Право на страх (роман онлайн ЧАСТ ВТОРА)

 Този роман е първият от трилогията

             

• "МАРАНЯ" - /трилогия онлайн/

     "Право на страх"

• 
  
• Право на страх ( роман онлайн ЧАСТ ПЪРВА )
• Право на страх (роман онлайн ЧАСТ ВТОРА)

   

       ПРОЕКТЪТ "Зоните на времето" 

     "НАРУШИТЕЛИТЕ" 

•  Право на страх ( роман онлайн ЧАСТ ПЪРВА- МОЛЦИ)

                                         ЧАСТ  ВТОРА 

                                                                   Светещите хора

1.

       Познавам този страх – той се появява винаги след препиване. Тогава се чувствам гузен и виновен, колкото и сега. В мен се кълби някаква планетарна вина. Имам желание да се свия в някой тъмен ъгъл, да затворя очи и да ме няма.

       Паля цигара. Най-после успявам да запаля и бегло се оглеждам. В този ранен час хората изглеждат лъчисти и на мен ми става зле. В момента имам нужда от някого, който да седи до мен, аз да пия бира и да говоря, а той да поема по малко от трескавостта ми. И този някой непременно трябва да е много близък. С чуждите не се получава.

       Зървам телефонен автомат в дъното на близкия безистен.

        – Може ли да се обади Мариела?

        – Няма я.

       Гласът отсреща определено ме лъже.

        – Потърсете я, ако обичате, по съседните стаи или в коридора – предлагам кротко.

        – Казах ви, че е няма! – този път гласът звучи по-убедително. – Какво да  ѝ  предам? Кой се обажда?

       Съсредоточавам се в нещо, което не е в мен.

       Знам, че сега Мариела седи срещу своята колежка и напрегнато се опитва да долови някои от думите.

        – Защо мълчите?

        – Чудя се, какво да  ѝ  предадете.

       Отсреща изсумтяват.

       Желанията припламват в тъмното и от нещо, което не знам, а може би знам, неочаквано угасват. Поне при мен е така. Може би нямам онова, което ги разгаря и поддържа горенето им, а може би не само в мен го няма.              Възможно е да го няма и във въздуха около мен.

        – Измислихте ли?

       Желанията са като хората. Живите могат да те радват, да те измъчват, да те държат в напрежение, но винаги – малко или повече – изискват да се съобразяваш с тях. Мъртвите желания не изискват нищо, най-много една добра дума.

        – Ами, да е жива и здрава! – казвам, и без да изчакам ответна реакция окачвам слушалката.

       Стоя няколко мига, после излизам от безистена и поемам надолу по улицата. Така е по-добре! Поне няма да бъда принуден да говоря, а всъщност да лъжа и другия, и себе си, че от днес ще се владея, че ще знам къде какво да кажа, колко да пия и кога да стана, и да си отида. Че знам смисъла на живота или поне, че за мен той има някакъв смисъл. Сега просто ще поседя сам и в мига, в който в мен се избистри мисълта, че нищо на този свят няма смисъл, в това число и животът, и най-вече той, ще разбера, че се намирам в привичното си равновесие.

       В пицарията на ъгъла поръчвам наливна бира и след първите глътки пред погледа ми започва да просветва.

       Наоколо щъкат хора, но те вече не изглеждат така лъчисти и аз се чувствам по-добре.

2.

       В момента, в който влизам, Захари и Ангел се вторачват в мен.

        – Здрасти! – поздравявам кратко.

       Ангел измънква вместо отговор.

       Обхваща ме подозрение.

        – Да не би случайно да са се обадили? – подхвърлям наслука и явно улучвам „десетката”, защото Захари хвърля бърз поглед на Ангел.

        – Обадиха се – продумва онзи.

       Сядам на стола и обтягам крака.

        – Колко ли място ще трябва за мен, когато ме погребват? – питам.

       Захари гледа уплашено. Тоя пък сигурно мисли, че ще живее с орлите!

       Вадя цигара и внимавам пръстите ми да не треперят. И понеже и двамата нямат работа, ме следят. Изпускам едно облаче, като опитвам да го докарам на кравайче и избухвам в смях.

       Това окончателно ги довършва.

        – Добре бе, братлета! – казвам. – На всеки може да се случи, не е ли тъй?

       Захари започва  да разглежда ноктите си. Ангел е по-почтен. Той ме гледа съчувствено.

        – Това е – признавам. – Напих се! И стигнах до там! И нямаше да стигна до там, ако пред мен не бе изскочил някакъв гърбушко, гърбелака му с гърбелак! И какво мислиш бе скрил под ризата си? – питам директно Ангел.

       Той е объркан.

        – Криле! – казвам.

       Ангел направо е шашардисан. Изважда от бюрцето си бутилка коняк и скача да ми налее.

        – Точно така! – казвам. – Криле! И знаете ли за какво  са му?

       Захари ме гледа накриво.

        – След като изпие няколко бутилки бира, хвърчи до тоалетната да пикае!

       Челюстта на Ангел увисва.

        – Абе, на всекиго каквото му е писано! – дълбокомислено изтърсва, след което налива с неподобаваща за него щедрост на себе си и на Захари. – Ние да сме живи и здрави!

       Това е любимат му сентенция, отдавна не съм я чувал.

        – На нас мадам Стефани ни се обади – Захари глътва на един път съдържанието на чашата си и избягва погледа ми.

       Заставам нащрек.

       Мадам Стефани е сестра на моята тъща, петдесетгодишна дебелана с лице, по което няма и една бръчица, и оредял оксиженирана коса. Преди време сините  ѝ   очи трезво следяха зигзазите на нашата омраза с жена ми и с ръка на сърце трябва да призная, че великолепно балансираше положението. Беше приятел и на двата враждуващи лагера и ни вдъхваше сили. Без нея отдавна да имаше „победен” и „победител”.

        – И за кой дявол се е обаждала? – недоумявам.

        – Все някой е трябвало да ти съобщи.

        – Какво е трябвало да ми съобщи?

        – За жена ти. За бившата ти жена! – поправя се той.

       Цигарата  ми  изгасва.

        – Какво за бившата ми жена? – питам подозрително.

        – Ти сега откъде идваш? – пита на свой ред Ангел.

        – От изтрезвителното, откъде! – тросвам се.

        – Тогава... Искаш да кажеш... – Ангел се забърква. – Искаш да кажеш, че нищо не знаеш, така ли?

       Облягам се на стола, като държа и двамата на прицел.

        – Какво ви става? Какво трябва да знам! – питам наежено.

       Захари подплашено поглежда към Ангел.

        – Мадам Стефани се обади – измънква онзи. – Жена ти е... Много съжаляваме, значи! – Ангел гледа уплашено.

        – Жена ми е какво? – не разбирам.

        – Катастрофирала е и... Абе, това е животът!

       Очаквам да каже : „Ние да сме живи и здрави!”, но той не го казва.

       Мълча няколко мига, след това тръсвам глава.

        – За Станини ли говориш?

       По лицето на Ангел избиват петна.

       Поглеждам Захари. Той се вторачва в ноктите си. Започвам да се взирам заедно с него и изведнъж съвсем отчетливо различавам страха. Той плъзва към мен и аз бързо свивам крака.

       Когато човек усети страх, има желание да се свие на топка.

        – Кои са били в колата?! – питам прегракнало.

        – Тя и нейна приятелка.

       Захари продължава да разглежда ноктите си.

        – А Кирил? – чувам гласа си.

       Ангел е ужасен.

        – Не, не! Детето не е било с тях!

3.

       На бегом преминавам по коридора на детската градина и отварям вратата. Някаква жена ми препречва пътя.

        – Кирил! – казвам.

        – Чакайте...

        – Търся Кирил! – погледът ми трескаво оглежда дечурлигата.

        – Не е идвал днес.

        – Кирил!

        – Да! Не са го водили сутринта.

       Навън успявам да спра едно такси и му казвам адреса. По тялото ми на талази минават тръпки. Смъртта възбужда. Особено, когато усещаш стъпките  ѝ  някъде близо до теб.

       Плащам на шофьора и на бегом изкачвам стълбите. В момента, в който отварям външната врата, от хола се подава мадам Стефани.

       Вглежда се стреснато в мен и ме разпознава.

        – Къде е Кирил? – питам.

       Тя изхлипва.

        – Тук е.

       От хола долита немощното скимтене на тъща ми, което секва за миг, след това отново набира сили.

        – Няма да влизаш при нея! – Стефани разперва ръце.

        – Не, няма! – казвам и влизам в кухнята.

       Стефани ми стисва ръката. По-напред, след някоя от поредните семейни битки, когато чувствах, че вече губя сили, тя пак така ми стисваше ръката: дръж се! И аз се държах.

        – Как е станало? – питам.

       Тя клати безсмислено глава.

        – Как е станало? – повтарям.

        – Приятелката  ѝ  дошла снощи и двете излезли заедно.

        – Познавам ли приятелката  ѝ ?

        – Учителка е на Кирил.

        – Лина?

       Стефани изхълцва.

        – И какво?

        – Лина била зад волана. Колата избила  парапета на Дървенишкия мост, паднала долу и изгоряла.  Ако беше карала Станини, може би е нямало  да се случи.

       Мълчим. Опитвам се да събера мислите си.

        – Дойдох да взема Кирил – казвам най-сетне.

       Името на сина ми я стресва.

        – Не знам! – казва уплашено.

        – Той е мой син.

        – Да – съгласява се колебливо. – Всъщност, прав си!

        – Къде е?

        – Спи! – процежда и не прикрива злобата си. – Не само, че е бавноразвиващ, но няма и никакви усещания. Като че ли нищо не става около него!

       Преминавам по коридора  и  отварям  вратата.

       Леглото е празно. Излизам на балкона.

       Кирил стои, подпрял брадичка на парапета и гледа неизвестно къде. В ъгъла чернее някакъв куп, а стената е опушена, сякаш е горял огън.

        – Какво, опитвали сте да подпалите блока ли? – питам Стефани.

        – Това е работа на сина ти!

       Подритвам купчината и се приближавам до Кирил.

        – Здравей!

       Той се извръща и ме поглежда.

       Взирам се в лицето му, за да открия нещо от ужаса, който витае в този дом. Но лицето му е спокойно. Може би е по-добре, че е лишен от емоции.

        – Искам да дойдеш с мен и да останеш при мен. Завинаги! – казвам много тихо.

       Той улавя ръката ми.

       Сякаш е чакал.

5.

       Кирил дояжда супата си. По начина, по който го прави, не мога да разгадая дали му харесва или просто запълва времето с движение, което знае, че се изисква от него.

       След като изкусва и последната лъжица, спира и вдига поглед за одобрение.

        – Браво! Ти си юнак – казвам.

       След репликата ми той се отнася нанякъде като държи лъжицата вирната нагоре и по ръката му се стича вадичка.

       Вземам лъжицата и я поставям обратно в чинията. И когато вече ставам, за да разтребя масата, той неочаквано взема чинията, изхлузва се от стола и се затътря към мивката. Поставя я внимателно и отваря крана на топлата вода. Хваща гъбата и започва да я мие.

       Присядам. В момента прилича на зверче, което не е усвоило в съвършенство движенията, които е изисквал от него дресьорът. Става ми тъжно. Когато бях малък, дядо ми на няколко пъти ме води на цирк, но колкото и да се насилвах, не ми ставаше толкова весело, че да го зарадвам. Повече ми харесваше виенското колело и макар дядо ми нищо да не казваше, знам, че беше разочарован от мен.

       Лицето на Кирил е сбръчкано от напрежениe. Когато вероятно е сметнал, че чинията е измита, той я поставя върху плота и посяга към моята.

        – Чакай! – казвам.

       Придърпвам го към мивката, измивам ръцете му и ги подсушавам.

        – Седни!

       Той сяда.

        – Благодаря ти, че имаш желание да ми помогнеш – казвам. – Ние ще живеем заедно и аз вероятно ще имам нужда от твоята помощ. Но мисля, че е по-добре  да почистваш масата или пък да обираш праха от мебелите. Засега другото ще върша аз. Искаш ли?

       Мълчанието му го приемам за съгласие.

        – Добре тогава! Докато измия, ти ще се приготвиш, след което ще излезем  да  потърсим  детска  градина.

        – Не искам.

        – Разбирам  те, моето момче! Но трябва!

        – Искам да съм с теб.

       Гледам го и ми става жал.

        – И аз искам да съм с теб по цял ден – казвам. – Но трябва да ходя и на работа. Знаеш ли какво ще направим: аз ще работя през деня, а след работа ще идвам да те вземам и тогава ще бъдем заедно през късния следобед, вечерта и през нощта. Повярвай ми, това никак не е малко. Това даже е страшно много!

       Той се взира в краката си.

       Приклякам до него и вдигам брадичката му.

        – Кириле! В живота няма само хубаво или пък само лошо и аз искам да го знаеш отсега. Затова и аз, и ти ще трябва да изтърпяваме тези седем-осем часа, когато няма да се виждаме, а след това всеки ще разказва на другия, какво му се е случило през деня.

       Той ме гледа. Имам чувството, че следи точно движенията на устните ми.

        – Искам да ме разбереш! – говоря вече по-бавно. – Ние ще живеем заедно и трябва да си помагаме един на друг. Аз на теб и ти на мен! Ти ще ми помогнеш много, ако ходиш през деня на градина. И за мен не е радост да ходя на работа всеки ден, но го правя, защото има неща, които могат и да не ти доставят удоволствие и радост, но трябва да се правят. Разбираш ли ме?

        – Да – казва за моя изненада.

       Навън той ситни до мен.

        – Вкъщи кой те караше да миеш чиниите? – интересувам се.

        – Стара майка.

       Слънцето грее срещу нас.

        – Но само моята.

        – Само моята какво? – питам разсеяно.

        – Само моята чиния.

       В стомаха ми се събира тежест.

        – Еша си няма!

       Той продължава да ситни.

        – Виждаш ли онази сграда? – казвам. – Градината е само на две преки от нашия блок. Дай да видим дали ще ни хареса там.

       Пръстчетата му стисват ръката ми.

       Отговарям със същото.

6.

       Седим в коридора и чакаме. Аз оглеждам рисунките по стените, а Кирил е поставил ръце на коленете си и не обръща внимание на страшните мечки, зайци и лисици.

       След малко директорката се задава заедно с учителката. След разговора ни по телефона тя се е поокопитила, но учителката е уплашена. За нея сме едно нещастие в образа на баща и син. В краткия поглед отчитам, че е много млада, и че не е зла. Злите хора излъчват особена миризма, която ме прави неспокоен и раздразнителен.

        – Здравейте! – поздравявам.

       Дръпвам Кирил за ръката, за да стане. Той се изправя мудно и гледа към вратата. Неговото държание в момента спокойно може да мине за стрес. Поне за дълго ще твърдя, че е така.

        – Кажи , здравей! – казвам му.

       Той мълчи.

        – Аз съм Елица, а ти? – казва учителката.

        – Кирил – отвръщам вместо него.

       Тя протяга ръка и той се отдръпва.

        – Напрегнат е – казвам неспокойно.

        – Кириле!  – учителката прикляка и лицето ѝ  се изравнява с неговото. – Сега ще ти покажа стаята, играчките, ще те запозная с другите деца от групата. А ако не искаш да си играеш, ще стоиш при мен и ще си говорим. Искаш ли? Хайде, мото момче! – тя улавя ръката му и се изправя.

       Кирил послушно тръгва. Прави няколко крачки и се извръща. И аз виждам, че моли. Без глас, без нещо да се е променило в изражението му.                        Никога не съм виждал такава  молба. 

        – Прощавайте! Мисля, че днес все пак е по-добре да останем двамата – казвам рязко.

        – Можем ли с нещо да ви помогне? – пита директорката.

        – Не, благодаря! Ще дойдем утре сутринта. Хайде, кажи довиждане! – подканям го.

       Той измънква.

       Навън усещам, че напрежението му е намаляло.

        – Виждаш ли? – усмихвам му се. – Не беше чак толкова страшно! При това, да ти призная, учителката ти е хубава, и мисля, че те хареса.

       Спирам и го поглеждам.

        – Я да видя какво толкоз ти е харесала? Ами да! – казвам. – Хубав си! Нищо ти няма!

7.

       От малък обичам да размишлявам. Когато имаш много време и си сам, това доставя удоволствие, пък и запълва времето. Сега си мисля за това, че ако Бог е направил хората по свое подобие, то и родителите в крайна сметка правят същото с децата си, а резултатът е както при Бог – различен! Аз трябва да науча моя син на нещата, които знам, или поне трябва да му ги подскажа. Само че аз не знам твърде много, а малкото изводи, до които съм стигнал, в друго време едва ли ще имат същия смисъл. В един момент може да се окажат ненужни, а нищо чудно – и вредни. Разбира се, при всички случаи трябва да му внуша някои прости извечни неща. Макар, че човек после сам стига или не стига до тях – в зависимост от това дали ги приема,  или не. Така аз никога не можах да приема с усещанията си, че земята е кръгла. Все ми се струва нелепо. Дори сега, когато гледам от трамвая гъмжилото от хора по улиците, не мога да си предствя, че земята е кръгла. Разбира се, като се насиля, си представям, но тогава пък не мога да си представя аз къде съм.

       Въпрос на мащаб! Така казваше баща ми и е бил прав. Въпрос на мащаб обаче са не само съотношенията в предметите, но най-вече тези в изживяванията и усещанията. Лошото е само там, че аз съм човек със сбъркан мащаб. Някой път дадена дреболия може да ме завладее дотолкова, че да обърна гръб на нещо, което би могло да подпали света, в друг случай реагирам точно обратното. Изобщо – лутам се без система и колкото повече живея, толкова повече се отегчавам и дразня. По-напред мислех, че животът е  у т р е, поне така казваха всички, сега започвам да мисля, че е бил    в ч е р а, и разбирам, че са ме лъгали.

       Ако бях вярващ, нямаше да бъде така. Тогава щях да меря всяка своя постъпка и усещане с онези извечни мерки, формулирани в Десетте Божи заповеди и просто щях да живея   д н е с. И онзи ден, когато Мариела я „нямаше”, аз не бих седял глупаво загледан в празното. Ако бях вярващ, тогава щеше да има с кого да си поговоря. Вярващите вярват, че Бог ги чува или поне се надяват на това.

       Но когато човек няма нагласата д бъде вярващ, той спокойно може да замени вярата с Цел. За него тя ще свърши същата работа, както и вярата за вярващия. При това в много случаи и по-добре. Защото, когато човек има Цел и не е вярващ, няма много да придиря дали ще наруши някои от Божиите заповеди. И ако се окаже, че за околните в един момент този човек е напаст, то за себе си той ще бъде  жив .

