Право на страх ( роман онлайн ЧАСТ ПЪРВА )

 Този роман е първият от трилогията:

  

• "МАРАНЯ" - /трилогия онлайн/

     "Право на страх"

• Право на страх ( роман онлайн ЧАСТ ПЪРВА )
• Право на страх (роман онлайн ЧАСТ ВТОРА)

     

       ПРОЕКТЪТ "Зоните на времето" 

 

     "НАРУШИТЕЛИТЕ" 

       В един град, в края на ХХ век , някъде на Балканите, един мъж живее с малкия си син. Възможно ли е това дете  с мисълта си да убива, да спасява живот, даже  да предизвиква дъжд ?

         Нямам отговор. Но знам, че това хлапе след години ще бъде Легислаторът на Прамос  /от  романа ПРОЕКТЪТ "Зоните на времето"  /.

           Вижте разказа на неговия баща.

              ЧАСТ ПЪРВА е публикувана в сборника мои новели  "Несъвместимост".

Целият роман "Право на страх" е излязъл от печат в самостоятелна книга.

                         
                                                                                        
                                                    ЧАСТ  ПЪРВА 

                                                                                Молци                                 

1.

       Денят живее в следобедите. Тогава осъзнава собствената си преходност и времето преди залеза го изживява пълно, без повърхността на утрото и мудността на обедните часове.

       Обичам следобедите.

       Ангел вече се е поразсънил и изважда тефтерчето с телефоните. Жена му е в командировка и той след малко ще започне да звъни. Захари е качил крака върху бюрото и чопли с клечка зъбите си.

        – Момчета, хайде да организираме нещо – подхвърля Ангел.

       Когато жена му я няма, той изведнъж се променя – имам чувството, че още в момента, когато тя заминава, той се променя и започва да „организира нещо”. Тогава може дни наред да не спи, стига да има нещо „организирано”. Той не може, ако не е „организирано”.

        – Мадами, туй-онуй, дайте нещо да организираме!

       Ръката му виси над телефона и по изражението му виждам, че в момента мозъкът му щрака. Телефонът издрънчава и Ангел целият се изопва.

        – Започна се! – казва. – Да?... Един момент. Никола, за теб е! – той разочаровано ми подава слушалката.

       От другия край чувам гласа на Станини.

        – Тази вечер ще трябва да вземеш сина ни – осведомява ме гласът.

        – За теб няма ли „здравей”, „добър ден” или нещо подобно? – питам.

        – Това са подробности. Ще трябва да вземеш Кирил и тази нощ да остане при теб, а утре да го заведеш в градината.

        – Належащо ли е? –  интересувам се, макар да знам, че е.

       Тя никога не би се обадила, ако не е.

        – Да! – троснато казва. – Належащо е.

        – А ако бях излязъл или умрял?

        – Но не си излязъл, а не мислиш и да умираш – казва цинично.

        – Да – признавам.

        – Значи мога да разчитам на теб?

       Тя знае, че за сина ни винаги може да разчита на мен, но това не ѝ пречи да ме заяжда.

        – Да бъда сигурна, нали?

        – Бъди! – казвам .

       Тя за момент замълчава.

        – Развалям ли ти вечерта? – пита ехидно.

        – Ако това те прави поне малко щастлива, да! – казвам. – Разваляш я. Мъчно ми е да си го призная, но знаеш, че бих направил всичко, за да бъдеш поне малко щастлива.

       Тя започва да се смее и аз усещам, че я мразя.

       Смея се и аз, но нейният глас звучи естествено и това направо ме влудява.

       Затварям рязко.

       Знам, че в момента е доволна , защото е могла да ме вбеси. За нея това е още една спечелена битка в нашата следбрачна борба – отчитам го и това ме прави нервен.

       Набирам веднага телефона на Мариела. Когато чува гласа ми, тя направо засиява.

        – Слушай – казвам хладно. – Тази вечер няма да се видим.

       Тя замълчава. Няма да попита защо и понеже в момента съм ядосан, и аз няма да  ѝ обясня защо.

        – Добре – има желание да го каже леко и безгрижно, но напрежението в гласа  ѝ я издава.

        „Добре” – така казва за нещата, когато не са добре.

        – Недей с този тон!

        – Добре.

        – Знам, че не се радваш – казвам. – И аз не се радвам.

        – Все ми е едно – гласът   ѝ направо е съсипан.

       Повече не може да се преструва и на мен ми става болно.

        – Жена ми, бившата ми жена – поправям се – се обади! Трябва да прибера сина си от детската градина и тази нощ ще остане при мен.

       Мълчим и двамата. Някъде по жицата пращи недовършен разговор, неизказано обвинение и не съвсем почтено оправдание. Знам, че така не трябва да приключи разговорът ни, но в този момент не мога да ѝ кажа нищо мило. Винаги съм бил притеснителен и никога не съм могъл да кажа на близък човек нещо мило, разбира се, освен ако е на шега, когато има и други  хора  около  мен.

        – Утре ще ти се обадя още на обед – казвам. – И искам да те намеря.

        – Добре – казва тя.

        – Ще те намеря ли? – питам, макар да знам, че ще я намеря.

        – Да – казва тя, макар да очаквам да каже „добре”.

        – Не се сърди!

        – Не се сърдя.

       Усещам се виновен и ми се иска да приключа бързо разговора.

        – Просто ще отложим днешната вечер за утре, нали? – подхвърлям почти бодро.

        – Добре.

        – Престани с това „добре”! – ядосвам се.

       Тя замълчава.

        – Чао!

        – Чао – глухо отвръща тя.

       Захари е застанал до мен.

        – Мариела ли е? – шепнешком пита и вече се протяга за слушалката.

        – Чакай – казвам. – Захари иска да ти каже нещо.

       Той измъква телефона от ръката ми.

        – Ало, Мариела, здравей, здравейте! – поправя се. –  Да?...

       Напрягам се да доловя нещо от думите  ѝ , но този мръсник е затиснал слушалката в ухото си и нищо не чувам. Усещам гъдел на някаква ревност, макар че няма за какво да ревнувам. И все пак не е така. Захари е интересен мъж и аз знам, че при едно запознанство тя ще спре погледа си върху него. Само за секунди, наистина само за секунди, и тогава ще ме заболи. Никога не съм ревнувал жена, но Мариела е нещо друго.

        – Аз и Ангел тази вечер ви каним да дойдете с нас... Значи не можете? – казва съкрушено Захари. Познавам този съкрушен глас, когато жените му отказват, и сега това не ми харесва.

       Не би ми се искало с Мариела да се държи както с другите жени. Тя е нещо по-различно.

        – Много хубав глас имате – продължава Захари. – Сигурно сте и много хубава, затова той не ни запознава с вас.

        – Хайде, приключвай! – казвам.

        – Какво? – пита ме Захари.

        – Хайде!

        – Нервничи нещо – обяснява Захари. – Е, добре... е, жалко! Двамата с Ангел безкрайно съжаляваме.

       Започва да ми додява.

        – Дочуване и приятна вечер. Сега да ви го дам ли?... Дочуване!

       В момента, в който протягам  ръка, Захари затваря.

        – Това не очаквах от теб – признавам. – Защо затвори?

       Захари ме поглежда невинно.

        – Не чу ли, че я попитах дали иска да ви свържа? Но тя каза „не”. Е, ако не я криеше, може би щях да направя нещо в този момент за теб – казва той лицемерно.

       Телефонът звъни.

        – Това сигурно е жена ми – казвам ядосано. – Кажи  ѝ, че съм тръгнал.

       Ангел вдига слушалката.

        – Да? – пита и поглежда към мен. – Няма го...Не, излязъл е. Не знам къде... Захари, знаеш ли къде е отишъл Никола? – провиква се Ангел, макар Захари да е на метър от него.

       Оня качва краката си на бюрото и разтваря списание.

        – В детската градина да вземе сина си! – издекламирва високо.

        – Отишъл е в детската градина да вземе сина си – повтаря Ангел, макар да знае, че жена ми е чула.

       Отсреща явно тракват слушалката, защото Ангел примигва няколко пъти.

        – Лъвица – казва.

        – Хубава лъвица – допълва Захари за списанието.

        – Язък! Не съм я виждал. И що се разведохте? – пита Ангел.

        – Ти го каза преди малко!

        – Какво съм казал? – наежва се той срещу мен.

        – Че е лъвица. А да живееш с една лъвица в гарсониера, трябва да призная, удоволствието е никакво, но затова пък шубето е голямо.

       Ангел започва да се смее. Неговата жена също е „лъвица”, но живеят в тристаен апартамент, и при това той е от мъжете, които страхът ги възбужда.

        – Абе, ако не ти беше жена – клати глава Захари, – сигурно щях да се завъртя около нея.

        – Завърти се – казвам. – Тя не ми е жена.

        – Тц! – отказва Захари. – Така не обичам. Не обичам, когато ми разрешават. А-а! – сеща се той и оставя списанието. – Онази нощ бях при една мадама. Страшна жена, ви казвам. Така се вълнуваше да не би случайно мъжът ѝ  да изпусне влака и да се върне, че се възбудих до крайност. До сутринта не я оставих на мира. Честно ви казвам!

       Захари винаги е бил със „страшни” жени – поне така казва, и по цели нощи не ги оставя на мира. Жена му е невзрачна и имам чувството, че изобщо я е оставил на мира.

        – Ще пийнем ли по една? – пита Захари.

        – Хайде да организираме нещо – предлага Ангел.

       На вратата се чука и тримата с неприязън поглеждаме натам.

       Влиза някакъв мъж. По-точно – никакъв. Измачкан, съсипан, изплашен.

        – Добър ден!

        – Добър ден – отговарям.

       Ангел разтваря папката и дава вид, че се зачита, а Захари отново запрелиства списанието.

       Ще им го върна и на двамата.

        – Не знам дали при вас трябва... – започва мъжът.

        – Какво има? – питам кратко.

       Мъжът въздъхва.

        – Синът ми се уби. Миналата седмица!

       Застивам. Ангел и Захари вдигат едновременно глави.

        – Как стана? – уплашено пита Захари.

       Всеки иска да е наясно как е станало. Раждането е едно и също, но смъртта е различна и всеки иска да е наясно.

        – С делтапланер. Попаднал във въздушна яма...

        – Миналата седмица ли? – пита Ангел.

        – Да. Знаете ли?

       – Случайно чух. Жена му е предлагала на мой приятел да купи делтапланера.

        – Тя вече го продаде – мъжът въздъхва. – Много труд беше хвърлил по него синът. Днес продадохме и колата.

        – Каква кола? – не разбира Захари.

        – Неговата кола. На сина ми. „Трабант” на сто и двайсет хиляди, но върви.

       Тримата мълчим.

        – Доста неща сте продали за една седмица – вметва Ангел.

       Мъжът гледа уплашено, но после се съвзема.

        – Така е. Мъртвият си е мъртъв, живите трябва да живеят – и гледа Ангел право в очите.

       Ангел отваря папката пред себе си.

        – Радиостанцията ме притеснява – най-после изтърсва мъжът. – Къде ли не ходих, но това е – бюрокрация!

        – Аз ще я закрия – успокоявам го. – Ще ми дадете адреса и тия дни ще дойда, ще я разглобя и ще съставя акт за закриването ѝ. Поне за това не трябва да се тревожите.

       Мъжът продължава да стои и усещам, че има още нещо.

        – Каква е радиостанцията? – питам. – Фабрична ли е?

       Мъжът се оживява.

        – Той си я прави, но много е добра – всички, които са я виждали, казват, че е много добра.

        – Хубаво! Тия дни ще дойда след работа и ще я разглобя.

       Мъжът започва да пристъпя от крак на крак.

        – Аз не искам да я разглобявате – казва най-сетне. – Толкова труд е хвърлил по нея...

        – Така трябва. Трябва да я разглобя и да съставя акт за закриването  ѝ.

        – А не може ли... – започва мъжът.

        – Какво?

        – И все пак, вижте сега... Ако някой се интересува, бихме могли, би могъл...

        – Кой?

        – Този, който се интересува.

