Слънчев вятър /приказка/ онлайн

книгата е
излязла от
печат със :

ISBN

954-799-026-8


 

пояснение Когато правих илюстрациите, за да
струва по-малко пари отпечатването - работих
само с два цвята - червено и черно.
В електронния вид запазвам оригиналните рисунки,
както и оригиналния текст.
         

  –  Събуждай се! – помоли Нощта.

  –  Само още пет минутки! –  каза Утрото и се обърна на другата страна.

  –  Време е  –  подкани го Нощта.

  –  Каква е прогнозата за мен? – прозя се Утрото .

  –  Ще бъде слънчево, със слаб северен вятър. Средни температури за Града 25 градуса.

  –  Добре! – Утрото се протегна и стана.

      И първата му работа бе да разбуди Града. Затова събуди часовниците и те сънено зазвъняха.Жителите на Града се запротягаха, после се завиха през глава, но тъй като часовниците продължаваха да звънят, те станаха, пришляпаха до прозорците и занадничаха иззад пердетата, за да видят дали не е грешка или пък наистина Утрото е дошло.

      Но нямаше никаква грешка.

      Утрото стоеше навън и се усмихваше. Мнозина го изгледаха начумерено, но тъй като то продължи да стои и да чака, разтвориха прозорците и Утрото влетя в къщите. Изтупа постелките, оправи леглата, набързо подреди изсънуваните сънища на специалните за туй полички, заметна покривки върху масите за закуска, а всичко друго остави на жителите на Града. А това друго беше:

      Първо да закусят.

                 После да облекат новите си дрехи и да се поразходят.

                      След туй да се приберат за обяд.

                            После да поспят.

       А в късния следобед да  се наредят на опашка за новите си сънища.

      Истинска сладост e животът в този град!

      Жарино Тафън отметна завивките и стана. Разтвори прозореца, за да влезе Утрото, примигна срещу него и надникна навън. Млекарят беше спрял количката си и тъкмо оставяше бутилка пред неговата врата. Както винаги той беше с бяла престилка и смешно килната шапка.

       – Добро утро! – поздрави Жарино Тафън.

      За своите шест години без един месец той е един изключително любезен хлапак.

       – Че кое му е доброто? – намуси се млекарят.

       – Случило ли се е нещо? – попита Жарино Тафън.

        – Изчезнал е господин Поли – каза млекарят. – Отишъл снощи на гости във... Е, няма значение къде е отишъл, важното е, че тази сутрин никакъв го няма! Знаеш, преди няколко дни така изчезна и хубавата госпожица Елира – млекарят погледна начумерено Жарино. – Човек не трябва да бъде лекомислен и да ходи вечер на гости дори у тези, които мисли, че познава! – нравоучително каза той. – Това се отнася и за теб!

      И подкара количката си надолу по улицата.

      Жарино не познаваше господи Поли и затова не може да се каже, че като чу новината, много силно го заболя. Виж, за госпожица Елира, той истински бе страдал. Беше толкова добра и толкова красива! Преди години също така бе изчезнала и майката на Жарино, а преди една година това се случи и с баща му. Млекарят е прав! Човек трябва да бъде внимателен с познанствата си, защото е толкова лесно да изчезнеш през нощта и на другия ден просто да те няма

      След като премисли всичко това, Жарино започна да приготвя сутрешния си тоалет. Прилежно се изми и от огледалото срещу него примигна червенобузесто лице с кръгли като копчета кафяви очи и щръкнала оранжева коса.

      Жарино е значително по-нисичък и чувствително по-дебеличък от своите връстници, които са на шест години без един месец и това понякога го наскърбява. Но не много често и не точно сега.

      Сега му се стори, че е хубав. Ами да! Той облече зелена памучна блузка и три четвърти жълти панталонки, и доволен седна да закусва. Масата му сервира чаша мляко и три бисквитки, коѝто той схруска за миг, след което се огледа.

       – Може ли да получа още една? – запита.

       – Не бива – отвърна масата.

      И тъй като от опит знаеше, че е съвсем излишно да спори с нея, Жарино стана и тръгна да излиза.

       – Не може! – продума врата. – Не си затворил крана в банята.

      Действително от крана капеше вода. Жарино внимателно го затвори и отново застана пред вратата.

       – Много си ми скъп и се тревожа за теб – каза тя, но не се отвори.

      Жарино се почеса по нослето.

       – Не те разбирам! – смънка той.

      В огледалото над шкафчето за обувки неговото отражение хитричко примижа и разтри вратле, едва сдържайки усмивката си.

       – Не казваш истината! – забеляза вратата. – Другият Жарино, който е в теб, мисли иначе.

      Жарино намръщено погледна отражението си, а то взе, че му смигна.

      Той въздъхна. Тези огледала са толкова досадни! Винаги показват, какво мисли човек!

       – Знам, че се тревожиш, защото излизам извън Града – призна Жарино.

       – Така е – отвърна вратата. – Там има свят, който е различен от нашия.

      Когато преди няколко дни Жарино за първи път излезе извън Града, наистина видя един съвършено различен свят. Там нямаше къщи. Имаше само трева. А сред нея – цветя и пеперуди! Така беше зашеметен от видяното, че веднага се втурна назад. На следващия ден обаче се престраши, направи няколко крачки в тревата и нищо не му се случи, а вчера стоя почти целия следобед.

       – Там няма нищо страшно – каза Жарино.

       – Онзи свят е различен от нашия! – повтори вратата. – И вчера, докато не се върна, аз много се тревожих за теб.

       – Предишната къща, в която живеех, не се тревожеше за мен – каза Жарино.

       – Къщите, както и хората, са различни – отбеляза вратата.

       –  Има лоши къщи и лоши хора, така ли? – попита Жарино.

       –  Има и добри къщи, и добри хора – отвърна вратата.

       –  Значи има различни хора и различни къщи – каза Жарино.

      Вратата усети, че той и готви клопка, но като всяка врата съобразяваше бавно.

       –  Да – отвърна след кратко колебание.

      Жарино се засмя.

       – Значи „различен” не означава непременно „лош”! А от това следва, че щом извън Града има свят, различен от нашия, той не е непременно лош.

      Вратата мълчеше. Бе паднала в клопката.

       – Добре – тя много бавно се отвори. – Но все пак не ходи извън Града! – помоли.

       – О, няма! – с грейнало лице обеща Жарино и хукна навън.

      От огледалото обаче неговото отражение презрително подсвирна с уста.

      Жарино изскочи на двора и припна по пътеката.

       – Чакай! – издума Къщата и той се закова на място.

      В крайна сметка тя бе тази, която можеше и да му нареди да се върне.

       – Знам, че ще отидеш извън Града! – каза Къщата.

      Жарино внимателно заразглежда небето. Но точно в този момент на него нямаше нито едно облаче, което заслужаваше да бъде разглеждано.

      Той замига често.

      Независимо от всичките му старания, доносниците огледала винаги успяваха да го надхитрят и издебнат. И, разбира се, предаваха всичко, което си е наумил, на Къщата. Баща му беше вложил цялото си старание и умение в нея. Сам бе я проектирал и сам бе я построил. Сега, когато го нямаше, тя се грижеше за него. И се грижеше наистина добре. Само да не бяха тези предатели огледалата! Ами ако Къщата реши и му нареди да се върне?!

