Разказваха ми, че е било време, когато стотици, хиляди,
милиони хора, тръгвали да убиват други
стотици , хиляди, милиони. Невероятно!
Усещам тръпка.
Някъде наблизо е. Да, вече и той е разбрал, че съм го усетила. По вибрацията
във въздуха, по особения аромат, който идва от
мислите му. Те нямат аромат на диви ягоди.
Стоя и чакам. Днес няма да
умра. Знам го. И той го знае. Стоя и чакам.
Зърнах го стотни от мига преди той да се взре в мен с
единственото си , разположено по средата на челото , око. И в невероятно
краткия миг преди да умре, прочете мислите ми и беше изумен: милиони да
тръгват, за да се бият с други милиони?! Та убийството е нещо толкова лично! И освен това , има правила – не убиваш себеподобни! Но той
знаеше и това, че аз имам и причина. Пазя поляната с диви ягоди в гората зад мен.
Единствената останала на планетата гора.
