книгата е
излязла от
печат със :
ISBN
954-799-026-8
пояснение Когато правих илюстрациите, за да
струва по-малко пари отпечатването - работих
само с два цвята - червено и черно.
В електронния вид запазвам оригиналните рисунки,
както и оригиналния текст.
– Събуждай
се! – помоли Нощта.
– Само
още пет минутки! – каза Утрото и се
обърна на другата страна.
– Време
е – подкани го Нощта.
– Каква
е прогнозата за мен? – прозя се Утрото .
– Ще
бъде слънчево, със слаб северен вятър. Средни температури за Града 25 градуса.
– Добре! – Утрото се протегна и стана.
И първата му работа бе да разбуди Града.
Затова събуди часовниците и те сънено зазвъняха.Жителите на Града се
запротягаха, после се завиха през глава, но тъй като часовниците продължаваха да
звънят, те станаха, пришляпаха до прозорците и занадничаха иззад пердетата, за
да видят дали не е грешка или пък наистина Утрото е дошло.
Но нямаше никаква грешка.
Утрото стоеше навън и се усмихваше.
Мнозина го изгледаха начумерено, но тъй като то продължи да стои и да чака,
разтвориха прозорците и Утрото влетя в къщите. Изтупа постелките, оправи
леглата, набързо подреди изсънуваните сънища на специалните за туй полички,
заметна покривки върху масите за закуска, а всичко друго остави на жителите на
Града. А това друго беше:
Първо да закусят.
После да облекат новите си дрехи и да се
поразходят.След туй да се приберат за обяд.
После да поспят.
А
в късния следобед да се наредят на
опашка за новите си сънища.
Истинска сладост e животът в този
град!
Жарино Тафън отметна завивките и стана.
Разтвори прозореца, за да влезе Утрото, примигна срещу него и надникна навън.
Млекарят беше спрял количката си и тъкмо оставяше бутилка пред неговата врата.
Както винаги той беше с бяла престилка и смешно килната шапка.
– Добро
утро! – поздрави Жарино Тафън.
За своите шест години без един месец той
е един изключително любезен хлапак.
– Че
кое му е доброто? – намуси се млекарят.
– Случило
ли се е нещо? – попита Жарино Тафън.
– Изчезнал е господин Поли – каза млекарят. –
Отишъл снощи на гости във... Е, няма значение къде е отишъл, важното е, че тази
сутрин никакъв го няма! Знаеш, преди няколко дни така изчезна и хубавата
госпожица Елира – млекарят погледна начумерено Жарино. – Човек не трябва да
бъде лекомислен и да ходи вечер на гости дори у тези, които мисли, че познава!
– нравоучително каза той. – Това се отнася и за теб!
И подкара количката си надолу по улицата.
Жарино не познаваше господи Поли и затова
не може да се каже, че като чу новината, много силно го заболя. Виж, за
госпожица Елира, той истински бе страдал. Беше толкова добра и толкова красива!
Преди години също така бе изчезнала и майката на Жарино, а преди една година
това се случи и с баща му. Млекарят е прав! Човек трябва да бъде внимателен с
познанствата си, защото е толкова лесно да изчезнеш през нощта и на другия ден
просто да те няма
След като премисли всичко това, Жарино
започна да приготвя сутрешния си тоалет. Прилежно се изми и от огледалото срещу
него примигна червенобузесто лице с кръгли като копчета кафяви очи и щръкнала
оранжева коса.
Жарино е значително по-нисичък и
чувствително по-дебеличък от своите връстници, които са на шест години без един
месец и това понякога го наскърбява. Но не много често и не точно сега.
Сега му се стори, че е хубав. Ами да! Той
облече зелена памучна блузка и три четвърти жълти панталонки, и доволен седна
да закусва. Масата му сервира чаша мляко и три бисквитки, коѝто той схруска за миг,
след което се огледа.
– Може
ли да получа още една? – запита.
– Не
бива – отвърна масата.
И тъй като от опит знаеше, че е съвсем
излишно да спори с нея, Жарино стана и тръгна да излиза.
– Не
може! – продума врата. – Не си затворил крана в банята.
Действително от крана капеше вода. Жарино
внимателно го затвори и отново застана пред вратата.
– Много
си ми скъп и се тревожа за теб – каза тя, но не се отвори.
Жарино се почеса по нослето.
– Не
те разбирам! – смънка той.
В огледалото над шкафчето за обувки
неговото отражение хитричко примижа и разтри вратле, едва сдържайки усмивката
си.
– Не
казваш истината! – забеляза вратата. – Другият Жарино, който е в теб, мисли
иначе.
Жарино намръщено погледна отражението си,
а то взе, че му смигна.
Той въздъхна. Тези огледала са толкова
досадни! Винаги показват, какво мисли човек!
– Знам,
че се тревожиш, защото излизам извън Града – призна Жарино.
– Така
е – отвърна вратата. – Там има свят, който е различен от нашия.
Когато преди няколко дни Жарино за първи
път излезе извън Града, наистина видя един съвършено различен свят. Там нямаше
къщи. Имаше само трева. А сред нея – цветя и пеперуди! Така беше зашеметен от
видяното, че веднага се втурна назад. На следващия ден обаче се престраши,
направи няколко крачки в тревата и нищо не му се случи, а вчера стоя почти
целия следобед.
– Там
няма нищо страшно – каза Жарино.
– Онзи
свят е различен от нашия! – повтори вратата. – И вчера, докато не се върна, аз
много се тревожих за теб.
– Предишната
къща, в която живеех, не се тревожеше за мен – каза Жарино.
– Къщите,
както и хората, са различни – отбеляза вратата.
– Има
лоши къщи и лоши хора, така ли? – попита Жарино.
– Има
и добри къщи, и добри хора – отвърна вратата.
– Значи
има различни хора и различни къщи – каза Жарино.
Вратата усети, че той и готви клопка, но
като всяка врата съобразяваше бавно.
– Да
– отвърна след кратко колебание.
Жарино се засмя.
– Значи
„различен” не означава непременно „лош”! А от това следва, че щом извън Града
има свят, различен от нашия, той не е непременно лош.
Вратата мълчеше. Бе паднала в клопката.
– Добре
– тя много бавно се отвори. – Но все пак не ходи извън Града! – помоли.
– О,
няма! – с грейнало лице обеща Жарино и хукна навън.
От огледалото обаче неговото отражение
презрително подсвирна с уста.
Жарино изскочи на двора и припна по
пътеката.
– Чакай!
– издума Къщата и той се закова на място.
В крайна сметка тя бе тази, която можеше
и да му нареди да се върне.
– Знам,
че ще отидеш извън Града! – каза Къщата.
Жарино внимателно заразглежда небето. Но
точно в този момент на него нямаше нито едно облаче, което заслужаваше да бъде
разглеждано.
Той замига често.
Независимо от всичките му старания,
доносниците огледала винаги успяваха да го надхитрят и издебнат. И, разбира се,
предаваха всичко, което си е наумил, на Къщата. Баща му беше вложил цялото си
старание и умение в нея. Сам бе я проектирал и сам бе я построил. Сега, когато
го нямаше, тя се грижеше за него. И се грижеше наистина добре. Само да не бяха
тези предатели огледалата! Ами ако Къщата реши и му нареди да се върне?!