       Аз обаче никога не съм бил  жив , макар винаги да съм бил емоциона-

лен. Просто никога не съм имал Цел. Но тези дни, тичайки по магазини, подреждайки и почиствайки гарсониерата, мерейки блузки и гащички, животът ми започна да придобива посока.

       Аз пак нямам Цел. Но като гледам моя син – един такъв свит и стреснат, усещам в мен да се появява едно желание.

       Ако Кирил беше нормално дете, тогава сигурно щях да имам не едно, а много желания и при всички случаи Цел – да отиде по-напред от мен и да потърси смисъла на живота, макар за себе си да съм убеден, че такъв смисъл изобщо няма, но все пак – знае ли човек! Сега обаче имам едно единствено желание и то е да оцелеем.

       Наблизо чувам някакъв глас, който ми се струва познат. Оглеждам се, но по пътеката няма никой. Връщам мига и разбирам, че съм си говорел сам.

        – Ще оцелеем! – казвам и в същия миг осъзнавам какво отсъствие на всякакъв мащаб е да излизаш срещу този живот с едно толкова дребно желание.

       Погледът ми минава по дечурлигата, разпилени по площадката, и се задържа на Кирил, който седи и пресява между пръстите си пясък.                     Разстоянието е голямо и той не ме забелязва.

       Най-после учителката се задава, сложила ръце в джобовете на престилката си.

       Поздравява ме и сяда до мен.

       Вадя цигара и паля.

        – Искам да поговоря с вас и да ви помоля за нещо – казвам.

       Тя кимва в знак, че ме слуша.

       Лицето  ѝ  е сърцевидно, а  къдравата  ѝ , стигаща почти до раменете, коса го  обрамчва като ореол.

        – Кирил е... как да ви го кажа... малко особен! – започвам. – И мисля, че сега съвсем се е затворил. В повечето случаи той мълчи и не отреагирва, но аз знам, че всичко разбира и побира в себе си мисли, усещния, преценки, и един ден не знам какво ща извади.

       От площадката достига гълчава.

        – Има лъчезарни и обични деца – казвам и гледам натам. – Той не е от тях. Лесно може да раздразни човек  – и не с действия, а с бездействието си и мълчанието. Лично аз мисля, че по този начин се брани от света, макар да не съм убеден, че е избрал най-удачния начин за отбрана – поглеждам я. – Бих искал да ви помоля да бъдете добра с него!

       След края на изречението ми тя продължава да ме наблюдава, сякаш върху лицето ми може да се появи нещо, което не съм казал.

        – Наблюдавах го през тези дни – започва и думите излизат от устните  ѝ  някак закръглни. – Не мисля, че нещастието го е променило!

       Внимателно следя посоката на мисълта  ѝ .

        – Той просто е друг. Много по-друг! –  леко натъртва.

       Изненадан съм. В очите  ѝ  има точици, които отразяват слънцето и аз се взирам в тях, защото ме смущават.

        – Искам да ви успокоя. Той не ме дразни! Като го гледам понякога ми се завива свят, но не ме дразни – тя извръща глава и замълчава. – О, Господи, как искам да се измъкна – казва тихо на някого, кого не виждам. – Мисля, че и той иска същото, но все още не го знае.

       Тя се извръща и сякаш се изненадва на присъствието ми.

        – Искам да се измъкна от блатото – някак напевно произнася. – Искам да изляза на пистата!

       Мълча объркано.

        – Имам предвид пистата на живота – доуточнява и в ъгълчетата на устните ѝ за миг надзърта и бързо се скрива усмивка, която не успявам да разгледам дорбе.

       Погледът  ѝ  обаче остава сериозен и ме изучава внимателно.

       Просто не знам какво да кажа. Времето между двама ни се разтяга и я виждам някак далечна и в същото време тревожно близо.

        – А той на мен ми харесва! – чувам я да произнася.

       Тя тръсва глава и се изправя.

        – Кириле-е!

       Той се озърта за гласа  ѝ  и ни вижда.

        – Е, ние да тръгваме – казвам все още объркан. – Ти какво ще кажеш? – питам сина си, който е успял да се запъхти.

        – Довиждане.

       В краткия миг, в който отново я поглеждам, усещам в стомаха си тежест, която се появява единствено, когато нещо е безнадеждно.

       По пътя лицето  ѝ  стои в съзнанието ми и аз внимателно го разучавам. В него има нещо, което ме прави неспокоен.

        – Твоята учителка е голяма фукла! – казвам.

       Той мълчи.

        – Всъщност, да ти призная, не я намирам за хубава. Устните  ѝ  са тънки, очите ѝ кафяви ли бяха, не са нищо осбено, само дето косата  ѝ  е хубава, ако е естествено къдрава, разбира се.

       Кирил се препъва.

        – Гледай къде вървиш! – сопвам му се.

       Когато наближаваме блока, той неочаквано спира.

        – Какво има ? – питам.

       Едно от децата, които играят отпред, забързва към нас. Често съм виждал това момиченце с родителите му и винаги след мълчаливия поздрав съм извръщал очи. Тялото му е разкривено и то върви със силно клатеща се походка.

       Размахвайки ръце за равновесие, момиченцето се приближава и спира до нас.

        – Здравей! – изчуруликва и гледа Кирил с искрящ поглед.

       Косата му прилича на патешки пух, а очите му сякаш са жълти.

        – Познавате ли се? – питам и двамата.

        – Да – отвръща момиченцето и ме гледа с лъчистите си очи. – В една група сме с Кирил!

        – О, така ли! И как се казваш?

        – Пиф! Зашо не разрешите на Кирил да си поиграем навън?

        – Не знам дали ще иска.

        – Иска! – отговаря Пиф вместо сина ми и се извръща към него. – Нали искаш?

        – Да.

        – Добре тогава! – съгласявам се учудено. – Ще те оставя, а аз ще се кача да приготвя нещо за вечеря.

       Докато разтребвам кухнята, от време на време поглеждам през прозореца.

       Двамата са клекнали до едно дърво и чоплят с пръчки земята. Не мисля, че се чувстват по-нещастни от другите деца, които припкат и огласят с крясъци квартала. Но като ги гледам как седят встрани от тях, ми става жал.Това не са хора, които един ден ще излязат на пистата на живота. Те едва ли ще се доберат и до местата за сядане на трибуните.

8.

       Захари само за миг ме поглежда и продължава да пише на машината с един пръст, като след всеки удар на клавиша следи дали е чукнал буквата, която трябва.

       Оставям пакета на бюрото и сядам. Той най-после изважда листа и задълбочено изчита написаното.

        – Това е! – казва. – За днес си изчуках надницата – след което се изтяга.

        – Не мога да намеря памучни фланелки с къс ръкав за Кирил – съобщавам.

       Захари разтрива с пръст въздългия си нос и изважда изпод бюрото найлонова торба.

        – Жена ми изпраща някакви дрешки.

        – Сега, като разрешат на лекарите частната практика и жена ти отвори клиника, ти можеш и да се откажеш от надницата си в радиоклуба – казвам и прибирам торбата.

       Захари опитва на вкус подобна възможност и примлясва скептично.

        – Вътре има и грейка! Синът ми я е обличал един единствен път.

        – И за какво му е на моя син? – питам.

        – Ще я носи през зимата – мъдро казва Захари. – Може и на ски да отидете.

       Точно това не може да се случи. Имам вродено отвращение към хлъзгавого. Някои твърдят, че усещанията при този спорт били най-близо до усещането за летене, но не съм много склонен да им повярвам. Понякога ми се е случвало да сънувам, че летя, но затова пък никога не съм сънувал, че се пързалям. Един единствен път жената на Захари ни накара да отидем до Боровец. През целия ден Сирма не слезе от ските, а ние със Захари не излезнахме от кръчмата. Бяхме заели две удобни местенца до прозореца и оттам гледахме света. Оказа се много приятно да пиеш и да наблюдаваш как хората „летят”. Но и тогава не изпитах желание да си разменим местата.

       Захари изважда отнякъде едно огледалце и започва да наднича в него и да приглажда косата си.

        – Как съм подстриган, а? Мисля, че я скъсиха малко повече и ушите ми стърчат.

       В момента той недоумява какво толкоз харесват у него жените. Но това изражение го е докарал за пред мен и не му вярвам.

        – И защо си се наконтил? – питам.

        – Имам среща.

       Прибирам пакетите и ставам.

        – Е, аз ще тръгвам, кажи на Сирма, че  ѝ  благодаря. Чао за днес!

        – А! – казва Захари, когато вече съм хванал дръжката на вратата. – Мариела те търси!

       Спирам.

        – И?!

        – Ами тя не знаеше. Това де, за жена ти!

        – А вече знае ли? – интересувам се.

        – Ами да! Казах  ѝ , разбира се! – отвръща засегнато.

       Махвам с ръка и го оставям да надзърта в огледалцето.

       На ъгъла купувам вестници и докато чакам трамвай, преглеждам заглавията от първите страници. Някъде в представите ми бегло се мярна образът на Мариела. Часът е пет и движението е оживено. Вглеждам се разсеяно в лицата на непознати и изведнъж започвам да проумявам, че завися само от себе си, че мога да разчитам единствено на себе си и от тази мисъл, като че ли се пробуждам. Дори шумовете и цветовете около мен стават по-ясни и отчетливи.

       Това е, защото съм от самотниците.

       Самотниците са особена категория  хора. Те се чувстват най-уверени, когато действително са сами. Самотата започва, когато забележиш, че не прилягаш на другите, плаши дотогава, докато не осъзнаеш, че има това голямо преимущество, че няма кой да те предаде, и свършва в мига, когато разбереш, че си отговорен за някого.

       Някои мислят, че единствено думите притежават магическата сила да прогонват самотата. В действителност те са като повей върху прясна рана , не повече. Когато някой старец си вземе куче, то не е, за да му разправя за подаграда си, а защото единствено потребността да се грижиш за нечий живот прогонва самотата.

       Самотата е егоизъм.

       Преди винаги съм бил от самотниците. Но сега знам, че вкъщи ме чака едно глупво и беззащитно същество, което има нужда от мен, съзнавам ясно, че без мен няма да може да се нахрани, няма да може да заспи, че прсто без мен не би мого да оцелее. А това усещане прогонва самотата.

       Мисълта ми започва да шари сред някакви объркани и бързо сменящи се образи – общо взето доста бедни, защото преобладават дрешки, рецепти за ястия и закуски, книжки, програми за детски театри и забави, и някъде сред тях виждам да надзърта онова желание: Ако можем да оцелеем!

9.

       В момента, в който ме вижда, лицето на учителката се издължава и аз разбирам, че страхът  ѝ  е свързан с мен.

        – Къде е Кирил? – питам напрегнато.

        – Моля ви, не се плашете! Днес стана беля, но той е добре.

        – Къде е?!

       Най-после го зървам в ъгъла, седнал с лице към прозореца. Прекосявам бързо стаята и заставам срещу него. При вида му в стомаха ми се събира топка.

       Дясното му око е почти затворено и кожата около него е синя, а на челото му е лепнат голям тампон.

        – Боже Господи! Как изглеждаш! – казвам ужасен.

       Приклякам и го разглеждам отблизо.

       Пиф изниква до мен.

        – Пеци го удари! – сочи едно от децата, което в момента препуска като бясно из стаята и крещи. – Кирил нищо не правеше, а Пеци – прас!

        – Така, изведнъж ли? – питам.

        – Така, изведнъж! Пеци каза, че е терорист и иска да убива!

       Поглеждам „терориста”, който в този момент тъй се е засилил и тича към стената, че от страх притварям очи.

        – И в болницата са му направили един шев – осведомява ме Пиф.

        – Можеш ли да вървиш? – питам сина си.

        – Да.

        – Ваше право е да подадете оплакване – казва Елица.

       Клатя глава.

        – Вие нямате никаква вина. Като гледам онова зверче – соча с поглед момчето,  не мисля, че и аз бих могъл да увардя сина си. Сигурна ли сте обаче, че няма някакви усложнения?

        – Не, няма.

        – Добре тогава. Хайде, Кириле!

        – Ти си юнак! – казва тя и му се усмихва. – Аз на твое място бих се скъсала от плач.

       Той я гледа смутено и ѝ  вярва. Мен обаче не може да ме заблуди. Особено брадичката ѝ .

        – Честно, възхищавам ти се! – тя погалва здравата страна на лицето му.

       Той не се отдръпва. Дори ми се струва, че в части от мига пръв приближи лице и чак тогава тя протегна ръката си.

       Навън Кирил щрапука ситно, а аз се опитвам да усмиря започналия да ме обзема бяс. Винаги съм реагирал със закъснение. Може би защото имам въображение. То размножава всичко в геометрична прогресия. Лошо е да имаш въображение!

       Някои от минаващите се заглеждат в нас.

        – Боли ли те много?

        – Не знам.

        – Как да не знаеш! – ядосвам се. – Кой трябва да знае?

        – Лекарите.

       Природата е логична. Където се е поскъпила на усещания, няма откъде да е щедра и на ум.

        – Изведнъж стана бяло, а после кръгло – чувам го да казва.

        – Кога това?

        – Когато ме удари.

        – Да не би да си му казал или направил нещо?

        – Не.

       Въздъхвам.

        – Ела да купим лимони и някои други плодове. Или, не! Ще се приберем и ще те оставя да легнеш, а аз ще изтичам до магазина.

        – Къде погребват врабчетата?

       Поглеждам го. Синият оток прави лицето му да изглежда грозно и непознато.

        – Защо... питаш?

        – Нали и те умират някога?

        – Да – казвам. – Умират. Но тях никой не ги погребва. Само хората правят това. Когато някой умре, го погребват. Птичките не ги погребват.

       Той мълчи и внимава къде стъпва. Дали мисли в момента и защо зададе този въпрос? Какъв е моторът, който го е задвижил, от какви дълбочини идва и какви ли представи извиква в неразвитото му мозъче?

        – В градината ли сте говорили за това? – питам предпазливо и го дръпвам за ръката, за да го подсетя, че въпросът се отнася до него.

       Кирил завърта глава.

        – И защо, по дяволите, те удари онова дете?

        – Не знам.

        – Какво ли знаеш!

       Усещам, че тонът ми не е добър, затова спирам.

        – Слушай, Кириле! – казвам. – Ако онова момче те беше ударило по-силно, можеше да получиш мозъчно сътресение. Ако пък ударът е бил само три сантиметра по-надолу, щеше да ти извади окото. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Че трябва да се опиташ  с а м  да се пазиш! Не трябва да им го позволяваш. В никакъв случай! Чуваш ли?!

        – Няма – съгласява се вяло.

       И да говоря, и да не говоря, е все тази. Хората ще го удрят, ще го подритват и избутват, а той не само че няма да може нищо да направи, ами няма да знае и защо се държат така с него.

       Става ми дяволски криво.

        – Хайде да вървим!

10.

       Бродя из честотите и слушам. Реплики и думи летят из ефира подобно на разноцветни конфети. В момента се чувствам тъй, както би се чувствал човек от улицата, случайно попаднал на празненство, на което никого не познава. Вървя и се заслушвам в чужди разговори, но не много дълго, защото съм и възпитан. В един миг обаче някъде из тълпата се мярва познат образ и аз се оглеждам.

       Това е Берхард!

       Живее в Австралия. От няколко години краката му са частично парализирани и е преживял два инфаркта, третият навярно ще бъде последен. Той го знае и въпреки това е много жизнен. Притежава малка ферма, за която се грижи жена му и двама работници, има дъщеря, която учи в Оксфордския университет и която той боготвори. Това знам за него.

       Ръката ми посяга към ключа на предавателя и подава моя код. Той ме зърва.

       Здравей, Берхард!

       Хелоу, Никола! Отдавна не си излизал в ефира. Питах се какво става с теб.

       В последно време бях много зает. Моят син вече живее при мен и животът ми се промени.

       Значи си щастлив, това е чудесно, радвам се за теб!

       Ти как си? Как са жена ти и дъщеря ти?

       Симона готви дипломна работа.Ще проектира слънчеви къщи.При нас има много слънце. Жена ми е ужасно горда. Очакваме я да пристигне тези дни и аз взимам участие в приготовленията, доколкото мога.

       Как са краката ти?

       В последно време се движа само с количката, а и сърцето малко се обажда, но се справям. Важното е да сме живи! Тези дни трудно заспивам и с жена ми е така. Ето и сега седи на верандата, макар че е късно. Възбудени сме заради идването на Симона.Тук нощите са хубави и има много звезди. Ще дойдеш ли някога, за да видиш Южния кръст?

       Едва ли. Каква вяра изповядваш?

       Католик съм. И аз, и жена ми сме католици.

       Какво е щастието според вас?

       Предавай по-бавно.

       Какво според теб е щастието?

       Изненадваш ме, това е сложен въпрос. Възможно е обаче отговорът да е съвсем прост. Всъщност, знаеш ли, всеки има своя представа за щастието. Аз за себе си знам, че съм щастлив, поне така се чувствам. Мисля, че щастието има толкова нюанси, колкото сме хората на този свят.Защото, ще се съгласиш, че щастието все пак е нещо много лично. Но защо ми задаваш този въпрос? Ще се жениш ли?

       Не. Имам притеснения със сина си. Той пише и рисува с лявата ръка и е много неадекватен за този живот.

       Чудесно! Онзи италианец Леонардо също е работил с лявата ръка.

       Между моя син и Леонардо разликата е колкото от мен до теб в разстояние

       Значи разликата не е чак толкова голяма – все пак става въпрос за земни разстояния. Ти поне добре знаеш това.

       Но при хората разстоянията могат да бъдат  не земни, а направо космични. Много различни сме хората. Ти самият го каза, дори представите ни за щастие са различни, всъщност най-вече там сме различни.Седем милиарда представи за щастие издържа тази планета. Ти все пак убеден ли си, че Земята е кръгла?

       Лекарят дойде да ми постави инжекции, съжалявам, трябва да прекъснем, не разбрах последния ти въпрос.

       Нищо, бъди здрав и поздрави дъщеря си!

       Благодаря. Ще излезна тези дни отново в ефира.

       Берхард ми  „махва” с ръка и напуска празника. По-добре е и аз да си тръгна.

       Свалям слушалките. Притварям очи и си представям един дом: на верандата в тръстиков стол седи жена, домашният лекар поставя инжекции на парализирания ѝ  съпруг, за да издържи сърцето му до идването на дъщерята, горе свети Южният кръст, а нощта е топла. След малко лекарят ще си тръгне  и двамата ще останат сами.

       Ставам и си наливам джин и докато го изпивам, ми се мярва мисълта – но повече като усещане, че аз нищо не чакам, че онзи дом е много далеч оттук и някак необяснимо ми се струва, че все пак е на земята.

11.