        – Какво? – питам подозрително.

        – Да я купи!

        – Да я купи ли?

        – Да.

       Захари и Ангел го гледат под око.

        – Не знам – казвам. – Не знам!

        – Е, ако може да направите нещо... – казва той.

        – Ще опитам – отвръщам неприветливо.

       Мъжът  записва на един лист адреса и ми го дава.

        – Аз пак ще ви се обадя, попитайте тук-там... Навсякъде е една бюрокрация! – направо е съсипан.

       Когато излиза и тримата мълчим.

       Много е тихо.

       Заставам до прозореца и гледам навън. Времето минава бавно, може би защото следобедите живеят бавно.

        – Един ден ще умра и моята радиостанция ще я продадат – най-после казвам.

       Захари и Ангел мълчат. Навярно са съгласни, че все пак един ден ще умра.

        – Страшно ми се припи – Захари се понадига. – Хайде да отскочим отсреща.

       Телефонът звъни и аз се обръщам, но Захари вече ме е изпреварил.

        – Да?...Жена му ли е? – той ме гледа стреснато. – Е, да де, да де... – казва. – Отдавна излезе, отиде да прибере сина си от детската градина.  – Захари продължава да ме гледа. – Ангел ли?... Не, не ви  излъгал, той не е такъв човек. Искате ли да се видим някъде? – направо атакува Захари. – Някъде само двамата... Не, сериозно говоря, вие сте страшна жена. Голяма жена! Ве сте върхът!

       Представям си как Станини се лези от другата страна и направо побеснявам. Тръгвам към вратата, но Захари ме спира като доближава пръст до устните си.

        – Само двамата ще бъдем. Не, няма да му кажа... Добре, добре – кима унило. Ще ви се обадя друг път. Все пак вие сте върхът!

       Захари затваря и се ухилва.

        – Ако не беше твоя жена, щях да си помисля.

       Помисли си – казвам. – Тя не ми е жена.

2.

       Келнерката поставя пред трима ни по една бира. Свикнала е с нас и знае поръчката.

       Когато се обръща, Захари я оглежда отзад. 

        – Лошо нещо е днес да умреш – казва Ангел.

        – По всяко време е лошо да умреш – казвам.

       И тримата отпиваме.

        – Като си представя какво е, направо тръпки ме побиват – Ангел зиморничаво потреперва.

        – Дайте да си говорим за жени! – предлага Захари.

        – Когато майка ми се разболя – Ангел въздъхва, – аз, брат ми и сестра ми започнахме да чакаме. Знаехме, че има някой и друг лев и че след смъртта  ѝ  щяхме да си ги поделим. Умувахме с жената няколко дни какво ще купим и решихме да вземем холна гарнитура. Сигурен съм, че брат ми и сестра ми  и те така са умували и чакали. И особено сестра ми! Не  ѝ завиждам! Майка ми живееше при нея. Представяте ли си? Да чакаш кога ще умре собствената ти майка, за да освободи стаята. Чакаш и си представяш какви тапети ще залепиш, какви завеси ще окачиш, какви мебели ще вкараш. Майка ми живя още три години. Направо се измъчихме! Три години холът ми стоя празен. Синът беше домъкнал кофички с пясък и с тях си играеше там. Когато майка ми умря, веднага си поделихме парите и още на другия ден изхвърлих кофичките на сина си и докарах гарнитурата. Сглобихме я със съседа и седнахме да я полеем. Вечерта, когато жена ми подреди всичко и се събрахме, изведнъж ми се дорева. Честна дума! Дорева ми се... Идваше  ми да взема брадвата и да я нацепя за подпалки. Но не го направих. И сега – тази вечер, ще отведа там някоя мръсница. И като си помисля, че само чаках майка ми да умре, за да мога да се подредя и – когато я няма жената – да водя там пачавретини, ми идва да си изям червата.

        – Моите са живи – казва Захари.

        – И ти чакаш, нали? – злорадо пита Ангел.

        – Чакам. Но не за да получа! – тросва се Захари. – И двамата каквото са имали, профукали са го до стотинка. Не дай, Боже, ако живеех на село и трябваше да ги погребвам. Тук е столица и никой не те познава, но представяш ли си какво е да умреш на село сега? Панахида, па дарове, па ядене, па паметник и то трябва да бъде по-голям от този на комшията – направо щях да заборчея. Знаеш ли какво е по селата? Ако съседът ти си е построил гараж – строиш два пъти по-голям, ако си е направил тоалетна – правиш я двойно по-голяма, ако си е приготвил паметник – твоят трябва да бъде и по-висок, и по-широк.

       Ангел се напушва.

        – Като си помисля, че един ден синът и дъщерята – и те така ще чакат да умрем с жената, за да се поразширят и да си разделят по някой и друг лев, започвам да ги мразя, копелетата, и усещам, че ми призлява.

        – Хубава тема започнахме, няма що – подхвърлям.

        – Хубава-лоша, това е! – казва Ангел. – Виждаш какво е! Няма и         седмица как е умряло момчето, а вече всичко са продали, все едно, че не го е имало.

        – Има ли значение? – питам.

        – За него няма значение, но за мен има. Като слушам такива неща, отщява ми се да живея.

        – Отщява ти се, ама си седиш на новата гарнитура – казва Захари.

        – А ти какво искаш? – сопва се Ангел. – Да я изхвърля ли?

        – И довечера ще позвъниш на някоя булка и ще отидеш да чукаш.

        – Ще чукам, но да не мислиш, че ще ми бъде хубаво?

        – Айде пък сега, нямало да му бъде хубаво! – намига ми Захари.

       Ангел се замисля.

        – Може пък и да ми е хубаво – казва. – Де да знам! Но сега не ми е кеф.

3.

       В момента, когато влизам в стаята, учителката става от стола. Тя е бледа и дребна, и прилича на недорасло дете. По лицето ѝ проличава, че чакането не  ѝ  е било приятно. Аз съм един от тримата родители, които тази вечер са закъснели.

        – За Кирил – казвам.

        – Вие ли ще го вземете?

        – Да.

       Другите две деца си играят, а Кирил е седнал на едно столче в ъгъла, поставил е ръце  на коленете и гледа някъде през прозореца. Има нещо смазващо в чакането, разбирам го, като гледам сина си. Той не знае, че аз ще го взема и все още не ме е забелязал. Заставам до него и го щипвам по нослето.

        – Здравей!

       Кирил вдига глава и ме поглежда. Не се учудва, че вижда мен вместо майка си.

       Той на нищо не се учудва.

        – Хайде – казвам. – Трябва да тръгваме.

       Кирил послушно става и хваща ръката ми.

       Учителката изписва на лицето си обидено изражение.

        – Кириле, искам да кажа на баща ти, че днес никак не съм доволна от теб.

       Кирил гледа някъде напред, сякаш казаното не се отнася до него. Дори не съм убеден, че я чува.

        – Какво е направил?

        – Кажи на татко си! – подканя го тя.

       Кирил продължава все така разсеяно да гледа някъде през вратата и ако не тръгва, то навярно е защото чака мен.

        – Отказа да рисува това, което възложих на всички – учителката продължава да го гледа с някаква смесица от укор, неприязън и яд. – И когато го наказах, изтърпя наказанието и дори не пожела да ми се извини.

       Изражението, с което гледа сина ми, само за това, че все пак е проявил някакъв характер, започва да ме дразни.

        – Защо не искаше да рисуваш? – питам ядосано и го дръпвам за рамото, за да се убедя, че не е заспал прав.

       Той ме поглежда само за секунда и отново забива поглед във вратата.

        – Следващия път ще бъда по-строга – казва тя.

       И понеже синът ми не я удостоява с никакво внимание, от лицето ѝ  се отцеждат укорът и ядът и остава само чистата неприязън.

        – Добре, ще се разберем вкъщи – вече съм сигурен, че ме е яд на учителката. – Хайде!

       Излизаме от градината и синът ми сини до мен, като ме държи за ръката. По някое време спирам.

        – Слушай, как можеш да я търпиш?

       Той ме поглежда, но не отговаря.

        – Е, добре – съгласявам се, – тя ти е учителка и за нея не бива да говорим лошо, въпреки че е глупачка. Дай сега да измислим някакво развлечение.

       Сядаме в „Ну, погоди!”. Столовете са неудобни, но синът ми стоически седи. Слагам пред него паста и чаша сладолед. Той започва да бърка с вилицата и да зяпа през прозореца.

       Някаква муха кацва на масата пред него и Кирил се вторачва  в  нея.

Мухата започва да чисти с крачета крилцата си и това му се струва забавно.

       Махвам с отвращение и мухата отлита, но след малко отново кацва. Синът ми е замрял с отворена уста, по която са полепнали трохи, и не откъсва поглед от мухата.

         – Хайде, яж! – сопвам се и отново отпъждам мухата.

       Той я чака да се върне, но тя си намира друга маса и Кирил започва бавно да дъвче. Сладоледът изобщо не го докосва.

         – Виждам, че не си във възторг от предложението, но вината е моя – признавам. – Не те попитах ти какво искаш и какво на теб ти е интересно.

       Всъщност моят син никога нищо не иска и нищо не му е интересно. Той не е от децата, които не те оставят на мира, защото те заливат с някакъв водопад от въпроси.

       Моят син не пита нищо. Той е затворено дете, което ме плаши. Почти не съм го видял да се усмихва и досега към нищо не е проявявал интерес.

       След като тортата е максимално раздробена, ние ставаме.      

        – Слушай – казвам. – Ако я караме така, ще затворят магазините и няма да има с какво да те нахраня. Какво искаш да купя?

         – Юфка.

       Това е първата дума, която изговаря от час и половина насам.

        – Ще юфчасаш – подхвърлям.

       Той най-после бледо се засмива. Сигурно не разбира какво точно искам да кажа, но навярно по своята логика го намира за смешно. А на мен, като го гледам, никак не ми е смешно. Ако всяко дете е бъдещето на своите родители, то моето никак не е слънчево.

       В магазина Кирил се държи за панталона ми, докато аз нареждам различните покупки в кошничката. Опашката леко се отдръпва и ни дава предимство.

        – Кажи  „благодаря”! – казвам троснато.

       Той поглежда под око опашката и не отговаря. Това се струва забавно на чакащите. Един ден той ще разбере, че е имало за какво да благодари, а те – че не е имало за какво да се усмихват. Но ще бъде късно и за двете страни.

       Когато наближаваме блока, вече е притъмняло. Навън играят деца, но Кирил дори не поглежда към тях. Изкачваме се пеша до третия етаж и влизаме в апартамента.

       Докато подреждам покупките в хладилника, той сяда на леглото. В един момент се обръщам и виждам,  че драска с молив. Усещам, че нещо не е наред. За миг се поставям на негово място и разбирам, че държи молива с лявата ръка.

        – Кой те учи да пишеш с тази ръка? – питам и взимам молива и листа.

       Разглеждам драсканиците и най-после схващам. Написал е с печатни букви  п е п е р у д а, но написаното е огледален образ.

        – Кой те учи да пишеш така? – питам строго.

       Той мълчи. Отстрани  изглежда,че мисли, но аз знам, че не мисли. Просто е смръщил лице.

        – С коя ръка те учи майка ти да пишеш – с тази, или с тази?

       Той посочва дясната.

        – Ако продължаваш да пишеш с лявата, ще ти викат левак и един ден това няма да ти е много приятно.

       Той не е много наясно какво искам да кажа.

        – Добре. Хайде да вечеряме!

       Ядем мълчаливо. От време на време го поглеждам, но Кирил не забелязва. Има очите и устните на жена ми, но в носа прилича на мен. Опитвам се да си представя как би изглеждал с чип нос и трябва да призная, че би бил много по-зле.

        – Искаш ли нещо?

        – Не.

        – Вкусно ли ти е?

        – Да.

       Е, това е! Да, не, да, не. Добре! Ставам, измивам чиниите и разтеглям дивана в стаята. Събличам го и вместо пижама му слагам една от моите ризи.

        – Хайде сега да лягаш!