На Жарино му се приплака, а на нея ѝ дожаля.
– Е,
хайде, поразходи се – отстъпи тя. – Но се пази и не закъснявай!
– Няма
– отвърна той и затича по улицата, доволен, че навън няма огледала.
Улицата бе тясна, притисната от високи
къщи. Когато стигна някъде по средата ѝ,
срещу него полетя рояк хартиени фунийки.
Жарино спря и се заозърта. Не се виждаше
никой. След миг обаче от близкия вход надзърна руса глава. И всичко се изясни.
Беше Хупър, синът на шивача.
Хупър се показа от входа и се засмя, а
устните му откриха остри зъбки. В ръцете си държеше дълга тръба, с която
издухваше хартиените фунийки.
На
години той е колкото Жарино, но е доста по-висок. И макар, че след всеки обяд
изяжда още и няколко кифлички, на него нищо не му се лепи, за разлика от
Жарино. Може би затова Жарино не харесва Хупър. А и Хупър предпочита
приятелстовото на сина на господин Милин. Господин Милин е управител на Дома за
сънища, най-важната и най-красива сграда в Града. В Града е много престижно да
бъдеш приятел на господин Милин или на неговия син. Къщата на господин Милин е
до къщата на шивача и сега от съседния вход се появи и самият Милин-младши.
Облегна се на стената, пъхна ръце в джобовете на изрядните си бели панталони и
се взря в Жарино. Той е истински красавец с кафявите си къдрави коси и зелени
очи.
– Здрасти,
Жарино! – провикна се Хупър и изстреля още няколко фунийки срещу него.
Една го уцели по крака и той подскочи, а
Хупър високо се разсмя.
Милин-младши дори не се усмихна. Продължи
да стои с ръце в джобовете и да гледа Жарино със зелените си очи.
Жарино се обърна и затича надолу по
улицата, сподирян от смеха на Хупър и погледа на Милин-младши.
Когато наближи къщата, в която живееше
Куклата, забави крачки. Майка ѝ се показа на вратата и се усмихна.
Тя има красива усмивка, много сини очи и
дълги руси коси.
– Здравей,
Жарино! Как си днес? – попита.
– Добър
ден, добре – поздрави и отговори едновременно той.
– Ей
сега ще кажа на Куклата, че си тук – и тя се скри в къщата.
След малко на вратата се появи Куклата.
Днес тя е облечена в бяла дантелена
рокличка, с много воали и къдрички. И като всеки ден е приказно красива.
Червените ѝ масури се спускат по
раменете, а виолетовите ѝ очи
искрят, както всеки път, когато видят Жарино.
– Здравей!
– зарадва се тя.
– Здравей!
– отвърна той и приседна на пейката,
като не откъсваше очи от нея.
– Чу
ли какво се е случило?
Изченал е господин Поли! Той беше много добър и весел, а сега вече го няма.
Това е тъжно – каза, макар гласът ѝ да не беше тъжен.
– Аз не го познавах, но ме заболя – призна Жарино.
– Човек
трябва да бъде предпазлив – отбеляза Куклата и го погледна. – Майка ми казва,
че не винаги можеш да познаеш какъв е човъкът! – черните ѝ ресници затрептяха бързо.
– Моята
Къща казва същото – допълни Жарино.
Куклата примижа срещу слънцето. Залюля
крачета, обути в дантелени чорапки и бели сандали, и от косите ѝ се разнесе чуден аромат.
– Какво
ухание само! – възкликна Жарино.
Куклата извърна глава и уханието изведнъж
спря. Виолетовите ѝ очи го заразглеждаха внимателно.
– Какво
ухание? – подозрително запита тя.
– Така
ухаеше... – започна той, но не довърши.
Такъв аромат бе усетил на поляните извън
Града. Но ако ѝ кажеше, че е
ходил там, щеше да я изплаши. А той не искаше Куклата да се страхува.
– Сторило
ти се е! – настоя Куклата, като продължаваше някак особено да го гледа.
– Сигурно
ми се е сторило – съгласи се Жарино, макар да бе убеден, че такова ухание бе
уловил сред тревата.
– Днес
ще отидем ли заедно за сънища? – запита Куклата.
– Ще
се поразходя малко и
следобед
ще дойда да те взема – отвърна той.
Тя скокна и се прибра, а Жарино забърза
по уличката. Когато задмина и последните къщи, напред се ширна поле –пусто и
равно.
В далечината се виждаше Липата Странник.
Стоеше си все там. Където я бе видял и вчера, и онзи ден. Тя е единственото
дърво, което имаше безразсъдството винаги
да изглежда дърво. Докато стигне до нея, се задъха. Дънерът ѝ бе поизсъхнал, но няколко млади
фиданки бяха покарали почти от корените и заедно с листата от короната ѝ сега потрепваха, макар да нямаше вятър. На
няколко метра зад Липата се спускаше мъгла.
Това беше Стената.
Жарино предпазливо направи няколко крачки
и протегна ръка. Ръката му потъна в мъглата. Пристъпи оше и след миг пръстите му
усетиха някаква съпротива като от досег с втвърден пясък, който е започнал да
се рони.
Преди много години Стената е била съвсем
плътна и тогава никой не е можел да излиза извън Града. С годините обаче бе
започнала да се руши и преди няколко дни съвсем случайно той откри едно
местенце, през което можа да се промъкне от другата страна. Дали и на друг не
бе хрумвало да провери,
все още ли е здрава стената?
– Никой
освен теб не знае, че вече има места, през които може да се преминава –
проговори някой зад него и Жарино се извърна.
Това беше гласът на Липата Странник.
– Преди,
когато Стената бе все още много здрава, някои опитаха да я преминат, но не
успяха. И повярваха, че „забранено” означава „невъзможно”.
– Значи
е било забранено? – запита Жарино.
–
Разбира се! – отвърна Липата. – Че защо иначе ще съществува Стената?
– На
мен ми казваха само, че е невъзможно – каза Жарино.
– Но
ти опита! Разбираш ли, просто трябва да се опитва непрекъснато! Защото не всяко
невъзможно нещо е невъзможно завинаги! Колко жалко обаче, че мнозина не могат
да го проумеят – каза Липата.
Клоните ѝ
отново се полюляха.
Жарино почака, но Липата не продума
повече. Той отново протегна ръка в мъглата и направи крачка. Пипнешком успя да
намери разрушеното място, което бе открил преди два дни, и сега сравнително
лесно се озова от другата страна на Стената.
Тук
слънцето бе много по-ярко и той примижа.
След малко очите му свикнаха със светлината и
той се заоглежда.
Тук наистина бе
съвсем различно от Града. Първо, нямаше къщи. Нито една! Само поляни, докъдето
ти стига погледът. И ако зад него не беше Стената...
– Тогава
аз бих могло да бъда „дясно” – каза „лявото”.
– А
аз – „ляво”! – пискливо викна „дясното”.
– А
ако не съществуваше поляната, аз бих могла да бъде „горе” – захихика посоката
„долу”.
– А аз бих могла да бъда каквото си поискам! – викна посоката „горе”.