       В момента, в който ме вижда, Кирил се разбързва. По изражението му опитвам да разгадая как е минал денят. Кожата около окото му е виолетово синя, но отокът е спаднал и сега по-малко го загрозява.

       Пиф изтичва преди него и хваща ръката ми.

        – Искам да ме вземеш!

        – Майка ти или татко ти ще те приберат.

        – Не, ти ще ме вземеш и ще останем с Кирил да играем пред блока!

        – Не може, Пиф! – казвам строго. – Ето, и учителката ще ти го каже. Родителите ти ще дойдат и ще те приберат.

        – И днес Кирил рисува най-хубаво от всички – казва Елица и разрошва косата му.

       Той я гледа, но усещам, че нещо друго го задържа.

        – Той ми обеща да си тръгнем заедно! – гневно виква Пиф.

       Повдигам вежди изненадан.

        – Обещавал ли си нещо подобно? – питам го.

        – Да.

       Мисля няколко мига и поглеждам Елица.

        – В такъв случай нищо не може да се направи! Ще ги взема и двамата. Ако се разминем с родителите ѝ, кажете им, че ще ги чакаме в сладкарничката пред блока.

       Изглеждам Кирил и Пиф продължително. Те стоят замрели, сякаш се страхуват да не би с някакво движение да променят решението ми.

        – Освен това да ми е за урок! – казвам. – И да обясня на сина си, че не трябва да се дават необмислени обещания, и най-вече на хубавиците – гласът ми е подходящо строг.

       Навън държа сина си за ръка, а Пиф ситни от другата му страна.

        – Слушай, Пиф! – казвам. – Не можеш да изискваш от един приятел, какъвто ти е Кирил, обещания, които са трудно изпълними и не зависят от него. Не е редно друг да те прибира от детската градината. Сега това беше изключение, защото ти е обещал, но друг път дори и да ти обещае, Елица няма да те пусне, а и аз няма да те взема. И какво ще излезе? Че Кирил не изпълнява обещанията си! Не можеш да го поставяш в такова отвратително положение. Разбираш ли?

        – Да.

        – Обещай, че повече няма да го караш да дава подобни обещания!

        – Той е умрял! – казва Пиф и вдига към мен русата си главица.

       Тонът, с който е произнесено това, е в такъв дисонанс със смисъла, че се обърквам дали правилно съм чул.

        – Какво каза?!

        – Пеци! Където удари Кирил. Умрял е! Вече няма да го удря. – Пиф ме гледа с лъчистите си очи. – Нали? – въпросът е насочен към сина ми. – Боли ли те още? – пита и сочи окото му.

        – Не – отвръща Кирил и за по-убедително клати глава.

       Пиф остава доволна от отговора и примижава към залязващото между блоковете слънце, а аз като че ли почвам да стъпвам на пръсти. Вървя и не смея да задам никакъв въпрос на тези две същества до мен, които явно населяват друг свят, и ако сега се държим за ръка, то е само, за да прикрием от околните факта, че в действителност не се познаваме.

       В сладкарницата след дълги колебания си избираме две пасти, след което си харесваме една маса навън, откъдето се вижда входът на блока.

       Пиф яде с апетит, но като гледам Кирил, примерът не е чак толкова заразително нещо.

       Брезичките пред блока изглеждат като икебана и аз присвивам очи. Листата им потръпват ситно, ситно. Един ден всичко това пак ще го има: и дърветата, и хората, и въздухът, но мен няма да ме има. Замирам. Тази мисъл ми се вижда абсурдна и непредставима. Когато умря баща ми, вече ми бяха обяснили, че след смъртта не съществува нищо, но очаквах, че поне Земята ще спре да се върти, ако не друго. Тя не спря. Няма да спре и от моята смърт.

       И все пак не мога да приема с усещанията си като нещо смислено твърдението, че смъртта е край и след нея няма нищо. Това твърдение ми се вижда толкова нелогично, колкото и твърдението, че вселената е безкрайна, но ограничена. Ако тя наистина е ограничена, то извън нейната ограниченост пак би трябвало да има нещо. То не е ли Вселена? И ако в основата на света е симетрията и всяка е подчинена на друга, по-висша, това би трябвало да означава, че „краят” на една симетрия  „е начало на друга”, така мисля. Но колкото и да мисля, знам, че докато съм жив, няма да получа удовлетворяващ ме отговор на този въпрос, защото след всеки „край” ще питам: „А после?”. Предполагам, че преди време на някого, на когото мисълта е била удивително ленива, му е дошло на ум да спре този вечен въпрос „А после?”, като е казал: „После няма нищо!”. Така най-после нямало нужда от обяснения! И тези, които не обичат да си задават въпроси, са повярвали, а след това от чисто хуманни съображения ( и не винаги с хуманни средства  ) се опитали да убедят и другите. Защото, това да си задаваш вечно въпроси, никого не е направило щастлив!

        – Ето майка! – сочи Пиф към пътеката. – Казва се Маргарита. Татко е искал и аз да се казвам така, но тя ме кръстила на баба.

        – Тя Пиф ли се е казвала? – интересувам се.

        – Да – отвръща  Пиф. – Паулина!

       Отблизо забелязвам, че майка ѝ  притежава онази строгост и напрегна-

тост, присъщи на учителите. При това името не ѝ  подхожда. Има хора, на които имената им стоят като техни, и други, за които подозираш, че са ги откраднали или просто взели назаем.

        – Моля да ме извините! – казвам. – Пиф беше много настоятелна, пък и Кирил е обещал, че ще си тръгнат заедно. Единственият изход в случая бе да ядем пасти и да ви чакаме.

        – Пиф! – казва тя. – Не можеш да изискваш от хората всичко, което  ти желаеш.

        – Защо? – пита Пиф.

       Маргарита ме поглежда.

        – Не бих искала да изпълнявате капризите ѝ .

        – Ние се разбрахме по този въпрос. Това няма да се повтори. Така ли е, Пиф?

       Пиф неохотно се съгласява.

        – Да се качим у нас, разбира се, ако нямате нищо друго предвид – казва Маргарита.

        – Нямат! – бързо отговаря Пиф.

       Този път отправеният към нея поглед е по навик и някак разсеян.

        – Имаме ли нещо друго предвид? – питам Кирил.

        – Не – клати глава той.

        – Връщам се от погребение – казва Маргарита, докато вървим към блока. – Вчера детето на моя колежка играло около един трафопост, а там имало оголен проводник. Токът направо го е овъглил – тя ме поглежда. – Детето бе в групата на Пиф и Кирил, може да сте чули!

       Значи онзи малък „терорист” вече го няма, а земята дори не забави хода си. Но тогава, откъде това трепване под лъжичката ми?

        – Ще изпием по един аперитив, докато дойде Петър, а после ще приготвя вечеря – предлага Маргарита, когато влизаме в апартамента.

        – Ние с Кирил няма да се бавим.

        – Сядайте! Ще отида да включа компютъра в другата стая да се позабавляват.

       Само че моят син не умее да се забавлява. А и аз не мога.

       Дискретно оглеждам обстановката. Ако някога отново бъда дете и ме питат, бих искал да живея в такъв дом.

        – Доволна съм, че Пиф си намери другарче – Маргарита поставя на масата чаши и бутилка джин.

       Изважда от чантата си цигари, което ме изненадва. Винаги съм мислил, че този тип жени не пушат. Някак не им отива. Както не мога да си представя, примерно, че правят и любов. Пак поради същото.

        – Кирил е много вглъбено и съсредоточено дете – казва тя и налива.

       Замирам. Опитвам под думите да открия прикрито съжаление.

        – Наздраве! – очите ѝ  срещат моите.

       Няма съжаление?!

        – Наздраве – казвам объркано.

       И изведнъж я виждам каква е била като дете – дебеличка, с черна, подстригана на черта коса, дръпнати в краищата очи, които по същия начин са гледали на света – вглъбено, сякаш още тогава е започнала да разбира, че животът е сериозно нещо.

       Външната врата се отваря. Освен по стълбището с Петър сме се виждали дра-три пъти и на събрания в блока.

        – Здравей! Радвам се, че с теб сме в една група – той се оглежда. – Къде са децата, сигурно при компютъра?

        – На Кирил не знам дали ще му е интересно – казвам.

        – А! Няма да му е интересно – Петър ми намига. – Ние само чакаме Пиф да заспи  и тичаме кой пръв ще седне. Какво пиете двамата?

       Когато се прибираме, набързо оправям леглото и помагам на Кирил да облече пижамата си.

        – Мисля, че Пиф е много хубава, когато се смее – казвам.

        – Тя  ще оздравее !– казва той.

        – Хайде сега, искам да легнеш и веднага да заспиш, а аз ще поработя на радиостанцията – изведнъж се сещам. – Слушай! Не искам да ходиш близо до трафопостовете! Знаеш ли какво е трафопост? Утре ще ти покажа, а ти сега ще ми обещаеш, че никога няма да минаваш наблизо. Обещаваш ли?

       Той вече спи.

12.

       От дете обичам съботите. Някога ги усещах още  в съня, преди да съм се разбудил, по онзи специфичен мирис, който имат празниците – на свобода и увереност, че някаква приятна изненада ще се появи до обед или в краен случай – вечерта. Сега този мирис се появява много рядко и то съвсем слабо, но затова пък все още вярвам, че съботите са по-дълги от другите дни на седмицата.

       Отварям очи и извръщам лице към Кирил. Той тихичко лежи и ме гледа.

       Усмихвам му се.

        – Здравей! – гласът ми сънено дере.

        – Здравей – отвръща.

       Закачам с пръст нослето му. Кирил примигва, а след това се привлича към мен и ме прегръща.

        – О...ча...те... – чувам го да казва, захлупил лице в пижамата ми.

        – Ох, че ме е гъдел! ... Какво казваш?

        – О-би-чам-те!

       Хващам го с две ръце и го повдигам над себе си.

        – Ей! Ама ти какви ги говориш?  – питам ухилен.

       Той ме гледа с широко отворени очи и започва да свети.

       Поставям го да седне на гърдите ми и слагам ръце под главата си.

        – Знаеш ли, аз пък винаги съм те обичал – признавам сериозно.

        – Винаги – повтаря той, макар най-вероятно да не знае какво означава „винаги”.

        – И знаеш ли колко? – питам.

       Изваждам ръце и доближавам показалците си близо един до друг.

        – Толкова! – казвам. – На пръв поглед това изглежда ужасно малко, но не е така. Това означава, че те обичам от едното пръстче през целия свят, който е огромен – правя с ръка кръгово движение – до другото пръстче! Разбираш ли? Това е страшно много! Значи „това”, което на вид е малко, е повече от „това”! – раздалечавам пръсти. – А на пръв поглед изглежда обратно. Но като поразмислиш, по-малкото може да се окаже по-голямо.

       Лицето му е измито от съня и аз го изучавам както ценителят – картина.

       В един момент усещам, че в картината има промени. Начупвам вежди и започвам внимателно да се вглеждам в отделните детайли.

        – Ей! – казвам. – Някак различен ми се виждаш! Да не би да са те подменили, докато си спял?

       Кирил върти глава.

        – Това не е отговор. Отговаря се с думи!

        – Не са! – казва, като се старае да закопчае едно от копчетата на пижамата ми.

        – Сигурен ли си?

        – Да.

        – А как можеш да бъдеш сигурен, като не си се видял? – недоумявам.

       Той спира да превърта копчето.

        – Ами да! – казвам. – Ако се погледнеш в огледалото, може би няма да бъдеш толкова сигурен.

       Той става от гърдите ми и се затътря към коридора. Дълго се взира в огледалото, след това се връща и заема предишното си място.

        – Същият съм си – казва сериозно.

       Аз отново поставям ръце под главата си и продължавам да го изучавам.

       Определено в лицето му нещо се е променило.

        – Хм! – казвам. – Преди няколко дни брадичката ти беше малко по-друга, нослето горе-долу пак е същото, но нещо в бузите ти... Всъщност, не бяха ли други вчера очите ти?

        – Не знам.

        – Странно... Е, но щом мислиш, че си си същият...

        – Ти можеш ли да обичаш толкова? – пита Кирил и кръстосва ръце с вдигнати нагоре показалчета.

       Телефонът звъни.

        – Я виж кой е! – нареждам и се усмихвам на нелепия му въпрос, но докато тупурка към телефона, усмивката ми става предпазлива, защото намирам, че във въпроса има логика – разбира се, по схемата, която съм обяснил.

       Това ме изненадва.

        – Кого търсите?

       В този момент той прилича на малко сериозно мъжле и аз отново се усмихвам.

       Изведнъж нещо в средата наоколо се променя и лицето му, и телцето му, започват да излъчват страх.

       Преобразяването е така неочаквано, че не успявам да нагодя усещанията си за реалност.

       Кирил вцепенено държи слушалката, от там иде някакво шумолене и върху мокета под краката му започва да се събира вадичка.

       Скачам и издърпвам слушалката.

        – Кой е!

        – А, Никола, ти ли си? – гласът е на мадам Стефани.

        – Аз съм! – казвам рязко.

        – Радвам се, че чух Кирил. Бих желала да го видя, някой път, разбира се. Той всъщност как е?

       Гласът ѝ  е подобен на звука, който издават копринените буби, когато се  хранят.

        – Стефани, какви му ги говореше?

        – Какво? Не те разбрах. А, попитах го как е и дали не му е мъчно за старата къща. Има дрешки, играчки и негови рисунки, все не мога да се наканя да ти ги донеса.

       По интонацията ѝ  се опитвам да разгадая защо се обажда.

        – Какво се е случило, Стефани?

       За миг замълчава.

        – Никола, знаеш, че винаги съм се държала или поне съм се опитвала да правя така, че, разбираш, нали, но всъщност ти си интелигентен човек...

        – Стефани! – прекъсвам я. – Кирил не се зарадва на обаждането ти, а и аз имам чувството, че  няма да се зарадвам на това, което ще ми кажеш.

        – Така е.

        – Ами, добре тогава – казвам.

        – Какво, не те чувам?

        – Казвай, каквото имаш да казваш! – виквам.

        – О! Не знам просто как да ти го кажа. Чуваш ли ме?

        – Да! Слушам те.

        – След смъртта на Станини сестра ми се съсипа. Ако можеше да я видиш преди двайсет години...

        – Стефани, какви ги говориш?

       Тя въздъхва и замълчава малко по-дълго.

        – Решила е да те съди. Иска да вземе Кирил.

       Казва го тихо, но аз добре я чувам.

        – Да вземе Кирил, сериозно ли говориш? – това направо ме изумява.

        – Да.

        – Но аз съм му баща!

        – Добре.

        – Какво добре, по дяволите! Аз съм жив!

        – Знам. Не викай!

        – Мръсница! Тя не може ли да живее без да трови някого?

        – Виж какво, Никола!... – гласът на мадам Стефани се наежва.

        – Какво?!

        – Всъщност, разбирам те – гласът ѝ  омеква. – И аз ако бях на твое място, щях да реагирам като теб.

        – Как?!

        – Виж какво, аз просто ти се обаждам!

        – Стефани, в това семейство на луди хора ти си била единственият човек, който понякога ми е бил приятел...

        – Винаги съм ти била приятел!

        – Но сега чувствам, че нещо не се радвам да те чуя.

        – Разбирам те. Знаеш, че съм широко скроен човек...

        – Мислех, че вече всичко е свършило и исках да забравя дори тези, които понякога са ми помагали. Поне за известно време!

        – Исках само да те предупредя, че е наела адвокат.

       Усещам, че ме хващат дяволите.

        – И какво ще доказва този адвокат? Че не съм аз бащата, това ли?!

        – Не, че си пияница, пропаднал, ако има свидетели, знаеш ги какви са  адвокатите...

        – Добре, Стефани, благодаря, че ме предупреди, толкоз мога да ти кажа засега!

        – Съжалявам, разбираш в какво деликатно положение съм поставена...

        – Разбирам. Но и ти ни разбери. Дочуване! – рязко затварям и усещам, че треперя.

       Извръщам глава. Кирил е замрял и ме гледа. Пристъпвам и той се отдръпва. Присвивам очи и се намръщвам.

        – Какво има?

       Той мълчи.

        – Ти всичко  разбра, така ли?

       Погледът му продължава да ме държи на разстояние.

        – Да – казвам. – Баба ти иска да те вземе от мен.

       Нещо в кафявите му очи става много тъмно и започва да ме дебне.

       Приклякам срещу него.

        – Ти искаш ли да се върнеш в онзи дом? – питам и чакам отговор.

       Минават няколко мига, без нещо да се промени в изражението му. Най-после отваря уста и от гърлото му се процежда звук, подобен на измучаване.

       Протягам ръка да го погаля и в китката ме блъсва болка, която схваща лакътя ми. Смръщвам поглед и разтривам ръката си.

        – Щом ти не искаш, значи няма да има никакви проблеми – казвам.

       Онова, тъмното в очите му, бавно се раздвижва.

        – Кириле, докато съм жив никой не може да те вземе от мен! Трябва да умра, за да не си с мен.

        – Ти няма да умреш! – избоботва толкова ужасен, че едва го разбирам.

       Аз се изправям и продължавам да разтривам ръката си.

        – Запомни го! Трябва да ми вярваш, моето момче, че щом ти казвам никога, значи никога. Не се страхувай! Ако се наложи, бащата и майката на Пиф ще свидетелстват, че не съм пияница и че се грижа за  теб.

       Той едва забележимо помръдва.

        – Хайде да те изкъпя и да се поразходим. Дай да не си разваляме съботата!

       Водата се плъзва по телцето му, като че ли без да го намокря.

        – Отпусни се, виж какъв си се накокошинил! Хайде, недей да мислиш повече за това. Чумата да я тръшне, дано рак да я хване и ни остави на мира! И защо толкова ни мрази, не мога да разбера. Нищо не сме ѝ  направили. И сега ще хукне да доказва, че не се грижа за теб и ще ми скъса нервите. Но ние няма да ѝ  се даваме, нали? Няма да ѝ  се дадем!  Ще се държим здраво един за друг и няма да ѝ  се дадем. 

       Очите му са станали черни.

13.

       След като цял ден сме препускали из града, най-после се довличаме до една пейка.

        – Какво още искаш за днес – паста с боза или сладолед? – питам.

        – Боза.

        – Друго?

       Кирил издълбоко се замисля.

        – Дъжд.

        – Какво?! – изненадвам се. – Искаш да завали дъжд ли?

        – Да.

       Аз се смея.

        – Знаеш ли, това твое желание е малко трудно изпълнимо. За да вали, трябва да има облаци. Но не онези пухкави и безгрижни облачета, които се шляят по синьото, а начумерени облаци, които стъпват тежко-тежко.

       Кирил гледа нагоре, но там небето блести като мечта.