      На Жарино му се приплака, а на нея ѝ дожаля.

       – Е, хайде, поразходи се – отстъпи тя. – Но се пази и не закъснявай!

       – Няма – отвърна той и затича по улицата, доволен, че навън няма огледала.

      Улицата бе тясна, притисната от високи къщи. Когато стигна някъде по средата ѝ, срещу него полетя рояк хартиени фунийки.

      Жарино спря и се заозърта. Не се виждаше никой. След миг обаче от близкия вход надзърна руса глава. И всичко се изясни. Беше Хупър, синът на шивача.

      Хупър се показа от входа и се засмя, а устните му откриха остри зъбки. В ръцете си държеше дълга тръба, с която издухваше хартиените фунийки.

      На години той е колкото Жарино, но е доста по-висок. И макар, че след всеки обяд изяжда още и няколко кифлички, на него нищо не му се лепи, за разлика от Жарино. Може би затова Жарино не харесва Хупър. А и Хупър предпочита приятелстовото на сина на господин Милин. Господин Милин е управител на Дома за сънища, най-важната и най-красива сграда в Града. В Града е много престижно да бъдеш приятел на господин Милин или на неговия син. Къщата на господин Милин е до къщата на шивача и сега от съседния вход се появи и самият Милин-младши. Облегна се на стената, пъхна ръце в джобовете на изрядните си бели панталони и се взря в Жарино. Той е истински красавец с кафявите си къдрави коси и зелени очи.

       – Здрасти, Жарино! – провикна се Хупър и изстреля още няколко фунийки срещу него.

      Една го уцели по крака и той подскочи, а Хупър високо се разсмя.

      Милин-младши дори не се усмихна. Продължи да стои с ръце в джобовете и да гледа Жарино със зелените си очи.

      Жарино се обърна и затича надолу по улицата, сподирян от смеха на Хупър и погледа на Милин-младши.

      Когато наближи къщата, в която живееше Куклата, забави крачки. Майка  ѝ се показа на вратата и се усмихна.

      Тя има красива усмивка, много сини очи и дълги руси коси.

       – Здравей, Жарино! Как си днес? – попита.

       – Добър ден, добре – поздрави и отговори едновременно той.

       – Ей сега ще кажа на Куклата, че си тук – и тя се скри в къщата.

      След малко на вратата се появи Куклата.

      Днес тя е облечена в бяла дантелена рокличка, с много воали и къдрички. И като всеки ден е приказно красива. Червените ѝ масури се спускат по раменете, а виолетовите ѝ очи искрят, както всеки път, когато видят Жарино.

       – Здравей! – зарадва се тя.

       – Здравей! – отвърна той  и приседна на пейката, като не откъсваше очи от нея.

       – Чу ли какво се е случило? Изченал е господин Поли! Той беше много добър и весел, а сега вече го няма. Това е тъжно – каза, макар гласът  ѝ да не беше тъжен.

      –  Аз не го познавах, но ме заболя – призна Жарино.

       – Човек трябва да бъде предпазлив – отбеляза Куклата и го погледна. – Майка ми казва, че не винаги можеш да познаеш какъв е човъкът! – черните ѝ ресници затрептяха бързо.

       – Моята Къща казва същото – допълни Жарино.

      Куклата примижа срещу слънцето. Залюля крачета, обути в дантелени чорапки и бели сандали, и от косите ѝ  се разнесе чуден аромат.

       – Какво ухание само! – възкликна Жарино.

      Куклата извърна глава и уханието изведнъж спря. Виолетовите ѝ  очи го заразглеждаха внимателно.

       – Какво ухание? – подозрително запита тя.

       – Така ухаеше... – започна той, но не довърши.

      Такъв аромат бе усетил на поляните извън Града. Но ако ѝ кажеше, че е ходил там, щеше да я изплаши. А той не искаше Куклата да се страхува.

      – Сторило ти се е! – настоя Куклата, като продължаваше някак особено да го гледа.

       – Сигурно ми се е сторило – съгласи се Жарино, макар да бе убеден, че такова ухание бе уловил сред тревата.

       – Днес ще отидем ли заедно за сънища? – запита Куклата.

       – Ще се поразходя  малко  и  следобед  ще дойда да те взема – отвърна той.

      Тя скокна и се прибра, а Жарино забърза по уличката. Когато задмина и последните къщи, напред се ширна поле –пусто и равно.

      В далечината се виждаше Липата Странник. Стоеше си все там. Където я бе видял и вчера, и онзи ден. Тя е единственото дърво, което имаше безразсъдството винаги да изглежда дърво. Докато стигне до нея, се задъха. Дънерът ѝ бе поизсъхнал, но няколко млади фиданки бяха покарали почти от корените и заедно с листата от короната ѝ  сега потрепваха, макар да нямаше вятър. На няколко метра зад Липата се спускаше мъгла.

      Това беше Стената.     

      Жарино предпазливо направи няколко крачки и протегна ръка. Ръката му потъна в мъглата. Пристъпи оше и след миг пръстите му усетиха някаква съпротива като от досег с втвърден пясък, който е започнал да се рони.

      Преди много години Стената е била съвсем плътна и тогава никой не е можел да излиза извън Града. С годините обаче бе започнала да се руши и преди няколко дни съвсем случайно той откри едно местенце, през което можа да се промъкне от другата страна. Дали и на друг не бе хрумвало да провери, все още ли е здрава стената?

       – Никой освен теб не знае, че вече има места, през които може да се преминава – проговори някой зад него и Жарино се извърна.

              Това беше гласът на Липата Странник.

       – Преди, когато Стената бе все още много здрава, някои опитаха да я преминат, но не успяха. И повярваха, че „забранено” означава „невъзможно”.

       – Значи е било забранено? – запита Жарино.

             – Разбира се! – отвърна Липата. – Че защо иначе ще съществува Стената?

       – На мен ми казваха само, че е невъзможно – каза Жарино.

       – Но ти опита! Разбираш ли, просто трябва да се опитва непрекъснато! Защото не всяко невъзможно нещо е невъзможно завинаги! Колко жалко обаче, че мнозина не могат да го проумеят – каза Липата.

              Клоните  ѝ отново се полюляха.

       Жарино почака, но Липата не продума повече. Той отново протегна ръка в мъглата и направи крачка. Пипнешком успя да намери разрушеното място, което бе открил преди два дни, и сега сравнително лесно се озова от другата страна на Стената.

              Тук слънцето бе много по-ярко и той примижа.
  

        След малко очите му свикнаха със светлината и той се заоглежда.

        Тук наистина бе съвсем различно от Града. Първо, нямаше къщи. Нито една! Само поляни, докъдето ти стига погледът. И ако зад него не беше Стената...

              – Тогава аз бих могло да бъда „дясно” – каза „лявото”.

       – А аз – „ляво”! – пискливо викна „дясното”.

    – А ако не съществуваше поляната, аз бих могла да бъде „горе” – захихика посоката „долу”.