       И точно когато мисля да седна на радиостанцията, го чувам нещо да шепне. Обръщам се. Той лежи, подпрял с една ръка главата си, и ме гледа.

        – Какво?

        – Искам да легнеш и ти.

       За миг се поколебавам.

        – Добре.

       Страничната лампа свети и меката златиста светлина в стаята създава усещането за залез.

        – Искаш ли да загасим? – питам.

        – Да.

       Стаята потъва в тъмнина, после бавно просветлява от уличното осветление. И светът сякаш се напоява с аромат от друго измерение. Усещам някакво спокойствие и сигурност. И с учудване осъзнавам, че спокойствието и сигурността идват от това малко и странно същество до мен.

        – Разкажи ми нещо.

       Виждам тъмното хълмче, личицето, което е в сянка, и знам, че той сега ме гледа и чака.

        – Знаеш ли – казвам, – понякога ми идва наум, че не си оттук, и дори нещо съвсем смешно – че си момче, дошло от звездите и случайно останало при нас. Аз нищо не знам за звездите, от които си дошъл, нищо не знам и за теб. И тогава ми изглеждаш странен. А когато казваш, че искаш юфка, тогава пък ставаш най-странен, защото знам, че искаш да ми се харесаш. Тогава най-много те обичам.

        – Не съм гладен – чувам гласа му и леко настръхвам.

        – Не ме плаши – казвам. – Аз знам, че ще останеш при нас. И колкото повече странен ставаш, толкова повече ми харесваш. Знаеш ли, един ден аз ще остарея и ще престана да бъда странен и на теб това няма да ти хареса. Може би аз също съм бил някога като теб и също като теб съм дошъл от звездите, но като остарея, ще забравя за това и ще стана съвсем земен. Ще започна да вървя бавно, въобще няма да сънувам, че летя, и на теб това няма да ти хареса. Тогава аз ще бъда един старец, който ще сумти, че времето не е наред, че дърветата не цъфтят като през други години, ще потропвам с бастуна, ще седя през деня  в градинките и ще плаша гълъбите, ще чакам вечер да се обадиш, и когато не се обадиш, ще слагам ченето си в чаша с вода и после ще заспивам обиден. Знаеш ли, лошо е да остарееш, ако не останеш странен.

        – Аз няма да остарея, нали? – пита гласът до мен и усещам, че е напрегнат.

        – Не – казвам. – Няма.

4.

       Бързо поглеждам часовника – седем и половина. Кирил спи, обърнал се на една страна и отметнал завивките от себе си. Ставам и започвам да се обличам.

        – Хайде, моето момче, трябва да тръгваме за детската градина.

       Той продължава да спи.

       С мъка успявам да го разбудя.

        – Не искам да ходя в градината – казва, когато вече се е разсънил.

        – Всички деца ходят. Хайде!

       Влизам в банята и започвам да се бръсна.

       Усещам, че той застава на вратата.

        – Не искам да ходя в градината – повтаря.

        – Защо? – питам, като продължавам да се бръсна.

        – Мразя  я!

       Обръщам се и го гледам.

        – Какво?!

       Лицето му се затваря и аз съжалявам за отвратителната си интонация.

       Приклякам до него.

        – Учителката ли мразиш?

       Той гледа някъде в краката си и знам, че няма да ми отговори.

        – Знаеш ли – казвам. – Аз мразя доста неща и въпреки това ги правя, приемам, и ако не мога да им се усмихвам, поне се опитвам да ги понасям. Зная, че това е подло от моя страна, но аз не съм силен. Трудно е да бъдеш силен, а понякога си мисля, че не е и нужно. Не се оправдавам пред теб, повярвай ми. Честно, бих се радвал, ако не приличаш на мен.

       Той бегло ме поглежда.

        – Харесва ми това, че нещо и на теб не ти харесва и не го искаш.

       Той мълчи. И като го гледам един такъв, малък човек, ми става жал.

        – Добре! Днес няма да отидеш. И на мен ми е трудно в този свят, и аз като теб не бих искал да бъда сам, дори само за един ден, затова и те разбирам.

       Лицето му се разтваря.

        – Защо я мразиш? – питам.

        – Когато не си изям яденето или не искам да  ѝ  отговоря, тя ме затваря в килера на тъмно.

        – И? 

        – И казва, че там има мишки и плъхове и ще стоя, докато не се съглася.

        – А ти?

        – Аз стоя и я мразя.

       Бавно започвам да полудявам.

        – Не! – казвам и в стомаха си усещам някаква топка, останала от детството ми. – Не-е! – повтарям. – Там няма плъхове! Плъх е твоята учителкта, но не ѝ  го казвай. Ако  ѝ  го кажеш, ще си изпатиш.

5.

       В работата го настанявам на моето място. Повдигам въртящия се стол и го застопорявам, когато лактите му спокойно опират върху бюрото. Давам му празни листове и разноцветни химикалки.

        – Ще те оставя за малко, но е възможно и да не бъде съвсем за малко. Можеш да правиш всичко, каквото ти харесва. А ако ти омръзне, ела, аз ще бъда в онази стая – посочвам към коридора.

        – Няма да ми омръзне.

       Знам. Знам, че ще седи и ще драска на празния лист, или по-вероятно ще гледа пред себе си. Всяко друго дете на негово място само след втората минута ще скочи, ще разгледа къде какво има, и ако никой не му обърне внимание, ще реши, че му се пикае. Моят син ще стои така, докато се върна, и няма да му омръзне.

       Когато се връщам, го намирам, както съм го оставил.

       На другото бюро седи Ангел, подпрял с длани главата си. Отстрани изглежда, че дълбоко се е зачел в разтворената пред него папка, но аз знам, че спи. Много пъти съм го наблюдавал и мисля, че е класик. Но сега единият му лакът е много близо до ръба на бюрото и бавно се приближава към края. Знам какво ще последва и вече се ухилвам.

       Ръката на Ангел се изхлузва и той за малко не удря чело в бюрото.      

        – К'во, к'во става? –  пита сепнато.

       Бързо се оглежда, вижда ухилената ми физиономия и се успокоява.

       Под очите му още личи сънят, който е сънувал.

        – Поне сменяй папките от време на време – съветвам го.

       – Имам работа с тях, знаеш, имам работа! – сопва се той и когато се обръщам, дискретно се протяга.

        – Ние сега ще излезем и ще те оставим да работиш.

       Ангел поглежда сина ми и сякаш чак сега го забелязва.

        – Е, това наричам аз дете – казва. – Друго ако беше на негово място, щеше да се лепне за мен, ще започне да пита това какво е, онова какво е и нямаше нищо да свърша – той никога не признава, че спи. – Направо златно е това дете! Слушй, Никола, защо не направиш едно такова на жена ми? Знаеш моите какви са.

        – Знам.

        – Но искам такова русо да го докараш.

       Никой в службата ми не знае за състоянието на сина ми.Никой не знае и нямам никакво намерение да им казвам. Макар, че един ден ще разберат.

6.

       Навън тополите са цъфнали и по улиците вали пух на едри парцали и вятърът ги носи.

       По тротоарите можеш да зариеш краката си в пух, а дърветата изглеждат така, сякаш ги е навалял сняг – на елхичките просто ти идва да им окачиш новогодишни дрънкулки.

        – Дръж се здраво за мен – казвам на сина ми, –  защото след малко ще завали по-силно, тогава ще се наложи да правим пъртини и мога да те изгубя.

       Усещам, че ръката му потръпва. Той е в годините, когато приема нещата буквално, а това е вълнуващо.

        – Няма да мине и час – продължавам – и градът ще бъде затрупан в пух. По-умно ще бъде още сега да го напуснем, не мислиш ли?

        – Те знаят ли? – пита синът ми.

        – Кои?

        – Всичките! – посочва неопределено.

        – Не им бери грижа на другите – казвам. – Те ще останат да си пълнят дюшеците и юрганите.

 

       Пътеката не е много стръмна, но синът ми върви бавно. И изкачването не е негова стихия. Всъщност нищо не е негова стихия.

       На поляната спираме. Тя цялата е побеляла от глухарчета, а там долу е градът.

        – Виждаш ли колко високо сме се качили? – питам.

       Свалям сакото си и сядам.

        – Мисля, че е нужно да отпочинем малко, какво ще кажеш?

       Кирил кляка до мен.

        – Знаеш ли? – казвам, като отново се оглеждам. – Чак сега забелязвам, че е пролет, и че всичко е зелено.

       Наистина, тъкмо сега забелязвам, че е пролет и поклащам в изумление глава.

        – Всеки ден е такава въртележка, че дори не виждаш как сезоните минават покрай теб!

       Откъсвам едно глухарче и духвам парашутчетата. Те се разлетяват и аз проследявам едно.

        – Разбираш ли какво се получава на практика? – питам и присвивам очи. –Аз стоя във въртележката и се въртя, а сезоните пробягват покрай мен. Ако днес не беше ти, нямаше да забележа, че е пролет. Сега ми се струва, че времето е спряло. Чувствам се добър и вечен. Когато излезеш от въртележката, времето спира и тогава ставаш добър, и се чувстваш щастлив. Но повечето не го знаят. А които са чували, мислят, че се иска майсторлък да го направиш. Само тези, които го правят, знаят, че е просто – да излезеш от въртележката за ден, за два, или поне за няколко часа. Нужно е! Но ако останеш да живееш извън въртележката, времето ще спре или толкова бавно ще се движи, че ще оглупееш от щастие. И затова майсторлъкът е от време на време да тук и там. Аз не го умея. Ако не беше ти, днес нямаше да изляза. Всъщност никой не излиза сам, всеки излиза с някого или за нещо. Мен трябва някой да ме изкара. Просто аз не го умея.

       Повдигам вежди и – чудно, но се усмихвам.

        – Странно! – казвам. – Тези моменти, когато излизат от въртележката и времето за тях спира, хората наричат мигове. А това си е вечност. И точно в тази вечност се чувстваш щастлив. Но понеже хубавото на човек винаги му се струва малко, вечността я наричат мигове.

       Притварям очи и вдигам лице срещу слънцето.

        – Ето сега се чувствам щастлив! Времето е спряло и аз се чувствам щастлив. Това е вечността! Но понеже съм алчен, днес, когато сляза в града и се завъртя във въртележката, ще кажа, че тук, на поляната с глухарчетата, съм имал няколко хубави мига. А то е – вечност.

        – И за пеперудите ли е така? –  пита синът ми.

        – За всички е така.

        – Пеперудите помнят ли?

        – Не. Пеперудите винаги са били извън въртележката и от много щастие са оглупели. За да си поне малко умен, трябва малко от малко да се потопиш в онази лудница долу.

        – Това е много лошо – чувам гласа на сина си.

        – Кое? – питам и между миглите си правя лъчите на дъга.

       Той не отговаря.

       Обръщам се и проследявам погледа му. Кирил гледа една синя пеперуда, кацнала току пред нас върху бялото цветче –  обикновена полска пеперуда, чието единствено достойнство е, че прилича на синчец. Крилцата ѝ  са притворени и тя стои неподвижно, като закачена.

        – Тя не може да се върне – казва той.

        – Къде да се върне?

        – На поляната пред нашия блок.

        – Тя оттам ли е? – интересувам се.

        – Оттам.

        – Не  ѝ  трябва да се връща – казвам. – За какво  ѝ  е? Тук е хубаво и съм сигурен, че на нея  ѝ  харесва.

        – Не  ѝ  харесва.

        – А-ми! Не виждаш ли, че е заспала от щастие.

        – Тя сега мисли – казва синът ми и е много сериозен. – Тя мисли и не може да си спомни как да се върне – лицето му се напряга. –  Помогни ми!

        – Какво да направя? – питам и в този момент усещам някакво вълнение.

        – Искам да я сваля долу – казва той.

        – Тя може да лети, и ако наистина иска да се върне, ще ни последва, когато тръгнем.

        – Тя е оглупяла – казва синът ми. – Помогни  ѝ !

        – Но какво да направя?

        – Ще я свалим долу.

        – Искаш да я хвана ли?

        – Да.

        – Но ако я държа в ръце, докато слезем в града, тя ще умре.