       Лицето му се напряга. В такива моменти той мисли. И по всичко личи, че мисленето за него е върховно усилие. Какво ли минава през малкото му мозъче? Колкото повече го гледам, толкова повече ми става ясно, че не мога да го разбера. Той присвива личице и ме поглежда. Децата са като малките зверчета – гледат те и се опитват да те разгадаят. За него аз определено съм някаква загадка.

        – Би било наистина хубаво, ако можеше да пръсне малко – признавам. – Но съм сигурен, че въпросът с бозата ще го решим по-лесно. Защо не поиграеш на площадката отсреща, а аз през това време ще прегледам вестника?

       Той продължава да седи до мен, провесил крака, само че сега гледа в земята.

        – Можеш дори да нарисуваш нещо в пясъка – предлагам.

       Той се изхлузва от пейката и тръгва към площадката. Застава накрая, сякаш се чуди откъде да я подхване, после намира отнякъде една пръчка и присяда на циментовия парапет, който е оградил пясъка, и започва да драска.

       Преглеждам няколко заглавия, като от време на време хвърлям по едно око, но той си седи мирно и рисува.

       По някое време нещо капва на бузата ми. След малко усещам друга капка на ръката си. Оглеждам се наоколо и вдигам глава. Няколко ситни капчици падат върху разтворените страници и лицето ми.  След миг започва ситно да ръми.

       Небето е обляно в слънце, но от едно мизерно облаче, което никога не бих го имал за нещо, се опитва да вали.

       Поглеждам към Кирил. Той е клекнал, държи пръчката и се ослушва.

       Сгъвам   вестника и му махвам с ръка.

       Облачето явно е направило, каквото е било по силите му, защото докато Кирил стигне до мен, престава да ръси.

       Кирил слага на пейката малкото си дупе, след това ме поглежда.

        – Браво! – казвам – Ти все пак извика дъжда.

       Той кимва сериозно, от което ми става смешно.

        – И как го направи?

       Той започва да мисли и аз търпеливо чакам. След малко издълбоко поема въздух и въздъхва. И когато вече смятам, че е забравил това, което го питам, казва:

        – Първо го извиквам!

        – Кое? – питам от учтивост.

       Той отново започва да мисли. За миг ми се струва, че до мен е един чужденец, който вижда други неща от света, а малкото неща, които виждаме еднакво, имат различни имена.

        – Може би извикваш желанието си. Това, което искаш например да се случи – опитвам се да му помогна.

       Този път той премисля по-бързо.

        – Да.

        – И после то става! – казвам, доволен, че съм по-умният.

        – Не.

        – Не ли? Ами тогава, какво правиш?

        – Когато се приближи, трябва да му говоря или пък да рисувам, за да дойде съвсем. Защото отначало се страхува и не иска, но като му говоря и рисувам, то се престрашава и става питомно.

       Повдигам вежди, удивен от тази словесна плетеница.

        – Знаеш ли, май избързах преди малко, като се помислих за по-умния!

       Кирил ме гледа внимателно и като  че ли следи движенията на устните ми.

        – Та, искаш да кажеш, че първо трябва да извикаш желанието и после да го опитомиш, което май никак не е лесна работа!

        – Не е – казва Кирил и се прозява.

        – Слагай ръка пред устата си!

        – И когато влезе и започне да мърка, вече става!

       Гледам го и бавно съобразявам.

        – Значи не е достатъчно само да извикаш и да опитомиш желанието, но то трябва да влезе в теб и да мърка, така ли?

       Той клати глава в съгласие.

        – Но не винаги става.

        – Виж ти!

        – На някои им говоря, но те само боцкат.

        – Виждаш ли! – възкликвам. – Някои желания имат своенравен характер.

       Той се замисля над думите ми и сигурно преценява, че „ стават”, защото кимва.

        – Имат своенравен характер.

        – Слушай, ама ти май ще заспиш! А какво ще правим по въпроса с бозата?

       Той примигва срещу мен.

        – Искаш ли боза? – питам.

       Кирил се колебае, сякаш е забравил какво е това боза.

        – Ясно! – казвам. – Не искаш. Тогава по-добре да си ходим.

       В трамвая е препълнено и двамата стоим, уловили се за облегалката на една седалка. От време на време  го поглеждам.

        – Дръж се! – казвам тихо. – Не може да спиш прав.

       Мъжът отпред явно чува, защото се извръща и вторачва поглед в Кирил.

        – И къде си се преуморил така?

       Кирил продължава да гледа през прозореца.

       Дълбоко в очите на мъжа се утаява неприязън и оттам продължава да го дебне.

        – Голямо търчане е паднало този ден, а? – пита с някаква смесица от отвращение и завист.

       Кирил мълчи, може би не схваща, че казаното се отнася до него.

       Жената от задната седалка ни отстъпва мястото си.

        – Той не е малък – казвам сдържано.

        – Седнете!

       Придърпвам Кирил и го поставям на коленете си. Той започва да придрямва.

       Когато слизаме, вече изглежда съвсем апатичен и унесен.

        – Утре ще се наспим хубаво – казвам и го повеждам по пряката пътека между блоковете.

        – Туй ме боцка – измънква той.

       Спирам и оглеждам краката му.

        – Къде те боцка?

       Кирил ме гледа глупаво.

        – Кажи кое краче?

       Той премигва стреснато.

        – Не е краче!

        – А тогава какво? – недоумявам.

        – Всеки ден да е неделя.

       Изглеждам го подозрително.

        – Искаш да кажеш, че имаш желанието всеки ден да е неделя, правилно ли съм те разбрал?

        – Да, но ме боцка и не става.

       Клатя глава.

        – Ей! Откъде у теб подобни шантави идеи?

       Той гледа вяло.

        – Всъщност, ако се позамисли човек, идеята ти никак не е лоша – признавам. – Всеки ден да е неделя! Но, хайде да вървим, че окъсняхме.

       Вкъщи Кирил придремва над чинията с макарони.

        – Ясно, че не ти харесва да ядем едно и също – подхвърлям.

       Той започва да дъвче.

        – Какво ще кажеш, ако утре поканим една леличка? Мисля, че може и да ти хареса, ако сме трима.

       Той мълчи.

        – Пък е възможно и вечерите ни да се поразнообразят – казвам подкупващо.

       Той не отреагирва и аз за удобство приемам, че отсъствието на реакция е израз на съгласие.

14.

       Седя на крайна маса. Наоколо е пълно с млади хора. Ме́тали, рокери, пънкове и какви ли не. Странно, че има толкова много. Сега ги забелязвам и се учудвам. Откъде ли изникват? Мисля, че през зимата ги няма. Може би избуяват през пролетта. Тогава плъзват по централните градинки, кафенетата и сладкарничките, изнесени на тротоарите. Лицата им са различни и дрехите им са различни, но всички те си приличат и всъщност са едни и същи. От няколко години е така. Преди време обаче ги нямаше. Появиха се преди четири-пет години и оттогава се появяват всяка пролет и в края на есента изчезват. Може би отиват някъде да зимуват. И после на другата пролет се появяват пак същите. А може и да не са същите. Може би са като лястовиците или по-скоро като врабчетата. На мен ми се струва, че са едни и същи, а те сигурно не са.

       Мариела изниква някъде зад мен.

       Отмества вестниците,сяда на свободния стол и чак тогава ме поглежда.

        – Закъснях, но не можех да изляза по-рано.

        – Как е в работата ти? – питам.

       Тя повдига рамене. Не изглежда весела.

        – Не знам – казва.

        – Неприятности ли?

       Тя не отговаря.

        – Съжалявам за случилото се с жена ти – казва глухо.

       Побутвам към нея чашката.

        – Кафето е за теб!

       Тя гледа в масата.

        – Времето е хубаво – казвам.

       Тя мълчи.

       Започвам да се чувствам неловко.

        – И толкова млади хора! Откъде ли са изникнали?

       Тя дори не поглежда наоколо.

       С тези реплики изчерпвам възможностите си за светски разговор.

        – Е, сега ще мълчим ли? – питам.

       Тя вдига поглед.

        – За какво ме повика?

       И точно в този момент от погледа ѝ  чувствам, че тя е далечна, че светът, който е около нас е далечен. Сякаш седя сам в някое ъгълче на галактиката кротко пред маса с кафе и гледам как другите светове се отдалечават от мен.

        – Не знам – казвам.

       Тя се усмихва с крайчеца на устните си, след това се съсредоточава върху нещо, и точно когато вече мисля, че може би не съм сам, че може би и аз участвам в движението на тези галактики около мен, тя рязко става.

       Хващам я за китката.

        – Какво правиш?!

        – Отивам си – спокойно отвръща.

        – Чакай!

       Придърпвам я обратно към стола.

        – Седни! Искам да ти кажа нещо – казвам.

       Тя мълчи. Ръката ѝ  се отпуска, но аз продължавам да я държа, защото трябва да ѝ  кажа.

        – Не си тръгвай сега – казвам спокойно. – Ако си тръгнеш сега, това сигурно ще бъде краят и ще бъде много тъжно. Помисли, преди да направиш каквото и да е било

       Пускам ръката ѝ .

        – За кого ще бъде тъжно? – пита.

        – И за двама ни – казвам и я гледам. – И за двама ни! – повтарям.

       Тя като че ли се замисля и се съгласява. А най-вероятно – примирява.

        – Знаеш ли – казвам, – преди малко ми се стори, че стоя на отделна маса в края на света и самотен си пия кафето. Стори ми се, че всичко това, което става наоколо, не ме интересува. Че е една въртележка, в която не участвам. Не държа да участвам в нея, но не искам и да съм самотен. Не съм от тези, които въртят въртележката. Не съм и от тези, които се въртят на колелото, тичат по пистите за състезания или вдигат лозунги в тълпата. Аз съм от тези, които се шляят наоколо, вървят и не им е много весело, по-скоро им е тъжно на моменти. И ако се усмихвам от време на време, то е, за да кажа на някого „здравей” или „здрасти”. И все пак не искам да вървя сам. Искам до мен да има някой, с когото да си поговоря или поне да помълча. И не искам да изгубя в тълпата този някой!

       Тя мълчи.

        – Тези, които са излезли на пистата за надбягване , са хора, които не приличат на мен. Те тичат, но тичат сами. Разбира се, могат от време на време да разменят някоя дума с някого, но само с този, който бяга редом с тях. Започне ли той да изостава, по-бързият го забравя и продължава напред, докато настигне друг, с когото също би могъл да размени дума или поглед, а когато и той започне да изостава, продължава сам. Понякога някои бягат в пакет – така е по-лесно. Но винаги идва един момент, когато редицата започва да се разтегля. И винаги има един, който води. Той е сам. Много е сам. Но той така е устроен. В него е закодирано желанието да бъде първи. И е щастлив от това! Той може и да има нужда от някого, с когото да си поговори, но този някой трябва да издържа точно на това темпо, да има точно неговите възможности – нито по-малко, нито повече. Но това рядко се случва. Винаги един от двамата е по-бърз и другият рано или късно изостава. Това е пистата на живота! И всички тези, които са излезнали на нея и са завързали кецовете си, знаят това. Знаят, че мигове ще бъдат разменените реплики и погледи. Основното ще бъде самотата. И колкото си по-добър, толкова ще бъдеш и по-сам. А най-голяма самота ще бъде за първите. Мнозина им се възхищават, някои дори ги мразят, всички ги гледат. Но никой не ги обича. За да обичаш някого, трябва да тичаш редом до другия, ако изостанеш, той може и да се обърне за миг назад, но вече в миналото ще се мерне усмивка, поглед или дума. Толкоз! Той ще продължи напред.

       Аз не съм от тези, които са излезли на пистата. Не съм и от тези, които се въртят на колелото. Аз съм от тези, които се шляят наоколо и гледат. Погледът ми може понякога и да се спре на някого от бягащите, може дори за миг да ми се стори, че той ми харесва, но аз нямам какво да си кажа с него. Аз сигурно ще му се възхищавам, но не мога да го обичам. За да го обичам, трябва да се движа с неговата скорост.Мога да обичам човек, който прилича на мен. Който също като мен върви из тълпата и просто гледа. Аз мога само да гледам, не мога нито да бягам, нито интересно да се забавлявам. Мога само да гледам и това ми харесва. Съзнавам, че това, което мога  и  което ми харесва  е  едно нищо. Такива  като мен има много.Ние действително нищо не правим, но и на никого не пречим. Ние сме като пеперудите – живеем, радваме се и умираме, без да нарушаваме екологията. Това е! – казвам.

       Тя най-после взима чашата и отпива от кафето.

        – И какво искаше да ми кажеш? – пита, без да ме погледне.

15.

       В тези дни след работа Мариела приготвя вечерята, а аз се занимавам с Кирил. В повечето случаи той бързо се отегчава и мисълта му започва да се рее нанякъде. Изчакваме да мине „Лека нощ, деца!”, след което го слагам в леглото и сядям до него.

       Той обича да му разказвам различни неща и понякога минава час, до-

като заспи.

       В последните дни с учудване забелязвам, че чертите на лицето му бързо се променят. Всяка сутрин се вглеждам в него и започвам да се досещам защо осиновените деца приличат толкова много на новите си родители – та те просто искат да им се харесат! У децата навярно съществува биологична способност, която им позволява не само да се пригодят, за да оцелеят, а нещо повече – да се пригодят така, че да бъдат обичани. Сигурно нашите желания – дори когато не ги съзнаваме – са онзи майстор, който ни извайва.

       Кирил най-после заспива. Изчаквам няколко секунди, след туй ставам тихо и отивам в кухнята. Телевизорът работи, но Мариела седи гърбом и се взира в чашата си. Поглеждам бутилката и виждам, че докато съм стоял при Кирил, е изпила повече от половината.

        – Какво има? – питам напрегнато.

       Тя вдига очи и опитва да се усмихне бодро, но не се получава.

        – Всичко е наред.

        – Знаеш, че не мога да го оставя да заспи сам! – казвам остро.

       Тя отново се насилва да се усмихне и на мен ми става жал.

        – Добре – казвам примирително, –  знам, че не ти е приятно да стоиш сама, но и ти би могла да се занимаваш понякога с него, дори и да го приспивяш. Той обича да му разказват разни щуротии.

       Тя клати глава.

        – Не-мо-га! – произнася разчленено.

        – Разбира се! – отбелязвам многозначително.

       Тя прави усилие да избистри съзнанието си.

        – Не-мо-га, защото той не ме забелязва. Изобщо не ме забелязва. Все едно, че-ме-ня-ма. Че не съществувам. Пи-там-го и той мълчи. Го-во-ря-му и той мълчи. А когато случайно гледа към мен, сигурна съм, че вижда предметите зад гърба ми. И ако не се блъскаме по коридора или в кухнята, знаеш ли защо е? Защото аз се махам от пътя му. Но съм убедена, че може да мине и през мен, ако пожелае. Мен просто ме-ня-ма! Аз не съществувам!

       Движенията ѝ  са резки.

        – Недей да пиеш повече.

       Тя се усмихва накриво.

        – Знаеш, че той е малко особен –  казвам. – Но може и да отреагирва, и да се радва, и да мисли. Знам го! Просто за него все още си чужд човек и той не се е разтворил. Разбираш ли, трябва му време.

       Тя върти глава.

        – Не-е. Не е така! Аз-ви-дях как я гледа!

        – Кого? – питам, макар прекрасно да знам.

        – Видях! – настоява Мариела и понеже мълча, уточнява. У-чи-тел-ка-та си! Онзи ден, когато отидох!

       Тя си долива.

        – Ви-дях как я слуша, когато му говори. Разбираш ли! – тя се привежда към мен. – Той я чува! – прошепва. – Чу-ва я! И я вижда! А мен не ме забелязва! – казва с привидна веселост и с жест, който излиза като олюляване. – Не би ме забелязал дори, ако се блъсне в мен. Но не се блъска. Знаеш ли защо? Защото аз се отстранявам от пътя му. Децата са ужасно жестоки! – казва разочаровано. – Те  приемат само красивото.  Дори грозните и недъгави деца обичат красивите хора. Те ги привличат, както светлината привлича пеперудите. Защото те светят! А останалият свят е тъмен. Аз винаги съм била в тъмното. Само се чудя защо съм се родила.

        – Хайде да си легнеш – предлагам.

       Тя върти глава и долива в чашата си.

        – Наздраве! Защо не пиеш?

       Мълча.

        – Знаеш ли – тя отново опитва да се усмихне. – Като гледам в някои филми как красиви хора живеят красиво, страдат красиво и умират красиво, се побърквам от болка.

       Гласът ѝ  прозвучава учудващо трезво.

        – Няма такива хора – казвам.

        – И-и-ма! – клати глава. – Има! Но само се чудя, защо като гледам как страдат, им съчувствам. Разбираш ли? Съчувствам им Аз на Тях!

       Тя се изсмива.

        – Седиш и докато гледаш, си представяш, че ти си от тези красиви хора и започваш заедно с тях да живееш красиво, да страдаш красиво... И те боли! Болите те колкото тях! Ти разбираш ли, че красивото причинява болка? – пръстите ѝ  се впиват в ръката ми, а очите ѝ  се разширяват. – Разбираш ли, че изкуството за красивото причинява болка?! В тези мигове  ти изживяваш не своята мижава болчица, на която единствено си способен, а онази – голямата, красивата, чуждата болка,  взимаш я назаем, защото иначе си толкова нищожен, че без онези красивите, никога не би могъл да изживееш качествено дори една болка! И когато  те  умират, умираш и ти. Умираш, докато те умират, и после – когато филмът свърши и се вгледаш в огледалото и около себе си, и видиш сивотата, и разбереш, че това е било ми-и-ра-аж, и че онова никога няма да го изживееш  истински, че ти е била п о д х в ъ р л е н а   като подаяние една илюзия и след това взета обратно, че твоите радости са едно нищо в сравнение с радостите на онези, тогава пак умираш. Но вече самият  т и. Изкуството убива!

        – Хайде – казвам. – По-добре е да си легнеш.

       Тя става и се олюлява. Придърпвам я към стола и започвам да оправям леглото. Тя се изсмива и само след миг я чувам, че плаче. Присядам на леглото до нея и я прегръщам.

        – Не плачи – казвам. – Онзи хора не съществуват!

       Тя клати глава. Не ми вярва.

       И аз не си вярвам.

16.

       Мадам Стефани оглежда заведението и явно го намира за прилично. Деликатно почиства с върха на показалец ъгълчетата на устните си и спира изучаващ поглед на  Кирил.

       Той престава да ровичка разноцветните топки сладолед.

        – Много си се променил – казва тя. – Мисля, че дори  не  бих те познала.Сигурно си живеете добре двамата.

       Той не я поглежда.

        – И дори си пораснал. Да, пораснал си! Ходиш ли на градина?

       Той продължава да мълчи.

        – Остави го на спокойствие да яде! – намесвам се.