Всички вкупом се разсмяха и се завъртяха
около Жарино. Той също се разсмя и се завъртя. В следващия миг обаче посоките
бързо заеха местата си, а Жарино се закова на място.
На няколко крачки пред него стоеше момче.
И това момче не беше от неовия град!
На ръст бе колкото Жарино, но бе доста
слабо. Имаше бяла кожа, но очите и косите му бяха съвсем черни. Никой от
жителите на Града нямаше черни коси! Момчето бе облечено в бели панталонки и
синя блуза с изрисувана на нея голяма жълта пеперуда. На гърба си носеше чанта,
прикрепена с каишки през раменете, и тънкото му вратленце стърчеше смешно.
Няколко мига и двамата стояха сепнати един
срещу друг и се гледаха уплашено.
– Ти
кой си? – попита най-после Жарино, готов всеки момент да побегне.
– Пощальон. А ти? – на един дъх изрече момчето.
– Жарино
Тафън. Но през деня нося само малкото си име – очите на Жарино се присвиха. –
Ти откъде се взе?
Пощальонът се извърна и посочи назад. Но
докъдето ти очи видят, бяха само поляни и над тях небе, обляно в слънце.
– Там
няма нищо – забеляза Жарино.
– Има
– отвърна пощальонът. – Град! Дори много градове.
– И
как стигна дотук? – запита подозрително.
– О!
– възкликна пощальонът. – Бягах бързо! Никога няма писма за вашия град и днес
ми се прииска да го вида отблизо.
Черните му очи гледаха съвсем искрено.
Жарино потрепера.
– Е,
аз трябва да се връщам! Нещо ми е хладно.
– Това
е от слънчевия вятър – каза пощальонът.
– Хубаво!
Е, аз си тръгвам... – Жарино се обърна.
Като доближи Стената, спря, извърна се и
косо погледна към момчето.
– Тук
ли ще стоиш? – попита.
– Ами
да – колебливо отвърна то. – Ще почакам да се стъмни. Сега градът ми не се
вижда и може да се забъркам сред поляните.
Момчето потрепера.
– Ако
искаш, влез в Града – нерешително предложи Жарино. – Там ще изчакаш на топло.
Пощальонът
понамести чантата на гърба си, но не помръдна. Очите му изглеждаха досущ като
две парченца нощно небе.
– Никога
не съв влизал в този град и малко ми е страшно – призна той и отново потрепера.
– Няма
от какво да се страхуваш – каза Жарино. – Хайде, ела!
Двамата се провряха през Стената и се
озоваха от другата страна. Пощальонът
се огледа и разтри ръце.
– Тук
е топличко – забеляза.
– Би
могъл да почакаш тук, докато се стъмни, но не мисля, че една Липа, па макар и
Липа Странник, е подходяща компания за човек – каза Жарино. – По-добре ела с
мен!
Влязоха в града. Докато вървяха,
пощальонът непрекъснато се оглеждаше. Къщите бяха боядисано в ярки цветове и
приличаха на причудливи кули. Прозорците им бяха от тъмно стъкло, а
островърхите им покриви блестяха на слънценто.
– Какви
интересни къщи! – възкликна той, като продължаваше да се озърта. – С тесни и много
високи прозорци. И през тях нищо не се вижда.
– Разбира
се, че не трябва да се вижда – каза Жарино. – Нали затова са къщи, за да може в
тях човек да бъде такъв, какъвто е.
Срещу тях се зададе пъстроцветна тълпа.
Жените бяха облечени в красиви рокли, а мъжете във фракове или костюми. И
всички бяха весели и шумнии.
– Днес
празник ли има? – попита пощальонът.
– Тук
за хората всеки ден е празник – отвърна
Жарино. – Та нима да бъдеш човек не е повод за веселие?
– Колко
хубаво го каза! – възкликна пощальонът, като не спираше да се оглежда.
Улиците, покрити с големи каменни плочи,
блестяха от чистота, къщите бяха кокетни, а хората изглеждаха толкова щастливи!
От близката пекарница се носеше приятна
миризма и Жарино поведе пощальона натам.
Върху тезгяха бяха наредени тави с
току-що опечен хляб и ароматни кифлички. След малко се показа и пекарят с
бухнала бяла шапка и засмяно, зачервено лице.
– Ти
си си намерил приятел? – обърна се той към Жарино. – Да хапнете ли ще поискате?
– Да,
да! – отговори и на двата въпроса Жарино.
– Ето
ви две диетични хлебчета – каза пекарят и огледа уличката.
Точно в този момент наблизо нямаше никой
и той бързо мушна в ръцете на Жарино и две уханни кифлички. Жарино ги грабна и
подаде едно хлебче и една кифличка на пощальона, и започна да яде, като непрекъснато
се оглеждаше.
Пощальонът последва примера му и също се
заозърта.
– Защо
трябва да се крием? – попита, след като преглътна и последната хапка.
– Яж!
– подкани го Жарино. – Виж какъв си слабичък!
– О,
това е от професията – каза пощальонът. – Свързано е с много тичане. Но защо
трябваше да се крием? – попита, за да е наясно.
– Защото
съм болен и ми се полагат само диетични франзели! – отговори Жарино и тръгна
нагоре по улицата, а пощальонът го последва.
След
малко излязоха на площада. Наоколо имаше множество сергии, отрупани с
всевъзможни лакомства. Фокусници изпълняваха виртуозни номера, музиканти
надуваха свирки, а в единия край се въртеше огромно виенско колело.
Пощальонът изглеждаше направо омагьосан.
– Твоят
свят е чудесен! – възхити се той. – Никога не съм предполагал, че е толкова
красив.
– Красив
е – отвърна простичко Жарино.
Край тях притича запъхтян човек. Дрехите
му бяха раздърпани, а лицето му изглеждаше ужасено. Той разблъскваше хората и
бягаше така, сякаш го преследваше нещо страшно. Пощальонът се огледа, но не
видя наблизо някаква заплаха. Наоколо хората бяха все тъй весели и шумни.
Човекът свърна до един вход и изчезна, и пощальонът зърна там опашката на
някакво чудовище. След миг се чу трополене, а после се разнесе отчаян писък.
Пощальонът замря и очите му се разшириха
от ужас.
– Хайде,
не гледай! – каза Жарино.
От
входа се чу шум от боричкане, а опашката на чудовището удряше по паважа.
Последва нов писък. Но всички наоколо изглеждаха така, сякаш нищо не се
случваше. Музикантите свиреха, фокусниците изпълняваха номерата си, а клоуните
продължаваха да разсмиват публиката.
–
Трябва да спасим човека! – задъхано изрече пощальонът и хукна, но Жарино го
задържа.
От
входа отново долетя силно трополене.
Пощальонът задърпа Жарино.
– Хайде!
Трябва да помогнем на човека!
– Не
трябва да ходим! – на свой ред го дърпаше Жарино. – Ще ти обясня!
– Пусни
ме бе, глупако! Е-ей! – разкрещя се пощальонът.
–
Чудовище нападна човек! Ей там! Във входа! – сочеше с ръка и опитваше да се
отскубне от Жарино.