       Кирил е зашеметен. Лицето му се изкривява и той започва да диша тежко.

        – Не искам да умре – казва ужасен.

        – Ще трябва да я сложим в нещо.

        – Ще я сложим в нещо – съгласява се. – Аз не искам да умре!

       Пеперудата подхвърква и двамата замираме. Тя прави някакъв безсмислен кръг и кацва върху друго цветче, малко по-далеч.

        – Моля те, помогни  ѝ !

       По погледа му разбирам, че трябва да направя нещо.

        – Добре – изправям се и допирам пръст  до устните си. – Само тихо!

       Той престава да диша.

       Пристъпвам леко, като не откъсвам очи от пеперудата. Когато наближавам, тя сигурно усеща нещо, защото подхвърква, но това не е уплашено хвърчене, по-скоро ми се струва като покана за игра и, чудно, но в този момент си мисля, че синът ми е прав, и че тази пеперуда наистина е наша и ние сме длъжни да я върнем. Слушай, глупаче, казвам  ѝ  наум, недей да си играеш, ще се изгубиш и след това, колкото и да мислиш, няма да си спомниш пътя.

       Когато тя изпърхва в шепите ми, започвам да подскачам от радост.

        – Хванах я , хванах я!

       Лицето на сина ми грейва.

        – Чуй! – приближавам шепи до ухото му. – Чуваш ли как пърха?

       Той целият сияе.

        – А сега какво ще правим? – питам го.

       И двамата се споглеждаме.

        – Как ще я отнесем? Я потърси нещо!

        – Какво?

        – Нямам представа. Може да намерим някакво шише.

       Той започва да се щура.

       На края на поляната има следи от пикник, но освен от захвърлени консервени кутии, не намираме нищо друго.

        – Слушай – казвам му, –  само на километър нагоре знам едно заведение, в което преди  година те водих, но ти си го забравил. Ако стигнем до там, сигурно ще ни дадат някакво жилище за пеперудата.

7.

       Днес е делничен ден и в заведението е почти  празно – само две маси са заети.

       Заставам пред бара, като държа прихлупени шепите си до гърдите. Имам вид на човек, който се моли. Барманът ме поглежда, след това поглежда сина ми, след това отново мен.

        – Какво има там? – пита подозрително и в същото време с любопитство.

        – Една пеперуда.

        – Пеперуда ли? – Барманът отново поглежда сина ми. – А-ха!

        – Носим я отдолу и искаме някъде да я поставим  – казвам.

        – Да я поставите ли?

        – Чаша или нещо подобно, за да я сложим вътре. Трябва да я свалим в града. Тя е от града, но се беше изгубила.

        – Живее долу при нас – уточнява синът ми. – На поляната пред блока.

       Барманът отново ни изглежда.

        – Ясно! А аз какво трябва да направя?

        – Да ни дадете чаша или нещо подобно, в което можем да я сложим.

        – Тя жива ли е?

        – Жива е – признавам.

       Той започва да мисли. Най-после измисля.

        – Ще ви дам буркан!

       Разтварям шепите си в отвора и когато тя изпърхва, бързо слагам капачката.

        – Ама, че е хубава! – възкликва барманът.

        – Ами! – отвръщам. – Нищо  ѝ  няма.

       Сядаме на една близка маса. Пеперудата се опитва да хвърчи, блъска се няколко пъти в стената и кацва на дъното.

        – Ще желаете ли нещо? – барманът застава до нас и вперва поглед в буркана.

        – Какво има вътре? – интересуват се от съседната маса.

        – Пеперуда! – съобщава барманът.

        – Пеперуда ли?

        – Да. Синя. Много е сладка.

        – Едно кюфте на вилица за него – поръчвам. – За мен ракия и салата.

       Синът ми е много доволен и аз му се усмихвам. Чувствам се щастлив.

        – Полага ми се да изпия една ракия, нали? Никога не бях ходил на сафари за пеперуда.

        – Какво е сафари? – пита снът ми.

        – Ама ти питаш? – учудвам се весело.

       Той нищо не казва. Просто продължава да ме гледа.

        – Лов – казвам. – Обикновено на сафари се ходи за антилопи и тигри, но ние бяхме за пеперуда. Това е по-вълнуващо.

       Той кимва.

        – Слушай, как разбра, че тази пеперуда е наша? – питам. – Аз никога не бих се досетил.

        – Познах я.

        – Позна ли я?

       Той  пак кимва.

        – Тя хвърчи на поляната пред блока. Онзи ден я видях. Когато чаках да видя как става.

        – Кое? – не разбирам.

        – Как жълтото става бяло.

        – Кое?

        – Цветето, което става бяло и започва да хвърчи.

        – Глухарчето ли?

        – Глухарчето. Цял ден седях и гледах едно глухарче, но не стана. Сигурно става през нощта.

        – Значи си се питал как жълтите цветчета стават на бели пухкави балончета, които после се разхвърчават, така ли?

        – Да.

        – Знаеш ли – казвам, – никога не съм си задавал такъв въпрос. Как ти хрумна?

        – Много влизат през прозореца и остават за нощуване – отвръща синът ми.

       Когато се прибираме, страните на Кирил леко са се зачервили.

        – Хареса ли ти? – питам някак безразлично, но самият не мога да скрия възбудата си.

       Той оставя буркана на масата в стаята и ме поглежда.

        – Ще отидем пак – казва и ушите ми пламват от удволствие.

        – Добре – съгласявам се скромно, затова и подло, защото в момента си мисля, че този ден е  лично моя заслуга.

       От изгрева, та чак до залеза. Целият ден!

        – Хайде сега, кажи какво ще ядем?

        – Не знам.

        – Значи юфка! – казвам.

       И докато се въртя в кухнята, усещам, че се усмихвам.

       Когато влизам в стаята, виждам нещо, което ме кара да спра.

       Кирил е застанал по средата и подскача, като маха с ръце. Лицето му е пламнало. Подпирам се на вратата и го гледам. Не го разбирам. Но кой ли разбира децата? Само тези, които някога са били деца.  Самият аз никога не съм бил дете. Родил съм се възрастен. Мнозина се раждат възрастни и го крият, като си разказват какви са били като деца.

       Най-после спира да подскача. Имам чувството, че чувам ударите на сърцето му.

        – Не мога! – казва на пресекулки.

        – Какво не можеш?

        – Не мога да литна!

       Очите ми се присвиват. Мълча дълго.

        – И аз не мога – най-после казвам и направо съм съсипан от признанието. – Но винаги съм го знаел! Още като съм се родил, са ми го казали  и  аз съм повярвал, и никога не съм опитал.

       Кирил диша тежко.

        – А на теб не сме ли ти го казвали?

        – Кое?

        – Че не можеш да летиш.

        – Не – отвръща сериозно. – Никой не ми го е казвал. Но ако още малко се позасиля...

       Присядам на леглото.

        – Знаеш ли –  казвам, – обичам те!

       Кирил стои.

        – Обичам те – повтаря той и не го повтаря.

       Казва ми го!

       Хващам с две ръце главата си и се смея.

        – Мно-го! – започвам да крещя.

        – Мно-го! – крещи синът ми и целият, не свети , а сияе!

        – Ама мно-гоо! – тропам с крака и ръце.

        – Мно-гоо! – крещи и тропа той, и се дави в смях.

       В един миг застива.

       Обръщам се. На вратата стои жена ми. По лицето  ѝ  виждам, че е готова да се строполи от изумление.

       Нашият син крещи! Смее се!

        – Какво правите? – пита и е ужасена.

       Толкова ми е хубаво, че дори присъствието  ѝ  не може да развали настроението ми. Лъжа! Точно защото тя е тук и е видяла всичко, ме облива  някаква  лепкава  наслада.

       Ставам и се опитвам да си дам вид, че това е нещо обикновено за нас с Кирил, когато сме сами.

        – Хайде сега да вечеряме тримата – подхващам бодро и усещам, че нагазвам в някакви фалшиви води и лицето на сина ми бавно започва да гасне.

        – Не, недей! – обръщам се рязко към него и съм сигурен, че той ме разбра, защото лицето му отново се прояснява.

       Жена ми гледа мен, гледа него.

       Тръгвам към кухнята. Тя тръгва след мен на разузнаване.

        – Какво се е случило? – пита подозрително.

       Тя винаги е чувствала призвание да бъде следовател в нашето малко семейно общество.

       Когато бяхме приятели, мислех, че сцените на ревност, които ми разиграваше, са в реда на нещата и дори ми беше приятно. От деня, в който се оженихме, тя сметна, че е задължена да знае за мен всичко, дори това, което аз не знаех. Пикантните сцени отпреди преминаха в разпити. Бях вечно заподозрян. Разпитите продължаваха до среднощ. И за мое най-голямо  изумление истините на среднощно осветление изглеждаха съмнителни и  умело нагласени. Самият аз започвах да се чувствам неловко от тях. Заживях с чувството, че съм престъпник. И логично е, че започнах да се отбранявам. Как? Логично – с  лъжи! Първият път, когато ме улови в противоречие, беше върхът на триумфа  ѝ . Покаях се и си легнахме. Дори се любихме. Тя – с насладата на победител, а  аз – с чувството на вина. На сутринта, от толкова дни насам, се събудих ведър и доволен. Разбрах, че временно поне съм намерил разковничето на нашето съществуване. Но тя не се задоволи с малко. Искаха  ѝ  се нови победи и нови триумфи за нейния следователски ум и аз бях принуден да измислям нови и нови ситуации. А колко му е да прехвърлиш чертата – особено когато хич и неподозираш, че тя е набелязала линия между престъпник и подлец по своя някаква си норма. Явно прекалих и преминах чертата. Станах подлец. Когато се роди синът, разривът дойде естествено и мъчително. И двамата се разделихме нещастни, че не бяхме по-издръжливи, за да си причиним още зло.

       Сега пак ме гледа с този поглед, с който някога ме забождаше върху стената и правеше пълна дисекция на моите постъпки, и най-вече мисли, които не съм мислил.

       Но вече няма да  ѝ  се дам. За нищо на света!

       Не мога да предам сина си. Чак сега разбирам неговото мълчние. Та той просто умело се е бранил от разпити. Как не съм предполагал!

        – Трябва да говор с теб! – казвам  ѝ .

       По тона ми тя веднага преценява, че вече не съм с чувството на престъпник, който трябва да бъде изобличен за нещо, пък каквото и да е то. Светкавично премисля и навярно го отдава на невзрачния си вид в момента, защото нервно приглажда косата си и изважда червило.

        – Е?! – поглежда ме вече от висотата на подобреното си самочувствие.

       Гледам я. Откривам със задоволство и  бръчките, и повехналата, някога  тъй хубава кожа, и се наслаждавам и на двете. Като че ли съм вярвал, че е безсмъртна!

       Погледът  ѝ  става несигурен.

       Всъщност тя отдавна е загубила позициите си пред мен, но не знае защо. А това я тормози и съвсем  ѝ  разваля вида.

        – Утре – казвам натъртено, – утре! – повтарям, – сина ми ще го преместя в друга градина.

        – Какво? – пита тя и слага на лицето си някакво пренебрежително иронично изражение.

        – Той повече няма да отиде там, откъдето го взех вчера.

        – Така-а-а! – провлачва . – А знаеш ли какво дойдох аз да ти кажа? Че си формен егоист и безотговорен! – тя чак почервенява от възмущение.

       Явно тези прилагателни  ѝ   се виждат  скромни, за да окичат моето поведение, което не знам.

        – Представяш ли си как съм се чувствала, когато Лина ми се обади, че не си отвел детето в градината?

        – Коя е Лина?

        – Учителката.

        – А-ха!

        – Няма какво да аха-каш! Знаеш ли какво ми мина през главата? Цял ден звъня до работата ти и не мога да те открия.

        – Не съобразих, че трябва да ти се обадя – признавам  честно.

        – Не съобразих! – триумфално казва и вирва глава като римски сенатор. –„Не съобразих!”, нали, колко просто!