        – Само на цвят е различен сладоледът, а иначе им един и същи вкус – на прах за пране. Защо му поръча подобна гадост?

        – Не говори така пред него.

        – Той нищо не разбира! – парира ме мадам Стефани.

       Ядосвам се.

        – Разбира! – казвам – Всичко разбира! Но не винаги има желание да каже това, което мисли. И може би добре прави.

       Мадам Стефани се усмихва изтънко, което ме вбесява.

        – За какво ни извика? – питам ядосано.

        – Първо, за  да  видя  как  сте.

        – Е,  как сме?

       Веждите ѝ  се повдигат мъничко.

        – Ами – казва колебливо. – Не изглеждате  зле!

       Гледам я. Намирам я променена. Оксиженираната ѝ  коса, като че ли е пооредяла, а червилото в доматен цвят е размазано в ъгълчетата на устните

ѝ . Явно, че животът нещо не ѝ  понася. Но на кого ли понася? Рано или късно всички ни сбръчква и в един момент изобщо вдигаме ръце от него.

        – Не се разстройвай от това, че сме добре – казвам заядливо.

        – Как можеш да говориш така! – гласът ѝ  потреперва. – Ти! За мен! Която съм правила толкова за теб!

       Видът ѝ  ме трогва.

       Хващам ръката ѝ .

        – Добре, Стефани, извинявай! Признавам, че винаги си ми била опора в трудни  моменти. Без теб сигурно отдавна щях да свия знамената. Колко му е да се признаеш за победен, ако няма кой да те побутва.

       Тя усеща нещо дразнещо в смисъла на думите, но затова пък тонът и жестът ми я успокояват.

        – Понякога не знам какво да мисля за теб – казва. – А истината е, че се тревожа за вас.

       Въздъхвам.

        – Много се е променил външно – поглежда към Кирил.

        – И вътрешно! – казвам, макар именно вътрешно да не съм съвсем убеден в това.

       Тя се попривежда към мен.

        – Обърнал ли си внимание на очите му? – пита шепнешком. – Менят си цвета! Някой път са тъмни, а друг път са жълти като на котка. Това дете изобщо не е в ред!

        – Това ли е второто, за което ни извика? – питам остро.

       Устните ѝ  обидено се набръчкват.

        – Не! Сестра ми е зле!

       Повдигам вежди и се усмихвам язвително.

        – За Бога, Стефани!

        – Не намесвай Бога! – ядосва се тя. – Сестра ми е много болна!

        – О-о! – възкликвам разочаровано.

        – Може би не ѝ  остават повече от няколко месеца.

       Усмивката ми става предпазлива.

        – Сериозно ли говориш?

        – Скоротечен рак! Много бързо се разви, няма и месец.

       Гледам я. Значи страхът  разваля вида ѝ . Страхът, че на този дом нещо му е потръгнало. А потръгне ли...

        – Предполагам, не искаш от мен да се тръшна от мъка.

        – Не бих си и помислила.

        – Тогава?

        – Виж, Никола, тя знае, че ще умре. И, да ти призная, много твърдо приема тази мисъл. Макар да не съм изненадана – тя има силен характер.

        – Наистина има силен характер! – вметвам.

       Стефани ме изглежда изкосо. В този си жест двете със сестра ѝ си приличат.

        – Направи завещание. Не можах да я разубедя за това, което реши.

       Във въздуха се появява особено жужене.

        – Всичко, което има, приписва  на домовете за – как им казват – деца в

неравностойно социално и здравословно състояние, на  бавноразвиващите се, де!

       В ушите ми тихо забучава.

        – Не я оправдавам, но пък, да си признаем честно, животът ѝ  не беше лек. Не случи с мъж, виж какво стана със Станини, а и Кирил не е дете, което ще те зарадва.

       Някак успявам да се овладея. За миг дори го догаждам до усмивка.

        – Та, какво искаш да ни кажеш? – питам.

        – Ами какво! – удивено ме изглежда Стефани. – Можеш да обжалваш! Поне апартаментът да остане на Кирил – и той е от тези деца, нали? Един ден, когато се прекараш, като има апартамент, все ще се намери някой, който да му донесе ядене. Предполагам, че не мислиш да го дадеш в някой от  онези  домове... или  ще го дадеш, а-а?

       Пламвам.

        – Хайде, Кириле, трябва да тръгваме!

       Той сковано става.

        – Стефани, много те моля, не ми се обаждай повече! Ще се чувствам по-добре, навярно и Кирил.

       Реакцията ми я обърква и тя направо е сащисана. Толкова съм вбесен, че виждам всичко някак отстрани.

       В първия  момент тя не разбира  какво ѝ   казвам, но при споменаване името на Кирил го изглежда с неприязън. Той не е в най-блестящата си форма – устата му е глупаво отворена и диша тежко. Двамата тръгваме към изхода, неестествено вдървени, сподиряни от погледа ѝ .

       Навън  светлината  се  стоварва  върху  ни  и аз присвивам очи.

        – Ще се измориш ли, ако минем през градинката и повървим малко? – питам и в гърлото ми се е събрала топка.

       Не  чувам дали отговаря.Нещо притиска гърдите ми и това е ехидството в решението ѝ .

       Няма ли да ми даде апартамента ?

       Изминавам  няколко крачки, преди да осъзная, че го е казал някой до мен.

       Поглеждам към Кирил.

        – Каза ли нещо?

        – Ако не ми даде апартамента, аз мога да спя в кухнята ти и всичко да върша.

       Замирам.

        – Не заемам много място, защото съм малък и не ям много.

       Очите му са потъмнели.

        – За Бога! Какви ги говориш? – казвам ужасен.

        – Ако нямам нищо, ти ще ме изгониш. Никой няма да ме иска, ще ме изпратят в онези домове и там ще умра! Аз не искам  д а   у м р а!

       Думите се забиват в мозъка ми.

       Хващам го за раменцата и го разтрисам.

        – Ей! Не ги говори такива, защото ще полудея! Не разбираш ли, че те обичам?!

       В очите му се движат сенки, които ме плашат.

        – Кой ти наговори тези ужасии? Кой е този идиот?! Кажи!

       Той мълчи.

        – Кириле! – успявам да сподавя треперенето си. – Не им вярвай! Ще живеем двамата. Винаги ще мога да изкарвам, колкото за храна и да си плащаме наема. Може и да не ни бъде много леко, но ще се справим. Чуваш ли ме?

       Погледът му продължава да е мътен.

        – Баба ти няма никакво значение за нас, разбираш ли?! Не се плаши от нея. Тя вече си отива и няма никакво значение дали ще ти остави апартамента. Това, което имам, е и на двама ни. На мен и на теб! Това, което ще изкарвам, ще бъде за мен и за теб. Не се страхувай, че ще те оставя.Трябва да умра, за да не съм до теб. Но дори и тогава ще имаш къде да живееш.

        – Не,  ти  н я м а  да умреш!

       Очите му са почти черни и за миг ми се струва, че наистина е невъзможно да умра и да го оставя сам.

        – Не се страхувай, глухарче, защото като се страхуваш и аз се подплашвам. Ако ме обичаш и ми вярваш, всичко ще бъде наред. Само това ми трябва, за да бъде всичко наред – да ме обичаш!

        – Аз те обичам! – казва отчаяно.

       Прегръщам го. Нещо  от  телцето му  се отцежда в мен и силно ме разтриса.

17.

       Вървя към блока и усещам в мен да се кълби тревога.

       Луната е слязла ниско и аз започвам да подозирам, че не е никакъв спътник на Земята, а е просто един отвор в похлупака на нощта.И колкото повече се вглеждам в нея, толкова повече я оприличавам на дупка, през която се вижда златно небе. Какво ли сънуват децата при пълнолуние? Опитвам се да си спомня някакъв сън от детството си, но онази – на пръв поглед безпричинна – тревога прогонва  мислите ми и ме прави неспокоен, защото знам, че на този свят няма нищо безпричинно.

       Продължавам да вървя като насън и усещам в себе си желание да протегна ръка и да отмахна чергилото с отвора над мен, но пък си мисля, че ако го направя, върху ни ще се стовари светлината на златния свят от другата страна и ще ни затрие, защото ние сме свикнали с тъмното. Изведнъж съвсем ясно виждам Кирил! Образът е толкова ясен, че присвивам очи. Кирил стои на балкона, подпрял брадичка на парапета и гледа нанякъде.

       Забавям крачка, защото около него има нещо неестествено – той самият го излъчва. Отмествам поглед върху купчината в ъгъла – оттам иде силен мирис на заплаха и на нещо изгоряло. Продължавам да вървя, но мисълта ми все по-настоятелно се взира в купчината.

       Влизам в кухнята и оставям бутилката на масата.

        – Защо се забави толкова? – пита Мариела.

       Наливам си от гроздовата  и  отпивам, без да откъсвам очи от образа  в

мен.

       Продължавам да се взирам и вече съвсем ясно различавам обгорелите предмети в купа.

       Извръщам се и започвам да ровя из натрупаните вестници и списания.

       Движенията ми стават все по-нетърпеливи.

        – Търсиш ли нещо?

       Не отвръщам.

       Търся! И то е нещо много важно. И е тук! Виждал съм го!

       Продължавам да ровичкам.  Без да съзнавам взимам блокчето и започ-

вам да прелиствам рисунките. Напрежението и подозрението ми неочаква-

но нарастват. В един момент ръката ми спира.

       Това е!

       Стоя и гледам.

        – Какво има? – гласът на Мариела изниква някъде зад мен. – Какво е това?

        – Какво е според теб? – питам и целият съм наелектризиран.

        – Рисунка – отвръща объркано.

        – Да, но какво е нарисувано?

       Тя понечва да вземе листа. Отдръпвам ръка, но ѝ  давам възможност да

гледа.

        – Прилича на дете, което държи бенгалски огън и се радва – казва най-сетне.

        – Точно така! – казвам. – Огън! Само че не държи бенгалски огън, а проводник, по който тече ток. И лицето на детето не е радостно, както ти казваш, а е изкривено от ужас. Виж тази уста, която е зейнала като цепнатина. Та то крещи!

       Мариела ме гледа слисано.

        – Детето е същото – казвам. – Онова! От градината на Кирил, което е хванало  оголен проводник. Знаеш  ли  кога е нарисувана тази рисунка? Един ден преди да се случи нещастието.

       Тя се усмихва.

        – Мислиш ли, че е възможно той да е знаел, че това ще се случи, и по-точно,  д а   е   и с к ал    да се случи, и то да да се е случило, точно защото го е искал? – питам.

       Мариела ме гледа изумено.

        – Един ден преди това същото дете беше ударило Кирил и го бе обезобразил. Мислиш ли, че това е достатъчна причина, за да намразиш някого толкова, че да пожелаеш смъртта му?

        – Няма никаква връзка... – започва тя.

        – Според мен е достатъчна и далеч по-малака причина от това някой да те цапардоса по главата – казвам. – Представи си, че той е пожелал точно това, което е нарисувал, и   то се е случило! А онзи ден...

       Нещо ме разтриса.

        – О, Боже! – възкликвам – та онзи ден, но не...! Не е възможно той да извика дъжда, нали? – питам уплашено.

        – За Бога, пиян ли си?

       Присядам.

        – Знаеш ли, когато Станини загина и отидох да го взема, на балкона видях обгоряла купчина. В нея имаше  и малка кола играчка. Спомних си това преди малко.

        – В кръчмата.

        – Не, по пътя – казвам. – Часове преди онова да се случи, той е подпалил купчината и жена ми изгоря в колата.

       Мариела опитва да се усмихне.

        – Той не я обичаше – признавам. – Мисля, че никога не я е обичал. Дори нещо повече – предполагам, че на момента я е мразил. И тя умря!         

       Пресягам се да си налея.

        – Моля те, не пий!

        – Някъде преди десетина дни се обади мадам Стефани – казвам.  – На-

карах  го да вдигне слушалката, не знаех, че ще бъде тя. В момента, в който чу гласа ѝ , той се промени. Не мога да намеря думи, с които да ти обясня точно, но той просто се изкриви и потъмня. Сега, когато си припомням всичко, мисля, че в този миг той подуши опасността, че баба му може да го вземе. Когато го докоснах, ме удари ток. В банята водата се стичаше по телцето му, без да го намокря. Просто го обливаше, без да го докосва.

       Мариела присяда срещу мен.

        – Спомням си много точно разговора ни. Аз му подсказах, че баба му може да умре от рак и да ни остави на мира! Бях така вбесен, че не обръщах внимание  какво говоря. Просто  изливах  яда си, за да се махне  напрежението ми.

        – Но нали... Всъщност, тя не е ли здрава? – Мариела  ме гледа изпитателно.

        – Не – казвам. – Всеки момент ще умре.

        – От какво? – пита напрегнато.

        – Рак – аз допълвам чашата си. – Скоротечен!

       Тя ме гледа отчаяно.

        – Моля  те, не пий!

       Ставам. Луната грее в прозореца и спокойната ѝ  светлина ме влудява.

        – Ще лягам – някак глухо съобщава Мариела.

       Пия мълчаливо.

        – Няма ли да легнеш? – гласът ѝ прозвучава нереално.

       Загасям лампата и започвам да се събличам.

       Лежим в тъмното и мълчим.

       Знам, че не спи. Усещам го по дишането и още по това, че мисли. Винаги мога да направя разлика в тъмното между човек, който спи, и човек

който мисли. Мислите излъчват нещо. Нещо, което може да те успокои, да

те напрегне или направи неспокоен. Сега нейните мисли просто ме държат буден.

        – Не спиш ли? – питам по някое време.

       И моят глас прозвучава като чужд.

        – Пожелавал ли си на някого смъртта? – пита тя.

       Мислите, превърнати в думи, изглеждат безформени и тежки.

       Клатя глава, но съобразявам, че не би могла да види отговора ми.

        – Не! – казвам. – Никога не съм желал смъртта на някого. Може да съм си я представял, но не съм я желал. Като малък си представях понякога, че родителите ми умират. В подобни представи има нещо интересно – то е като игра, защото животът тогава все още не е това, в което се превръща после. А онзи ден, когато говорех, бяха само думи, ако разбираш какво искам да кажа. Има произнесени думи, които са пълни с енергия. Хората казват, че са пълни със смисъл, но то е едно и също – те са пълни с енергия и могат да те накарат да настръхнеш, да пламнеш, да изстинеш. Навярно могат и да рушат. А има и такива, които са като сапунени мехури – просто излитат във въздуха, сияят в различни цветове и някъде се пукват, без да оставят следа. Думите са като хората. Аз не умея да мразя със сърце и душа. В мен няма енергия.

        – Искаш да кажеш, че той може да мрази, така ли?

        – Знаеш ли – казвам, – мен не са ме затваряли в килера при плъховете, а и да бяха ме затваряли, щях да рева, да викам, да се съдера от плач – на всичко да съм готов, само и само да изляза навън и никога повече да не ме връщат там. А той просто е седял и е мразил.

        – Не те разбирам – гласът ѝ  е гъгнещ.

       Надигам се рязко.

        – Боже мой, та и тя умря! – възкликвам.

        – Кой?

       Изсмивам се.

        – Кой?! – пита наежено Мариела.

        – Онази мръсница – казвам злобно. – Учителката му! Изгоря в колата заедно с жена ми.

       Започвам да хихикам.

        – Престани!

        – Представяш ли си?! Как само щях да забравя. Когато си изгориш пръст боли ли те, а?

       Мариела мълчи.

        – Сигурно се е мъчила – предполагам със задоволство. – Как мислиш?        Дяволски се е мъчила. Горяла е бавно и се е мъчила.

       Мариела се надига.

        – Къде? – питам подозрително.

        – Ти си полудял!

       Хващам я здраво за ръката.

        – Искам да си отида.

        – Не! – казвам и продължавам да я държа. – Няма да си отидеш!

        – Пусни ме, моля те!

        – Няма да те пусна! Искам да спя с теб.

        – Пусни ме!

        – Не викай – просъсквам. – Той спи в другата стая! –  ръката ми търси тялото ѝ .

       Тя се отскубва и се свива в ъгъла.

        – Отвращаваш ме!

        – Какво каза?!

       Тъмното я прави да изглежда като мрачна безформена грамада, от която вее страх и ме плаши. В един миг започвам да подозирам, че това не е Мариела, а някой друг, който сега седи в тъмното и ме дебне.

        – Мариела?!

       Грамадата съвсем леко помръдва.

        – Мариела! – прошепвам тихо.

        – Кажи!

        – За миг ми се стори, че не си ти – въздъхвам с облекчение.

       Тя мълчи.

        – Чуваш ли ме?

        – Да.

       Гласът наистина прилича на нейния и все пак, ако не е тя, а някой, който иска да ме заблуди?

        – Спи! – казва гласът.

       Но аз не спя. Лежа и гледам в позлатения от лунната светлина прозорец и не знам нито кой и  откъде съм, нито какъв е смисълът на всичко, нито   к о й   лежи до мен.

18.

       На моменти около мен се разиграва непонятна битка, в която и аз съм въвлечен. Ето и сега – напрежението нараства, без нещо да сме си казали, и аз усещам как всеки от нас започва да дебне останалите двама. Продължаваме да се храним, но ритмите и звуковете в потракването на лъжиците са други.

       Вдигам глава и поглеждам Кирил, после Мариела.

        – Супата е хубава! – Казвам и почти  го докарвам до бодра констатация.

       Никой от двама не ми отговаря.

       Кирил бърка в чинията и гледа някъде в средата на покривката, където няма нищо. Мариела куса, но гърбът ѝ  е неестествено изправен.

        – На вас не знам, но лично на мен ми харесва! – опитвам се да разведря атмосферата, но излиза тъй, като че ли искам да разваля игра, за която официално съм дал съгласието си.

       Кирил оставя лъжицата, седи няколко мига, след това се свлича от стола и без да каже нещо, излиза. Вслушвам се в шумовете, за да отгатна къде е отишъл.

       Поглеждам Мариела. Тя е спряла да се храни и гледа в същото онова място, където гледаше и той преди малко.

       Ставам и отварям вратата на стаята.

       Кирил е седнал на мокета и драска върху карирани листове.

        – Нахрани ли се? – питам.

       Той не отвръща.

       Чакам да ме погледне, но Кирил продължава с безсмисленото си занимание, сякаш не съществувам.

       Обръщам се , без нищо да кажа, и влизам в кухнята. Мариела е сплела пръсти под брадичката и продължава да се взира в средата на масата.

        – Какво има? – питам остро.

       Тя вдига поглед.

        – Знаеш ли за онези източни поверия, според които можеш да убиеш своя враг, като набождаш с игли негови фигурки? – пита.

        – За какво говориш? – гласът ми е неестествен.

       Неестествено изглежда и всичко друго около  мен.