Хората обаче продължаваха да пляскат в
такт с музикантите, спокойно да се разхождат между сергиите и нищо не
помрачаваше щестливите им лица.
– Ей-ей!
Хора-а-а! – гласчето на пощальона прегракна и изтъня.
От входа долетя сумтене, доволно
примляскване и после стана тихо.
Пощальонът замря.
– Край!
Изяде го. Пусни ме! – едва чуто издума.
– Ще
те пусна, но се успокой!
– Пусни
ме, де! – отскубна се най-после пощальонът.
Пооправи чантата на гърба си, а после
заразтрива китката си, по която още личаха следи от пръстите на Жарино.
– Знаеш
какво мисля за теб, нали? – попита тихо и очите му се спряха върху Жарино,
пълни с презрение.
Жарино мълчеше и го гледаше с кръглите си
като копчета очи.
– Мисля,
че си страхливец! Мисля, че си един гнусен, подъл, гаден страхливец! –
заизрежда пощальонът, обърна се и тръгна сред навалицата. – Мисля, че всички
наоколо са гнусни, гадни, долни страхливци! – говореше си той сам.
Жарино вървеше след него.
– Не
смей да вървиш след мене! – кресна през рамо пощальонът.
– Не трябваше да влизаш във входа – обади се
Жарино, като го следваше по петите. – Там нямаше никакво чудовище!
– Имаше,
страхливецо! – викна пощальонът. – Ама че подъл град! Всички се правят, че нищо
не виждат и нищо не чуват. И вие ли нищо не чухте, госпожо? – запита пощальонът
една възрастна дама.
Жената се усмихна.
– Много
си странен, моето дете – тя съчувствено го изгледа и отмина.
– И
вие ли нищо не видяхте, господине? – запита пощальонът един много солиден мъж,
облечен във фрак.
– Колко
оригинално наистина! – той се разсмя и посочи изрисувана жълта пеперуда върху
блузата на пощальона.
И отмина, като продължаваше да се смее.
– Хайде,
остави хората на мира! – каза Жарино . – Те за нищо не са ти виновни. Онзи
просто не издържа през целия ден да изглежда като човек и затова дотича до
входа на дома си, където се превърна в гущер, какъвто е в действителност.
– Какво каза?! Я повтори!
– Това,
което ти казах още в началото – отвърна Жарино. – Само в къщите си сме такива,
каквито сме! А иначе навън всички сме
хора! Но някои не издържат на напрежението през деня и понякога се случва
това, което стана преди малко – човек да се превърне в туй, което е, преди още
да се е скрил в дома си. Срамно е другите да узнаят какъв си, а има и риск. И
затова в случаи като този всички се правят, че нищо не са видели. Иначе утре
той как ще погледне хората в очите?
Пощальонът го гледаше изумено.
– О?!
– едва успя да каже. – Значи някои от вас са чудовища.
– Това не беше чудовище, а голям гущер –
уточни Жарино.
– Значи
някои от вас са гущери? – попита пощальонът.
– Различни
сме – отвърна Жарино. – Някои са гущери, други – птици, трети – растения. Всякакви има сред нас. Различни са
хората! – обобщи той с едно махване. – Не можем да бъдем еднакви, нали?
– Сериозно
ли говориш? – все още не вярваше пощальонът.
– Че
защо да те лъжа? – повдигна рамене Жарино.
От вълнение пощальонът приседна на
тротоара.
– Ето
защо прозорците са от тъмно стъкло – най-после каза. – За да не се вижда нищо в
къщите!
– Да
– отвърна Жарино.
– И
затуй досега не видях нито една птица или пък някакво цвете.
– Няма. През деня всички сме хора! – повтори Жарино.
– Само онази Липа в края на Града си позволява да бъде непрекъснато дърво. Но
на това се гледа с много лошо око.
Пощальонът седеше умислен.
– А
вечер, когато ходите на гости? – попита след малко и погледна въпросително
Жарино.
– О,
ние избягваме да ходим на гости – каза Жарино. – Много е рисковано!
– Какво
искаш да кажеш? – повиши гласче пощальонът.
– Ами,
всичко може да ти се случи – отвърна
Жарино. – Можеш да изчезнеш и на другия ден просто да те няма! Така изчезна
моята майка, а преди една година и баща ми. Той казваше, че е чиста авантюра да
ходиш на гости дори у хора, които през деня изглеждат мили. Но той обичаше
авантюрите и една нощ изчезна!
– Искаш
да кажеш, че...че... – заекна пощальонът. – Че е бил изяден? Така ли? – ужаси
се той.
– Ами
то е едно и също – отвърна Жарино.
– Господи!
– възкликна пощальонът.
Изглеждаше истински потресен.
– Ти
пък какво? Като че ли не си от този свят! – намуси се Жарино. – Нима при вас не изчезват хора?
Пощальонът заклати глава.
– Изчезват
– каза тихо. – Но в моя свят всеки е такъв,
какъвто е!
– Не
ти вярвам – обиди се Жарино. – Не може да има такъв свят!
Пощальонът не отвърна, а някак особено
започна да се взира в него.
– Защо
ме гледаш така? – запита Жарино.
Веждите на пощальона се повдигнаха и
очите му примижаха хитро.
– Всъщност...
– започна. – Мисля си...
– Какво?
– попита напрегнато Жарино.
Пощальонът се разсмя, после лицето му
изведнъж стана много сериозно.
– Ти
какъв си? – попита направо.
Жарино отмести поглед.
– Какъв
ставаш, като се затвориш в къщата си?! – настоя пощальонът.
Бузите на Жарино пламнаха.
– Неудобно ли ти е? – попта пощальонът. – Слушай,
аз те приемам какъвто си. Но кажи какъв
си?! Не можеш да криеш от мен. Та аз съм ти приятел!
– Същият
съм си – едва чуто издума Жарино.
Пощальонът не откъсваше очи от него.
– Искаш
да кажеш – започна внимателно, – че като се заключиш в дома си, не се превръщаш
нито в гущер, нито в гъсеница или пък в нещо друго, а си оставаш човек? Така ли
да разбирам?!
Жарино заклати глава.
– Все
човек съм си! – каза.
Лицето на пощальона просия.
– Ей!
Ама ти си чудесен! – провикна се.
– Защо? – подсмъркна
Жарино.
– Защото
си такъв, какъвто си, човеко!
Пощальонът скочи и го задърпа за ръката.
– Ама
ти наистина си чудесен! – бъбреше той. – Знаеш ли в моя град...
Но той не довърши мисълта си, защото
Жарино му даде знак да мълчи.
Срещу тях вървяха двама мъже и единият
много внимателно се взираше в малкия пощальон.
– Колко
е странно това момченце – каза той на другия. – Не мислиш ли? И тази пеперуда на гърдите му!
Другият заклати укорно глава.
– Ще
си докараме беля с твойта пеперуда – забеляза Жарино, когато двамата отминаха.
– Единият беше заместникът на господин Милин!
– Та,
какво исках да ти кажа преди малко – продължи пощальонът. – Ето, че забравих!
Той се върна няколко крачки и започна да
се озърта, сякаш търсеше нещо.
– Какво
изгуби? – попита Жарино.
