти, трябва да се върнеш на същото място и тя пак влиза в теб. Това да  го знаеш от мен! – той продължаваше да се щура. – Трябва да е паднала тук.
      – О, не я търси – каза Жарино. – Аз я взех!
      – Какво си направил? – викна пощальонът.
      – Когато се зададе заместникът на господин Милин, аз я взех.
       – Веднага да ми я върнеш! – ядоса се пощальонът. – Мисълта си е моя и никой няма право да я пипа, преди да съм му я споделил! Колко си невъзпитан. Та това е все едно да четеш чужди писма!
       – Аз не съм я чел, аз само я взех – заоправдава се Жарино
       – Казвах, че... Добре! – успокои се той. – Но повече никога не го прави! Та бях започнал да казвам, че в моя град...
       – Точно това не биваше да казваш преди малко! – забеляза Жарино. – Другите не трябва да разбират, че не си оттук.
       – Защо? – попита пощальонът и намести чантата върху гърба си.
    – Забранено е! – прошепна Жарино. – Излизането е забранено, предполагам и с влизането е така.
       – Наистина ли? – шепнешком запита пощальонът.
       – Че защо ще съществува Стената, ако е разрешено? – отвърна Жарино.
      В края на площада се издигаше висока сграда, цялата от тъмно стъкло, и пощальонът се загледа.
       – Каква красива къща! На кого е?
       – Това е Домът за сънища – отвърна Жарино. След малко ще започнем да се събираме и да чакаме. При нас сънищата не достигат.
       – В този град раздават ли ги? – удиви се пощальонът.
       – Ами да ! – отвърна Жарино. – Срещу купонче. В твоя град нима не е така?
       – О, не, там всеки си има свои сънища и сънува туй, което пожелае.
       – И ти имаш сънища само за теб? – удиви се на свой ред Жарино.
       – Това се разбира от само себе си – отвърна пощальонът. – Та как бих могъл да сънувам чужди сънища!
      Жарино заклати глава.
       – Не мога да го проумея твоя свят. Толкова е странен! Ако изобщо го има, разбира се!
      Наблизо се чу сподавено ръмжене.
       – Не се оглеждай! – нареди Жарино. – Някой пак не е издържал!
     Подтичвайки, край тях мина жена с широк кринолин, излезе от навалицата и затича по една от уличките.
       – Много хубав ден е днес – безгрижно каза пощальонът.
       – Така е ! – съгласи се Жарино. – Доста бързо схващаш  как да се държиш сред хора!
       – А какво е онова там? – посочи пощальонът към покрива на съседната сграда.
      И когато Жарино се извърна, пощальонът хукна.
       – Ей, чакай! – извика Жарино и припна след него.
      Дотича запъхтян до входа, в който бяха влезли жената и пощальонът , и  се ослуша. Отвътре се чуваха тежки стъпки и ръмжене. Жарино много предпазливо надзърна и очите му станаха съвсем кръгли.
      Изправена на задните си лапи, срещу пощальона стоеше огромна мечка.
       – Не се страхувай от мен! - тихо ѝ каза пощальонът.
       Звярът страховито изръмжа, блъсна близката врата и се скри.
       – Ей! – гласчето на Жарино изтъня от страх. – Ти си луд! Това е Гризли!
      Пощальонът дори не се извърна. Приближи до вратата и нададе ухо. Но нямаше смисъл да се ослушва. Отвътре съвсем ясно се чуваше ръмжене.
      Той отвори и влезе, а Жарино едва имá сили да се приближи до вратата.
      Гризли бе легнала в ъгъла на стаята, а пощальонът стоеше на крачка от нея.
       – Гризли, не се страхувай от мен – повтори той.
      – Тя не се страхува – обади се Жарино, като продълижи да стои до вратата. – Тя се срамува, че я виждаме в този ѝ вид. А след малко ще се ядоса, че се срамува, и като едното нищо ще изчезнеш! Не искам да изчезнеш! – проплака той.
      Мечката разтърси глава и заръмжа силно.
       – Гризли, ти няма от какво да се срамуваш! – пощальонът приклекна до нея и я погали.