        – Не е възможно в тези поверия да няма някаква истина.

        – Откъде ти дойде това в главата – опитвам да се усмихна.

        – Мисля, че е мой ред – произнася наглед спокойно Мариела, но в действителност едва подтиска треперенето си.

        – Какви ги говориш?

        – Аз съм    с л е д в а щ а т а   жертва – отчетливо казва.

        – О-о, я престани!

        – Страх ме е!

       Очите ѝ  ме дебнат.

        – Това са глупости!

        – Той ме е забелязал...

        – Но ти с ума ли си?! – ядосвам се.

        – Той най-после ме е забелязал – гласът ѝ  преминава в шепот. – И вече ме следи! Всеки жест – преди още да съм го направила, или мисъл, преди да съм я помислила...

        – Никой нормален...

        – Той  не е   н о р м а л е н  – казва тя. – Ти го знаеш!

       Някой с пръстчета докосва сърцето ми.

       Изчаквам да мине спазъма и чак тогава поемам дъх.

       Мариела ме гледа ужасена.

       Присядам на леглото и закривам с длани лицето си.

       Тракането на часовника в коридора звучи сякаш извън времето.

       Мълчим много дълго.

        – Мисля, че и двамата не сме с ума си – проговарям най-сетне.

       Тя нищо не казва.

        – Не сме с ума си! – повтарям.

        – Не зная – отвръща. – Не зная! Но се страхувам от него.

       Поглеждам я.

       Тя наистина се страхува. Кожата ѝ  е жълтеникава, а чертите  ѝ  разкривени. Дали и моето лице изглежда така?

        – Нещо конкретно ли има? – питам.

       Собственият ми глас иде някъде отвън.

       Тя клати глава.

        – Не! Само усещане. Като че ли съм завързана  с  някаква  връв  и  той държи другия ѝ  край. И всяко потреперване и движение го усеща, без дори да  си  направи  труда  ме  погледне. Тогава започвам да се страхувам и ми идва да избягам от него. Но връвта се опъва, той ме поглежда и аз се смра- зявам.  Замирам,  дори  преставам  да  мисля!  А той  ме следи – като ловец жертвата си!

       Устата ѝ  се изкривява.

        – И колкото по-малка и незабележима се опитвам да стана, толкова по-внимателно започва да ме дебне.

       Пръстите ѝ  изпукват.

        – И ми трябва усилие, разбери, трябва ми усилие, за да изляза от страха, от дупчицата си и да овладея положението. Чак тогава престава да се интересува от мен. Но аз знам, че това е привидно. Просто чака да потръпне  връвчицата  и тогава  пак застава нащрек.

       Тя е замряла.

        – Аз съм следващата жертва – казва. – Знам го и той знае, че го знам, затова е толкова предпазлив – по лицето ѝ преминава спазъм. – Само как ме мрази! Тихо и непрекъснато. Мисля, че ме мрази и когато спи.

       Мълча.

19.

       При моето влизане лекарят вдига глава и ме поглежда. На години е колкото мен.

        – Да – отговаря на поздрава ми и поставя химикалката върху бюрото.

       И понеже аз продължавам да стоя, повтаря:

        – Да! Заповядайте и седнете.

       Сядам на стола срещу него. Леглото остава зад гърба ми. Занемарената обстановка в кабинета, а колкото можах  да видя  и в цялата клиника  –ме

подтиска.

        – Кажете! – подканя ме и поставя длани една върху друга.

       Не се чувствам удобно на стола. Изобщо не се чувствам удобно да говоря за това, за което съм дошъл.

        – Вижте, докторе! Аз, ъ-ъ, как да го кажа...

        – Говорете спокойно.

       Лицето му има онзи здрав вид, който действително предразполага. Болните!

        – Въпросът ми сигурно ще ви се стори много странен, но по-скоро става дума за консултация, за нещо твърде интимно... По-точно искам да чуя от вас... – започвам и се заплита.

       И той мълчи.

        – Вижте, докторе – подемам отново. – Накратко казано, искам да ми отговорите не като специалист, а като човек. Мислите ли, че мисълта може да убива?

        – Моля?!

       Той действително е изненадан.

        – Ако някой мрази някого – системно, дълго, от дъното на душата си, ако го мрази примерно с наслада, ако му измисля някаква смърт, възможно ли е тази смърт наистина да го сполети? Точно тази, която е желал.

       Той взима химикалката и започва да я върти с дългите си пръсти.

        – Да-а... – казва бавно. – Разбирам. Вие мразите някого!

        – Не аз. Друг!

        – Кой?

        – Някой.

       Той спира да върти химикалката и лицето му помръква.

        – Предлагам да говорим по-просто. Значи вие не мразите?

        – Не!

        – А някой друг мрази  някого.

        – Да.

        – И какъв е въпросът ви?

        – Пак ви повтарям! Знам, че е нелепо, и все пак – може ли да го убие, като мисли и пожелава смъртта му? Като я желае, като си я представя в предмети, в ситуации...

       По изражението му разбирам, че в момента съобразява колко съм луд.

        – Какво работите? – пита меко.

        – Инженер съм в един от радиоклубовете.

       Той размисля.

        – Това, което ми казвате, е крайно недостатъчно – започва предпазливо.  – Не можете ли да обрисувате ситуацията, конкретния човек, който имате предвид.

        – Прав сте! – съгласявам се. – Трябва да ви разкажа, макар и да съзнавам – пак ви повтарям,   че всичко е толкова нелепо. И все пак...

       Млъквам. Опитвам се да си припомня реда на думите, които съм приготвил.

        – Говорете спокойно.

       Поемам незабележимо въздух.

        – Живея с...възрастен човек – спокойно лъжа. – Той е много особен. Мисля, че винаги е бил такъв. Точно казано –  особен! А по-конкретно – мълчалив, подозрителен, неконтактен. Не мисля, че е видял много добро от този живот. И сигурно, за да се нагоди, е започнал да го вижда по някакъв свой си начин.

        – Освидетелстван ли е?

        – Искате да кажете, дали има жълт картон? – клатя глава. – Не! Но с умственото си развитие е по-назад от другите деца, ъ-ъ..., когато е бил малък, искам да кажа, и са го смятали за бавноразвиващ се! И в същото време има някакви способности – например да рисува. На принципа – Бог дал, Бог взел!

       Усмихвам се накриво.

       Той не се усмихва.

        – Но това не е толкова важно. Важното е, че старостта му е не по-малко трудна, отколкото детството му.

       Устата ми пресъхва. Все пак говоря за моя син. За неговата старост!

        – Знаете, че децата са жестоки! – казвам.

       Той кимва и слуша съсредоточено.

        – Възрастните са също като децата.

       Той отново мълчаливо се съгласява. Започвам да се успокоявам.

        – Аз нямах възможност да се грижа за него и наех жена, за да го обслужва. Подборът явно не е бил удачен, защото той започна да я мрази. Преди месец тя загина. Изгоря в колата си. Това не би ми направило впечатление, ако един ден преди това не бях изхвърлил от терасата някакви обгорели вещи. Когато ги смитах, забелязах сред тях малка кола  ииграчка със същия цвят на колата, която имаше жената. Той я беше подпалил с още няколко предмета. Тогава не обърнах внимание, но когато разбрах, че жената буквално е изгоряла, направих връзка. Може би щях да го запомня като случайно съвпадение, ако случаите не продължиха.

       Пръстите му започват да превъртат химикалката по-бързо.

        – С още смъртни случаи?

        – Да. На един човек му предстои да умре – казвам. – Скоротечен рак! Мисля, че той е имал сериозни причини да го мрази. Друг загина, като е хванал оголен проводник. Има още един, от когото много се страхуваше, и той изгоря в колата. Може да ви е смешно, съзнавам абсурда, но на мен не ми е смешно.

        – Вие се страхувате, така ли?

        – Не. Не се страхувам за себе си – мисля, че ме обича, но жената, която е в момента с мен, се страхува. А и на мен започва да ми се струва, че той никак не я харсва.

        – Да-а, започвам да разбирам. И вие искате от мен да ви кажа, дали реално той ги убива – светлите му очи ме гледат прямо.  – Точно такъв е въпросът ви, нали?

        – Да. Дори ако тази възможност е едно на хиляда, на милион, на не знам колко си.

        – Не – казва. – Такава възможност няма! – той прокарва пръсти през късо подстриганата си коса.

        – Дори едно на... – разпервам неопределено ръце.

        – Дори едно на колкото си щете – отсича.

        – Знаех, че така ще ми кажете! – смънквам разочаровано.

        – Вярващ ли сте? – пита той неочаквано и внимателно ме наблюдава.

        – За съжаление не съм.

        – Наистина жалко! Ако бяхте вярващ щях да ви дам съвет да извикате поп да освети къщата, или да отидете при жена, за да ви лее куршум. Но тъй като сте интелигентен...

        – Защото не съм вярващ ли?

       Той се намръщва.

        – Имам предвид – натъртва, – че тъй като сте интелигентен и невярващ, трябва   с а м   да повярвате, че това е невъзможно!

        – Докторе! Не знам дали съм чак толкова интелигентен. Знам само, че за съжаление не съм вярващ. А за още по-голямо съжаление съм суеверен. Защото във вярата има надежда, а в суеверието – страх.

        – Аз ви казах, че сте интелигентен.

        – Да. Правя разлика между вяра и суеверие, но не изпитвам необходимост да приема едното, а нямам сили да се преборя с второто. Дори когато черна котка ми пресича пътя, усещам, че започвам да я мразя. Тя няма вина, но аз я мразя. Разбирате ли ме?

        – Горе-долу схващам! – казва  колебливо.

        – Точно така! Жената, която е с мен, се страхува от него и сигурно в такива моменти го мрази. Този проблем лесно ще го разреша. Тя ще си отиде. Работата е там, че не бих искал   а з   да започна да се страхувам от него!

       Той поема дълбоко дъх.

        – Вие сте умен... – започва предпазливо.

        – Докторе! – казвам с усмивка.

        – Я престанете! – ядосва се той. – Много добре знаете, че не се държа с вас като с чалнат! Просто се чудя как ви се е набила тази мисъл в главата?!

        – Знаете за онези източни поверия, че като набождаш фигурките на своя враг с игли...

        – Това са суеверия... – прекъсва ме той.

        – Аз ви казах, че съм суеверен.

        – Боже Господи! – възкликва. – Ама вие сте смахнат!

       Изхилвам се.

        – Добър похват имате, няма що!

        – Че какво му е на похвата? – обижда се той. – Та вие сте нормален! Това да си нормален не пречи да си смахнат. Как си я представяте вие тази работа? Та ако това бе възможно, смятате ли, че човечеството щеше да хвърли толкова труд да изнамира отрови, барут, атомни бомби, да наема убийци и прочие и целият този арсенал от великолепни, при това скъпо струващи средства за убиване, ако беше възможно това, което вие сега ми дърдорите. Мислите ли, че вместо това, което казах, и което вие прекрасно можете да допълните, чисто и просто не бяха изнамирали хора, които да убиват с мисълта си от разстояние. А-а? Не мислите ли, че би било първо по-евтино и, второ, далеч по-безопасно? Тогава  просто щеше да има няколко щатни мислители-убийци. Чиста работа, не смятате ли?

        – А-а, не! – казвам. – Човек може да мрази конкретен човек. Не може да мрази някого, когото не познава, или пък недай, Боже – цели народи. Няма резон!

       Явно съм убедителен, защото долната му челюст увисва.

        – А котката?

        – Каква котка?

        – Черната котка, която ти пресича пътя. Защо я мразиш? – пита благо.

        – Защото си имам причина! – отвръщам.

        – Защото ти пресича пътя.

        – Да. А не би трябвало да го прави!

        – Ами! – ухилва се той. – Защото е черна! – казва доволен.

        – Точно така! И поради това. Защото е черна и защото ми пресича пътя. Значи си имам цели две причини да я мразя. Малко ли е?

        – Абе, човеко! – по лицето му виждам, че е удивен. – Щом ти можеш да мразиш една симпатична писана, само защото е черна и си върви по пътя, защо мислиш, че ако бе възможно да се убива с мисъл, че нямаше да се намерят идиоти, които щяха да мразят непознати – та дори цели народи, за далеч по-съществени причини от твоите келяви две?

       Въздъхвам.

        – Де да знам! Може да не са се сетили – предполагам.

        – Ама не го вярваш много това, което сега го каза, умнико!

        – Не – признавам. – Не го вярвам много, понеже никога не съм бил умник.

        – Добре, хайде! Пациент си ми и не се докачай!

       Надигам се.

        – Трите имена – казва той.

        – Защо? – питам.

        – Защото съм на план!

        – И какво ще пишете? – интересувам се.

        – Трите имена и диагнозата.

        – Каква диагноза?

        – Хайде, хайде! – казва.

       Смутолявам имената си, но погледът ми е в графата, където той старателно вписва „консултация”.

       Вдига глава и ме поглежда.

        – Това е!

        – Е, благодаря – казвам.

       Той се изправя.

        – Няма защо!

        – Ако мога с нещо да ви бъда полезен...

        – Какво? – пита озадачено.

        – Разбирам от техника. Ако имате нещо да се поправи...

        – Не-е – засмива се той. – Жена ми поправя бушоните.

       Суетя се.

       Той чака.

        – Докторе, от колко време сте тук? – питам тихо и соча с пръст пода.

        – Тук ли? – повтаря жеста ми.

        – Да.

       Той започва да брои наум и да пружинира на цяло ходило, което не го затруднява, защото е с маратонки.

        – Четири месеца, да, толкова! И още не съм откачил от пациентите си – той отмята глава и започва да се смее, пъхнал палци в джобовете на престилката.

       След миг става сериозен и приятелски ме потупва по рамото.

        – Добре, братле, ако имаш нужда пак, обади се! А ако правилно съм те разбрал, че имаш син, поздрави го от мен, мисля, че е страхотно хлапе!

       Смънквам нещо в отговор и се измъквам сякаш на пръсти.

       На изхода спирам. Виждам как отмята глава и се смее, и ми идва на ум, че ако някога имах такъв приятел, или пък, ако подобно момче бе живяло в нашия двор, може би моят живот щеше да бъде по-друг.

       Защото около такива хора е по-светло.

20.

       Майка ми открехва вратата и аз се провирам през рамо.

       Влизам в хола и оставям мрежата на масата.

        – Донесох ти някои неща. Розов ликьор, шунка и домати – изброявам, докато вадя покупките.

       Тя ме гледа в краката.

        – Няма да стоя дълго – казвам за оправдание, че съм влязъл обут.

        – И все пак можеше да се събуеш.

       Излизам в коридора, събувам се и влизам – вече по чорапи.

       Тя е доволна. Винаги ме е възпитавала, възпитава ме и сега.

       Сядам на фотьойла, заметнат с бял губер, и се оглеждам.

       Тук нищо не се е променило. Дори порцелановите фигурки на животни върху ниската секция са подредени в същия ред, който помня от малък.Във въздуха се носи покой и сънен здрач. Сякаш всичко тук е извън времето. Няма го и онзи невидим прах, който преминаващите години вдигат и наслояват по предметите и лицата на хората. И майка ми изглежда така, както и преди години.

       Тя подръпва кашмирения шал върху раменете си.

        – Телевизорът работи ли? – питам.

        – Работи.

       Значи наистина нищо не се е променило.

        – Кажи как сте? – пита тя.

        – Добре.

        – И по-точно?

        – Караме я някак двамата.

        – Двамата?

       Майка ми е изненадана.

        – С Мариела се разделихме.

        – Тя не беше за теб.

        – Беше за мен – ядосвам се. – Но не беше за него!

       Едната вежда на майка ми се повдига незабележимо.

        – Значи не я е харесал!

        – Не я хареса.

       Признанието ми ѝ  доставя удоволствие.

        – Пораснал ли е поне малко?

        – Расте добре. И все по-малко прилича на жена ми. На бившата ми жена – поправям се.

       Майка ми машинално придърпва шала.

        – Това, което се случи с нея, падна като изневиделица.

        – Да. За всички беше така. Дори аз самият  още не мога да повярвам, че се е случило.

        – Той как го прие?

        – Никак.

        – Знае ли?

        – Знае. Но не знам какво знае за смъртта. Говорил съм с него. Мисля, че си има някакво свое виждане. Всъщност не знам. За него смъртта е нещо различно. В един случай може да го ужаси, а в друг  –  просто не я забелязва.

        – Искаш да кажеш, че нейната смърт не я е забелязал?

        – Нещо такова. Мисля, че се е страхувал от нея и сега се е освободил от страха и е спокоен. Възможно е за него тази смърт да е облекчение. Не знам. Само знам, че наистина се е страхувал от нея и се е опитвал да ѝ  се хареса. Нещо като защитна реакция. Затова и толкова приличаше на нея. Сега се променя с дни. Лицето му се е променило неузнаваемо – мисля, че няма да го познаеш.

       Майка ми ме гледа подозрително.

        – И на кого прилича сега?

        – На никого. Започва да прилича на себе си.

        – Това са твои измислици.

        – Не. Истина е! Чертите ѝ  се изтриват от лицето му. Всяка сутрин забелязвам, че нещо от чертите ѝ  е избеляло или съвсем изчезнало. Той просто знае, че вече не е нужно да ѝ  се харесва. И е спокоен.

        – А иначе? – пита.

        – Добре е – казвам. – Наистина има неща, в които изостава от другите деца. Например не мога да го убедя, че трябва да наизусти нещо – песен ли, стихотворение ли. Колкото и да го повтарям, нищо не се получава. Седи, стои мирно, но не съм сигурен, че ме чува. Просто изключва! С голяма мъка пише с дясната ръка, не проявява никакъв интерес към игрите, които играят децата на неговата възраст. И аз просто го оставих да прави това, което може и което му харесва.

       Майка ми стисва устни.

        – Знам, че ще кажеш, че това не е възпитателно и полезно – изпреварвам я.

        – Ама никак!

        – Той прекрасно рисува  и много добре пише  с лявата ръка.

        – И като порасне няма да може да държи и лъжица с дясната си ръка.

        – И какво ще му пречи да си сърба таратора с лявата? – недоумявам.

        – Жал ми е за това дете – казва майка ми. – Има едни такива домове като за него, не мислиш ли, че е по-добре...

        – Не! Не мисля!

        – Не викай!

        – Той е мой син и ще живее с мен независимо какви дни ни очакват!

       Тя повдига рамене.

        – Ти си знаеш – казва.

       Така казваше и някога, когато просто нямаше друг довод, и с тази си реплика успяваше да отрови и малкото мигове на доволство, когато съм бил прав.

        – Защо се смееш? – гледа ме подозрително.

        – Не знам – признавам.

       Тя въздъхва.

        – Щеше ми се...

        – И на мен! – съгласявам се с нея.

21.