              – А аз бих могла да бъда каквото си поискам! – викна посоката „горе”.

      Всички вкупом се разсмяха и се завъртяха около Жарино. Той също се разсмя и се завъртя. В следващия миг обаче посоките бързо заеха местата си, а Жарино се закова на място.

      На няколко крачки пред него стоеше момче. И това момче не беше от неовия  град!

      На ръст бе колкото Жарино, но бе доста слабо. Имаше бяла кожа, но очите и косите му бяха съвсем черни. Никой от жителите на Града нямаше черни коси! Момчето бе облечено в бели панталонки и синя блуза с изрисувана на нея голяма жълта пеперуда. На гърба си носеше чанта, прикрепена с каишки през раменете, и тънкото му вратленце стърчеше смешно.

      Няколко мига и двамата стояха сепнати един срещу друг и се гледаха уплашено.

             – Ти кой си? – попита най-после Жарино, готов всеки момент да побегне.

      –  Пощальон. А ти? – на един дъх изрече момчето.

       – Жарино Тафън. Но през деня нося само малкото си име – очите на Жарино се присвиха. – Ти откъде се взе?

      Пощальонът се извърна и посочи назад. Но докъдето ти очи видят, бяха само поляни и над тях небе, обляно в слънце.

      – Там няма нищо – забеляза Жарино.

      – Има – отвърна пощальонът. – Град! Дори много градове.

      – И как стигна дотук? – запита подозрително.

      – О! – възкликна пощальонът. – Бягах бързо! Никога няма писма за вашия град и днес ми се прииска да го вида отблизо.

      Черните му очи гледаха съвсем искрено.

      Жарино потрепера.

       – Е, аз трябва да се връщам! Нещо ми е хладно.

       – Това е от слънчевия вятър –  каза пощальонът.

       – Хубаво! Е, аз си тръгвам... – Жарино се обърна.

      Като доближи Стената, спря, извърна се и косо погледна към момчето.

       – Тук ли ще стоиш? – попита.

     – Ами да – колебливо отвърна то. –   Ще почакам да се стъмни. Сега градът ми не се вижда и може да се забъркам сред поляните.

      Момчето потрепера.

       – Ако искаш, влез в Града – нерешително предложи Жарино. – Там ще изчакаш на топло.

      Пощальонът понамести чантата на гърба си, но не помръдна. Очите му изглеждаха досущ като две парченца нощно небе.

       – Никога не съв влизал в този град и малко ми е страшно – призна той и отново потрепера.

       – Няма от какво да се страхуваш – каза Жарино. – Хайде, ела!

      Двамата се провряха през Стената и се озоваха от другата страна.          Пощальонът се огледа и разтри ръце.

       – Тук е топличко – забеляза.

       – Би могъл да почакаш тук, докато се стъмни, но не мисля, че една Липа, па макар и Липа Странник, е подходяща компания за човек – каза Жарино. – По-добре ела с мен!

      Влязоха в града. Докато вървяха, пощальонът непрекъснато се оглеждаше. Къщите бяха боядисано в ярки цветове и приличаха на причудливи кули. Прозорците им бяха от тъмно стъкло, а островърхите им покриви блестяха на слънценто.

       – Какви интересни къщи! – възкликна той, като продължаваше да се озърта. – С тесни и много високи прозорци. И през тях нищо не се вижда.

       – Разбира се, че не трябва да се вижда – каза Жарино. – Нали затова са къщи, за да може в тях човек да бъде такъв, какъвто е.

      Срещу тях се зададе пъстроцветна тълпа. Жените бяха облечени в красиви рокли, а мъжете във фракове или костюми. И всички бяха весели и шумнии.

       – Днес празник ли има? – попита пощальонът.

       – Тук за хората  всеки ден е празник – отвърна Жарино. – Та нима да бъдеш човек не е повод за веселие?

       – Колко хубаво го каза! – възкликна пощальонът, като не спираше да се оглежда.

      Улиците, покрити с големи каменни плочи, блестяха от чистота, къщите бяха кокетни, а хората изглеждаха толкова щастливи!

      От близката пекарница се носеше приятна миризма и Жарино поведе пощальона натам.

      Върху тезгяха бяха наредени тави с току-що опечен хляб и ароматни кифлички. След малко се показа и пекарят с бухнала бяла шапка и засмяно, зачервено лице.

       – Ти си си намерил приятел? – обърна се той към Жарино. –  Да хапнете ли ще поискате?

       – Да, да! – отговори и на двата въпроса Жарино.

       – Ето ви две диетични хлебчета – каза пекарят и огледа уличката.

      Точно в този момент наблизо нямаше никой и той бързо мушна в ръцете на Жарино и две уханни кифлички. Жарино ги грабна и подаде едно хлебче и една кифличка на пощальона, и започна да яде, като непрекъснато  се оглеждаше.    

     Пощальонът последва примера му и също се заозърта.

       – Защо трябва да се крием? – попита, след като преглътна и последната хапка.

       – Яж! – подкани го Жарино. – Виж какъв си слабичък!

       – О, това е от професията – каза пощальонът. – Свързано е с много тичане. Но защо трябваше да се крием? – попита, за да е наясно.

       – Защото съм болен и ми се полагат само диетични франзели! – отговори Жарино и тръгна нагоре по улицата, а пощальонът го последва.

       След малко излязоха на площада. Наоколо имаше множество сергии, отрупани с всевъзможни лакомства. Фокусници изпълняваха виртуозни номера, музиканти надуваха свирки, а в единия край се въртеше огромно виенско колело.

     Пощальонът изглеждаше направо омагьосан.

       – Твоят свят е чудесен! – възхити се той. – Никога не съм предполагал, че е толкова красив.

       – Красив е – отвърна простичко Жарино.

     Край тях притича запъхтян човек. Дрехите му бяха раздърпани, а лицето му изглеждаше ужасено. Той разблъскваше хората и бягаше така, сякаш го преследваше нещо страшно. Пощальонът се огледа, но не видя наблизо някаква заплаха. Наоколо хората бяха все тъй весели и шумни. Човекът свърна до един вход и изчезна, и пощальонът зърна там опашката на някакво чудовище. След миг се чу трополене, а после се разнесе отчаян писък.

     Пощальонът замря и очите му се разшириха от ужас.

      – Хайде, не гледай! – каза Жарино.

      От входа се чу шум от боричкане, а опашката на чудовището удряше по паважа. Последва нов писък. Но всички наоколо изглеждаха така, сякаш нищо не се случваше. Музикантите свиреха, фокусниците изпълняваха номерата си, а клоуните продължаваха да разсмиват публиката.

     – Трябва да спасим човека! – задъхано изрече пощальонът и хукна, но Жарино го задържа.

      От входа отново долетя силно трополене.

      Пощальонът задърпа Жарино.

       – Хайде! Трябва да помогнем на човека!

       – Не трябва да ходим! – на свой ред го дърпаше Жарино. – Ще ти обясня!

       – Пусни ме бе, глупако! Е-ей! – разкрещя се пощальонът.

     – Чудовище нападна човек! Ей там! Във входа! – сочеше с ръка и опитваше да се отскубне от Жарино.