– Бях
започнал да ти разказвам нещо, но забравих какво беше! Когато мисълта изскочи
от главата ти, трябва да се върнеш на същото място и тя пак влиза в теб. Това
да го знаеш от мен! – той продължаваше
да се щура. – Трябва да е паднала тук.
– О, не я търси – каза Жарино. – Аз я
взех!
– Какво
си направил? – викна пощальонът.
– Когато
се зададе заместникът на господин Милин, аз я взех.
– Веднага
да ми я върнеш! – ядоса се пощальонът. – Мисълта си е моя и никой няма право да
я пипа, преди да съм му я споделил! Колко си невъзпитан. Та това е все едно да
четеш чужди писма!
– Аз
не съм я чел, аз само я взех – заоправдава се Жарино
– Казвах, че... Добре! – успокои се той. – Но
повече никога не го прави! Та бях започнал да казвам, че в моя град...
– Точно
това не биваше да казваш преди малко! – забеляза Жарино. – Другите не трябва да
разбират, че не си оттук.
– Защо?
– попита пощальонът и намести чантата върху гърба си.
– Забранено
е! – прошепна Жарино. – Излизането е забранено, предполагам и с влизането е
така.
– Наистина
ли? – шепнешком запита пощальонът.
– Че
защо ще съществува Стената, ако е разрешено? – отвърна Жарино.
В края на площада се издигаше висока
сграда, цялата от тъмно стъкло, и пощальонът се загледа.
– Каква
красива къща! На кого е?
– Това
е Домът за сънища – отвърна Жарино. След малко ще започнем да се събираме и да
чакаме. При нас сънищата не достигат.
– В
този град раздават ли ги? – удиви се пощальонът.
– Ами
да ! – отвърна Жарино. – Срещу купонче. В твоя град нима не е така?
– О,
не, там всеки си има свои сънища и сънува туй, което пожелае.
– И
ти имаш сънища само за теб? – удиви се на свой ред Жарино.
– Това
се разбира от само себе си – отвърна пощальонът. – Та как бих могъл да сънувам
чужди сънища!
Жарино заклати глава.
– Не
мога да го проумея твоя свят. Толкова е странен! Ако изобщо го има, разбира се!
Наблизо се чу сподавено ръмжене.
– Не
се оглеждай! – нареди Жарино. – Някой пак не е издържал!
Подтичвайки, край тях мина жена с широк
кринолин, излезе от навалицата и затича по една от уличките.
– Много
хубав ден е днес – безгрижно каза пощальонът.
– Така
е ! – съгласи се Жарино. – Доста бързо схващаш как да се държиш сред хора!
– А
какво е онова там? – посочи пощальонът към покрива на съседната сграда.
И когато Жарино се извърна, пощальонът
хукна.
– Ей,
чакай! – извика Жарино и припна след него.
Дотича запъхтян до входа, в който бяха
влезли жената и пощальонът , и се
ослуша. Отвътре се чуваха тежки стъпки и ръмжене. Жарино много предпазливо
надзърна и очите му станаха съвсем кръгли.
Изправена на задните си лапи, срещу
пощальона стоеше огромна мечка.
– Не
се страхувай от мен! - тихо ѝ каза
пощальонът.
Звярът
страховито изръмжа, блъсна близката врата и се скри.
– Ей!
– гласчето на Жарино изтъня от страх. – Ти си луд! Това е Гризли!
Пощальонът дори не се извърна. Приближи
до вратата и нададе ухо. Но нямаше смисъл да се ослушва. Отвътре съвсем ясно се
чуваше ръмжене.
Той отвори и влезе, а Жарино едва имá сили да се приближи до вратата.
Гризли бе легнала в ъгъла на стаята, а
пощальонът стоеше на крачка от нея.
– Гризли,
не се страхувай от мен – повтори той.
– Тя
не се страхува – обади се Жарино, като продълижи да стои до вратата. – Тя се
срамува, че я виждаме в този ѝ
вид. А след малко ще се ядоса, че се срамува, и като едното нищо ще изчезнеш!
Не искам да изчезнеш! – проплака той.
Мечката разтърси глава и заръмжа силно.
– Гризли,
ти няма от какво да се срамуваш! – пощальонът приклекна до нея и я погали.
Тя тихо заръмжа, а Жарино затвори очи.
– Виж каква хубава козина имаш и какви
силни лапи – говореше пощальонът – Защо ти е притрябвало да се преструваш през
деня на човек.
– Такъв
е редът! – обади се Жарино, като се престраши и погледна.
– Това
е глупаво! – възкликна пощальонът. – По-добре е да си остане Гризли!
– Не
може – пак се обади Жарино и се извърна.
Някой надничаше зад съседната врата.
– Давай
да се махаме! – припряно издума. – Погáли я,
стига ти толкова!
– Защо
не може? – попита пощальонът.
– Забранено
е.
– И
кой го е забранил.
Жарино се обърка.
– Откъде
да знам? Защо не питаш господи Милин, като искаш толкова да си наясно? Нещо
обаче ми говори, че той изобщо няма да ти се зарадва.
– А
тогава как знаеш, че е забранено? – упорстваше пощальонът.
Някой
продължаваше да надзърта иззад съседната врата.
– Нима
не виждаш, че никой друг не го прави! – възкликна изнервено Жарино. – Само
онази Липа! Как не можеш да разбереш?! Тук не е прието да си различен. Когато
си различен, може и да не се харесаш
някому. А това е риск! Давай да се махаме!
– Все
пак опитай, приятел! – каза пощальонът на мечката. – Щом на мен ми харесваш в
този си вид, съвсем сигурно е, че и на други ще се харесаш.
Той се изправи и тръгна, а Жарино бързо
го последва, като се озърна.
Някъде зад тях се хлопна врата.
– И
защо наговори всичко това на този звяр? – намусено запита Жарино, когато и
двамата излязоха навън.
– Защото
намирам, че тъй е по-хубав, отколкото в кринолина – наежено отвърна пощальонът.
– Като
нищо можеше да те изяде и да изчезнеш посред бял ден! – затюхка се Жарино.
– Ама
ти си бил много стархлив! – възмути се пощальонът.
– Не
съм страхлив, а предпазлив и не обичам авантюрите – уточни Жарино.
Пощальонът спря и го изгледа.
– Ами
тогава защо ме пусна в Града?
– Откъде
да знам! – ококори се срещу него Жарино. – Аз съм малък и върша глупости. При
това съм и болен. О, само да те бе чул преди малко някой от тези наоколо или
пък самият господин Милин.
– Но
кой е този господин Милин, който непрекъснато ти е в устата?
– Той
е най-важният човек в Града – обясни Жарино. – Управител е на Дома за сънища!
Пред люлките, сергиите и виенското колело
имаше малко хора. Всички се бяха събрали пред голямата красива сграда от тъмно
стъкло.
– Как
мислиш, на мен дали ще ми дадат сън? – вече съвсем кротко запита пощальонът.
– Едва
ли! – все още намусено отвърна Жарино. – И защо ще ти дават, след като не си
оттук.
– На
нас ни е забранено да взимаме подаръци, – разсъждаваше на глас пощальонът – но за сънища
не е ставало дума.