       Стоя до прозореца и гледам как дъждът вали в тъмното.

       Сега времето е друго. Не е като преди. Сезоните са се сменили и объркали. Няма го онова топло лято или пък дългите и сухи есени. Сега понякога летните дни са студени и противно дъждовни, а времето през есента е непредвидимо. През зимата няма сняг или пък пада толкова, колкото да учуди децата. Помня какви зими имаше някога. Тогава валеше едър хубав сняг и бавно затрупваше света. А и светът тогава беше голям, както голям беше и нашият двор. Години след това като се върнах в стария двор, който по чудо бе оцелял, го намерих малък и невзрачен. Черницата, по която се катерехме и която помня като гигантско дърво, сега се бе свила и застинала между панелните блокове. Всичко изглеждаше като глупава миниатюра на един прекрасен и магичен спомен. Лошото е само, че ме трогна. А можа би просто ми дожаля за двора, за дървото, за спомените, които изведнъж се бяха смалили. Всичко остарява на този свята и всичко се смалява. И хората, и предметите, и самото пространство. Най-точният белег, че едно пространство остарява, е когато започне да се смалява. Смалява се дотогава, докато изчезне. Може би дворът все още съществува, но там има други блокове, други градинки – просто друго пространство, което за други деца изглежда голямо. Докато един ден и те пораснат и започнат да остаряват. Тогава техният двор ще започне да се смалява. Хората се лъжат като мислят, че пространството е вечно. То остарява, смалява се и умира. И когато умира човек, умира и неговото пространство.

       Телефонът звани. Вдигам слушалката и познавам гъргорещия глас на Петър.

        – Здравей! – казвам.

        – Ще ми се да те видя.

        – Ами защо не слезеш?

        – Удобно ли е?

        – Сам съм. Кирил е заспал, а аз смятам да гледам баскетбол.

        – Тогава ще сляза  –  съгласява се той.

       Отключвам външната врата и набързо разтребвам. След малко чувам притваряне и той надниква.

        – Влизай! – подканям го.

       Изваждам чаши и бутилка водка.

        – Нали ще пийнем и ще гледаме баскетбола?

        – Да. Маргарита  гледа филм по втора – казва Петър и се настанява. – Вечно имаме разправии!

        – Можеш да слизаш, когато поискаш.

        – Не е удобно.

        – Наздраве! – казвам. – Удобно е.

       Той отпива и сякаш се замисля над думите ми.

        – Как е Пиф? – интересувам се.

        – Ами... решихме се! – отвръща кратко и ме поглежда.

        – Значи ще я оперирате.

       Той за момент замълчава.

        – Знаеш ли, ще ми се да бъде съвсем нормално дете – признава.

        – Разбирам те... Е, да пием всичко да мине добре!

       Глътката го разтриса.

        – Дойдох да поговорим за Кирил – казва и отпива  и от чашата с вода.

        – Какво за Кирил? – питам подозрително.

        – Ти всъщност няма начин да не го знаеш. Това дете за годините си е...

        – Особено – помагам му.

        – Не е точната дума.

        – Но аз я предпочитам!

        – Може и така да се каже – съгласява се колебливо. – Но като имам предвид неговите години и развитието му...

        – Бих предпочел да не говорим за това – прекъсвам го рязко.

        – Не може да не те интересува! – изписуква гласът му в недоумение.

        – Интересува ме – отвръщам. – Но интересува само мен, ако разбираш какво искам да кажа.

        – Естествено!

       Петър замълчава, но по вида му разбирам, че състоянието на Кирил го тормози.

        – Наблюдавах го в последно време и съм на мнение, че все пак трябва да направим нещо!

       Насилвам се да се усмихна.

        – Това е моя грижа. Единственото, което мога да направя, е да не го пускам при Пиф, макар че това дълбоко ще го наскърби.

       Петър премигва объркано.

        – Защо?!

        – Защо! – тросвам се. – Защото е дяволски привързан към нея и вие много добре го знаете.

       Той се попривежда, сякаш, за да ме чува по-добре.

        – Не! Питам те, защо не искаш да дружи с Пиф?

        – Защото ти искаш това – казвам, – но не ти е удобно да ми го кажеш.

        – Кой, аз ли? – ококорва се Петър. – Откъде го измисли?

        – Ти каза!

       Той се вторачва в мен и четинестата му коса щръква над челото му.

        – За какво говорим, по дяволите? Май не те разбирам – той наистина е озадачен. – Пиф е много привързана към него. По цял ден могат да стоят заедно. Кирил седи и не мърда. Понякога се чудя, кога пикае това дете. Знаеш ли, че не съм го виждал да пикае?

        – Той си пикае вкъщи – казвам хладно.

       Петър се ухилва.

        – Недоумявам само какво толкоз си говорят. По цял ден!

        – Говорят ли си? – питам.

        – А ти какво мислиш, че правят на тяхната възраст?

        – Де да знам!

        – Седят и говорят! Онзи ден случайно се заслушах. Кирил приказваше нешо, което и сега не мога да ти го повторя, само си спомням, че се засмях, но след като отминах, съобразих, че има логика.

        – Има какво?

        – Логика.

        – Глупости! – отсичам.

        – Честно! При това на нея ѝ  е интересно. Предполагам и на него. Има дяволски шантаво мислене и добра памет.

        – Кой? – не разбирам.

        – Кирил.

        – Какво има?

        – Точно за това исках да говоря с теб. Днес като се прибрах вкъщи, разбрах, че компютърът е бил включван.

       Става ми неприятно.

        – Пипал ли е нещо? – питам сдържано.

        – Да. И знаеш ли какво е направил? – гласът му се покатерва нагоре.

       Мълча.

        – Програма! – Петър плясва с ръце.

        – Какво?

        – Много елементарна, но все пак   п р о г р а м а!  Разбираш ли?

       Не разбирам.

        – Кирил понякога заставаше до мен и гледаше как работя, но не му обръщах внимание, защото не ми пречеше. Стоеше и гледаше. Мислех, че просто му е интересно, да ти кажа, дори не го забелязвах – Петър снишава глас. – А той ме е   с л е д и л!

       По ръцете ми пролазват тръпки.

        – Разбираш ли? Следил ме е и се е учел!

       Лицето му започвам да го виждам някак уголемено.

        – И днес, когато Маргарита ги е взела от детската градина и ги е оставила сами, за да напазарува, той е включил компютъра и е направил програма.

       Чувам гласа му, но думите разгадавам по движенията на устните.

        – Кой е направил програма? – питам.

        – Нали ти казвам, че е Кирил! – сопва се.

       Облягам се назад и се изхилвам.

        – Това е невъзможно!

        – И аз така помислих. Предположих, че Маргарита е бърникала нещо, но после разбрах, че е той.

        – Глупости! Това е невъзможно! – отсичам.

        – Защо?

        – Защото е невъзможно.

        – Но защо?!

        – Защото! – ядосвам се. – Защото не може да сметне две и две, защото не може да наизусти дори „Зайченцето бяло”, сега разбираш ли?

       Петър се изсмива.

        – Не-е, това не е довод!

        – Да! Но това, че е бавноразвиващо се  е довод, нали?

       Става много тихо.

       Самият аз се стресвам от гласа си.

        – Ка-кво? – най-после пита Петър.

       Няколко мига усмивката му стои, след това лицето му започва да се променя като пластелинова анимация и се изкривява.

        – Боже Господи!

       Лицето му е ужасено.

        – За съжаление това е истината! – казвам. – А тя наистина е ужасна.

        – И кой... ти го каза, ъ-ъ, това... за него?

        – Кирил няма добра памет от малък – казвам. – Можехме да го дадем в някой от онези домове, но жена ми успя да го вреди в нормална детска градина при една своя приятелка. Сега, когато го преместих тук, говорих с учителката му и ѝ  подсказах, че той е, ъ-ъ, особен, а като се има предвид и стреса, който наскоро изживя...

        – Не! – прекъсва ме Петър. – Питам те, кой идиот те убеди, че е...ъ-ъ...бавноразвиващ ?

        – Казах ти, че има много слаба памет.

        – Но това не е вярно!

        – Вярно е – казвам. – Още помня колко разстроена бе жена ми, когато един ден ми позвъни и се видяхме. Повече от половин година той не можел да наизусти „Зайченцето бяло”. Разбираш ли? Нищо не може да задържи вниманието му. Мисълта му просто се рее в пространството. С часове може да седи на едно място и да гледа пред себе си.

        – Но той направи програма бе, човеко!

        – Глупости!

        – Не са! Нали ти казвам, отначало заподозрях, че Маргарита нещо е пипала, но после разбрах, че е той. Извиках го и го накарах да я повтори.

       Клатя глава.

        – Той не може да наизусти „Зайченцето бяло”.

        – Какво си се хванал с това „Зайченце бяло”?! – избухва Петър.

        – Та той е на пет години!

        – И?! За кой дявол му е да знае подобна дивотия?

        – Всики я знаят. И аз я знам!

        – Но ти си номрален!

       Усмихвам се накриво.

        – Там е работата!

       Лицето на Петър се набръчква гнусливо.

        – И ти мислиш, че това е качество? Че е някакво много добро качество да си нормален?

       Очите му ме гледат от близо.

        – Защо, а ти не мислиш ли така? – питам.

       Минава известно време, преди да отговори.

        – Не – отвръща най-сетне. – Не мисля. И ако ти се гордееш с това, че си нормаленн, то мен тази мисъл все по-често ме тормози.

       От телевизора идат откъслечни фрази и изпъкват с релефна яснота.

        – Не си прав – казвам уморено. – Той дори е левак!

       Петър се обляга и известно време мисли.

        – Знаеш ли, Никола, хората сме  дяволски различни. Дори не може да си представиш, колко сме различни. Всеки е една закодирана система, насочена Бог знае къде. А ти искаш твоята да съвпада точно с тази на другите. Гордееш се, че знаеш „Зайченцето бяло” и по това мериш нулата. Но защо мислиш, че нулата при другите не е някаква по-висока степен?

       Гледам подозрително.

        – На теб би ти трябвало поне година, за да направиш що-годе някаква програма. Аз не съм убеден, че и тогава ще се справиш по-добре. Защо не можеш да си представиш, че за него това е нулевата точка?

       Мълча.

        – Невероятно! – казва бавно. – Да живееш с такава мисъл за сина си!

       Пресяга се към чашата си, но се отказва.

        – Всъщност... дойдох да те помоля до операцията на Пиф през деня Кирил да остава у нас. Маргарита е взела отпуск и ще се занимава и с двамата. Пиф ще се чувства по-добре, ако той е около нея, а аз пък ще го обучавам на компютър. Имаш ли нещо против? – гласът му звучи отчуждено.

       Като към човек, предал сина си.

       Клатя глава.

       Той се надига.

        – Няма ли да гледаме баскетбола? – питам.

        – О, не! Не! Аз не слязох за това. Само за Кирил!

       Изпращам го и след мълчаливото кимване, в което всеки отбягва погледа на другия, влизам в стаята и сядам на леглото до Кирил.

       Лицето му грее в тъмното.

       Отдавна съм забелязал, че има хора, които светят. Не че са красиви или пък имат нещо друго толкова особено. Не, те просто светят и другите се въртят около тях като пеперуди. Светлината им привлича и няма как да бъде иначе, след като поначало светът е тъмен. Понякога обаче те угасват – тогава около тях настъпва мрак и пеперудите-хора се разбягват, но после съвсем неочаквано,те отново припламват и пеперудите веднага изникват от тъмното. Не знам защо така изгасват и светват тези хора. Възможно е в някой момент вътре в тях нещо да прегаря и тогава организмът им се заема да отстрани повредата. А може би няма никаква повреда! Може би те просто дават сигнали на някого другиго в тъмнината.

       Лицето на Кирил грее.

       Знаеш ли, глухарче! Може би наистина е беда, че всички се стремим да бъдем нормални. Че още от малки ни възпитават в това и ние на свой възпитаваме в същото децата си – да бъдат нормални. Да знаят това, което ние знаем, да могат това, което ние можем, и всъщност, като помислиш – да не могат това, което ние не можем. Лично аз нямам нищо против да се различаваш от мен. Мисля, че дори съм ти го казвал. И колкото по-различен ставаш, толкова повече ще те обичам. Може би ти също си от онези хора, които светват и угасват. На кого даваш сигнали? Не мога да те разбера. Но аз съм от хората-пеперуди – тези сигнали са неразбираеми за нас – ние просто се възползваме от миговете светлина. Когато светиш, както сега, аз се чувствам добре, но когато светлината угасне, се плаша – просто защото в тъмното дебнат страхове. Но ти не се страхувай! Аз не винаги ще те разбирам, възможно е „нулевите” ни точки действително да са различни, по-важното  е, че няма да ти преча. Пеперудите-хора не могат да пречат, те така са устроени. По себе си го знам.

       Дъждът продължава да вали в тъмното.

22.

       Подгрявам готовите шницели и докато режа салата, си тананикам. Тлевизорът работи и сигналът на „Лека нощ, деца!” ме кара да се огледам.

       Поглеждам в стаята, но Кирил го няма. Надниквам предпазливо в банята, но и тя е празна. Изведнъж сърцето ми се разтуптява. Притичвам на балкона и дори се надвесвам над парапета. Навън е още светло и пред входа  играят деца. Стоя няколко мига и недоумявам. Но той не би могъл да изчезне!

       Прекосявам стаята и изведнъж долавям шум като пърхане на нощна пеперуда. Спирам. Вратата на вградения гардероб е пооткрехната и от там иде шепот. Приближавам на пръсти и успявам да чуя:

       Не  умирай! Моля те, не умирай!...

       Да, днес оперират Пиф!

       Шепотът преминава в мъркане. Господи, значи не е забравил онези часове, когато е стоял в тъмния килер на детската градина!

       Притварям очи, за да ме отдели тъмнината от околния свят и да изживея по-пълно желанието си да убия онази червенокоса кучка. Да я извадя от гроба и да я убия! Желанията се раждат на светло, но тъмнината е тази, която ги подхранва и в която избуяват, и само в нея можеш истински да им се насладиш.

       Представата отцежда от напрежението ми и аз отварям очи. Светът продължава да е все същият. От телевизора в кухнята се носят гласове, а часовникът над мен пресява времето. Ослушвам се, но от килера вече не долита никакъв звук. Леко отварям вратата.

       Кирил се е сврял в ъгъла и спи.

       Навеждам се и като се старая да не го събудя, го поемам. През тялото ми преминава ток . Отнасям го на леглото и внимателно го събличам.

       Лицето му е като измито. В стаята се стеле покой, осветяван единствено от включеното  уличното осветление. Тихо притварям вратата. Изключвам телевизора, след това разтребвам масата и изваждам радиостанцията. Слагам слушалките и дълго време слушам, но не излизам в ефир – нещо ме спира. Продължавам да надзъртам от хралупата си и да се ослушвам. Извън тази стая и килера съзирам един свят, който ме смущава, понеже не мога да го обхвана в представите си. И аз се свивам назад в тъмното, защото гълчавата навън и тревожният мирис на движение, който излъчва онзи свят, ме плашат, но най-вече ме плаши там отсъствието на затворени пространства. Някога стаята и килерът ме подтискаха с размерите си, но мина време и аз свикнах с покоя, който  ми предложиха в замяна. И все пак има нещо възбуждащо в онзи непознат мирис на движение, който иде отвън, и аз все по-нетърпеливо надзъртам.

       Ръката ми подава моя код.

       Не се надявам да бъда забелязан сред онова движение, но поне се моля моят глас да стигне до някого, който сега стои сам в тъмното и се озърта навън.

23.

       Набързо се  бръсна  и надниквам в стаята.

        – Хайде, моето момче, време е да ставаш!

       Кирил продължава да спи.

       Включвам радиото и мелодията на „Хей, петленце!” връхлита и започва да се щура между стените.

        – Хайде, петленце! Ще закъснеем за детската градина! – казвам и присядам до него. – Снощи заспа още в осем часа, хайде ставай! – аз го повдигам.

       Главата му клюмва.

        – Какво, лошо ли ти е?

       Кирил не отвръща. Чак сега забелязвам, че устните му са бледи, а нослето му е изострено. Разтърсвам го и той поотваря очи.

       Гледа, но не знам къде.

        – Кажи ми, какво ти е? – питам уплашено.

       Очите му се затварят.

       Някакъв страх плъзва към мен и се събира в стомаха ми. Навеждам се и целувам челцето му, но не усещам да има температура.

        – Хайде, миличко, кажи какво те боли? Боли ли те нещо, а?

       Той продължава да лежи, все тъй странно отпуснат  и да диша едва доловимо.

       Тежестта в стомаха ми се преобръща и ме наелектризира. Премислям няколко мига, след това притичвам до телефона и набирам домашния номер на Захари. На четвъртия сигнал вдигат слушалката.

        – Сирма, Никола се обажда – казвам, разпознал гласа на жена му. – Кирил е зле!

        – От какво се оплаква?

        – От нищо не се оплаква. Мисля, че изобщо не чува и не вижда.

       Тя замълчава.

        – Сирма, чуваш ли ме?

        – Припомни ми адреса си и ми направи силно кафе, ще дойда веднага!

       Притичвам обратно до леглото. Кирил лежи както съм го оставил.

        Навеждам се да доловя дишането му.

       Завивам го и отивам в кухнята. Приготвям набързо кафе и отново сядам до него. Лицето му е толкова бледо, че страхът в стомаха ми непрекъснато пърха. На вратата се звънва и аз притичвам да отворя.

        – Какво му е? – питам, когато Сирма сваля слушалките и го завива.

        – Той спи – казва и ме гледа озадачено.

        – Какво?

       Тя се запътва към кухнята.

        – Но той заспа снощи още преди Сънчо. Това са вече тринайсет часа! – казвам.

        – Случило ли се е нещо вчера? – пита тя и отпива от кафето, като държи чашата с две ръце, сякаш иска да ги стопли.

       Пръстите ѝ  са тънки и прозрачни, а зелените ѝ  очи, обрамчени в гъсти ресници, се вглеждат в нещо, което е извън тази стая.

       Мълча.

        – Все пак нещо трябва да се е случило! – настоява.

       Клатя объркано глава.

        – Нямам представа! Нищо не се е случило.

        – Трябва нещо да е изживял. Силно преживяване би могло да доведе човек до това състояние. Страх, радост...

       Усещам се като в чужд сън.

       Тя вади цигара и ми предлага.

        – Запали и се успокой!

        – Снощи го намерих в килера – казвам. – Приятел е с едно момиченце от нашия блок. Вчера са го оперирали. Доколкото знам, операцията е доста тежка. Нещо на тазобедрените стави, сега детето като върви и се клати.

        – Кирил знаеше ли, че точно вчера ще бъде оперирано момиченцето?