      Хората обаче продължаваха да пляскат в такт с музикантите, спокойно да се разхождат между сергиите и нищо не помрачаваше щестливите им лица.

       – Ей-ей! Хора-а-а! – гласчето на пощальона прегракна и изтъня.

      От входа долетя сумтене, доволно примляскване и после стана тихо.

      Пощальонът замря.

       – Край! Изяде го. Пусни ме! – едва чуто издума.

       – Ще те пусна, но се успокой!

       – Пусни ме, де! – отскубна се най-после пощальонът.

      Пооправи чантата на гърба си, а после заразтрива китката си, по която още личаха следи от пръстите на Жарино.

       – Знаеш какво мисля за теб, нали? – попита тихо и очите му се спряха върху Жарино, пълни с презрение.

      Жарино мълчеше и го гледаше с кръглите си като копчета очи.

     – Мисля, че си страхливец! Мисля, че си един гнусен, подъл, гаден страхливец! – заизрежда пощальонът, обърна се и тръгна сред навалицата. – Мисля, че всички наоколо са гнусни, гадни, долни страхливци! – говореше си той сам.

      Жарино вървеше след него.

      – Не смей да вървиш след мене! – кресна през рамо пощальонът.

      – Не трябваше да влизаш във входа – обади се Жарино, като го следваше по петите. – Там нямаше никакво чудовище!

      – Имаше, страхливецо! – викна пощальонът. – Ама че подъл град! Всички се правят, че нищо не виждат и нищо не чуват. И вие ли нищо не чухте, госпожо? – запита пощальонът една възрастна дама.

      Жената се усмихна.

       – Много си странен, моето дете – тя съчувствено го изгледа и отмина.

       – И вие ли нищо не видяхте, господине? – запита пощальонът един много солиден мъж, облечен във фрак.

      – Колко оригинално наистина! – той се разсмя и посочи изрисувана жълта пеперуда върху блузата на пощальона.

      И отмина, като продължаваше да се смее.

       – Хайде, остави хората на мира! – каза Жарино . – Те за нищо не са ти виновни. Онзи просто не издържа през целия ден да изглежда като човек и затова дотича до входа на дома си, където се превърна в гущер, какъвто е в действителност.

      – Какво каза?! Я повтори!

      – Това, което ти казах още в началото – отвърна Жарино. – Само в къщите си сме такива, каквито сме! А иначе навън всички сме хора! Но някои не издържат на напрежението през деня и понякога се случва това, което стана преди малко – човек да се превърне в туй, което е, преди още да се е скрил в дома си. Срамно е другите да узнаят какъв си, а има и риск. И затова в случаи като този всички се правят, че нищо не са видели. Иначе утре той как ще погледне хората в очите?

      Пощальонът го гледаше изумено.

       – О?! – едва успя да каже. – Значи някои от вас са чудовища.

       – Това не беше чудовище, а голям гущер – уточни Жарино.

       – Значи някои от вас са гущери? – попита пощальонът.

       – Различни сме – отвърна Жарино. – Някои са гущери, други – птици, трети   –  растения. Всякакви има сред нас. Различни са хората! – обобщи той с едно махване. – Не можем да бъдем еднакви, нали?

       – Сериозно ли говориш? – все още не вярваше пощальонът.

       – Че защо да те лъжа? – повдигна рамене Жарино.

      От вълнение пощальонът приседна на тротоара.

       – Ето защо прозорците са от тъмно стъкло – най-после каза. – За да не се вижда нищо в къщите!

       – Да – отвърна Жарино.

       – И затуй досега не видях нито една птица или пък някакво цвете.

      – Няма. През деня всички сме хора! – повтори Жарино. – Само онази Липа в края на Града си позволява да бъде непрекъснато дърво. Но на това се гледа с много лошо око.

      Пощальонът седеше умислен.

    – А вечер, когато ходите на гости? – попита след малко и погледна въпросително Жарино.

     – О, ние избягваме да ходим на гости – каза Жарино. – Много е рисковано!

       – Какво искаш да кажеш? – повиши гласче пощальонът.

     – Ами,  всичко може да ти се случи – отвърна Жарино. – Можеш да изчезнеш и на другия ден просто да те няма! Така изчезна моята майка, а преди една година и баща ми. Той казваше, че е чиста авантюра да ходиш на гости дори у хора, които през деня изглеждат мили. Но той обичаше авантюрите и една нощ изчезна!

       – Искаш да кажеш, че...че... – заекна пощальонът. – Че е бил изяден? Така ли? – ужаси се той.

       – Ами то е едно и също – отвърна Жарино.

      – Господи! – възкликна пощальонът.

      Изглеждаше истински потресен.

       – Ти пък какво? Като че ли не си от този свят! – намуси се Жарино.     – Нима при вас не изчезват хора?

      Пощальонът заклати глава.

       – Изчезват – каза тихо. – Но в моя свят всеки е такъв, какъвто е!

       – Не ти вярвам – обиди се Жарино. – Не може да има такъв свят!

      Пощальонът не отвърна, а някак особено започна да се взира в него.

       – Защо ме гледаш така? – запита Жарино.

      Веждите на пощальона се повдигнаха и очите му примижаха хитро.

       – Всъщност... – започна. – Мисля си...

       – Какво? – попита  напрегнато Жарино.

      Пощальонът се разсмя, после лицето му изведнъж стана много сериозно.

       – Ти какъв си? – попита направо.

      Жарино отмести поглед.

       – Какъв ставаш, като се затвориш в къщата си?! – настоя пощальонът.

      Бузите на Жарино пламнаха.

      –  Неудобно ли ти е? – попта пощальонът. – Слушай, аз те приемам какъвто си. Но кажи какъв си?! Не можеш да криеш от мен. Та аз съм ти приятел!

       – Същият съм си – едва чуто издума Жарино.

      Пощальонът не откъсваше очи от него.

       – Искаш да кажеш – започна внимателно, –   че като се заключиш в дома си, не се превръщаш нито в гущер, нито в гъсеница или пък в нещо друго, а си оставаш човек? Така ли да разбирам?!

      Жарино заклати глава.

       – Все човек съм си! – каза.

      Лицето на пощальона просия.

       – Ей! Ама ти си чудесен! – провикна се.

       – Защо? – подсмъркна Жарино.

       – Защото си такъв, какъвто си, човеко!

      Пощальонът скочи и го задърпа за ръката.

       – Ама ти наистина си чудесен! – бъбреше той. – Знаеш ли в моя град...

      Но той не довърши мисълта си, защото Жарино му даде знак да мълчи.

      Срещу тях вървяха двама мъже и единият много внимателно се взираше в малкия пощальон.

       – Колко е странно това момченце – каза той на другия. – Не мислиш ли? И тази пеперуда на гърдите му!

      Другият заклати укорно глава.

       – Ще си докараме беля с твойта пеперуда – забеляза Жарино, когато двамата отминаха. – Единият беше заместникът на господин Милин!

       – Та, какво исках да ти кажа преди малко – продължи пощальонът. – Ето, че забравих!

      Той се върна няколко крачки и започна да се озърта, сякаш търсеше нещо.

       – Какво изгуби? – попита Жарино.