        – Добре – отстъпвам. – Да не се караме. Сега говорим за сина ни. Искам да ти кажа, че той не трябва да ходи повече там. Знаеш ли как го третират? Питала ли си го?

       Тя ме гледа изумена.

        – Ти се шегуваш, нали? Той ли ти каза?!

        – Няма значение – отвръщам. – Но ако аз отида в детската градина, ще извия врата на онази червенокоса кучка.

       Тя изхихиква.

        – Какво се хилиш?

        – Чуваш ли се?

        – Да, чувам се – казвам злобно.

        – И ти говориш това за Лина?! За Лина, която не би гледала така и собственото си дете!

        – Сигурно и собственото си дете затваря в килера при плъховете!

        – Какви плъхове?

        – Ей такива! – Аз опулвам очи. – Грамадни, огромни, страшни плъхове, които пълзят в тъмното и искат да те изядат, защото, можеш ли да си представиш, не си си изял яденето или не искаш да  ѝ  отговориш на онази мръсница. Ей такива плъхове! – движа пръсти пред лицето  ѝ .

       Станини започва да се отдръпва назад и да ме гледа с отвращение.

        – Никой и никъде не би се грижил за него, както тя – казва.

        – Ти си луда за връзване!

        – Да! – повтаря. – Никой и никъде! Никой и никъде не би гледал едно бавноразвиващо  се  дете!

       Сграбчвам я някъде за врата. Но тя успява да се отскубне и се свива в ъгъла на кухнята. Усещам как кръвта се отцежда от лицето ми. Капка по капка.

        – Не го казвай повече – почти шепна. – Никога!

       Фасонът  ѝ  е развален и тя трепери. Сигурно си е спомнила времето, когато се биехме. Сега не се бием! Сега бих я убил! Ако го повтори само още веднъж.

8.

       Влизам в стаята. Той е седнал и гледа буркана.

       Приклякам до него.

        – Трябва да тръгваш.

       Нищо не казва, не ме поглежда. Просто става, взима буркана, като го стиска с две ръце, и тръгва.

       Тръгва, без да ме погледне, и на мен ми идва да завия.

        – Чакай!

       Хващам го за раменете и го разтърсвам, за да забия погледа му в очите си.

        – Много искам да те виждам. Много! Трябва да го знаеш!

       Не казва нищо.

       Оставам сам. Мисля за сина си и се чувствам ужасно сам. Виждам погледа му преди малко, когато го разтресох – в него имаше нещо отдалечаващо  и бранещо се – и се сещам, че обещах на Мариела да  ѝ  се обадя. И тя е чакала.

       Знам, че е чакала.

       Има нещо смазващо във всяко чакане. Разбрах го вчера, когато видях в градината моя син.

        – Ало, Мариела!

        – Да.

       Гласът  ѝ  е унил и съсипан.

       Има един предел в чакането – предел, до който все още можеш да се зарадваш. След това не можеш. Късно е.

        – Сам съм – казвам. – Ужасно сам и имам нужда от теб.

       Тя мълчи. Знам, че и тя е сама, и ми става шеметно болно.

        – Ела при мен, моля те!

       Тя продължава да мълчи. Някъде по линията чувам:  ...майонеза... той какво каза... ще  ѝ  се обадя... утре, добре... набери пак... 

        – Тук ли си? – питам.

        – Тук съм.

        – Моля те, ела.

        – Какво? – долита гласът  ѝ  уплетен в чужди разговори.      

        – Сам съм! – изкрещявам. – И моят син е сам! Махнете се от линията! Мариела, чуваш ли ме?

       Някои от гласовете замират.

        – Не викай – гласът  ѝ  идва по-ясно.

        – Обичам те, разбираш ли? Обичам те!

       Някъде започва да пращи.

        – Какво?

        – О, Боже, ела! Ела, за да ти го кажа!

        – Добре, ще дойда – гласът  ѝ  глъхне, оплетен в множество гласове.

       Оставям слушалката и се облягам на стената. Чуваш ли ме?! Искам да си при мен! Ужасно трудно е да останеш сам дори за няколко часа.

       Телефонът звъни. Познавам гласа на майка ми.

        – Да – казвам. – Аз съм.

        – Добре, че има поне телефони на този свят – казва тя.

       Навярно мисли, че на другия няма. А аз се учудвам, че сега линията е безкрайно чиста.

        – Поне мога да те чуя. Ти няма да се сетиш да позвъниш, нали?

        – Събра ми се много през тази седмица.

        – И миналата беше така. Може да умра, но ти няма да се сетиш и да се обадиш.

       Майка ми винаги е  плашела, че ще умре. Плашеше мен, плашеше баща ми. Като дете бях много нещастен. При всяка поразия тя заявяваше, че ще я уморя. Тръшваше се на леглото, слагаше мокри кърпи на челото си и притваряше очи. Тогава приемах живота едно към едно и след всяка нова  беля изстивах. Представях си как ще се прибера, как майка ми ще научи и, потънала в сълзи, от мъка ще умре. Чувствах се като убиец. Дори когато в уличните схватки бях победител, за учудване на децата в един момент аз

реввах и хуквах към къщи. Така, без усилия, успях да си спечеля презрението дори на слабаците в квартала заедно с прозвището „Женчо”.

Особено в пубертета това отношение на момчетата направо отрови живота ми и ме направи мълчалив, подозрителен и неконтактен. Дори сега, когато видя някой от стария двор, се чувствам като „Женчо” и гледам да свърна в друга улица.

        – Знаеш, че не съм добре, но няма да се обадиш и да попиташ как съм – обидено казва майка ми.

        – Как си? – питам.

       Това  я  ядосва.

        – Как съм! – тросва се. – Зле!

       Откакто се помня, майка ми винаги е била зле. Баща ми ходеше пожълтял и превит на две от бъбречни кризи, но вървеше на пръсти, защото на майка ми  ѝ  беше зле.

       Тя е болна да е зле.

       Ходеше по санаториуми, кални бани, минерални бани, ние мъкнехме куфарите, когато отиваше и махахме с ръка, а когато я посрещахме, стояхме на перона и се вглеждахме в преминаващите прозорци, а тя слизаше с цветущ тен на лицето и още по-зле от преди.

       Тя винаги е била зле, защото винаги е била нещастна.

       На хората около нея им вървеше и в тото, и в живота. Тя не играеше тото, с баща ми не бе случила, а аз не давах никакви признаци, че е случила и с мен. И двамата не блестяхме. Тя искаше да има мъж и дете, около които да се движи, да  привлича погледи, да сияе. Ние и двамата бяхме сиви. И тя беше нещастна.

       Баща ми си спомням като тих човек, който в друго време сигурно би бил герой – и това го доказа, като издържа мълчаливо целия си живот в едно въртене около болестите на мйка ми. Ходеше на работа със сивкав цвят на лицето, изчака последната година, за да увеличат заплатата му, а оттам  –  и пенсията , и то пак заради майка ми, и умря.

        – Ще видиш – казва тя отмъстително. – Ще умра, а ти ще научиш от съседите.

        – Няма да умреш – вметвам злъчно. –  И мен ще надживееш.

        – Ти с лош и неблагодарен – чувам и ми става болно.

       Навярно и баща ми така е виждал и знаел нещата, но му е било и болно.

        – Не съм лош и неблагодарен – казвам меко. – Но когато говориш така, ме наскърбяваш.

        – Наистина ли?

        – Да – казвам.

       От другия край тя въздъхва. Остава  ѝ  поне успокоението, че ако не блестя в този живот, то поне съм милостив.

        – Исках ти да бъдеш добре, а и аз покрай теб – признава.

        – И аз исках.

       Майка ми подозрително замълчава.

        – Защо говориш в минало време?

        – Вече не знам дали искам. И така ми е добре.

       Тя въздъхва.

        – Исках да бъдеш друг.

        – И аз исках.

        – Престани!

        – Добре, ще престана.

        – Като малък беше такова чудно дете. Винаги се стараеше да ме зарадваш и беше много нещастен, когато ме наскърбяваше.

        – Бях много нещастен.

        – Защо го казваш с този тон? – пита подозрително.

        – Защото бях много нещастен, когато те наскърбявах.

        – Не ми харесва тона ти, но нищо. Кажи, как си? Виждате ли се с      Мариела?

        – Виждаме се.

        – Тя не е за теб.

        – За мен е.

        – И Станини не беше.

        – Тя не беше.

        – И Мариела не е.

        – Тя е. С нея много добре се любим. Знаеш, че по природа съм свит.

        – Не си свит. Мързелив си.

        – И така да е. С нея добре се любим.

        – Знаеш какво мисля за секса.

        – Знам!

        – Говориш така, за да се заяждаш.

        – Не се заяждам. Просто съм уморен.

        – Снощи сънувах баща ти. Беше в бяла дреха и седеше на една пейка в парка. Небето бе съвсем черно, а слънцето – червено. Усетих, че иска д ми каже нещо и се приближих.

        – Каза ли ти го?

        – Не, но разбрах, че ми липсва. Той беше голям човек, но нищо не постигна, макар да беше голям човек. И ти си така. Разбираш ли, какво искам да кажа?

        – Разбирам.

        – Имам предчувствие, че нещо лошо ще се случи, тази бяла дреха...

        – Тия дни ще намина да те видя и ще отидем да вечеряме някъде.

        – Наистина ли?

        – Да.

        – Добре. Не ти се сърдя за нищо. Дори не бих искала да ти се обаждам често и да ти досаждам. Но много лошо е да остарееш и да останеш сам. Един ден ще го разбереш.

9.

       Мариела лежи до мен.

       Когато е гола, е по-хубава. Краката  ѝ  са слаби, гърдите  ѝ  – малки и отпуснати, но когато е гола е по-хубава. Облечена изглежда дръглива. Независимо в какво е облечена. Всъщност зависи. Една вечер, помня, дойде на срещата в тесен панталон. Като я видях, свят ми се зави. Дори си мисля, че ако вече не ме беше забелязала, щях да избягам. Крачетата  ѝ  бяха дебели, колкото ръката ми, а задничето  ѝ  – колкото шепите ми. Имах чувството, че всички се обръщат и я гледат. Идваше ми да потъна в земята от срам. Тя усети. Щяхме да ходим на кино, имаше време и можехме да изпием по едно кафе, но и двамата – сякаш се бяхме нагворили, хлътнахме във фоайето и се свихме в един ъгъл. Започнаха да влизат и ние се шмугнахме в навалицата, плътно притиснати до другите, и заехме местата си без да се оглеждаме. Успокоих се някъде по средата на филма и чак тогава хванах ръката  ѝ . На излизане беше тъмно и се прибрахме спокойно. Когато влязохме в блока, тя не пожела да запаля осветлението нито на стълбите, нито в стаята. Съблече се и веднага се пъхна в леглото.

       Сега лежи спокойна и отпусната. Струва ми се, че цялото  ѝ  тяло свети. Хубава е. Макар да знам, че в действителност не е.

       Аз не понасям хубавите жени. Хубавата жена става да вървиш по улицата с нея, жените да я оглеждат, а мъжете да се питат  как си пипнал такова „парче”. Хубавите жени стават с тях да отидеш в заведение. Келнерът изведнъж се разсънва и се превъплътява в самата любезност. Какво, препечени филийки ли ?, ще направя за   в а с, коктейл „раци” няма, но ще намеря!  След малко търчи с препечените филийки, завити в салфетка и с раците. След още малко носи две чаши с пиене, което не си поръчал – от съседната маса ви черпят! И ти седиш и се надуваш, вдигаш чашата и кимаш с глава, за да благодариш на онези, които просто биха наболи на вилиците си жената до теб и биха я изяли.

       Хубавите жени само за това стават – да се показваш с тях. За друго не стават.