      Тя тихо заръмжа, а Жарино затвори очи.
        Виж каква хубава козина имаш и какви силни лапи – говореше пощальонът – Защо ти е притрябвало да се преструваш през деня на човек.
       – Такъв е редът! – обади се Жарино, като се престраши и погледна.
       – Това е глупаво! – възкликна пощальонът. – По-добре е да си остане Гризли!
       – Не може – пак се обади Жарино и се извърна.
      Някой  надничаше зад съседната врата.
       – Давай да се махаме! – припряно издума. – Погáли я, стига ти толкова!
       – Защо не може? – попита пощальонът.
       – Забранено е.
       – И кой го е забранил.
      Жарино се обърка.
       – Откъде да знам? Защо не питаш господи Милин, като искаш толкова да си наясно? Нещо обаче ми говори, че той изобщо няма да ти се зарадва.
       – А тогава как знаеш, че е забранено? – упорстваше пощальонът.
      Някой продължаваше да надзърта иззад съседната врата.
       – Нима не виждаш, че никой друг не го прави! – възкликна изнервено Жарино. – Само онази Липа! Как не можеш да разбереш?! Тук не е прието да си различен. Когато си различен, може  и да не се харесаш някому. А това е риск! Давай да се махаме!
       – Все пак опитай, приятел! – каза пощальонът на мечката. – Щом на мен ми харесваш в този си вид, съвсем сигурно е, че и на други ще се харесаш.
      Той се изправи и тръгна, а Жарино бързо го последва, като се озърна.
      Някъде зад тях се хлопна врата.
       – И защо наговори всичко това на този звяр? – намусено запита Жарино, когато и двамата излязоха навън.
       – Защото намирам, че тъй е по-хубав, отколкото в кринолина – наежено отвърна пощальонът.
       – Като нищо можеше да те изяде и да изчезнеш посред бял ден! – затюхка се Жарино.
      – Ама ти си бил много стархлив! – възмути се пощальонът.
       – Не съм страхлив, а предпазлив  и  не обичам авантюрите – уточни Жарино.
      Пощальонът спря и го изгледа.
       – Ами тогава защо ме пусна в Града?
       – Откъде да знам! – ококори се срещу него Жарино. – Аз съм малък и върша глупости. При това съм и болен. О, само да те бе чул преди малко някой от тези наоколо или пък самият господин Милин.
       – Но кой е този господин Милин, който непрекъснато ти е в устата?
       – Той е най-важният човек в Града – обясни Жарино. – Управител е на Дома за сънища!
      Пред люлките, сергиите и виенското колело имаше малко хора. Всички се бяха събрали пред голямата красива сграда от тъмно стъкло.
        Как мислиш, на мен дали ще ми дадат сън? – вече съвсем кротко запита пощальонът.
       – Едва ли! – все още намусено отвърна Жарино. – И защо ще ти дават, след като не си оттук.
       – На нас ни е забранено да взимаме подаръци, –  разсъждаваше на глас пощальонът – но за сънища не е ставало дума.
      Срещу тях изникнаха Хупър и Милин-младши.
       – О, здравей, Жарино! – провикна се Хупър и се втренчи в пощальона.
       – Махай се! – каза Жарино.
      Хупър се засмя.
       – Твоят приятел да не би от време на време да лети? – попита, като не откъсваше очи от пеперудата.
       – О, не – отвърна пощальонът. – Бягам бързо!
      Хупър се разсмя.
      Милин-младши се извърна, без да каже нищо и Хупър бързо го последва.
      Жарино се почеса по нослето.
       – Не знам защо е тъй, но всеки път, когато ме засърби носа, после се случва нещо неприятно – замислено каза.
       – Какво има? – попита пощальонът.
       – Все пак защо не махнеш тази пеперуда? – предложи Жарино.
       – Не може – отвърна пощальонът. – Това е отличителният белег на моята професия. Нали ако стане нещо с мен в някой град, по пеперудата ще ме разпознаят.
       – И какво може да стане?
       – Може да изчезна. Понякога се случва с пощальони.
      Жарино заклати глава.