       – Бях започнал да ти разказвам нещо, но забравих какво беше! Когато мисълта изскочи от главата ти, трябва да се върнеш на същото място и тя пак влиза в теб. Това да  го знаеш от мен! – той продължаваше да се щура. – Трябва да е паднала тук.

      – О, не я търси – каза Жарино. – Аз я взех!

      – Какво си направил? – викна пощальонът.

      – Когато се зададе заместникът на господин Милин, аз я взех.

       – Веднага да ми я върнеш! – ядоса се пощальонът. – Мисълта си е моя и никой няма право да я пипа, преди да съм му я споделил! Колко си невъзпитан. Та това е все едно да четеш чужди писма!

       – Аз не съм я чел, аз само я взех – заоправдава се Жарино

       – Казвах, че... Добре! – успокои се той. – Но повече никога не го прави! Та бях започнал да казвам, че в моя град...

       – Точно това не биваше да казваш преди малко! – забеляза Жарино. – Другите не трябва да разбират, че не си оттук.

       – Защо? – попита пощальонът и намести чантата върху гърба си.

    – Забранено е! – прошепна Жарино. – Излизането е забранено, предполагам и с влизането е така.

       – Наистина ли? – шепнешком запита пощальонът.

       – Че защо ще съществува Стената, ако е разрешено? – отвърна Жарино.

      В края на площада се издигаше висока сграда, цялата от тъмно стъкло, и пощальонът се загледа.

       – Каква красива къща! На кого е?

       – Това е Домът за сънища – отвърна Жарино. След малко ще започнем да се събираме и да чакаме. При нас сънищата не достигат.

       – В този град раздават ли ги? – удиви се пощальонът.

       – Ами да ! – отвърна Жарино. – Срещу купонче. В твоя град нима не е така?

       – О, не, там всеки си има свои сънища и сънува туй, което пожелае.

       – И ти имаш сънища само за теб? – удиви се на свой ред Жарино.

       – Това се разбира от само себе си – отвърна пощальонът. – Та как бих могъл да сънувам чужди сънища!

      Жарино заклати глава.

       – Не мога да го проумея твоя свят. Толкова е странен! Ако изобщо го има, разбира се!

      Наблизо се чу сподавено ръмжене.

       – Не се оглеждай! – нареди Жарино. – Някой пак не е издържал!

     Подтичвайки, край тях мина жена с широк кринолин, излезе от навалицата и затича по една от уличките.

       – Много хубав ден е днес – безгрижно каза пощальонът.

       – Така е ! – съгласи се Жарино. – Доста бързо схващаш  как да се държиш сред хора!

       – А какво е онова там? – посочи пощальонът към покрива на съседната сграда.

      И когато Жарино се извърна, пощальонът хукна.

       – Ей, чакай! – извика Жарино и припна след него.

      Дотича запъхтян до входа, в който бяха влезли жената и пощальонът , и  се ослуша. Отвътре се чуваха тежки стъпки и ръмжене. Жарино много предпазливо надзърна и очите му станаха съвсем кръгли.

      Изправена на задните си лапи, срещу пощальона стоеше огромна мечка.

       – Не се страхувай от мен! - тихо ѝ каза пощальонът.

       Звярът страховито изръмжа, блъсна близката врата и се скри.

       – Ей! – гласчето на Жарино изтъня от страх. – Ти си луд! Това е Гризли!

      Пощальонът дори не се извърна. Приближи до вратата и нададе ухо. Но нямаше смисъл да се ослушва. Отвътре съвсем ясно се чуваше ръмжене.

      Той отвори и влезе, а Жарино едва имá сили да се приближи до вратата.

      Гризли бе легнала в ъгъла на стаята, а пощальонът стоеше на крачка от нея.

       – Гризли, не се страхувай от мен – повтори той.

      – Тя не се страхува – обади се Жарино, като продълижи да стои до вратата. – Тя се срамува, че я виждаме в този ѝ вид. А след малко ще се ядоса, че се срамува, и като едното нищо ще изчезнеш! Не искам да изчезнеш! – проплака той.

      Мечката разтърси глава и заръмжа силно.

       – Гризли, ти няма от какво да се срамуваш! – пощальонът приклекна до нея и я погали.

      Тя тихо заръмжа, а Жарино затвори очи.

        – Виж каква хубава козина имаш и какви силни лапи – говореше пощальонът – Защо ти е притрябвало да се преструваш през деня на човек.

       – Такъв е редът! – обади се Жарино, като се престраши и погледна.

       – Това е глупаво! – възкликна пощальонът. – По-добре е да си остане Гризли!

       – Не може – пак се обади Жарино и се извърна.

      Някой  надничаше зад съседната врата.

       – Давай да се махаме! – припряно издума. – Погáли я, стига ти толкова!

       – Защо не може? – попита пощальонът.

       – Забранено е.

       – И кой го е забранил.

      Жарино се обърка.

       – Откъде да знам? Защо не питаш господи Милин, като искаш толкова да си наясно? Нещо обаче ми говори, че той изобщо няма да ти се зарадва.

       – А тогава как знаеш, че е забранено? – упорстваше пощальонът.

      Някой продължаваше да надзърта иззад съседната врата.

       – Нима не виждаш, че никой друг не го прави! – възкликна изнервено Жарино. – Само онази Липа! Как не можеш да разбереш?! Тук не е прието да си различен. Когато си различен, може  и да не се харесаш някому. А това е риск! Давай да се махаме!

       – Все пак опитай, приятел! – каза пощальонът на мечката. – Щом на мен ми харесваш в този си вид, съвсем сигурно е, че и на други ще се харесаш.

      Той се изправи и тръгна, а Жарино бързо го последва, като се озърна.

      Някъде зад тях се хлопна врата.

       – И защо наговори всичко това на този звяр? – намусено запита Жарино, когато и двамата излязоха навън.

       – Защото намирам, че тъй е по-хубав, отколкото в кринолина – наежено отвърна пощальонът.

       – Като нищо можеше да те изяде и да изчезнеш посред бял ден! – затюхка се Жарино.

      – Ама ти си бил много стархлив! – възмути се пощальонът.

       – Не съм страхлив, а предпазлив  и  не обичам авантюрите – уточни Жарино.

      Пощальонът спря и го изгледа.

       – Ами тогава защо ме пусна в Града?

       – Откъде да знам! – ококори се срещу него Жарино. – Аз съм малък и върша глупости. При това съм и болен. О, само да те бе чул преди малко някой от тези наоколо или пък самият господин Милин.

       – Но кой е този господин Милин, който непрекъснато ти е в устата?

       – Той е най-важният човек в Града – обясни Жарино. – Управител е на Дома за сънища!

      Пред люлките, сергиите и виенското колело имаше малко хора. Всички се бяха събрали пред голямата красива сграда от тъмно стъкло.

       –  Как мислиш, на мен дали ще ми дадат сън? – вече съвсем кротко запита пощальонът.

       – Едва ли! – все още намусено отвърна Жарино. – И защо ще ти дават, след като не си оттук.

       – На нас ни е забранено да взимаме подаръци, –  разсъждаваше на глас пощальонът – но за сънища не е ставало дума.