       Клатя глава.

        – Не мога да си спомня, не. Да! Всъщност знаеше! Но през деня му нямаше нищо, поне до снощи, когато го намерих сврял се в дрешника.

        – Възможно ли е да се е страхувал много за момиченцето? – пита Сирма и по природа  изиписаните ѝ  очи се взират в мен.

       Изведнъж се сещам.

        – Изглежда е така. Да, точно така е – казвам възбудено. – Защото се молеше! Чух го да се моли:”Не  умирай! Моля те, не умирай!”

       Сирма подпира с длан брадичката си и кожата ѝ  се надипля. Дръпва от цигарата и дребното ѝ  лице, се изкривява.

        – Значи много се е страхувал!

       Продължавам да се чувствам като не в свой сън.

        – Не мисля, че беше точно страх – казвам. – По-скоро беше гняв, отчаяние или крайна възбуда. Когато отворих вратата на дрешника, лицето му светеше.

       Сирма ме гледа и погледът ѝ  дебне нещо, което се намира в мен.

        – Той е рус и с бяло лице – казвам, –  и може би впечатлението идваше от това, но сега, когато връщам спомена, все  повече се убеждавам, че той наистина светеше. Не, не се смей!

       Тя дори не се усмихва. Погледът ѝ  продължава да ме изучава.

        – И друг път съм го забелязвал това, но снощи като че ли ми убягна, или по-скоро остана на заден  план, защото когато го взех, изведнъж ме удари ток. И друг път се е случвало да усетя, че е наелектризиран. Не знам дали говоря разбираемо, но мисля, че снощи беше наелектризиран до краен предел и целият светеше.

       Надниквам в стаята.

        – Колко време ще продължи да спи?

        – Не мисля, че ще бъде дълго – отвръща.

        – Мислиш ли, че това е нормално? – питам нервно.

        – А ти мислиш ли, че страхът е нещо нормално? – пита тя.

        – Не-е, не мисля, че е това – казвам. – Той не се страхуваше! Никога не се е страхувал. В него има нещо, което му помага да издържи на страха, на тъмното, на всичко. Това беше дяволско желание, ако ме разбираш какво искам да кажа!

        – И ти мислиш, че такова желание е нещо нормално, така ли?

        – Не знам – отвръщам уморено.

        – Знаеш ли как е минала операцията?

       Клатя глава.

        – В коя болница е детето?

        – В Медицинска академия.

       Сирма се надига.

        – Не ме изпращай! Ако има нещо, позвъни на този номер – тя го записва на вестника, оставен на масата. – Аз ще дойда следобед. Мисля, че дотогава  ще  се  е събудил.

       Оставам сам.

       Машинално измивам и прибирам чашите, след това сядам при Кирил.

       Той продължава да спи.

       Искам да поспиш, глухарче, но само толкова, колкото е необходимо, за да набереш силички. Не повече! След това искам да се събудиш, защото има много неща, които трябва да свършим с теб. Първо, трябва да научим цялата азбука и цялата таблица за умножение. Разбираш ли, трябва! Аз самият не съм много убеден, че те са най-рационалният начин да общуват хората – все ми се струва, че това е дяволски първобитно, че някога е бил познат и друг начин хората да влязат във връзка един с друг, но са го забравили. Знаеш ли, понякога ми минава мисълта, че човекът е изнамерил азбуката, когато е започнал да забравя, че това е „дърво” и дава плодове, че това е „слънце” и е опасно да гледаш дълго в него. Нещо в главата на човека се е разрушило, а може би е мутирало. Тогава роденият не е можел вече да знае всичко, което родителите му са знаели до този момент, и малкият  е трябвало да започва от нулата. Но все ми се струва, че не винаги е било така, както сега – всеки роден да започва от нулата. Все ми се струва, че е имало други времена, когато родените са започвали от там, докъдето са били стигнали родителите им. Тогава роденият е знаел всичко, което е знаел бащата за света, тогава той в буквалния смисъл е продължавал пътя му. Разбираш ли, ако паметта се съхраняваше и беше наследствена, човек не би имал нужда от азбука. Всичко за историята на предметите и света нямаше да се пази в огромни библиотеки, както е сега, а тук – в мозъка – това щеше да бъде неговата библиотека за историята на рода и познанието.  И при среща, хората щяха само да обменят информации, да доуточняват, и на никого не би било нужно да пише книги за историята на предметите и света, защото информацията щеше да се побира в клетките на мозъка и да се предава по наследство. Все ми се струва, че това е било! Но в един момент някаква генетична епидемия е връхлетяла човечеството и е започнала да изяжда и руши информационните им библиотеки. Как ли са се почувствали тогава хората? Едно е сигурно – впрегнали са познанията си във война с това малко нещо, което е рушало информационните им банки, а когато са разбрали, че ще изгубят в тази война, навярно е било ужасно. Знаели са, че ще дойде един миг, след който всеки роден ще трябва сам да опознава света. Да започва отначало. Първото, което направили, е да съхранят познанията си в огромни сейфове някъде в пространството и времето, така, че идващите след тях един ден да ги открият. После са потърсили начин да се справят с връхлетялата ги беда. Тогава някакво дете първо е изписало знаци, които е трябвало да означават звукове, думи и мисли. Навярно това им се е сторило много нелепо като възможно решение, но когато положението е безнадеждно, не се отхвърлят и най-нелепите предложения. И най-нелепото предложение оцеляло и се оказало рационално – поне за дълъг период от време – периодът, в който сме ние. А в началото на този период, когато човекът все още непохватно е търсел фигурен образ на звукове, думи и мисли, е започнал да рисува. Тогава се появило изкуството. Никой не може да обясни какво е изкуството и защо съществува, но аз мисля, че то е стълбата, по която ще стигнем до онези информационни сейфове със закодираните познания.

       Отмествам очи и срещам погледа на Кирил. Сокът от времето бавно се оттича на „преди” и „после” и аз се усмихвам, усетил ударите на сърцето си „сега”.

        – Здравей, глухарче! – гласът ми излиза глух и задавен.

       Погледът му иде към мен оттам, където има само „сега” и може би затуй очите му изглеждат златисти.

        – Ти спа много дълго и аз малко се уплаших – казвам. – Гладен ли си?

        Да, отвръща с движение на устните си.

       Докосвам личицето и ръцете му, и този жест изравнява времето помежду ни.

        – Не заспивай, моля те, защото, ако заспиш, пак ще се уплаша. Сега ще ти приготвя нещо за ядене, ти само не заспивай! Нали няма да заспиваш?

       Той клати глава.

       Набързо приготвям в кухнята бульон, като от време на време надничам и в стаята.

        – Няма да заспиваш пак, нали, глухарче?!

       Той ме гледа със златистите си очи.

       Изсипвам бульона в купичка и го разбърквам, за да изстине по-бързо.

        – Знаеш ли – аз присядам до него, – докато ти спеше, аз ти разказах приказка за светещите хора. Виждаш ли, имало някога светещи хора. Един ден те срещнали една опасност. Опасностите били храна за хората, но тази била толкова дребна, че не можела да нахрани изтънчените им сетива и те я отминали. Стресът дошъл, когато се родило първото дете, в което тази малка опасност била изяла някои от нишките на наследствената им памет. Детето не знаело „Основният закон за разпределението и плътността на емоциите във времето и пространството”. След това се родили и други деца, някои не можели да чуват звукове идващи от края на галактиката, други не виждали в ядрата на звездите, трети не умеели да предават мислите си дори до най-близката планета. Тогава светещите хора разбрали, че ще дойде ден, когато родителите ще водят децата си като слепи кученца, ще им показват цветове, миризми и предмети и ще им обясняват смисъла и предназначението им, а децата ще виждат само на няколкостотин метра, при това не съвсем ясно, няма да чуват мислите дори на приятелите си и  затова ще произнасят думи. Децата им няма да могат да общуват с предметите и за една глътка вода ще трябва да станат и да вземат каната, а не тя да отиде при тях. И всичко това – защото светещите хора не  предвидили, че дребните опасности в един момент могат да се окажат и големи, и че освен храна, опасностите могат да бъдат и отрова!  А най-важното е, че са пропуснали да закодират в гените си правото на страх.

       Погледът на Кирил се премества над рамото ми и аз се извръщам.

       Сирма стои зад мен и ме слуша.

        – Той се събуди! – казвам.

       Погледът ѝ е някак особен.

       Нещо започва да жужи във въздуха – това е усещането, че всичко това вече се е случвало, или ще се случи.

24.

       Петър изнася на терасата маса и два сгъваеми стола.

        – Тук ще ни е по-добре – казва и вече заваля думите.

       Донася бутилка  и налива в чашите.

       Между причудливите грамади на отсрещните блокове виждам светлините на сателитния жилищен комплекс.

        – Знаеш ли – казвам, –  в момента се чувствам като човек, попаднал на друга планета. Знам, че отсреща живеят хора, аз самият познавам някои от тях и все пак гледам на тези светлини с погледа на чужденец. В светлините винаги има нещо смущаващо.

       Отсреща припламват нови светлини.

        – Сега светът изглежда по един начин, а утре през деня ще бъде съвършено друг. Сякаш съществуват два различни свята. Не мислиш ли?

       Петър не отговаря.

       Извръщам се към него. Той отпива замислено.

        – Наистина е странно! – отвръща след малко и се взира в нощта.

       По сенките върху лицето му разбирам, че мисли за друго. За което аз не искам да мисля.

       На този свят има много странни и необясними неща, те ни смущават и правят тревожни. Защо ни правят тревожни?

        – Казваш, че е заспал малко преди осем вечерта и се е събудил в два следобед на другия ден, така ли? – гласът му е глух.

       Кимвам.

        – Операцията на Пиф започна в осем сутринта, към осем вечерта състоянието ѝ рязко  се влоши. Успяха да я стабилизират.На другия ден около два следобед  вече бе вън от опасност.

        – По същото време и Кирил се събуди – аз гледам светлините.

       Тишината е тази, която прави гласа ми да изглежда странен.

        – Заспали са по едно и също време и след шестнайсет часа са се събудили. Те са много привързани един към друг и все пак е много странно, нали?

       В думите му има нещо, от което ме обзема хлад. Какво нещо са думите!

        – Знаеш ли – казвам, – струва ми се, че онези хора не са умеели да се страхуват, а човек трябва да е замесен и с малко страх – но само толкова, колкото да бъде нащрек – не повече, защото опасностите трябва да останат храна за хората.

       Високо горе припламва спътник.

        – Онези изобщо не са се страхували – казвам. – И понеже не са страхували, са светили непрекъснато. А има мигове, когато трябва да се скриеш в тъмното и да премислиш. Светлината разсейва. Затова са и умрели, защото не са се страхували  и  са светили непрекъснато.

       Аз си наливам.

        – Не те разбирам! – издумва Петър.

       Отпивам.

        – И аз не се разбирам – отвръщам и го поглеждам. – Все пак убеден ли си, че сме от този град, който свети около нас? – питам.

       Две очи ме дебнат с подозрение и любопитство, и ме изучават.

        – Не зная – глухо отвръща този, който може и да е Петър. – Но ще се съгласиш все пак, че всичко това с Пиф и Кирил е много странно!

       Наистина е странно. И ме прави тревожен.

25.

       Кирил спи и от уличното осветление през отворения прозорец влиза светлина и огрява лицето му. Погледът ми се задържа на него.

       Все пак мисля, че той свети. И може би онези хора не са измислица, а наистина ги е имало. Тогава съвсем сигурно е, че са загинали, защото са унищожили в генетичния си код правото на страх. Какъв чудовищен абсурд обаче би било, ако някой след нас реши да остави в кода на човека само едно единствено право и то тъкмо това – правото на страх! Тогава махалото за малко ще спре, после и за нас времето ще тръгне, но вече стремително назад. Не. Това не трябва да се случва. Опасностите   трябва да останат храна за хората. Защото само така ще стигнем до онези информационни сейфове.

       Потръпвам, но не от хлад. Откъде изкачат в главата ми такива мисли?

       В чергилото на нощта свети Орион – едно съзвездие, което познавам още от малък. Стоя, загледан нагоре, и точно в този миг ми се струва, че и аз съм от звездите. И сякаш моето усещане има нещо общо с това малко същество, което сега спи в стаята и е толкова различно от мен.

                                   

26.

       Каменните плочи изглеждат безпричинно бели и стърчат като знаци, които говорят нещо, но аз не мога да ги разбера. Защото аз обитавам света на живите, а тук е селището на мъртвите.

       Наоколо витае плътна пустота.

       Никога не съм могъл да възприема смъртта като реалност. Понякога ме е разтърсвала, когато е минавала наблизо, понякога съм мислел за нея, но като за нещо, което може да споходи другите, но не и мен.

       Все ми се струна, че на мен ще ми се размине.

       Някои се страхуват от смъртта. Например Захари. Когато мисли за нея, той мисли за  „после”. За него „после” е неизвестност. А неизвестността плаши. За мен няма после. Макар и да ми се струва дяволски глупаво да няма нещо и след това.

       Добре би било, ако има.

       За вярващите има и това осмисля живота им. Но аз не съм вярващ. Просто никой не ме научи да вярвам. И училището, и обществото, и най-вече майка ми, ми внушиха, че всичко зависи от мен. Трябваше да минат години, за да разбера, че както физичните закони, така и житейските, не зависят от мен. Че аз съм само играч, който спазва правилата. А защо? Не знам. Просто ги спазвам! Понякога хитрувам, но, струва ми се, че дори и хитруването ми влиза в правилата на играта наречена Живот. Затова мисля, че човек добросъвестно трябва да изиграе своята партия ръце от раздадените му карти, да стане и да си отиде. А дали ще бъде печеливш или губещ – зависи от картите, които е получил, и от способността му да ги разиграе. И ако в разиграването малко от малко зависи от теб, то какви карти ще получиш – не зависи. Защото ти се раждаш с тях, а обществото и времето, в което живееш или ти додава нещо, или ти отнема. Но при така раздадените карти има „от” и „до”. Можеш да ги проиграеш, можеш да ги разиграеш максимално добре, но не можеш да направиш невъзможното в една игра с правила. И след като си изиграеш ръцете, просто трябва да станеш и да си отидеш.

       Един от гробовете е съвсем нов и аз за малко спирам. От снимката ме гледа момче и в мрамора е издълбано „17 години”. Съжалявам, братле! Ти си направил, каквото си могъл, но твърде малко е зависело от теб!

       Нито раждането, нито смъртта зависят от човека. Ако те зависеха от нашите желания, то човек би избирал времето, в което да се роди, както и времето, в което да умре, ако изобщо би решавал да умре! А след като раждането и смъртта не зависят от теб, от твоето желание, то кое е това „всичко”, което зависи от теб, и особено когато – както при теб, братле, интервалът е седемнайсет години? Пуснали са те в детска градина, която не си избирал, после си отишъл в училище, в което най-вероятно е имало място, и най-многото, което е зависело от теб, е било да кажеш „да” или „не”, когато са ти предлагали баничка или кифла. Твърде малко е зависело от твоите желания. А ако се замисли човек по-издълбоко, може да се окаже, че и това „малко” не е зависело от теб.

       Продължавам по пътеката и по някое време една от снимките ме спира. Познавам тази снимка. Аз съм я правил. Беше в първата година, когато се оженихме и все още се обичахме – поне тогава ми се струваше, че е така. А дали наистина сме се обичали, не зная.

        – Добър ден, Станини! – казвам.

       Погледът ѝ витае някъде към върховете на дърветата. Спомням си точно мига. Вървяхме по една от старите улици на града. Стой, казах и притичах с фотоапарата. Тя спря.

       Коренче чемшир се е вкопало в земята. Оставям букета и присядам на малката каменна плоча в основата на гроба.

        – Дойдох! – казвам. – Не знаех, че ще дойда, но дойдох!

       Тя се усмихва към върховете на дърветата.

        – Дойдох да ти кажа, че нашият син е ученик!

       Някои от клоните се поклащат и от сенките лицето ѝ  за миг става учудено.

        – Знаеш ли, Станини! Има моменти, когато миналото тежи и те държи в своята гравитация. Тогава човек кръжи в тази орбита и всяко усилие да я напусне му причинява болка. Понякога човек може да се сгромоляса в своето минало и да потъне в него. Но повечето хора успяват да се откъснат от миналото. Ние с Кирил се откъснахме! Това е странно усещане – че си свободен. Но това може да го изпита  само човек, който не е бил свободен. Мисля, че точно това са миговете и времето на щастие  – когато връзката с центробежните сили най-после се е скъсала! Чувстваш се така, както сигурно се чувства дискът, когато се е отскубнал от ръцете на дискохвъргача. Не зная каква ще бъде траекторията на нашия син, но важното е, че излетя. А заедно с него и аз. Моето шляене из тълпата свърши. Аз пак нямам вяра, но имам Цел. Ще седна на трибуните и ще стискам палци, и с поглед, колкото мога, ще помагам на полета му. Чувствам се и тласкач, и треньор, и диск едновременно. Макар всъщност дискът да е той. Разбираш ли, аз пак съм в публиката, но вече нещо се е променило.

       Станини, понякога се питам как е живял в онзи дом, в който се е пазел да не каже нещо нередно, да не направи нещо нередно и единственото право, което е имал, е било правото на страх. Тъмнината  го е притискала и в него нещо се е смалявало, свивало се е, за да достигне онази плътност, която превръща желанията в реалност.

       Виждала ли си? Понякога очите му стават черни, а друг път – златисти.       Аз съм виждал. Тогава желанията му се сбъдват. Някъде в пространството съществува Стена на желанията. Просто трябва да пожелаеш нещо толкова силно, че то да достигне Стената , тогава тя го оттласква към теб, но вече като реалност.

       Не се усмихвай, аз знам, че желанията могат да убиват, но по-важното е, че могат да задържат живота.

       Станини, нашият син излезе от тъмния килер, а светът навън е друг. На моменти може и да заприличва на килер, но тогава у него се появява онова страшно плътно нещо, родено от страха.

       Знаеш ли, мечтите са цветни отражения върху платното на времето, докато желанията имат тежест, и само по-голяма тежест може да ги привлече и превърна в реалност. Просто трябва да имаш тази тежест в себе си. Аз я нямам и повечето хора я нямат. Но ние не сме били затваряни в тъмното при плъховете.

       Изражението ѝ ме гледа хладно.

       Изправям се.

        – Няма да те безпокоя повече! Ще се радвам, ако и ти не идваш в сънищата ни. Така ще бъде честно и за двете страни.

       Изражението ѝ с нищо не се променя. Обръщам се и тръгвам.

       Клоните на дърветата хвърлят люлеещи се сенки. Над нагорещения асфалт трепти мараня, а във въздуха се носи повей на нещо, което непременно ще се случи.

                   

                                                    + + +