       – Не те разбирам! Как е възможно спокойно да говориш за собственото си изчезване! Не го разбирам твоя свят! И това, че всеки е такъв, какъвто е. Че то е чиста глупост! По-скоро една голяма авантюра! А онова, със собствените сънища, е нелепо. Определено не те разбирам. А твоят свят направо ми е чужд! И само се чудя защо те харесвам. Но аз съм малък, при това болен.
      И докато той си говореше, пощальонът спря пред една сергия, а Жарино продължи, убеден, че пощальонът го следва.
       – Ще бъде добре, ако ми дадат един сън – каза пощальонът, на свой ред сигурен, че Жарино е до него. – Малък сън, но по възможност цветен. Може и за еднократно ползване. И би било добре, ако е само за мен – говореше си той.
       Когато усети докосване по рамото, пощальонът се извърна очаквайки да види бузестото лице и кръглите добри очи на Жарино. Но срещу него стоеше бледа, кокалеста жена.
       – Ти ли го взе, хлапако? – запита тя.
       – Не съм аз – уплашено отвърна той и се огледа, но Жарино никакъв не се виждаше.
       – Тогава защо трепериш? Значи ти си го взел! – заклати глава жената и дългите  ѝ коси се залюляха. – Ще дойдеш с мен и там ще проверят!
       – Пуснете ме – замоли се пощальонът. – Не може да постъпвате така с мен, Тръстико!
      Жената се озърна.
       – Тихо, момченце! Полудяло ли си? – зашепна тя и бързо се шмугна в навалицата.
       – Ей, приятел! – извика някой и пощальонът се извърна.
      Беше висок, представителен мъж с много ленив и много благ поглед.
       – Искаш ли да вечеряме заедно? – мъркащо запита, като се облиза и лакомо загледа пощальона.
      Пощальонът се обърна и побягна, като в един момент се сблъска с Жарино.
       – Къде се изгуби? – задъхано изрече Жарино, който на свой ред бе хукнал да го търси.
       – Някаква жена ме спря. Мислеше, че съм ѝ откраднал нещо.
         В последно време зачестиха кражбите на сънища – каза Жарино. – Добре  е, че си избягал. Щеше здравата да загазиш, ако те беше отвела при господин Милин.
       – Не аз! Тя избяга! – уточни пощальонът. – А нищо лошо не ѝ  казах. Само туй, че е тръстика. Мислиш ли, че съм я обидил? – запита.
      Жарино се почеса по нослето.
       – Може наистина да е тръстика, а сред тези тук има и такива, за които една тръстика би била чудесна закуска. Но... – той подозрително изгледа пощальона. – Ти как разбра?!
       – Не знам – отвърна пощальонът. – Като ме докосна по ръката и веднага разбрах. А след това появи един...
      Пощальонът се разсмя.
       – О! Той ме взе за мишка!
      Жарино се озърна. Пред Дома за сънища нещо ставаше! Хората се разбягваха оттам. Двамата с пощальона се спогледаха и едновремнно хукнаха. Пръв пристигна Жарино и не повярва на очите си. По паважа важно се разхождаше едно малко черно котенце!
       – Ето кой ни е подслушвал зад вратата, докато ти си говореше с Гризли – възкликна той. – Видя ли какви ги направи?
       – Коя врата? – не разбра пощальонът.
       – Да се махаме! – нареди Жарино.
       – А твоят сън?
       – Тази нощ ще мина и без сън – отвърна Жарино. – И не само аз, струва ми се!
      Суматохата растеше. Някои от присъстващите не криеха изненадата, а другите възмущението си. Котенцето обаче продължаваше самонадеяно да се разхожда, вирнало опашка, готово за бой, ако се наложеше. Явно бе решило в този вид да почака за своя сън!
      От близкия говорител се разнесе бучене и бръмчене, а след туй се чу глас.
       – Внимание! Внимание!
      Гълчавата стихна.
       – Сред вас се намира момче с жълта пеперуда на гърдите – продължи гласът. – Който го види, незабавно да го задържи!
      Хората започнаха да се озъртат.
       – Допълнително съобщение! Момчето е чужденец и е влязло без разрешение в Града. Всеки, който го забележи, е длъжен да го задържи!
