вторник, 30 юни 2020 г.

БЕЛИЯТ КОМИНОЧИСТАЧ / мои приказки онлайн/





                                                        
                                                           

 Моята книга "БЕЛИЯТ КОМИНОЧИСТАЧ" е излязла от печат
в тираж 30 хиляди (30117 броя ) през 1987 г. от ДИ "Отечество"
В електронния вариант публикувам 27 от приказките, като
съм добавила приказката "Земята е плоска", която тогава отпадна,
поради някакви съображения, но бе публикувана в периодичния
печат. В електронния вариант подборът, оформлението, редакцията
и илюстрациите са мои.










                     ЗЛАТНИЯТ ЛЪЧ  

Много, много някога – преди милион и половина години – от много, много някъде – чак от Слънцето – долетял на Земята един слънчев лъч. Спрял запъхтян и решил да се огледа. Но къде? Естествено в морето.
–Ах, колко съм хубав, ах колко съм златен! – радвал се на своето отражение слънчевият лъч.
–Нито си хубав, нито си златен! – казала водата. – Само си много, много суетен.
–Колко си студена – възкликнал той. – Аз исках само да си се порадвам.
–Радвай се ! Но защо ми плашиш рибите?
Тогава слънчевият лъч тръгнал на пръсти по водата, за да не плаши рибите. След него останала пътека.
–Всъщност ти си хубав! – казала водата, играейки си със златната пътека.
–А ти не си студена – извинил се слънчевият лъч и скочил на пясъка.
–Защо не гледаш къде стъпваш?! – извикала една песъчинка.
–О, извинявай! – подскочил лъчът.
–Ох, не ме настъпвай! – извикала друга.
Слънчевият  лъч уплашено се скрил под едно листо.
–Те са нервни – прошепнало листото.
–Нервни? Защо? – учудил се той.
–Защото чакат някой да ги погали.
–Всички ли, които чакат някой да ги погали, са нервни?
–Не зная. Но с песъчинките е така.
Лъчът приклекнал до една песъчинка и докоснал с пръстче родовото ѝ  носле. Тя се усмихнала и отворила очи.
–Ти си топъл – прошепнала.
–А аз мислех, че съм златен – натъжил се слънчевият лъч.
–Това сигурно е така!
–Мислиш ли? – зарадвал се той.
В този миг една голяма синя вълна протегнала ръка и грабнала песъчинката.
–Ей, какво правиш? – извикал лъчът. – Веднага ми я върни!
–Защо ти е? – попитало морето.
–За да си говоря с нея. Тя каза, че съм топъл.
–Какво ли няма да измисли една глупава песъчинка – избоботило морето.
–Не е вярно! Аз наистина мога да я стопля, защото е малка. А тебе не мога. Върни ми я, или ще ти изплаша рибите!
А морето много обичало своите риби и за да не би наистина слънчевият лъч да ги изплаши, то върнало песъчинката, която в това време се била скрила в една мида.
–Аз пък съм златен! – възкликнал слънчевият лъч, като разтворил мидата и се огледал в красивия скъпоценен камък, в който се била превърнала  малката  жълта  песъчинка.
Наистина. Колко му трябва на един слънчев лъч, за да се убеди, че е златен! Една песъчинка, стоплена от него, и едно море, което да я превърне в бисер.



                             
               
                           



      ЧОВЕКЪТ, КОЙТО  ОТГОВАРЯШЕ  НА  ВЪПРОСА  С  ВЪПРОС
                                             или
          ПРОТЕГНИ  РЪКА  И  ОТВОРИ  ВРАТАТА!