       Беше наскоро, след като се разведох. Запознах се с една от тези жени. Видяхме се още на другия ден и сигурно съм  ѝ  се харесал,защото през цялото време се смееше. Действително аз бях гейзер от остроумия. Непрекъснато говорех, слушах собствения си глас и се опивах от мелодията му. Третият път я поканих вкъщи. Не отидох на работа под предлог, че съм болен. Изчистих основно цялата гарсониера и напазарувах. Нарязах шунка и филета и ги окичих с кръгчета от домати. Тикнах в хладилника бутилка водка и шампанско, намерих от съседката хубави хартиени салфетки, вазата напълних с цветя. Последният оглед на мизансцена ме накара да помисля, че не съм много наред. Но какво пък, за такава жена бях в състояние да направя всичко, дори „Лувъра” да вкарам в стаята. Седнах и зачаках. Е, това е, мислех си. Такава жена да любиш! Това е  върхът! И онази работа там, и душата в рая.

       Тя дойде. Всичко вървеше възхитително, по план. Докато не се съблече. Когато захвърли и сутиена си, усетих как бавно изстивам. Идваше ми се да се разрева. Тя бе някакво съвършенство и аз се бях вцепенил. Мислех все пак да любя жена, а не съвършенство. Набързо се съблякох и се шмугнах в леглото, като се стараех непрекъснато да съм завит, за да не вижда косматите ми крака и щръкналите ключци. Целувах я много дълго, прекалено дълго. Нищо друго не можах да напрвя.

       Повече не се видяхме. Ако беше направила нещо, за да ме насърчи, да се отпусна, може би щеше да се получи. Тя нищо не направи. Хубавите жени искат ти да ги любиш. Аз пък съм от мъжете, които искат те да бъдат обичани. Да усещат някаква майчинска загриженост и внимание, да ги любят, да ги завиват, посред нощ да станат и да им донесат вода, когато са препили. Хубавите жени не са способни на това.

       Сега Мариела лежи до мен спокойна и отпусната.

        – Бъди с мен – казвам  ѝ .

        – С теб съм.

        – Само с мен!

        – Само с теб съм – казва  вяло.

       Тонът  ѝ  не ми харесва.

        – Бъде с мен докато искаш, но бъде само с мен, ако можеш, и не ме предавай – казвам.

        – Знаеш го. – Тя се протяга за чашата си.

       Гледам я.

        – Хубава си !

        – Не съм.

        – За мен си хубава.

        – За мен ти си хубав, но не това е същественото.

        – Глупости! – ядосвам се. – Поне можеше да кажеш, че имам хубава душа или нещо от тоя род.

        – Изобщо нямаш душа.

        – Лъжеш!

        – Добре – казва примирително. – Имаш, но все едно, че нямаш.

       Повдигам се на лакът.

        – Какви ги говориш?

       Тя ме поглежда.

        – Уморих се – казва.

        – От мен ли се умори?

        – От теб.

       Не мога да повярвам. Бих искал да се шегува, но тя не се шегува и аз се напрягам, и усещам стъпки на приближаващ страх.

        – Искаш да се разделим ли?

       Тя мълчи, но и това е отговор.

        – Случило ли се е нещо? – питам напрегнато.

        – Не.

       Гледам я. Знам, че не лъже.

        – Това е глупаво! – казвам. – Не може да се разделим ей тъй.

        – Може. Защото се уморих.

        – И кога го реши? – присвивам очи.

        – Такива неща човек не сяда да ги решава. Те идват в един момент.

        – И кога ти дойде? – гласът ми става отвратителен.

       Тя не отговаря.

        – Такива неща не се решават тощу-така – избухвам. – Има причина и аз искам да я знам.

        – Казах ти, уморих се. Това е причината. Ако бях с друг мъж, това щеше да бъде само повод или следствие.

        – Никога не си го казвала.

        – Кое?

        – Това, че си се уморила.

        – Уморявах се бавно.

        – Не е възможно!

        – Възможно е. За теб винаги съм била извън кръга, а това уморява.

        – Никога не си била извън кръга.

        – Ти имаш приятели, с които се виждаш, но които аз не познавам. Никога не си ме запознавал с тях, защото те познават жена ти, а тя е хубава. Аз не съм и на теб не би ти било приятно да ме видят.

        – Не е вярно!

        – Вярно е.

        – Винаги съм мислил, че ти нямаш желание да дойдеш, когато се виждам с тях.

        – Ти имаш жена, с която се  срещаш...

        – Бивша жена! И се срещам понякога, и то само заради детето. Ти го знаеш!

        – Ти имаш син, който остава при теб, и тогава аз не идвам тук. На теб няма да ти е приятно той да ме види.

        – Никога не си поискала...

        – Ти имаш свой живот, който аз не познавам и за който никога не говорим.

        – Винаги съм мислил, че на теб така ти харесва.

        – Харесваше ми, но вече не ми харесва. Отдавна не ми харесва. На никого не би харесло да бъде извън, някъде накрая.

        – Никога не си била извън!

        – Няма да спорим.

        – Аз те обичам.

        – Не зная.

        – Имам нужда от теб!

        – Това е нещо друго.

        – Не е друго! Същото е.

        – Има ли нужда да спорим?

        – Слушай! – казвам. – Искам да те виждам, да те докосвам, да те пипам, искам да си при мен, до мен, покрай мен, с мен, под мен. И мисля, че бих искал да живея с теб и да остарея с теб.

       Тя ме поглежда.

        – Казваш го, за да не си отида.

        – Винаги съм ти го казвал.

        – Никога не си ми го казвал!

        – Винаги съм ти казвал, че те обичам.

        – То не е едно и също.

        – Едно и също е!

       Тя мълчи.

        – Утре ще взема сина си и ще отидем някъде тримата. Ще излезем от въртележката за ден, за два, за няколко часа. Днес  излязох и разбрах какво е. Знаеш ли, че  тук преди малко стоеше една пеперуда?

        – Каква пеперуда?

        – В буркан. Тук, на масата до теб.

        – Сериозно ли говориш?

        – Съвсем.

        – Истнска?

        – Истинска жива пеперуда.

        – И защо си я затворил?

        – Тя не можеше да се върне сама.

        – Ти си дете.

        – Не съм дете!

        – Добре.

        – И никога не съм бил!

       И двамата мълчим.

        – Трябва да ти призная нещо – казвам. – Нещо, което не съм ти казвал, което сигурно знаеш, но аз не съм ти го казвал.

       Усещам, че леко се напряга.

        – Аз обичам сигурността и да съм наясно – казвам. – Това, че имам сигурна работа, ме кара да се чувствам  човек. Присъствието на домоуправителя, кварталния или полицая при недоразумения в блока или на улицата ме успокоява, а не ме изнервя. Сигурността, че ще дойдеш, когато сме се уговорили, ме прави уверен. Сигурността ме прави щастлив, а несигурността ме плаши. Има хора, които са силни в несигурното, а неясното ги възбужда. Аз не съм от тях. Обичам да знам какво мога, какво не мога, какво се иска от мен, какво не се иска, какво ми се разрешава, какво не ми се разрешава. Бих могъл и да  питам – защо нещо не ми се разрешава, но аз не питам. Човечеството е живяло десетки хиляди години и мисля, че един такъв въпрос е твърде закъснял. Аз обичам някой да ми казва какво и как да го направя, да  чувствам, че някой се грижи за мен, че някой ме пази, закриля – тогава се чувствам уверен и силен. Всяка неяснота ме хвърля в паника, а несигурността ме прави нещастен.

       Тя мълчи.

        – Аз съм сам. Някъде има една жена, която е моя майка и която е нещастна, че не съм друг, и че се чувствам добре такъв, какъвто съм. Има и една жена, която е майка на моето дете, и която ме мрази, защото мисли, че ми е причинила много по-малко зло, отколкото заслужвам. Някъде има едно дете, което утре или след години ще бъде толкова далеч от мен, колкото богохулникът от Бога. Някъде имам и приятели, които стават все по-малко, защото грижите ги изяждат. Сам съм. Аз искам да съм с теб, докато ти си с мен. В момента, в който започнеш някаква игра, аз ще се изнервя. Може пак да се любим и сигурно пак ще се любим, може дори да те моля да останеш с мен, но вече ще те мразя. Не искам това. Един път съм го имал и трябва да ти кажа, че като усещане е отвратително – искаш да задържиш някого дори с цената на отстъпки и унижения – някого, когото вече не обичаш и още по-малко уважаваш, но искаш той да остане при теб, защото се надяваш, че един ден ти ще бъдеш силен и тогава ще можеш да си върнеш, да си отмъстиш за униженията и обидите. Не искам това! Ако искаш, бъди с мен, защото имам нужда от честност, от някой да ме обиича и да не ме предава, дори когато спи. Знам, че това, което искам, не е малко, но самотниците не могат да се задоволят с по-малко.

       Тя мълчи.

        – С мен ли си? – питам.

10.

       Този ден е различен от другите.

       Мариела на няколко пъти се обажда по различни поводи, но знам, че и тя като мен чака тази вечер.

       Тази вечер нещо ще се случи, защото усещам стъпките на някакво приближаване.

       Непрекъснато кроя планове къде да отидем и непрекъснато ги променям. Едва изчаквам края на работния ден, за да се обадя.

       Телефонът вдига тъщата ми.

       С нея имаме пълна нетърпимост. Тя смята, че съм разбил живота на дъщеря  ѝ , а аз съм убеден, че ако дъщеря  ѝ  я нямаше, светът щеше да бъде по-съвършен.

        – Ще дойда да взема сина си – казвам хладно.

        – Няма да може.

        – И защо? – питам.

        – На лекар са.

       Изтръпвам.

        – Какво се е случило?

       Моят страх я инжектира с гняв.

        – Как може да се държиш като тъпак? – избухва тя. – Всички ни ще затриеш! Всички! И какво си му направил?

        – Какво му е?

       Отсреща тъща ми го докарва на хленч.

        – Дъщеря ми го отведе на психиатър. Знаеш, че и без друго не е в ред, само това оставаше!

        – Но за Бога, какво му е! – виквам.

       Тя замълчава и изчаква няколко секунди, за да засили ефекта.

        – Прави опити да хвръкне! – казва отмъстително.

       Онемявам.

        – Да. Да хвръкне! Като че ли си нямаме други грижи. И недей да се обаждаш повече – просъсква  и траква слушалката.

       Стоя и гледам.

        – Какво се е случило? – пита Захари.

       Не отговарям.

       Започвам да набирам отново. Чувам свободния сигнал и чакам. Зная, че сега тъща ми седи в ъгъла на стария олющен диван, покрит с овехтяла дамаска, гледа звънящия телефон, както гледат само птиците – извърнала глава на една страна и с едно око – и устните  ѝ  са стиснати  в отвращение.

       Тя от всичко се отвращава. От работата си на зеленчукопродавачка, от купувачите, от разнебитения и мухлясал апартамент и най-вече от мен.

       Затварям и отново набирам. Свободният сигнал започва да кове в слепоочията ми и да затяга бурмите на гнева. Знам, че тя сега слуша моите вопли, трансформирани в телефонен звън, и в нея се разлива отмъстително злорадство, защото аз моля.

       Започвам да треперя от гняв.

       Набирам отново. Ударите на сърцето ми прескачат около сигналите и бъркат ритъма. Изпитвам безумното желание да придърпам по жицата тази стара кукумявка заедно с дивана и да я удуша. И когато напразно се опитвам да укротя това, което вече ври в мен, тя неочаквано вдига телефона и аз за малко не изгубвам равновесие.

        – Къде са? – питам задъхано.

        – Престани да звъниш!

        – Не затваряй, кажи ми, в коя болница...

        – Да ти кажа, а? Да ти кажа! – гласът  ѝ  става лепкав. – За да го отвлечеш като вчера, а нея да пребиеш, нали? – тъща ми се разпалва. – Но аз  ѝ  казах, ще ходя, ще тропам, ще моля, но ще те тикна в затвора!

        – Къде е синът ми! – изкрещявам.

        Тя за секунди замълчава, после бързо траква слушалката.

        Търся цигара, но не виждам нищо.

        – Нещо лошо ли е? – уплашено пита Захари.

       Той от всичко се страхува. По този свят вървят и дебнат разни злини и ако дебнат някого, то е Захари. Най-много се страхува от това, че ще умре. Тази мисъл направо трови дните му. А най-голяма заплаха за това са болестите. Сега ме гледа косо. За него аз съм един бацилен облак.