      Отново се чу бучене и звукът секна.
       – Да бягаме! – прошепна Жарино, улови пощальона за ръката и започна да проправя път.
      До пощальона изтракаха челюсти, а след туй се чу звучно примляскване. Още един не бе издържал! Но продължи да тича след Жарино. Някои от околните се отдръпваха, но други се опитваха да им препречат пътя.
       – Бързо! Тичайте по онази уличка – извика някой и пощальонът успя да види, че бе пекарят.
      Пред тях изскочи мъж и се опита да ги спре. Пощальонът никога не го бе виждал, но позна, че е господин Милин. Двамата с Жарино се шмугнаха от двете му страни и затичаха по уличката, която сочеше пекарят.
      След миг някъде горе се отвори прозорец.
       – Свийте по кривата уличка! – тихо се провикна гласче.
      Беше Милин-младши.
       – Аз ще ги  отклоня. Бягайте бързо, братленца! Е-ей! Натам, натам! – развика се той към групичката преследвачи и сочеше в обратна посока.
      Жарино и пощальонът свърнаха по кривата уличка, която им посочи Милин-младши, и затичаха с все сили. Къщите започнаха да оредяват, но от време на време се поотваряше някой прозорец.
       – Бягайте бързо, момченца! – провикваше се глас.
      И прозорецът пак се затваряше.
      Виковете на преследвачите вече не се чуваха, но двамата продължаваха да тичат.
      Изведнъж  пощальонът спря и пребледня. Очите му се разшириха от ужас.
       – Чантата с писмата! В суматохата някой е прерязал дръжките и тя е паднала! – издума.
       – Не трябва да се връщаш! Ще те хванат! – задържа го Жарино.
       – Там са писмата, не разбираш ли? – изкрещя пощальонът. –  Пусни ме!
      Вратата на близката къща се открехна и на прага се показа Куклата.


       – Кукличко, помагай! – извика ѝ Жарино. – Тичай с него до Липата! Аз се връщам за чантата – и той затича обратно.
       – Куклата и  пощальонът затичаха. Стигнаха до края на Града и, вече по-бавно, дотичаха до Липата.
       – Тук ще чакаме – задъхано изрече Куклата и приседна на земята.
       – Мислиш ли, че Жарино ще успее? – запита пощальонът.
       – Да! – отвърна убедено Куклата, вдигна към него красивите си виолетови очи и някак особено го изгледа. – Болестта му много го заболя, когато ти се изплаши за чантата – каза тихо.
       – Само това липсваше! – мрачно възкликна пощальонът. – Точно сега да го заболи.
      И двамата замълчаха.
       – Какво има в чантата? – попита след малко Куклата. – Сигурно е нещо много важно.
       – Да – отвърна пощальонът. – Писма!
       – На мен никой не ми е писал – каза тя.
       – Ако се измъкна оттук с писмата, обещавам ти, че аз самият ще ти напиша писмо и ще ти го донеса!
      Очите на Куклата заискриха.
       – Бави се – притесни се пощальонът. – Знаеш ли, аз ще се върна!
      Тя скочи и го улови за ръката.
       – Никъде няма да ходиш!
      Черните му очи се разшириха в почуда. Той я гледа няколко мига без да отдръпне ръка.
       – Разбери  ме, Лотос – каза много тихо. – Не мога да си отида без писмата!
      Ресниците на Куклата запърхаха.
      Точно в този миг в далечината се появи Жарино. Той тичаше прегърнал чантата.
      Пощальонът се втурна към него. Разтвори я и като се убеди, че писмата са вътре, спря възхитен поглед върху Жарино. Той бе раздърпан, с две огромни синини на лицето, а по краката си имаше драскотини, от които избиваха малки червени капки.
       – Добре ли си? – загрижено запита пощальонът.
        – О, разбира  се – отвърна бързо Жарино. – Само че изгубих някъде единия си сандал и той смешно размърда пръстите на обутия си в оранжев чорап крак.
       – Сбогом – каза Куклата на пощальона и забърза към Града.
       – Довиждане! – извика след нея той и се извърна към Жарино. – Не знам какво да ти кажа!