Срещу тях изникнаха Хупър и Милин-младши.
– О,
здравей, Жарино! – провикна се Хупър и се втренчи в пощальона.
– Махай
се! – каза Жарино.
Хупър се засмя.
– Твоят
приятел да не би от време на време да лети? – попита, като не откъсваше очи от
пеперудата.
– О,
не – отвърна пощальонът. – Бягам бързо!
Хупър
се разсмя.
Милин-младши се извърна, без да каже нищо
и Хупър бързо го последва.
Жарино се почеса по нослето.
– Не
знам защо е тъй, но всеки път, когато ме засърби носа, после се случва нещо
неприятно – замислено каза.
– Какво
има? – попита пощальонът.
– Все
пак защо не махнеш тази пеперуда? – предложи Жарино.
– Не
може – отвърна пощальонът. – Това е отличителният белег на моята професия. Нали
ако стане нещо с мен в някой град, по пеперудата ще ме разпознаят.
– И
какво може да стане?
– Може
да изчезна. Понякога се случва с пощальони.
Жарино заклати глава.
– Не
те разбирам! Как е възможно спокойно да говориш за собственото си изчезване! Не
го разбирам твоя свят! И това, че всеки е такъв,
какъвто е. Че то е чиста глупост! По-скоро една голяма авантюра! А онова,
със собствените сънища, е нелепо. Определено не те разбирам. А твоят свят
направо ми е чужд! И само се чудя защо те харесвам. Но аз съм малък, при това
болен.
И докато той си говореше, пощальонът спря
пред една сергия, а Жарино продължи, убеден, че пощальонът го следва.
– Ще
бъде добре, ако ми дадат един сън – каза пощальонът, на свой ред сигурен, че
Жарино е до него. – Малък сън, но по възможност цветен. Може и за еднократно
ползване. И би било добре, ако е само за мен – говореше си той.
Когато
усети докосване по рамото, пощальонът се извърна очаквайки да види бузестото
лице и кръглите добри очи на Жарино. Но срещу него стоеше бледа, кокалеста
жена.
– Ти
ли го взе, хлапако? – запита тя.
– Не
съм аз – уплашено отвърна той и се огледа, но Жарино никакъв не се виждаше.
– Тогава
защо трепериш? Значи ти си го взел! – заклати глава жената и дългите ѝ
коси се залюляха. – Ще дойдеш с мен и там ще проверят!
– Пуснете
ме – замоли се пощальонът. – Не може да постъпвате така с мен, Тръстико!
Жената се озърна.
– Тихо,
момченце! Полудяло ли си? – зашепна тя и бързо се шмугна в навалицата.
– Ей,
приятел! – извика някой и пощальонът се извърна.
Беше висок, представителен мъж с много
ленив и много благ поглед.
– Искаш
ли да вечеряме заедно? – мъркащо запита, като се облиза и лакомо загледа
пощальона.
Пощальонът се обърна и побягна, като в един
момент се сблъска с Жарино.
– Къде
се изгуби? – задъхано изрече Жарино, който на свой ред бе хукнал да го търси.
– Някаква
жена ме спря. Мислеше, че съм ѝ
откраднал нещо.
– В последно време
зачестиха кражбите на сънища – каза Жарино. – Добре е, че си избягал. Щеше здравата да загазиш,
ако те беше отвела при господин Милин.
– Не
аз! Тя избяга! – уточни пощальонът. – А нищо лошо не ѝ казах. Само туй, че е
тръстика. Мислиш ли, че съм я обидил? – запита.
Жарино се почеса по нослето.
– Може
наистина да е тръстика, а сред тези тук има и такива, за които една тръстика би
била чудесна закуска. Но... – той подозрително изгледа пощальона. – Ти как
разбра?!
– Не
знам – отвърна пощальонът. – Като ме докосна по ръката и веднага разбрах. А
след това появи един...
Пощальонът се разсмя.
– О!
Той ме взе за мишка!
Жарино се озърна. Пред Дома за сънища
нещо ставаше! Хората се разбягваха оттам. Двамата с пощальона се спогледаха и
едновремнно хукнаха. Пръв пристигна Жарино и не повярва на очите си. По паважа
важно се разхождаше едно малко черно котенце!
– Ето
кой ни е подслушвал зад вратата, докато ти си говореше с Гризли – възкликна
той. – Видя ли какви ги направи?
– Коя
врата? – не разбра пощальонът.
– Да
се махаме! – нареди Жарино.
– А
твоят сън?
– Тази
нощ ще мина и без сън – отвърна Жарино. – И не само аз, струва ми се!
Суматохата растеше. Някои от
присъстващите не криеха изненадата, а другите възмущението си. Котенцето обаче
продължаваше самонадеяно да се разхожда, вирнало опашка, готово за бой, ако се
наложеше. Явно бе решило в този вид да почака за своя сън!
От близкия говорител се разнесе бучене и
бръмчене, а след туй се чу глас.
– Внимание!
Внимание!
Гълчавата стихна.
– Сред
вас се намира момче с жълта пеперуда на гърдите – продължи гласът. – Който го
види, незабавно да го задържи!
Хората започнаха да се озъртат.
– Допълнително
съобщение! Момчето е чужденец и е влязло без разрешение в Града. Всеки, който
го забележи, е длъжен да го задържи!
Отново се чу бучене и звукът секна.
– Да
бягаме! – прошепна Жарино, улови пощальона за ръката и започна да проправя път.
До пощальона изтракаха челюсти, а след
туй се чу звучно примляскване. Още един не
бе издържал! Но продължи да тича след Жарино. Някои от околните се
отдръпваха, но други се опитваха да им препречат пътя.
– Бързо!
Тичайте по онази уличка – извика някой и пощальонът успя да види, че бе
пекарят.
Пред тях изскочи мъж и се опита да ги
спре. Пощальонът никога не го бе виждал, но позна, че е господин Милин. Двамата
с Жарино се шмугнаха от двете му страни и затичаха по уличката, която сочеше
пекарят.
След миг някъде горе се отвори прозорец.
– Свийте
по кривата уличка! – тихо се провикна гласче.
Беше Милин-младши.
– Аз
ще ги отклоня. Бягайте бързо, братленца!
Е-ей! Натам, натам! – развика се той към групичката преследвачи и сочеше в
обратна посока.
Жарино и пощальонът свърнаха по кривата
уличка, която им посочи Милин-младши, и затичаха с все сили. Къщите започнаха
да оредяват, но от време на време се поотваряше някой прозорец.
– Бягайте
бързо, момченца! – провикваше се
глас.
И прозорецът пак се затваряше.
Виковете на преследвачите вече не се чуваха,
но двамата продължаваха да тичат.
Изведнъж пощальонът спря и пребледня. Очите му се
разшириха от ужас.
– Чантата
с писмата! В суматохата някой е прерязал дръжките и тя е паднала! – издума.
– Не трябва да се връщаш! Ще те хванат! –
задържа го Жарино.
– Там
са писмата, не разбираш ли? – изкрещя пощальонът. – Пусни ме!
Вратата на близката къща се открехна и на
прага се показа Куклата.
– Кукличко,
помагай! – извика ѝ Жарино. –
Тичай с него до Липата! Аз се връщам за чантата – и той затича обратно.