      Срещу тях изникнаха Хупър и Милин-младши.

       – О, здравей, Жарино! – провикна се Хупър и се втренчи в пощальона.

       – Махай се! – каза Жарино.

      Хупър се засмя.

       – Твоят приятел да не би от време на време да лети? – попита, като не откъсваше очи от пеперудата.

       – О, не – отвърна пощальонът. – Бягам бързо!

      Хупър се разсмя.

      Милин-младши се извърна, без да каже нищо и Хупър бързо го последва.

      Жарино се почеса по нослето.

       – Не знам защо е тъй, но всеки път, когато ме засърби носа, после се случва нещо неприятно – замислено каза.

       – Какво има? – попита пощальонът.

       – Все пак защо не махнеш тази пеперуда? – предложи Жарино.

       – Не може – отвърна пощальонът. – Това е отличителният белег на моята професия. Нали ако стане нещо с мен в някой град, по пеперудата ще ме разпознаят.

       – И какво може да стане?

       – Може да изчезна. Понякога се случва с пощальони.

      Жарино заклати глава.

       – Не те разбирам! Как е възможно спокойно да говориш за собственото си изчезване! Не го разбирам твоя свят! И това, че всеки е такъв, какъвто е. Че то е чиста глупост! По-скоро една голяма авантюра! А онова, със собствените сънища, е нелепо. Определено не те разбирам. А твоят свят направо ми е чужд! И само се чудя защо те харесвам. Но аз съм малък, при това болен.

      И докато той си говореше, пощальонът спря пред една сергия, а Жарино продължи, убеден, че пощальонът го следва.

       – Ще бъде добре, ако ми дадат един сън – каза пощальонът, на свой ред сигурен, че Жарино е до него. – Малък сън, но по възможност цветен. Може и за еднократно ползване. И би било добре, ако е само за мен – говореше си той.

       Когато усети докосване по рамото, пощальонът се извърна очаквайки да види бузестото лице и кръглите добри очи на Жарино. Но срещу него стоеше бледа, кокалеста жена.

       – Ти ли го взе, хлапако? – запита тя.

       – Не съм аз – уплашено отвърна той и се огледа, но Жарино никакъв не се виждаше.

       – Тогава защо трепериш? Значи ти си го взел! – заклати глава жената и дългите  ѝ коси се залюляха. – Ще дойдеш с мен и там ще проверят!

       – Пуснете ме – замоли се пощальонът. – Не може да постъпвате така с мен, Тръстико!

      Жената се озърна.

       – Тихо, момченце! Полудяло ли си? – зашепна тя и бързо се шмугна в навалицата.

       – Ей, приятел! – извика някой и пощальонът се извърна.

      Беше висок, представителен мъж с много ленив и много благ поглед.

       – Искаш ли да вечеряме заедно? – мъркащо запита, като се облиза и лакомо загледа пощальона.

      Пощальонът се обърна и побягна, като в един момент се сблъска с Жарино.

       – Къде се изгуби? – задъхано изрече Жарино, който на свой ред бе хукнал да го търси.

       – Някаква жена ме спря. Мислеше, че съм ѝ откраднал нещо.

        –  В последно време зачестиха кражбите на сънища – каза Жарино. – Добре  е, че си избягал. Щеше здравата да загазиш, ако те беше отвела при господин Милин.

       – Не аз! Тя избяга! – уточни пощальонът. – А нищо лошо не ѝ  казах. Само туй, че е тръстика. Мислиш ли, че съм я обидил? – запита.

      Жарино се почеса по нослето.

       – Може наистина да е тръстика, а сред тези тук има и такива, за които една тръстика би била чудесна закуска. Но... – той подозрително изгледа пощальона. – Ти как разбра?!

       – Не знам – отвърна пощальонът. – Като ме докосна по ръката и веднага разбрах. А след това появи един...

      Пощальонът се разсмя.

       – О! Той ме взе за мишка!

      Жарино се озърна. Пред Дома за сънища нещо ставаше! Хората се разбягваха оттам. Двамата с пощальона се спогледаха и едновремнно хукнаха. Пръв пристигна Жарино и не повярва на очите си. По паважа важно се разхождаше едно малко черно котенце!

       – Ето кой ни е подслушвал зад вратата, докато ти си говореше с Гризли – възкликна той. – Видя ли какви ги направи?

       – Коя врата? – не разбра пощальонът.

       – Да се махаме! – нареди Жарино.

       – А твоят сън?

       – Тази нощ ще мина и без сън – отвърна Жарино. – И не само аз, струва ми се!

      Суматохата растеше. Някои от присъстващите не криеха изненадата, а другите възмущението си. Котенцето обаче продължаваше самонадеяно да се разхожда, вирнало опашка, готово за бой, ако се наложеше. Явно бе решило в този вид да почака за своя сън!

      От близкия говорител се разнесе бучене и бръмчене, а след туй се чу глас.

       – Внимание! Внимание!

      Гълчавата стихна.

       – Сред вас се намира момче с жълта пеперуда на гърдите – продължи гласът. – Който го види, незабавно да го задържи!

      Хората започнаха да се озъртат.

       – Допълнително съобщение! Момчето е чужденец и е влязло без разрешение в Града. Всеки, който го забележи, е длъжен да го задържи!

      Отново се чу бучене и звукът секна.

       – Да бягаме! – прошепна Жарино, улови пощальона за ръката и започна да проправя път.

      До пощальона изтракаха челюсти, а след туй се чу звучно примляскване. Още един не бе издържал! Но продължи да тича след Жарино. Някои от околните се отдръпваха, но други се опитваха да им препречат пътя.

       – Бързо! Тичайте по онази уличка – извика някой и пощальонът успя да види, че бе пекарят.

      Пред тях изскочи мъж и се опита да ги спре. Пощальонът никога не го бе виждал, но позна, че е господин Милин. Двамата с Жарино се шмугнаха от двете му страни и затичаха по уличката, която сочеше пекарят.

      След миг някъде горе се отвори прозорец.

       – Свийте по кривата уличка! – тихо се провикна гласче.

      Беше Милин-младши.

       – Аз ще ги  отклоня. Бягайте бързо, братленца! Е-ей! Натам, натам! – развика се той към групичката преследвачи и сочеше в обратна посока.

      Жарино и пощальонът свърнаха по кривата уличка, която им посочи Милин-младши, и затичаха с все сили. Къщите започнаха да оредяват, но от време на време се поотваряше някой прозорец.

       – Бягайте бързо, момченца! – провикваше се глас.

      И прозорецът пак се затваряше.

      Виковете на преследвачите вече не се чуваха, но двамата продължаваха да тичат.

      Изведнъж  пощальонът спря и пребледня. Очите му се разшириха от ужас.

       – Чантата с писмата! В суматохата някой е прерязал дръжките и тя е паднала! – издума.

       – Не трябва да се връщаш! Ще те хванат! – задържа го Жарино.

       – Там са писмата, не разбираш ли? – изкрещя пощальонът. –  Пусни ме!

      Вратата на близката къща се открехна и на прага се показа Куклата.

       – Кукличко, помагай! – извика ѝ Жарино. – Тичай с него до Липата! Аз се връщам за чантата – и той затича обратно.