       – Не казвай нищо – предложи Жарино.
       – Трябва!
      Пощальонът помълча, за да намери думите.
       – Благодаря ти! – простичко каза.
      Вече бе започнало леко да се смрачава.
       – Време ли е да тръгваш? – попита Жарино.
       – Още не – отвърна пощальонът.
      Жарино направи няколко крачки към Стената, която изглеждаше като мъгла, и протегана ръце. След миг пръстите му усетиха лека съпротива.
       – Тук е изходът. Встрани е по-плътно!
       – Колко нагоре продължава Стената?
       – Не зная – отвърна Жарино.
       – Да проверим – предложи пощальонът.
      Само няколко крачки по-нататък Стената вече бе съвсем плътна. Той се прихвана за невидима издатина и внимателно започна да се катери. На около два метра спря.
      Нагоре нямаше стена.
      Пощальонът заопипва повърхността. Беше равна. Прехвърли се и седна, като отново опипа около себе си. Стената беше широка около метър.
       – Ела! – подвикна той към Жарино. – Ще можеш ли?
       – Никога не би ми хрумнало да се покатеря – каза Жарино.
      Изкатери се горе и се настани до пощальона. Напред се бяха ширнали поляни и оттам се носеше ухание.
      Пощальонът се извърна към Жарино.
       – Да ти призная, много се бях изплашил преди малко.
       – Е, страшничко си беше – съгласи се Жарино.
       – Момичето ми каза, че пак те е заболяла болестта ти, и то точно, когато се връщаше за чантата.
       – В такива моменти ставам много силен и нищо не би могло да ме спре – поясни Жарино.
       – Дори болката ли? – не повярва пощальонът.
       – Та именно тя ме прави силен! – каза Жарино.
      Пощальонът се загледа в поляните. Над тревата премина слънчев вятър и тя се разлюля.
       – Да си призная, не ми е ясно каква точно е болестта ти – обади се той след кратко мълчание.
      Жарино зачопли с нокът по Стената.
       – В мен има нещо, което трябва да се махне – призна тихо.
       – Нещо като апандисит ли? – попита пощальонът.
       – Не съвсем! Казва се мутация!
       – Е, след като може, ще я махнеш!
      Жарино го погледна.
       – А ти защо не си я махнал? – присви той очи.
       – Кое? – не разбра пощальонът.
        – Твоята мутация.
       – Какви ги дрънкаш?! – изуми се пощальонът
       – Какво, да не мислиш, че съм сляп? Ти също си болен! От същото! – натърти Жарино.
       – Аз?!
       – Разбира се, че ти!
       – Ха-ха! Хо-хо! Кис-кис! – започна да се смее пощальонът.
      Жарино се намуси.
       – Стига си се смял! Че кой хукна да спасява онзи гущер? Не беше ли ти?!
      Пощальонът спря да се смее и се изправи възмутен.
       – Не съм хукнал да спасявам гущер, а човек! – викна. – А и гущер да беше, щом има нужда от помощ, трябва да бъде спасен! – и той рязко се обърна, решен да се махне от Жарино.
       – Стой! – извика уплашено Жарино и пощальонът замря, разбрал, че не се намира на земята, а на някаква невидима стена.Приклекни! – нареди Жарино. – И опипай с ръка.
      Пощальонът внимателно приклекна и заопипва пред себе си.
      Там зееше празното.
      Заопипва назад и пръстите му спряха в невидими тухлички. Опипвайки с две ръце, той намери сигурно място и все още приклекнал, впери очи като две тъмни цепнатини в Жарино.
       – Исках да помогна на  чо-ве-ка! – тихичко просъска.
       – Да! Нали?! – отвърна Жарино и приклекна срещу него. – И при мен става същото   прошепна. – Заболява ме, когато друг го заболи! Дори само от мисълта, че може да го заболи, ме заболява. И ти си като мен! – той бодна с пръст пощальона в гърдите. – Признай, че си болен!
      И двамата се гледаха няколко мига, след което пощальонът внимателно седна. Същото направи и Жарино.