– Куклата
и пощальонът затичаха. Стигнаха до края
на Града и, вече по-бавно, дотичаха до Липата.
– Тук
ще чакаме – задъхано изрече Куклата и приседна на земята.
– Мислиш
ли, че Жарино ще успее? – запита пощальонът.
– Да!
– отвърна убедено Куклата, вдигна към него красивите си виолетови очи и някак
особено го изгледа. – Болестта му много го заболя, когато ти се изплаши за
чантата – каза тихо.
– Само това липсваше! – мрачно възкликна
пощальонът. – Точно сега да го заболи.
И двамата замълчаха.
– Какво
има в чантата? – попита след малко Куклата. – Сигурно е нещо много важно.
– Да
– отвърна пощальонът. – Писма!
– На
мен никой не ми е писал – каза тя.
– Ако
се измъкна оттук с писмата, обещавам ти, че аз самият ще ти напиша писмо и ще
ти го донеса!
Очите на Куклата заискриха.
– Бави
се – притесни се пощальонът. – Знаеш ли, аз ще се върна!
Тя скочи и го улови за ръката.
– Никъде
няма да ходиш!
Черните му очи се разшириха в почуда. Той
я гледа няколко мига без да отдръпне ръка.
– Разбери
ме, Лотос
– каза много тихо. – Не мога да си отида без писмата!
Ресниците на Куклата запърхаха.
Точно в този миг в далечината се появи
Жарино. Той тичаше прегърнал чантата.
Пощальонът се втурна към него. Разтвори я
и като се убеди, че писмата са вътре, спря възхитен поглед върху Жарино. Той бе
раздърпан, с две огромни синини на лицето, а по краката си имаше драскотини, от
които избиваха малки червени капки.
– Добре
ли си? – загрижено запита пощальонът.
– О, разбира се – отвърна бързо Жарино. – Само че изгубих
някъде единия си сандал и той смешно размърда пръстите на обутия си в оранжев
чорап крак.
– Сбогом
– каза Куклата на пощальона и забърза към Града.
– Довиждане!
– извика след нея той и се извърна към Жарино. – Не знам какво да ти кажа!
– Не
казвай нищо – предложи Жарино.
– Трябва!
Пощальонът помълча, за да намери думите.
– Благодаря
ти! – простичко каза.
Вече бе започнало леко да се смрачава.
– Време
ли е да тръгваш? – попита Жарино.
– Още
не – отвърна пощальонът.
Жарино направи няколко крачки към
Стената, която изглеждаше като мъгла, и протегана ръце. След миг пръстите му
усетиха лека съпротива.
– Тук
е изходът. Встрани е по-плътно!
– Колко
нагоре продължава Стената?
– Не
зная – отвърна Жарино.
– Да
проверим – предложи пощальонът.
Само няколко крачки по-нататък Стената
вече бе съвсем плътна. Той се прихвана за невидима издатина и внимателно
започна да се катери. На около два метра спря.
Нагоре нямаше стена.
Пощальонът заопипва повърхността. Беше
равна. Прехвърли се и седна, като отново опипа около себе си. Стената беше
широка около метър.
– Ела!
– подвикна той към Жарино. – Ще можеш ли?
– Никога
не би ми хрумнало да се покатеря – каза Жарино.
Изкатери се горе и се настани до пощальона.
Напред се бяха ширнали поляни и оттам се носеше ухание.
Пощальонът се извърна към Жарино.
– Да
ти призная, много се бях изплашил преди малко.
– Е,
страшничко си беше – съгласи се Жарино.
– Момичето
ми каза, че пак те е заболяла болестта ти, и то точно, когато се връщаше за
чантата.
– В
такива моменти ставам много силен и нищо не би могло да ме спре – поясни
Жарино.
– Дори
болката ли? – не повярва пощальонът.
– Та
именно тя ме прави силен! – каза Жарино.
Пощальонът се загледа в поляните. Над
тревата премина слънчев вятър и тя се разлюля.
– Да
си призная, не ми е ясно каква точно е болестта ти – обади се той след кратко
мълчание.
Жарино зачопли с нокът по Стената.
– В
мен има нещо, което трябва да се махне – призна тихо.
– Нещо
като апандисит ли? – попита пощальонът.
– Не
съвсем! Казва се мутация!
– Е,
след като може, ще я махнеш!
Жарино го погледна.
– А
ти защо не си я махнал? – присви той очи.
– Кое? – не разбра пощальонът.
– Твоята мутация.
– Какви
ги дрънкаш?! – изуми се пощальонът
– Какво,
да не мислиш, че съм сляп? Ти също си болен! От същото! – натърти Жарино.
– Аз?!
– Разбира
се, че ти!
– Ха-ха!
Хо-хо! Кис-кис! – започна да се смее пощальонът.
Жарино се намуси.
– Стига
си се смял! Че кой хукна да спасява онзи гущер? Не беше ли ти?!
Пощальонът спря да се смее и се изправи
възмутен.
– Не
съм хукнал да спасявам гущер, а човек! – викна. – А и гущер да беше, щом има
нужда от помощ, трябва да бъде спасен! – и той рязко се обърна, решен да се
махне от Жарино.
– Стой!
– извика уплашено Жарино и пощальонът замря, разбрал, че не се намира на
земята, а на някаква невидима стена.Приклекни! – нареди Жарино. – И опипай с
ръка.
Пощальонът внимателно приклекна и
заопипва пред себе си.
Там зееше празното.
Заопипва назад и пръстите му спряха в
невидими тухлички. Опипвайки с две ръце, той намери сигурно място и все още
приклекнал, впери очи като две тъмни цепнатини в Жарино.
– Исках
да помогна на чо-ве-ка! – тихичко
просъска.
– Да!
Нали?! – отвърна Жарино и приклекна срещу него. – И при мен става същото – прошепна. – Заболява ме, когато друг го заболи! Дори само от мисълта, че може
да го заболи, ме заболява. И ти си като мен! – той бодна с пръст пощальона в
гърдите. – Признай, че си болен!
И двамата се гледаха няколко мига, след
което пощальонът внимателно седна. Същото направи и Жарино.
Вечерта
бавно се спускаше и от поляните идеха хиляди аромати.
– Красиво
е! – каза пощальонът, като посочи оживялата от вятъра трева.
– Красиво
е – съгласи се Жарино, загледан също натам.
– Та,
къде казваш, че те заболява, когато друг го заболи? – сякаш между другото
попита пощальонът.
– О,
не знам! – отвърна Жарио. – Някъде нещо в мен.
Над поляните ведно с ароматите се
сплитаха множество потайни звуци.
– И
мислиш, че това е мутация и трябва да я махнеш? – запита пощальонът.
– Да
– отвърна Жарино. – Преди малцина са я
имали, но както сочи с-с-с...
– Статистиката
ли?
– Да!
Броят на родените с нея нараства. Учените са убедени, че причината е в
слънчевите изригвания, но не знаят какви ще бъдат последствията. Ами ако един
ден всички ги заболи, щом дори само един човек го заболи?
Двамата замлъкнаха.