        – Какво има? – пита.

       Телефонът звъни. За миг ми се мярва мисъла, че това е жена ми, че сега стои в някой кабинет и има нужда от мен, защото няшият син има нужда от помощ.

       Хвърлям се към телефона.

        – Няма да те оставя, ще те затрия! – решително изстрелва тъща ми и в страха да не взема думата, бързо затваря.

       Изхилвам се.

       Знам, че мълниеносната  ѝ  закана не я е успокоикоила. Сега е побесняла. Би ѝ се искало да ми каже бавно и подробно, в детайли и в цветове, как ще ме затрие. В момента сигурно снове из апартамента, прави безсмислени движения и крои планове за моето пълно унищожение, защото сме врагове. И колкото по-фантастични са плановете, толкова възбудата  ѝ  става по-силна, а колкото по-ясно си представя детайлите на моите мъчения, толкова удовлетворенито  ѝ  е по-голямо.

       Пръстите ми треперят и трудно паля цигара.

        – Лошо ли е ? – предпазливо пита Захари и за всеки случай се отмества малко по-далеч от мен.

       Най-после запалвам.

        – Отвела е сина ми на психиатър – казвам и гласът ми трепери. – Идва ми да я убия, жива да я одера! И защо?! Защото искал да лети.

       Захари размисля и се поуспокоява. Започва да човърка с клечка зъбите си и цъка с език.

        – Тя като е луда, лекарят може да не е улд – казва, но не е много убеден. Дали защото и жена му е лекар?

       Предположението му не може да ме успокои.

        – И ще го натъпчат с лекрства, нали? – питам. – А при неговото здраве – аз никога не казвам „състояние”, винаги казвам „здраве”, – колко му е да забрави, че е искал да лети. Знаеш ли какво ми каза вчера, когато стоеше в стаята и махаше с ръце? Попитах го, никой ли не му е казвал, че не може да лети, а той най-сериозно ми отговори: „Никой не ми е казвал, но ако още малко се позасиля...”

       Захари престава да чопли зъбите си.

        – Това не ми е хрумвало – признава.

        – Дали веднага ще го натъпчат с лекарства? – питам.

        – Едва ли, но по-добре ще бъде, ако си го вземеш  – Захари се оживява.  – Абе,знаеш ли, понякога сънувам, че летя. Дяволски хубаво летя. Все едно, че цял живот съм хвърчал.

        – Аз вече не летя – признавам. – Не помня откога не съм летял. Като малък летях често.

       Захари клати глава.

        – Хубаво е. Насън е, ама е хубаво!

        – Но той не е луд! – избухвам. – Не е луд затова, че иска да лети.

        – Абе, не е – казва  Захари, но усещам, че нещо се колебае.

        – Какво? – питам наежено. – И ти ли мислиш?...

        – Не – казва, – но лекарите не го обичат този номер с летенето.

       Замълчаваме.

        – Но това наистина не ми е хрумвало – признава Захари. – Че мога да се позасиля. Никога не ми е хрумвало!

       Малкото ми момче, странното ми момче. Какво искат да направят с теб? Но аз няма да те дам! Как бих могъл да открия къде си? Не знам. А трябва! Да обиколя болници и кабинети? Няма да успея.

       А трябва!

       Трябва да го видя и да му кажа да се държи. Да не им вярва! Да хвана жена си и да го отскубна от нея. Представям си как тичам от болница до блница и в момента се задъхвам.

       Няма да успея!

       Мога обаче да ги причакам пред блока.

       Търся такси, но ненамирам.

       Трамваят се движи отчайващо бавно. От последната врата се примъквам напред с трескавата представа, че малко от малко скъсявам разстоянието.

       Слизам и тичам.

       Пред блока има детска площадка с пясък, пързалка, люлки и няколко пейки. Ако седна тук, ще имам добра видимост. Входът ще е пред погледа ми и няма да ги изпусна.

       Наоколо играят деца и не ми обръщат внимание. Аз съм преметнал крак върху крак и държа на прицел входа. От време на време се озъртам, за да не дойдат зад грба ми и да ги забележа в последния момент.

       Не знам дали времето тече. Струва ми се, че чакам кошмарно дълго. Сменям краката си и от време на време отново са озъртам. Децата  продължават да играят, но едно от тях вече ме е забелязало и ме поглежда няколко пъти внимателно, под око, сякаш ме проучва. След малко събира другите деца и им шушне нещо, като ме сочи с поглед. Другите ме изглеждат с някаква смесица, която нямам време да разгадя, след което се разпръсват отново.

       Седя и държа на прицел входа. На пръв поглед всичко е като преди малко, но усещам, че има нещо, че нещо в полето около мен се е променило.

       Да. Това са децата. Те се правят, че играят, а всъщност започват да ме наблюдават. Момиченцето, което първо ме забеляза, е застанало пред мен и ме гледа в упор. Усмихвам му се и това го подплашва, защото се врътва и се отдалечава в другия край на площадката.

       Усещам тревога и започвам да изпитвам същото чувство на заподозрян, както някога пред жена ми. В един момент се улавям, че каквото и да направя, и както и да го направя – и да се огледам, и да прехвърля крак, дори да се почеша по носа, го правя като заподозрян. Цялата ситуация започва да ме изнервя. Децата продължават да ме наблюдават и няма никакво съмнение, че са забелязали моята нервност. Държа под око входа и с периферното си зрение ги следя. Някои стават съвсем нагли и минават близо покрай мен, за да демонстрират смелост.  Опасността ги възбужда, но по лицата им виждам, че ги е страх.

        – Ей! – извиквам на най-голямото.

       Всички замръзват по местата си. Момчето се заковава и ме гледа стреснато, сякаш е изумено, че мога да говоря. По-страхливите са готови да побягнат.

        – Ще ти дам пари – казвам. – Искам да ми купиш цигари.

       Момчето започва да съобразява. Другите стоят и гледат, усещам, че дори не мислят. Не са чули какво към казал, но са готови всеки момент да хукнат.

        – Защо? – пита най-после момчето, като не прави крачка нито напред, нито назад.

        – Защото съм пушач – отвръщам.

       Чак сега другите разбират за какво става дума и започват да мислят. Намират, че в думите ми има логика и това съвсем затвърждава подозренията им.

        – Ами защо не си купиш сам? – провиква се един дребосък, застанал на безопасно според него разстояние.

        – Защото чакам един приятел и ме е страх, че мога да го изпусна.

       Децата се споглеждат.

        – Какъв приятел? – пита едното от тях.

        – Едно малко момче. Живее ей там, на онзи балкон.

       Децата проследяват жеста ми. Голямото момче ритва с крак пясъка пред себе си и се обръща към останалите.

        – Онова, бавноразвиващото се! – казва разочаровано.

       През тялото ми преминава ток. Изражението на хлапака ми се струва толкова отвратително, че ако беше наблизо, бих го зашлевил.

        – Кой ти каза това? – опитвам се да овладея гласа  си.

       Момчето повдига рамене.

        – Всички го знаят. Целият квартал! Е, и те ще ви го кажат – то посочва с ръка другите.

       И понеже мълча и ги гледам, момчето сякаш се чувства задължено да обясни.

        – Преди няколко дни, когато майка му го изведе и го остави, той клекна в градинката и заби поглед в земята. Помислихме, че му се сере и е забравил да си свали гащите. Клеча, чак докато стана тъмно и майка му не слезе да го прибере. На другия ден пак клекна на същото място.

        – Не говорите ли с него? – питам.

       Голямото момче повдига пренебрежително рамене. Другите стоят и ме гледат.

        – Аз го попитах какво прави – обажда се момиченцето, което първо ме забеляза. – А той каза: ”Ако можех, бих чакал и през нощта”, точно така каза: „Ако можех, бих чакал и през нощта”.

       Голямото момче повдига рамене и ме поглежда.

        – Пълна откачалка!

        – Днес майка му го заведе в лудницата – намесва се друго дете.

       Подскачам.

        – Откъде знаеш!

        – Ами баба му е казала на моята майка. Но те се върнаха.

        – Кои се върнаха?

        – Ами те – майка му и той. Върнаха се от лудницата още одеве. Сигур-но  там не приемат деца.

       Изкачвам на бегом стълбите и започвам да звъня.

        – Недей да звъниш – казва зад вратата тъща ми.

       Значи, докато аз съм седял долу, те са гледали през прозореца.

        – Искам да видя Кирил!

        – Няма го – чувам гласа  ѝ .

        – Знам, че е тук.

        – Тук е, но няма да го видиш.

       Отново звъня. Тя мълчи. Започвам да чукам по вратата. От съседния апартамент се подава някакъв мъж. Тъща ми явно гледа през шпионката, защото веднага започва да вика:

        – Заше-е-ев, викай полиция! Този ще разбие вратата!

        – Какво има? – пита Зашев. – Какво става?

       Той е от тези, които винаги искат да знаят какво става. Просто ако не знаят, то не би станало.

        – Искам да видя сина си – казвам.

        – Добре – съгласява се Зашев и повдига вежди. – Но има ред!

        – Точно така. На мен сега ми е ред.

        – Недейте да тропате – казва той. – Ще стане лошо.

       Продължавам да звъня и да тропам.

        – Ще  ѝ  откъсна врата!

        – Недейте – благо ме увещава Зашев, като леко и нежно ме подръпва за ръкава.

        – Заше-е-ев! – крещи от другата страна тъща ми. – Викай плиция! Този ще ни заколи.

        – Няма – успокоява я той и гледа право в шпионката.

        – Отваряй, иначе ще избия вратата!

        – Недейте – кротко ме увещава Зашев.

       Хуквам надолу по стълбите.

       Тичам около блока и хлътвам в първия автомат.

        – Ало, Станини!

        – Да! – рязко казва тя в слушалката. – Сега телефонна атака ли ще започнеш? – гласът  ѝ  звучи присмехулно, но аз знам, че трябва да изтърпя.

        – Искам да видя сина си.

        – Недей да тропаш по вратата  и да ставаш смешен.

        – Искам да видя сина си! – кресвам.

        – Няма да го видиш – хладно казва и аз изстивам от гласа  ѝ . – Онзи ден ти развалих вечерта, сега ще бъдеш без детето и ще можеш да се отчетеш и за онази вечер пред... – тя многозначително замълчава.

       Мръсница!

        – Трябва да видя сина си – едва не проплаквам, защото знам, че мъчението още не е започнало.

        – Всъщност още ли ходиш с онзи парцал? – пита тя и гласът  ѝ  лепне ехидно.

       Кръвта се качва в главата ми.

        – Слушай – казвам, – искам да видя сина си и изобщо не желая да разговарям с теб.

        – Значи я защитаваш, така ли?

        – Да! – отвръщам злобно. – Защитавам я!

        – Е, няма да го видиш – отмъстително казва Станини и по гласа  ѝ  разбирам, че е готова да затвори.

        – Чакай! – казвам. – Не затваряй, моля те, Станини, умолявам те...

        – Какво? – пита нагло.

        – Разбери, искам да видя сина си. Сега! Веднага! На всичко съм съгласен, само да го видя.

        – На всичко ли?

       Преглъщам бавно.

        – Да.

        – Дори да признаеш, че Мариела – нали така се казваше  о н а з и,  е боклук?

       Сърцето ми се качва в гърлото. Значи днес това е цената!

       И аз знам, че ще я платя.

        – Да – глухо се съгласявам.

        – Какво?

        – Да! Да! Да! – изкрещявам. – Боклук е! Това успокоява ли те?

       Тя удовлетворено изхихиква. И аз разбирам, че е било чиста клопка.

       В ушите ми забучва.

        – Ще се кача горе и ще избия вратата! – процеждам.

        – Качи се – предлага тя.

        – Дай да се разберем – гласът ми отново моли. – Няма защо да вися тук.

        – Ами недей да висиш! Качи се горе и избий вратата.

        – Знаеш, че няма да го направя.

        – Разбира се, защото не ти стиска.

       Едва се владея.

        – Не затова, а защото, ако се кача, ще обера с теб мухлясалия апартамент.

