Написано и нарисувано от мен
Той би млад кораб. Толкова млад, че все още не знаел нищо за света и за морето. Бавно порел вълните, примижавал от пръските и се вслушвал в разказите на старите кораби. Интересни неща разказвали те: за дълги морски пътувания, за моряци, заблудени от зова на сирени, за земи, до които стигали само кораби призраци. Но най-често говорели за пристанищата. За това, колко красиви са далечните пристанища и затова, колко коварни са близките пристанища.
От тях той научил, че пристанищата с радост посрещали всеки кораб.
О, те можели да се радват! Но когато корабът отпътувал, те тозчас го забравяли.
Не, пристанищата не можели да тъгуват!
Понякога се случвало кораб да се влюби в някое пристанище и когато остарявал, връщал се при него и пускал котва, една такава котва, за цял живот. След време дъските му се разсъхвали, корабът се разпадал и от него рибарите от пристанището правели салове. Едни такива - съвсем обикновени салове.
Той бил млад и хубав. Около него имало много яхти, но те не били за него проблем. А нима един кораб може да обича нещо, което не е за него проблем?
Не. Той търсел с поглед брега. А там нощем плисвали луди светлини и бронята му изскърцвала - от притегляне. Прави били старите кораби: красиви са далечните пристанища! Но той никога не ги приближил. Защото помнел, колко коварни са близките пристанища!
Много слънца угасило морето, много години потънали в шума на раковините, а корабът все пътувал. Стотици бури разкъсал с бронята си, хиляди вълни изравнил, но никога не пуснал котва.
Остарял.
Една нощ по време на буря разбрал, че умира.
- Нима това е краят? - сепнал се той.
- Да - казали вълните.
Напрегнал се корабът и с поглед потърсил брега.
Нищо не се виждало. Твърде далеч бил отишъл.
- Жалко! - въздъхнал. - От мен няма да остане нищо.
- Да - прошепнали вълните.
- Дори дъски за салове.
- Да - повторили вълните и леко се накъдрили там, където допреди малко бил корабът, който се страхувал да пусне котва.