– Ти
не си болен – обади се най-после пощальонът, без да се извръща към Жарино. – В
моя град това го наричат сърце!
– И
мнозина ли го имат? – попита Жарино.
– Всички.
– Всички?
– Жарино недоверчиво изгледа пощальона. – И всички ги боли, когато някой го
заболи? – попита той.
– А,
не! – отговори пощальонът.
– Значи
и при вас не всички имат – каза Жарино.
Пощальонът
се замисли.
– Не
зная – отвърна. – Но за моята професия е задължително. Не може да ти е все едно
дали писмата ще стигнат до получателя, или не! Виж! – посочи той.
В здрача започваха да примигват бледи
светлинки.
– Това
са градове! – продума пощальонът.
Жарино се загледа.
– Отдалече
твоят град свети като синя звезда. Много хубаво изглежда отдалече – каза
пощальонът.
– Какво,
че хубав си ми е Града! – тросна се Жарино
– Нали
и аз това казвам! – съгласи се пощальонът.
Светлинките започнаха да припламван
по-ярко.
– Виж!
Онази, жълтата! – посочи пощальонът. – Това е моят град!
– Хубав
е!
– Хубав
е – каза пощальонът. – Е, време е да тръгвам.
Двамата се изправиха. На фона на небето
изглеждаше, като че ли стоят във въздуха. Напред тъмнееха полета с трева, а
някъде в далечината припламваха градове.
– Тръгвай
– каза Жарино. – А един ден, ако дойдеш пак, аз ще съм построил сгради, целите
от прозрачно стъкло. Слънцето ще влиза в тях, а вътре ще греят усмивки на хора
– издекламира той.
– Колко
хубаво! – възкликна пощальонът. – На кого са тези думи?
– На
моя баща – отвърна Жарино. – Той беше строител!
– Ти
ще ги построиш – убедено каза. – Но още преди това аз ще дойда и ще ти днеса
писма от други, които също приличат на теб. И на мен.
– Наистина
ли ще ми донесеш? – оживи се Жарино.
– Разбира
се! Та това е най-малкото добро, което мога да направя за приятел.
– Довиждане!
– обади се някой.
Двамата
се извърнаха. Беше Липата Странник.
– До
скоро! – отвърна пощальонът и се спусна от
стената.
Помаха с ръка и затича, а чантата
заподскача на гърба му.
Жарино погледа след него, докато той се
скри сред поляните, после се спусна от другта страна на Стената и забърза към
Града. Когато наближи къщата на Куклата, видя, че тя седи на пейката и го чака.
– Отиде
ли си? – попита тя.
– Да
– отговори той.
Тя залюля крачета и от косите ѝ се разнесе ухание.
Жарино приседна до нея. Наокоро прозорците
на къщите започваха един по един да светват.
– Утре
Града сигурно ще изглежда
малко по-иначе – предположи Куклата.
– Съвсем
сигурно е – каза Жарино и притвори очи, за да усети по-добре уханието. – Сега
се сещам! – възкликна той. – Така ухаеше на поланите от... от едни цветя!
– Да! -
бързо отвърна Куклата.
Настъпи мълчание. Тя не можеше да види
сълзите му, но ги усети.
– Не
искам да си тъжен!
– А
аз толкова вярвах, че приличаш на мен – едва чуто издума Жарино.
– Не
приличам – каза Куклата.
В гласа ѝ нямаше тъга, а лекота. С такава лекота, там, на поланите,
тревата се бе полюшвала от слънчевия вятър.
Жарино вдигна очи.
– Аз
те харесвам – призна той. – И винаги ще те харесвам!
– Знам
– отвърна тя и уханието, което се носеше от нея, стана по-силно.
– Ще
те видя ли утре? – попита той.
– Навярно
– предположи тя. – А сега тръгвай! Радвам се, че си поговорихме.
– Лека
нощ! – каза Жарино и стана.
На
няколко пъти се обръща, за да ѝ
помаха с ръка, и изтри сълзите си.
На ъгъла пред дома си се блъсна в някой и
извика от уплаха.
Беше пекарят.
– Не
се плаши – каза пекарят. – Аз съм! Притеснявах се за твоя приятел и затова те
чаках, за да разбера дали замина.
– Замина
– отвърна Жарино. – Отиде в своя град.
– Това
е хубаво – успокоено въздъхна пекарят.
– Да
– съгласи се тъжно Жарино.
– Какво
има? – попита пекарят.
Жарино замълча. Луната се бе издигнала
високо и осветяваше причудливо Града.
– Тя
е цвете! – отвърна най-сетне.
– Отдавна
го преполагах! – рече пекарят.
– А
като помислиш, помогна на човек! – каза Жарино.
– Цветята
са добри – отвърна пекарят. – Те обичат хората и им помагат. И хората обичат
цветята.
– Различни
са хората! – забеляза Жарино.
– Прав
си – съгласи се пекарят. – Ето, господин Милин се опита да ви задържи, а синът
му ви помогна да избягате. А като помислиш, и двамата са хора.
– Ти
откъде знаеш? – попита Жарино.
– О,
подушвам ги! – каза пекарят.
Жарино замълча.
– Всичко
е много сложно – продължи пекарят. – И не всичко мога да го проумея, но ми се
стрва, че по-важното е да усещаш, кога някой е в беда и да му помагаш. А това,
ако питаш мен, го умеят не само хората. Не забравяй, някои от тези, които ви
помагаха, не бяха хора!
– Утре
сигурно Града ще изглежда иначе – предположи Жарино.
– Съвсем
сигурно е – съгласи се пекарят. – Преди малко, не знам кой беше, но прелетя
като птица.
Луната се скри зад облак и Града притъмня.
– Риск
е да изглеждаш такъв, какъвто си – подхвърли Жарино.
– О,
не! – възпротиви се пекарят. – Не по-голяма от този да бъдеш постоянно човек.
Е, радвам се, че си поговорихме. Лека нощ и хубави сънища!
И той затича към дома си.
Жарино тръгна. В следващия миг обаче спря
и се извърна. Към дома на пекаря сега тичаше голямо рунтаво куче.
Жарино постоя замислен. От утре щеше да му
се наложи да търси приятели и сред хората, и сред другите, които не бяха хора.
Луната отново се показа и той продължи.
Когато наближи Къщата, тя бе притъмняла в
очакване.
– Много
трудно е да чакаш – продума тя. – Тревожех за теб!
– Прощавай!
– извини се той и влезе
– Недей
вече да излизаш извън Града – помоли тя.
Жарино приседна на шкафчето за обувки и
разкопча единствения си сандал.
– Не
мога да ти обещая – каза той.
– Значи
ще излизаш и ще чакаш пощальона?
– Да.
Очите му се напълниха със сълзи.
– Какво
има? – попита Къщата.
– Все
пак мъничко ме боли – призна тихо. – Не знам защо!
– Време
е да те сменя – каза Нощта.
– Време
е - отвърна Вечерта.
– Желая
ти лека нощ и красиви сънища!
– Благодаря!
А на теб ти пожелавам приятна разходка из Града – каза Вечерта.
– Каква
е прогнозата за времето? – попита Нощта.
– Ще
бъде ясно и с нови звезди – каза
Вечерта.