       – Куклата и  пощальонът затичаха. Стигнаха до края на Града и, вече по-бавно, дотичаха до Липата.

       – Тук ще чакаме – задъхано изрече Куклата и приседна на земята.

       – Мислиш ли, че Жарино ще успее? – запита пощальонът.

       – Да! – отвърна убедено Куклата, вдигна към него красивите си виолетови очи и някак особено го изгледа. – Болестта му много го заболя, когато ти се изплаши за чантата – каза тихо.

       – Само това липсваше! – мрачно възкликна пощальонът. – Точно сега да го заболи.

      И двамата замълчаха.

       – Какво има в чантата? – попита след малко Куклата. – Сигурно е нещо много важно.

       – Да – отвърна пощальонът. – Писма!

       – На мен никой не ми е писал – каза тя.

       – Ако се измъкна оттук с писмата, обещавам ти, че аз самият ще ти напиша писмо и ще ти го донеса!

      Очите на Куклата заискриха.

       – Бави се – притесни се пощальонът. – Знаеш ли, аз ще се върна!

      Тя скочи и го улови за ръката.

       – Никъде няма да ходиш!

      Черните му очи се разшириха в почуда. Той я гледа няколко мига без да отдръпне ръка.

       – Разбери  ме, Лотос – каза много тихо. – Не мога да си отида без писмата!

      Ресниците на Куклата запърхаха.

      Точно в този миг в далечината се появи Жарино. Той тичаше прегърнал чантата.

      Пощальонът се втурна към него. Разтвори я и като се убеди, че писмата са вътре, спря възхитен поглед върху Жарино. Той бе раздърпан, с две огромни синини на лицето, а по краката си имаше драскотини, от които избиваха малки червени капки.

       – Добре ли си? – загрижено запита пощальонът.

        – О, разбира  се – отвърна бързо Жарино. – Само че изгубих някъде единия си сандал и той смешно размърда пръстите на обутия си в оранжев чорап крак.

       – Сбогом – каза Куклата на пощальона и забърза към Града.

       – Довиждане! – извика след нея той и се извърна към Жарино. – Не знам какво да ти кажа!

       – Не казвай нищо – предложи Жарино.

       – Трябва!

      Пощальонът помълча, за да намери думите.

       – Благодаря ти! – простичко каза.

      Вече бе започнало леко да се смрачава.

       – Време ли е да тръгваш? – попита Жарино.

       – Още не – отвърна пощальонът.

      Жарино направи няколко крачки към Стената, която изглеждаше като мъгла, и протегана ръце. След миг пръстите му усетиха лека съпротива.

       – Тук е изходът. Встрани е по-плътно!

       – Колко нагоре продължава Стената?

       – Не зная – отвърна Жарино.

       – Да проверим – предложи пощальонът.

      Само няколко крачки по-нататък Стената вече бе съвсем плътна. Той се прихвана за невидима издатина и внимателно започна да се катери. На около два метра спря.

      Нагоре нямаше стена.

      Пощальонът заопипва повърхността. Беше равна. Прехвърли се и седна, като отново опипа около себе си. Стената беше широка около метър.

       – Ела! – подвикна той към Жарино. – Ще можеш ли?

       – Никога не би ми хрумнало да се покатеря – каза Жарино.

      Изкатери се горе и се настани до пощальона. Напред се бяха ширнали поляни и оттам се носеше ухание.

      Пощальонът се извърна към Жарино.

       – Да ти призная, много се бях изплашил преди малко.

       – Е, страшничко си беше – съгласи се Жарино.

       – Момичето ми каза, че пак те е заболяла болестта ти, и то точно, когато се връщаше за чантата.

       – В такива моменти ставам много силен и нищо не би могло да ме спре – поясни Жарино.

       – Дори болката ли? – не повярва пощальонът.

       – Та именно тя ме прави силен! – каза Жарино.

      Пощальонът се загледа в поляните. Над тревата премина слънчев вятър и тя се разлюля.

       – Да си призная, не ми е ясно каква точно е болестта ти – обади се той след кратко мълчание.

      Жарино зачопли с нокът по Стената.

       – В мен има нещо, което трябва да се махне – призна тихо.

       – Нещо като апандисит ли? – попита пощальонът.

       – Не съвсем! Казва се мутация!

       – Е, след като може, ще я махнеш!

      Жарино го погледна.

       – А ти защо не си я махнал? – присви той очи.

       – Кое? – не разбра пощальонът.

        – Твоята мутация.

       – Какви ги дрънкаш?! – изуми се пощальонът

       – Какво, да не мислиш, че съм сляп? Ти също си болен! От същото! – натърти Жарино.

       – Аз?!

       – Разбира се, че ти!

       – Ха-ха! Хо-хо! Кис-кис! – започна да се смее пощальонът.

      Жарино се намуси.

       – Стига си се смял! Че кой хукна да спасява онзи гущер? Не беше ли ти?!

      Пощальонът спря да се смее и се изправи възмутен.

       – Не съм хукнал да спасявам гущер, а човек! – викна. – А и гущер да беше, щом има нужда от помощ, трябва да бъде спасен! – и той рязко се обърна, решен да се махне от Жарино.

       – Стой! – извика уплашено Жарино и пощальонът замря, разбрал, че не се намира на земята, а на някаква невидима стена.Приклекни! – нареди Жарино. – И опипай с ръка.

      Пощальонът внимателно приклекна и заопипва пред себе си.

      Там зееше празното.

      Заопипва назад и пръстите му спряха в невидими тухлички. Опипвайки с две ръце, той намери сигурно място и все още приклекнал, впери очи като две тъмни цепнатини в Жарино.

       – Исках да помогна на  чо-ве-ка! – тихичко просъска.

       – Да! Нали?! – отвърна Жарино и приклекна срещу него. – И при мен става същото  –  прошепна. – Заболява ме, когато друг го заболи! Дори само от мисълта, че може да го заболи, ме заболява. И ти си като мен! – той бодна с пръст пощальона в гърдите. – Признай, че си болен!

      И двамата се гледаха няколко мига, след което пощальонът внимателно седна. Същото направи и Жарино.

      Вечерта бавно се спускаше и от поляните идеха хиляди аромати.

       – Красиво е! – каза пощальонът, като посочи оживялата от вятъра трева.

       – Красиво е – съгласи се Жарино, загледан също натам.

       – Та, къде казваш, че те заболява, когато друг го заболи? – сякаш между другото попита пощальонът.

       – О, не знам! – отвърна Жарио. – Някъде нещо в мен.

      Над поляните ведно с ароматите се сплитаха множество потайни звуци.

       – И мислиш, че това е мутация и трябва да я махнеш? – запита пощальонът.

       – Да – отвърна Жарино. – Преди  малцина са я имали, но както сочи  с-с-с...

       – Статистиката ли?

       – Да! Броят на родените с нея нараства. Учените са убедени, че причината е в слънчевите изригвания, но не знаят какви ще бъдат последствията. Ами ако един ден всички ги заболи, щом дори само един човек го заболи?

      Двамата замлъкнаха.