        – Аха! – гласът  ѝ  се наежва от недотам добри спомени.

       Тя разко затваря.

       Започвам отново да звъня. Звъня дълго. Знам, че ще вдигне слушалка. Тя сега просто си разнообразява вечерта, а като ме мрази „изобщо”, си разнообразява живота.

       Най-после вдига.

        – Е, какво? – питам злобно. – Доставя ли ти удоволствие да стоя долу и да хленча?

        – Не – казва.

        – Значи ти е малко?

        – Да, малко ми е – признава. – Това направо е едно нищо!

        – И какво искаш? Да се въргалям по земята, да се влача, да вия?

        – И да те боли – заявява. – Да виждам как се мъчиш. Това може би ще ми достави малко удоволствие и ще ме успокои.

        – Ти иначе не можеш да заспиш, нали?

        – Не, не мога.

        – Толкова ли ме мразиш?

        – Повече.

        – Много повече?

        – Достатъчно повече, за да се чувствам добре, когато мисля за теб.

        – Ти така мразиш и нашия син, нали? – питам.

       Тя отсреща замълчава.

        – Това, което не можеш да си го изкараш на мен, си го изкарваш на него. Малки дози отмъщение за него, защото е мой син, малки дози, които всекидневно те успокояват, нали? А пред себе си се оправдаваш, че просто го наказваш, когато е направил нещо нередно. И всяко наказание е едно отмъщение към мен. И той от пеленаче е започнал да се пази да не направи нещо нередно, да не каже нещо нередно, да не помисли нещо нередно, нали?

       Тя най-после се опомня.

        – Мръсник! – процежда.

       Слушалката увисва в ръката ми и някъде около мен звъни свободният сигнал.

       Удрям с длан рамката на кабината. Болката отцежда малко от тъмнината, която се е насъбрала в мен. Но само малко.

       Вдигам глава и гледам светещия прозорец. Там горе е моят син.

        – Ей, Кирилее! – извиквам.

       Тихо е.

       Ритвам нещо пред себе си. Не, ще се боря за него!

        – Слушай! – изкрещявам. – И аз имам право на него! Чуваш ли? Ще си взема това право. Тези дни, часове, минути, които са мое право! Чуваш ли? И миналото ще си взема. Всичко!

       Прозорецът угасва.

       Милото ми момче, малкото ми глухарче, поне се покажи на прозореца. Да те видя! Само да те видя. Моля те, покажи се. Какво са ти направили, та не се показваш?

        – Ки-ри-лее!

       Прозорецът си остава все така тъмен.

11.

       Направо съм съсипан. Тресе ме. Прескачам локви и вървя. Къде? Не знам. Скъсявам разстоянията. Пълен съм с нещо тъмно, като калта, която прескачам.

       Някъде ми се мярва лицето на Мариела. Знам, че е чакала, стояла и е чакала, поглеждала е часовника и е чакала, докато е стигнала предела. Но мен не ме боли. След това се е прибрала и пак е започнала да чака, но вече без радостта, че мога да позвъня. Не ме боли. Мога да отида при нея и сигурно трябва да отида, но знам, че сега няма да  ѝ  кажа нищо, нищо няма да  ѝ  обясня , а и тя няма да попита нищо, и ще стои срещу мен изморена и вече безразлична за всичко, макар в действителност да се пита: з а щ о , защо така се получава с нас? Като че ли аз знам защо. И понеже нищо няма да разбере, няма да може и да премахне това лепкаво нещо, което е полепнало вътре в мен. Няма да може да ме успокои. Но аз и нямам  нужда от успокоение. Защото аз не съм нещастен. Аз съм нищо.

       Когато влизам в заведението, блъсва ме цигарен дим и шум като от кошер.

        – Една гроздова. Не, две! – казвам на клнера.

       Срещу мен сяда някакъв мъж.

        – И за мен една! – поръчва той.

       Паля цигара и гледам нанякъде. Никъде не гледам.

        – Жена ли? – пита мъжът.

       Знам, че не приличам на човек.

        – Не.

        – Ако е жена, отпиши я.

        – Не – признавам – Синът ми! Мислят го за луд, защото иска да лети.

       Мъжът премисля бързо.

        – Значи е луд! – казва. – Щом им го е казал!

        – Той е още дете – опитвам се да го защитя.

        – Още по-лошо! На нас с теб няма да ни повярват и може да ни се размине. Но неговат е спукана.

       Толкова е убеден, че започвам да го мразя.

        – Ти луд ли си? – питам.

        – Не съм луд, ами съм пиян. А съм пиян, защото пия. А пия, защото съм лайно, но го знам. Другите не го знаят и не пият. И ако можех да хвърча, знаеш ли какво щях да бъда?

        – Не.

        – Хвръчащо лайно! – казва доволен. – А знаеш ли защо съм стигнал дотук! Аа? Защото ме изядоха – и той неочаквано се развиква: – Изядоха ме-е! Всички ме изядоха! Като молци ме изядоха!

       Цялото заведение се обръща.

       Вниманието към него сигурно му напомня друго време или друга ситуация, защото вдига чашата си.

        – А́ , наздраве! – казва доволен на многобройната публика.

       Всички моментално му обръщат гръб.

        – Видя ли? – пита ме той. – Видя ли? Чакат да чуят още нещо. Аз да го кажа това нещо. Те може да го мислят, да го виждат, да го знаят, то да боде очите им, но искат друг да застане на масата и да го каже, защото са лайна. Затова и не могат да хвърчат, защото не им стиска. А ако ги задължат да хвръкнат, ще се надрискат от шубе. Голям валеж ще падне!

        – Жена ми и учителката – казвам – още в началото са били в заговор срщу него. Той е  знаел и се е пазел. Но в един момент не издържа.

        – Там е майсторлъкът в този живот. Да устискаш! Тогава ще живееш като костенурките – триста години.

        – На мишките издържа, на тъмното издържа, но на пеперудата не издържа и се разтвори.

        – Каква пеперуда?

        – Която лети.

        – Един мой приятел – и той така. Нещо не беше в ред и носеше крилете си под ризата. Викаха му Гърбавия. Ей, Гърбушко, Гърбелак такъв, но на него не му пукаше. След работа се прибираше, залючваше врата, пускаше пердетата, сваляше ризата си и започваше да хвърчи из апартамента. Пържени яйца ще му се приискат – хвръкне до кухнята и си изпържи. Нещо за пийване му се прииска – хвръкне до хладилника, направи си коктейл, пък хвръкне в хола да си го пие. А ако му се прииска да си закове картина – няма слагане на маса, па на стол, па някой да те държи да не паднеш. Хвърчи и кове. Колко пъти ми е слагал картини. Но един ден и той така – не издържал. Разтворил прозореца и хвръкнал. И не било високо, майка му стара, само петият етаж. Но пъдарят му теглил куршума.

        – Е, да, ама е похвърчал!

        – Дръжки! Всички казаха, че не било никакво хвърчане, ами се е хвърлил от петия етаж, защото жена му се таковала с един дюстабанлия. Тя наистина беше мръсница.

        – Коя?

        – Жена му. Не знам какво му харесваше на оня дюстабанлията.

        – И пъдарят го застрелял, нали?

        – Кого?

        – Мъжа  ѝ .

        – На кого?

        – На онази мръснца.

        – Какъв пъдарин?

        – Ти каза!

        – Нищо не съм казал. Откъде те познавам, за да ти кажа.

        – Лъжеш!

       Той се обижда.

        – За какво?

        – За всичко.

        – Лъжа – признава. – Ама ти е приятно да слушаш, когато ти говорят, че някой е хвърчал, нали?

        – Приятно ми е. Не се обиждай, но ми е тъжно, че мишките ще изядат пеперудата.

        – Кои мишки.

        – Ония, в тъмния килер.

        – Коя пеперуда?

        – Синята на черни точки. Ако питаш мен, тя е съвсем обикновена. Не е някоя кипра и не става за ядене. Аз например не бих я изял. Но те ще я изядат.

        – Ще я изядат.

        – Не е честно!

        – Не е честно, ама ще я изядат. Ако не иска да я изядат, да хвърчи.

        – Да, но е в буркан.

        – Смятай, че вече е изядена. Ако не от мишките, то от молците. Кукло, а́ , донеси по още едно!

        – Какви молци?

        – Наздраве за молците! – провиква се  той и вдига празната си чаша.

       Но присъстващте вече не кълват на този номер. Само някой много любопитен или новодошъл се заглежда в нас. Но няма какво интересно да види. Ние си пием пиенето и сме самата невинност.

        – Знаеш ли, аз трябва да тръгвам – казвам.

        – Къде?

        – Не знам.

        – За какво?

        – Трябва да започна отнякъде. Тази нощ ще пазя пеперудата от мишките.

        – Няма да можеш сам – казва той. – И аз ще дойда. Но по-добре е да вземем и някой друг. Виждаш ли онзи на съседната маса? Трябва да вземем и него.

        – Той може да не иска.

        – Ще иска. Щом го видях и разбрах, че ще иска.

        – Но как ще му обясниш?

        – Ще видиш, че веднага ще разбере. Ей, братле, защо не дйдеш тук?

       Онзи веднага скача и сяда при нас.

        – Ще дйдеш ли? – пита съседът ми.

        – Да!

        – Ще трябва тази нощ да пазим една пеперуда от молци.

        – От мишки и плъхове – поправям го.

       Другият нищо не пита. Явно не му е за първи път.

       Ставаме и навън в тъмното се разделяме, като се заричаме цяла нощ всеки от нас да дебне.

12.

       Вървя и дебна. Няма никой. Аз вървя и дебна.

       Улиците са пусти, тук-там свети прозорец и аз знам, че никой не ме вижда.

       Вървя и дебна. Някакъв мъж изскача от една пряка, озърта се и бързо кривва в съседната улица. Усилвам крачка и го застигам. Вървя малко след него, но не изоставам. Усещам, че това го изнервя. Знам, че трябва да го привлека към нас, но не знам как да започна.

       Усилвам крачка. И той усилва. Но аз съм по-чевръст. Когато се изравнявам с него, той ме поглежда уплашено. И аз прихвам. И понеже се смея, изоставам. Изчаквам да ми мине смеха и затичвам след него. И той затичва.

        – Чака-а-ай! – викам тихо, защото не трябва да ме чуят.

       Настигам го и го хващам за рамото. Той заковава на място.

        – Знам какво криеш! Зна-а-ам! – казвам и го почуквам по гърба.

       Той уплашено отскача.

        – Не се плаши – казвам.

       Той забързва.

        – Знам какво ще правиш вкъщи – говоря, като вървя след него. – Ще си пържиш яйца и ще хвърчиш, ще си правиш коктейл и ще хвърчиш. Но не отваряй прозореца!

       Той започва да тича.

        – Ей! Чуваш ли? Пе-пе-рудо-о! Не отваряй прозореца!

       Вече дишам във врата му.

        – Не отваряй прозореца, чуваш ли! И не вярвай на онази история за жена ти и дюстабанлията!

       Той бързо се шмугва в един вход и блъсва вратата под носа ми. Чувам го как тича по стълбите.

       Но аз съм хитър. Няма да го гоня. Ще застана тук и ще дебна.

       След малко един прозорец светва. Показва се някаква глава и знам, че гледа към мен.

       Размахвам ръце.

        – Ей! – виквам тихо и ръкомахам. – Не отваряй прозореца! Чуваш ли!

       Главата се скрива. Аз стоя и дебна. Някъде тук има мишки и плъхове и като нищо ще изядат онази пеперуда горе.

       За малко на прозореца отново се мярва глава.

        – Ш-ш-шт! – шъткам, допрял пръсти до устните си. – Спи-и-и! Ти спи, аз ще те пазя. Чуваш ли? Само не отваряй прозореца!

       Прозорецът угасва.

       Аз стоя и дебна.

       Когато колата спира и виждам светещата лампа отгоре  ѝ , разбирам, че и те идват, за да дебнат като мен и да пазят пеперудата.

                                                       
                                                         * * *

 следва  

• Право на страх (роман онлайн ЧАСТ ВТОРА)