      Вечерта бавно се спускаше и от поляните идеха хиляди аромати.
       – Красиво е! – каза пощальонът, като посочи оживялата от вятъра трева.
       – Красиво е – съгласи се Жарино, загледан също натам.
       – Та, къде казваш, че те заболява, когато друг го заболи? – сякаш между другото попита пощальонът.
       – О, не знам! – отвърна Жарио. – Някъде нещо в мен.
      Над поляните ведно с ароматите се сплитаха множество потайни звуци.
       – И мислиш, че това е мутация и трябва да я махнеш? – запита пощальонът.
       – Да – отвърна Жарино. – Преди  малцина са я имали, но както сочи  с-с-с...
       – Статистиката ли?
       – Да! Броят на родените с нея нараства. Учените са убедени, че причината е в слънчевите изригвания, но не знаят какви ще бъдат последствията. Ами ако един ден всички ги заболи, щом дори само един човек го заболи?
      Двамата замлъкнаха.
       – Ти не си болен – обади се най-после пощальонът, без да се извръща към Жарино. – В моя град това го наричат сърце!
       – И мнозина ли го имат? – попита Жарино.
       – Всички.
       – Всички? – Жарино недоверчиво изгледа пощальона. – И всички ги боли, когато някой го заболи? – попита той.
       – А, не! – отговори пощальонът.
       – Значи и при вас не всички имат – каза Жарино.
      Пощальонът се замисли.
       – Не зная – отвърна. – Но за моята професия е задължително. Не може да ти е все едно дали писмата ще стигнат до получателя, или не! Виж! – посочи той.
      В здрача започваха да примигват бледи светлинки.
       – Това са градове! – продума пощальонът.
      Жарино се загледа.
       – Отдалече твоят град свети като синя звезда. Много хубаво изглежда отдалече – каза пощальонът.
       – Какво, че хубав си ми е Града! – тросна се Жарино
       – Нали и аз това казвам! – съгласи се пощальонът.
      Светлинките започнаха да припламван по-ярко.
       – Виж! Онази, жълтата! – посочи пощальонът. – Това е моят град!
       – Хубав е!
       – Хубав е – каза пощальонът. – Е, време е да тръгвам.
      Двамата се изправиха. На фона на небето изглеждаше, като че ли стоят във въздуха. Напред тъмнееха полета с трева, а някъде в далечината припламваха градове.
       – Тръгвай – каза Жарино. – А един ден, ако дойдеш пак, аз ще съм построил сгради, целите от прозрачно стъкло. Слънцето ще влиза в тях, а вътре ще греят усмивки на хора – издекламира той.
       – Колко хубаво! – възкликна пощальонът. – На кого са тези думи?
       – На моя баща – отвърна Жарино. – Той беше строител!
       – Ти ще ги построиш – убедено каза. – Но още преди това аз ще дойда и ще ти днеса писма от други, които също приличат на теб. И на мен.
       – Наистина ли ще ми донесеш? – оживи се Жарино.
       – Разбира се! Та това е най-малкото добро, което мога да направя за приятел.
       – Довиждане! – обади се някой.
       Двамата се извърнаха. Беше Липата Странник.
       – До скоро! – отвърна пощальонът и се спусна от  стената.
     Помаха с ръка и затича, а чантата заподскача на гърба му.
     Жарино погледа след него, докато той се скри сред поляните, после се спусна от другта страна на Стената и забърза към Града. Когато наближи къщата на Куклата, видя, че тя седи на пейката и го чака.
       – Отиде ли си? – попита тя.
       – Да – отговори той.
     Тя залюля крачета и от косите ѝ се разнесе ухание.
     Жарино приседна до нея. Наокоро прозорците на къщите започваха един по един да светват.
       – Утре  Града  сигурно  ще  изглежда малко по-иначе – предположи Куклата.
       – Съвсем сигурно е – каза Жарино и притвори очи, за да усети по-добре уханието. – Сега се сещам! – възкликна той. – Така ухаеше на поланите от... от едни цветя!
       – Да! - бързо  отвърна Куклата.
     Настъпи мълчание. Тя не можеше да види сълзите му, но ги усети.