       – Ти не си болен – обади се най-после пощальонът, без да се извръща към Жарино. – В моя град това го наричат сърце!

       – И мнозина ли го имат? – попита Жарино.

       – Всички.

       – Всички? – Жарино недоверчиво изгледа пощальона. – И всички ги боли, когато някой го заболи? – попита той.

       – А, не! – отговори пощальонът.

       – Значи и при вас не всички имат – каза Жарино.

      Пощальонът се замисли.

       – Не зная – отвърна. – Но за моята професия е задължително. Не може да ти е все едно дали писмата ще стигнат до получателя, или не! Виж! – посочи той.

      В здрача започваха да примигват бледи светлинки.

       – Това са градове! – продума пощальонът.

      Жарино се загледа.

       – Отдалече твоят град свети като синя звезда. Много хубаво изглежда отдалече – каза пощальонът.

       – Какво, че хубав си ми е Града! – тросна се Жарино

       – Нали и аз това казвам! – съгласи се пощальонът.

      Светлинките започнаха да припламван по-ярко.

       – Виж! Онази, жълтата! – посочи пощальонът. – Това е моят град!

       – Хубав е!

       – Хубав е – каза пощальонът. – Е, време е да тръгвам.

      Двамата се изправиха. На фона на небето изглеждаше, като че ли стоят във въздуха. Напред тъмнееха полета с трева, а някъде в далечината припламваха градове.

       – Тръгвай – каза Жарино. – А един ден, ако дойдеш пак, аз ще съм построил сгради, целите от прозрачно стъкло. Слънцето ще влиза в тях, а вътре ще греят усмивки на хора – издекламира той.

       – Колко хубаво! – възкликна пощальонът. – На кого са тези думи?

       – На моя баща – отвърна Жарино. – Той беше строител!

       – Ти ще ги построиш – убедено каза. – Но още преди това аз ще дойда и ще ти днеса писма от други, които също приличат на теб. И на мен.

       – Наистина ли ще ми донесеш? – оживи се Жарино.

       – Разбира се! Та това е най-малкото добро, което мога да направя за приятел.

       – Довиждане! – обади се някой.

       Двамата се извърнаха. Беше Липата Странник.

       – До скоро! – отвърна пощальонът и се спусна от  стената.

     Помаха с ръка и затича, а чантата заподскача на гърба му.

     Жарино погледа след него, докато той се скри сред поляните, после се спусна от другта страна на Стената и забърза към Града. Когато наближи къщата на Куклата, видя, че тя седи на пейката и го чака.

       – Отиде ли си? – попита тя.

       – Да – отговори той.

     Тя залюля крачета и от косите ѝ се разнесе ухание.

     Жарино приседна до нея. Наокоро прозорците на къщите започваха един по един да светват.

       – Утре  Града  сигурно  ще  изглежда малко по-иначе – предположи Куклата.

       – Съвсем сигурно е – каза Жарино и притвори очи, за да усети по-добре уханието. – Сега се сещам! – възкликна той. – Така ухаеше на поланите от... от едни цветя!

       – Да! - бързо  отвърна Куклата.

     Настъпи мълчание. Тя не можеше да види сълзите му, но ги усети.

       – Не искам да си тъжен!

       – А аз толкова вярвах, че приличаш на мен – едва чуто издума Жарино.

       – Не приличам – каза Куклата.

      В гласа ѝ нямаше тъга, а лекота. С такава лекота, там, на поланите, тревата се бе полюшвала от слънчевия вятър.

       Жарино вдигна очи.

       – Аз те харесвам – призна той. – И винаги ще те харесвам!

       – Знам – отвърна тя и уханието, което се носеше от нея, стана по-силно.

       – Ще те видя ли утре? – попита той.

      – Навярно – предположи тя. – А сега тръгвай! Радвам се, че си поговорихме.

       – Лека нощ! – каза Жарино и стана.

      На няколко пъти се обръща, за да ѝ помаха с ръка, и изтри сълзите си.

     На ъгъла пред дома си се блъсна в някой и извика от уплаха.

     Беше пекарят.

       – Не се плаши – каза пекарят. – Аз съм! Притеснявах се за твоя приятел и затова те чаках, за да разбера дали замина.

       – Замина – отвърна Жарино. – Отиде в своя град.

       – Това е хубаво –  успокоено въздъхна пекарят.

       – Да – съгласи се тъжно Жарино.

       – Какво има? – попита пекарят.

     Жарино замълча. Луната се бе издигнала високо и осветяваше причудливо Града.

       – Тя е цвете! – отвърна най-сетне.

       – Отдавна го преполагах! – рече пекарят.

       – А като помислиш, помогна на човек! – каза Жарино.

       – Цветята са добри – отвърна пекарят. – Те обичат хората и им помагат. И хората обичат цветята.

              – Различни са хората! – забеляза Жарино.

       – Прав си – съгласи се пекарят. – Ето, господин Милин се опита да ви задържи, а синът му ви помогна да избягате. А като помислиш, и двамата са хора.

       – Ти откъде знаеш? – попита Жарино.

       – О, подушвам ги! – каза пекарят.

     Жарино замълча.

       – Всичко е много сложно – продължи пекарят. – И не всичко мога да го проумея, но ми се стрва, че по-важното е да усещаш, кога някой е в беда и да му помагаш. А това, ако питаш мен, го умеят не само хората. Не забравяй, някои от тези, които ви помагаха, не бяха хора!

       – Утре сигурно Града ще изглежда иначе – предположи Жарино.

       – Съвсем сигурно е – съгласи се пекарят. – Преди малко, не знам кой беше, но прелетя като птица.

     Луната се скри зад облак и Града притъмня.

       – Риск е да изглеждаш такъв, какъвто си – подхвърли Жарино.

       – О, не! – възпротиви се пекарят. – Не по-голяма от този да бъдеш постоянно човек. Е, радвам се, че си поговорихме. Лека нощ и хубави сънища!

     И той затича към дома си.

     Жарино тръгна. В следващия миг обаче спря и се извърна. Към дома на пекаря сега тичаше голямо рунтаво куче.

     Жарино постоя замислен. От утре щеше да му се наложи да търси приятели и сред хората, и сред другите, които не бяха хора. Луната отново се показа и той продължи.

     Когато наближи Къщата, тя бе притъмняла в очакване.

       – Много трудно е да чакаш – продума тя. – Тревожех за теб!

       – Прощавай! – извини се той и влезе

       – Недей вече да излизаш извън Града – помоли тя.

     Жарино приседна на шкафчето за обувки и разкопча единствения си сандал.

       – Не мога да ти обещая – каза той.

       – Значи ще излизаш и ще чакаш пощальона?

       – Да.

     Очите му се напълниха със сълзи.

       – Какво има? – попита Къщата.

       – Все пак мъничко ме боли – призна тихо. – Не знам защо!

 

       – Време е да те сменя – каза Нощта.

       – Време е - отвърна Вечерта.

       – Желая ти лека нощ и красиви сънища!

       – Благодаря! А на теб ти пожелавам приятна разходка из Града – каза Вечерта.

       – Каква е прогнозата за времето? – попита Нощта.

       – Ще бъде ясно и с нови звезди – каза Вечерта.