НАЙ-СТРАШНО Е... (моя приказка)

 Разказваха ми... + Написано и нарисувано от мен

                             
                            НАЙ-СТРАШНО Е...

...най-страшно  е  да си нямаш  свой  двор или своя стряха! 

                

           

Малкият врабец, когото всички наричаха Цвък, а всъщност истинското му име беше Цвък Цвак Цвъкън, излетя от своята къщичка и кацна на стряхата. Предишния ден бе валял сняг и сега той с учудване забеляза на двора да стои едно снежно човече. Застана почти на самия край на стряхата, надвеси се, за да го разгледа по-добре и зацъка с език.

–Цвък, цвък, цвък! Цяла година вече живея на този свят, но такова нещо не бях виждал. И тялото му от сняг, и главата му от сняг, а за нос има морков!

Човечето стоеше мирно, също като снежно войниче, и мълчеше.

Цвък Цвак Цвъкън, който беше много любопитен, литна и направи едно кръгче, но не приближи, защото беше малко страхлив.

–Хей! – извика той. – Хайде да се запознаем. Аз съм Цвък. Родих се миналата година.

Човечето от сняг продължи да мълчи и да стои мирно.

–Ти май си срамежлив. Е, нищо. Аз ще ти разкажа за мен и тогава, както казва моят баща Сивия Врабец, твоята срамежливост...

Но Цвък не можа да довърши, какво казва неговият баща, защото в този момент под стряхата мина жълтото коте с козинка на ивички, което приличаше на  тигърче, но за разлика от тигърчетата беше много добродушно и голям мърморанко.

Наричаха го Мър Мар Мърморан.

–Ей, Цвък! – вдигна глава Мърморан. – Сам ли си говориш?

Цвъкън се обиди. Той беше не само много любопитен, малко страхлив, но и доста обидчив.

–Ти, май, не виждаш по-далеч от върха на мустаците си – каза той.

–Извинявай – измърка Мърморан. – Не видях, че говориш на купчината сняг.

–Купчина ли? – възмути се Цвък. – Та това е почти човек. Но мисля, че е малко от сняг.

–Как така „почти човек, малко от сняг” – учуди се Мърморан.

–Ами така! С тяло от сняг, с глава от сняг, а вместо нос има морков.

–Не може да бъде! – възрази Мърморан. – Няма хора от сняг!

Приближи до човечето, огледа го от всички страни, поотърка гръбче в него и нзвинително  измрмори.

–Прав си, Цвъкън! Този тук е целият от сняг. Ей, ти, кой си? – попита Мърморан и се опита да дръпне моркова.

Снежното човече продължи да мълчи.

–Той е срамежлив – каза Цвък.

Мърморан отново го огледа.

–Мисля, че се заблуждаваш, Цвъкън! Този тук не може да говори. И знаеш ли защо? Защото няма уста. Защо не му нарисуваш?

Цвъкън помисли, размисли, литна и набързо драсна с човчица една чертичка върху снежното му лице.

–Здравей! – поздрави Мърморан.

–Здравей – отговори човечето.

–О-о! – извика Цвък и беше много радостен. – Ти кой си?

–Аз не зная откъде съм – заяви то.

Мърморан и Цвък се спогледаха.

–Равно ли е „откъде” на „кой”? – подорително попита Цвък.

–Не. Но за бъдеш някой, трябва да си отнякъде. А аз не знам откъде съм.

–Ама че работа – промърмори Мърморан. – Цвъкън, разбираш ли нещо?

–Мисля, че да – каза Цвък. – Ето ти си от нашия двол и затова си коте, аз съм от нашата стряха и затова съм врабче. А той не знае откъде  и затова не знае кой е. Разбираш ли, Мърморан? За да бъде някой, непременно трябва да си отнякъде.

–Вярно! – потвърди човечето от сняг.

–А този, който не е отнякъде, означава ли, че е никой? – попита Мърморан.

–Да – каза снежното човече.

–Излиза, че  ти   с  и никой! – зарадва  се  Цвъкън.

–Не виждам нищо радостно тук – обиди се човечето. – И освен това никой  е отникъде, а аз не знам откъде съм.

–Ама че работа! – измърмори Мърморан. – Цвъкън, разбираш ли нещо?

–Мисля – каза Цвък, – че му е много обидно да е никой. А за да бъде някой, трябва да е отнякъде.

–Точно така – съгласи се човечето от сняг.

–Виждаш ли! – пак се зарадва Цвъкън. – Сега въпросът е да разберем откъде е. Ти какво мислиш?

–Не зная – призна Мърморан. – Ти повече четеш от мен.

–Да! – сети се Цвък. – Бях чел някъде, че в Хималаите...

–Какво е това Хималаи? – попита човечето.

–Това е, това е ... – започна Мърморан. – Какво беше това бе, Цвъкън?

–Това е една планина, като всички други, само че – по-висока и по-далече.

–Разбра ли? – каза Мърморан. – По-висока и по-далече!

–И какво казваш да Хималаите? – попита човечето.

–Та, някъде бях чел, че там има снежни човеци.

–Ти да не си хималайчо? – подозрително  го изгледа Мърморан.

–Нали ти каза, че не знае откъде е – подсети го Цвък. – Мисля – обърна се той към човечето от сняг, – че е най-добре да отидеш до Хималаите. Може да си оттам.

–Да, прав си! – съгласи се то. – Ще трябва да тръгна. Защото, знаеш ли? Най-страшно е да си отникъде.

–Ама че работа – измърмори Мърморан. – Цвъкън, какво иска да каже този?

Цвъкън се замисли.

–Ами-и-и... – не много убедено започна той. – Иска да каже...че ако аз не бях от нашата стряха, а ти не беше от нашия двор... А бе, с една дума, най-старшно  е  да си нямаш  свой  двор или своя стряха – отсече той.

На другия ден, когато Цвъкън и Мърморан излязоха на двора, човечето от сняг вече го нямаше.

–Ей, Цвък! – вдигна глава Мърморан. – Този тук сигурно е заминал за Хималаите.

–Сигурно – съгласи се Цвъкън. – Нали ти сам каза, че трябва да намери откъде е.

После кацна на стряхата, замисли се и зацъка с език.

–Цвък, цвък, цвък! Ето вече цяла година живея на този свят, но не бях и помислил, че най-страшно е да си отникъде.

...най-страшно  е  да си нямаш  свой  двор или своя стряха! 




приказка от моята книга БЕЛИЯТ КОМИНОЧИСТАЧ