       – Не искам да си тъжен!
       – А аз толкова вярвах, че приличаш на мен – едва чуто издума Жарино.
       – Не приличам – каза Куклата.
      В гласа ѝ нямаше тъга, а лекота. С такава лекота, там, на поланите, тревата се бе полюшвала от слънчевия вятър.
       Жарино вдигна очи.
       – Аз те харесвам – призна той. – И винаги ще те харесвам!
       – Знам – отвърна тя и уханието, което се носеше от нея, стана по-силно.
       – Ще те видя ли утре? – попита той.
      – Навярно – предположи тя. – А сега тръгвай! Радвам се, че си поговорихме.
       – Лека нощ! – каза Жарино и стана.
      На няколко пъти се обръща, за да ѝ помаха с ръка, и изтри сълзите си.
     На ъгъла пред дома си се блъсна в някой и извика от уплаха.
     Беше пекарят.



       – Не се плаши – каза пекарят. – Аз съм! Притеснявах се за твоя приятел и затова те чаках, за да разбера дали замина.
       – Замина – отвърна Жарино. – Отиде в своя град.
       – Това е хубаво –  успокоено въздъхна пекарят.
       – Да – съгласи се тъжно Жарино.
       – Какво има? – попита пекарят.
     Жарино замълча. Луната се бе издигнала високо и осветяваше причудливо Града.
       – Тя е цвете! – отвърна най-сетне.
       – Отдавна го преполагах! – рече пекарят.
       – А като помислиш, помогна на човек! – каза Жарино.
       – Цветята са добри – отвърна пекарят. – Те обичат хората и им помагат. И хората обичат цветята.
              – Различни са хората! – забеляза Жарино.
       – Прав си – съгласи се пекарят. – Ето, господин Милин се опита да ви задържи, а синът му ви помогна да избягате. А като помислиш, и двамата са хора.
       – Ти откъде знаеш? – попита Жарино.
       – О, подушвам ги! – каза пекарят.
     Жарино замълча.
       – Всичко е много сложно – продължи пекарят. – И не всичко мога да го проумея, но ми се стрва, че по-важното е да усещаш, кога някой е в беда и да му помагаш. А това, ако питаш мен, го умеят не само хората. Не забравяй, някои от тези, които ви помагаха, не бяха хора!
       – Утре сигурно Града ще изглежда иначе – предположи Жарино.
       – Съвсем сигурно е – съгласи се пекарят. – Преди малко, не знам кой беше, но прелетя като птица.
     Луната се скри зад облак и Града притъмня.
       – Риск е да изглеждаш такъв, какъвто си – подхвърли Жарино.

       – О, не! – възпротиви се пекарят. – Не по-голяма от този да бъдеш постоянно човек. Е, радвам се, че си поговорихме. Лека нощ и хубави сънища!

     И той затича към дома си.

     Жарино тръгна. В следващия миг обаче спря и се извърна. Към дома на пекаря сега тичаше голямо рунтаво куче.

     Жарино постоя замислен. От утре щеше да му се наложи да търси приятели и сред хората, и сред другите, които не бяха хора. Луната отново се показа и той продължи.

     Когато наближи Къщата, тя бе притъмняла в очакване.

       – Много трудно е да чакаш – продума тя. – Тревожех за теб!

       – Прощавай! – извини се той и влезе
       – Недей вече да излизаш извън Града – помоли тя.
     Жарино приседна на шкафчето за обувки и разкопча единствения си сандал.
       – Не мога да ти обещая – каза той.
       – Значи ще излизаш и ще чакаш пощальона?
       – Да.
     Очите му се напълниха със сълзи.
       – Какво има? – попита Къщата.
       – Все пак мъничко ме боли – призна тихо. – Не знам защо!

 

       – Време е да те сменя – каза Нощта.
       – Време е - отвърна Вечерта.
       – Желая ти лека нощ и красиви сънища!
       – Благодаря! А на теб ти пожелавам приятна разходка из Града – каза Вечерта.
       – Каква е прогнозата за времето? – попита Нощта.

       – Ще бъде ясно и с нови звезди – каза Вечерта.