Имало една стара къща. Никой не знаел нито кога и от кого е построена, нито какво има в нея. Пред вратата на къщата седял старец. Толкова стар бил, че хората не знаели нито годините му, нито откога и защо седи там.
Седял старецът, премествал бавно кехлибарените зърна на броеницата  си  и  на  всеки  въпрос отговарял  с  въпрос.
–Живее ли някой в тази къща? – питали   хората.
–Защо пък трябва да живее някой? – чудел се старецът.
–Знаеш ли от кого е построена?
–Защо пък трябва да бъде построена от някого? – отвръщал той.
–А може би вътре има съкровища? – споглеждали се хората.
–Защо пък трябва да има съкровища? – недоумявал  старецът.
–Ти пазач ли си?
–Защо да не съм?
–Слушай, старче, ще ни пуснеш ли да влезем?
–За какво ви е притрябвало да влизате?
–Ама ти защо на всеки въпрос отговаряш с въпрос?
–А защо не? – питал той.
И така минавали годините, бавно прехвърлял старецът зърната на броеницата си и на всеки въпрос отговарял с въпрос. И никой не разбрал нито какво има в къщата, нито кога и от кого е построена.
Защото на никого не му дошло на ум вместо да разпитва, просто да протегне  ръка  и  да  отвори  вратата.




                                 
                           


     ПРИКАЗКА ЗА ДЪЖДОВНАТА КАПКА,

            КОЯТО ИСКАШЕ ДА БЪДЕ ДЪЖД

Спомняш ли си последния дъжд? Преди това беше много горещо, земята беше изсъхнала, цветята бяха обронили глави, а хората бяха запотени и нервни. Тогава се появи облакът. Земята задържа дъха си в очакване, цветята, останали съвсем без сили клюмнаха, а минувачите погледнаха  нагоре.
–Ще завали! – казаха те  и забързаха  към  домовете  си.
Облакът едва успяваше да задържи милионите водни капки, които носеше.
–Чакайте! – казваше той. – Чакайте, не бързайте! Нека да се приберат всички  деца. Ще ги  намокрите!
–Не, не! Трябва да бързаме! Заради теб закъсняваме! Ти си бавен и муден! – викаха една през друга водните капки. – Не виждаш ли, че цветята умират! Не виждаш ли, че дърветата са тъжни! Не чуваш ли, че птиците са се смълчали!
–Остана още едно дете на двора! – опитваше се да ги задържи облакът.
–О-о, трябва да бързаме! Да бързаме! – викаха  водните  капки.
Само една от тях мълчеше. Всички носеха в себе си по прашинка,но нейната беше седефена и затова тя мислеше, че превъзхожда  другите.
–Закъде трябва да бързаме?
–Как закъде? – учудиха се водните капки. – Мен ме чака жълтото цвете! – каза една. – А мен – коренчетата на стръкчето трева! – обади се друга. – А аз ще утоля жаждата на сивото врабче! – допълни трета.
–Няма ли кой да прибере това дете? – навъси се облакът и съвсем посивя, когато видя, че все още ти тичаш по двора.
Тогава теб те прибраха вкъщи, ти опря носле в стъклото, а дъждът рукна.
Капките надпреварвайки се, хукнаха към земята. И всяка бързаше да изпревари другите, защото я чакаше цвете, коренче или птиче.
Само капката със седефеното зрънце продължаваше да се излежава.
–Хайде, недей да спиш. Тръгвай! – подсети  я облакът.
–Не искам – заяви тя.
–Какво? – ококори се облакът. – Я тръгвай!
–Слушай! Не се дръж така с мен – обиди се капката. – Аз не съм обикновена. Аз съм със седефено зрънце.
–И какво от това?
–Ами, не мога да се смесвам с другите – капризно каза капката.
Облакът се разсърди, разтърси пухкавата си дреха и изхвърли капката  навън.
–О-о! – извика тя, като се преметна няколко пъти. – Колко си невъзпитан! Но щом не ме искаш, аз ще си стоя ей тук, във въздуха!
–Моля те! – проплака облакът. – Слез долу! Не виждаш ли, че те чакат?
Капката погледна с едно око към земята. Беше толкова високо, че чак свят   ѝ се зави и за малко не падна.
–Не виждам някой да ме чака. Освен това другите ще свършат и без мен каквото трябва.
–Слизай веднага! – викна облакът.
–Ако реша, ще сляза – заинати се тя. – Но ще сляза сама! И всичко живо ще ме гледа, защото аз сама ще бъда дъжд!
Облакът не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи и обиден замълча, а капката доволно се протегна.
Тогава слънцето, което слушаше целия разговор, пусна лъчите си. Капката за миг се изпари. От нея остана само една прашинка, която бавно започна да пада към земята.
–Какво става? – попита облакът.
–Не виждаш ли? – усмихна се слънцето.
Той погледна надолу. Земята дишаше спокойно, цветята бяха вдигнали измитите си глави. Дори минувачите изглеждаха по-добри. И чак сега облакът видя седефената прашинка да пада в тичинките на едно цвете. Малката пчеличка, която беше кацнала в цветето, отърси измитите си от дъжда крилца, сбърчи носле към прашинката, огледа я, и понеже ѝ    пречеше – пф-у!- я издуха!
И започна да събира мед.


                                    
                                    


                  ВЯТЪРЪТ, 
          КОЙТО  ТРЪГНАЛ  КЪМ  ВСИЧКИ  ЗВЕЗДИ


–Дойде есента и моите листа започнаха да падат – въздъхнало дървото.
Вятърът се бил свил в короната му и мълчал.
–Ти не знаеш защо листата падат на земята, нали? – попитало дървото.
–Не – отговорил вятърът.
–И хората не знаят.
–Хората знаят всичко – прошепнал вятърът и зиморничаво потръпнал.
Ставало студено.
–Не знаят всичко – казало дървото. – Ето моите листа падат на земята, а хората казват : закон! Сила на привличане било! Масата по ускорението. Можеш ли да го разбереш?
–Не – отговорил вятърът.
–Виж, моите листа падат, защото ме обичат и искат да стоплят корените ми през зимата. А дъждът, защото обича цветята. Разбираш ли? Но хората мислят, че само те могат да обичат и затова казват така: закон! Сила на привличане! Не-е, обич е това! Обич!
–Може и да си прав – съгласил се вятърът. – Ето например аз, цялата земя съм обиколил, всичко съм видял, но нищо не ме привлича на земята.
–Защото и нищо не обичаш тук.
–Така е.
–Но вечер идваш, сядаш в моите клони и гледаш звездите.
–Не съм видял нищо по-красиво от тях и нищо, което да ме привлича повече.
–Обичаш ги – промълвило дървото. – И хората обичат звездите и затова тръгват към тях.
–И аз затова дойдох. Да се сбогувам.
–Тръгваш ли? – попитало дървото.
–Да – казал вятърът. – Тази нощ. Мислиш ли, че ще мога да стигна звездите?
–Не зная. Но ти си силен и трябва да опиташ.
И вятърът за последен път погалил клоните на дървото. Няколко листа се откъснали и полетели към земята, а той се понесъл нагоре. И колкото повече се издигал, толкова по-ярки ставали звездите. Каква красота!
Вятърът се издигал все повече и повече.
И в един момент напълно се объркал.
Всички звезди били красиви и всички го привличали. И понеже не знаел към коя да тръгне, той тръгнал  към  всички звезди.
И се разпилял.
Никога не стигнал звездите.
Дори човек, който е по-силен от вятъра, когато иска нещо, тръгва само към него.





                              
                           
                               
                              


      ПРИКАЗКА  ЗА  ВЕНТИЛАТОРА

Имало един вятър – млад и силен. Духал наляво-надясно, духал нагоре-надолу, но никога в една посока – вятърничав бил. Един ден срещнал едно Нещо. Едно такова... особено Нещо. Поодухал го, така, колкото да разбере  що  за  нещо  е, не разбрал  и  продължил по   пътя  си.
–Ей, чакай! – извикало Нещото. – Ти  да не си вятър?
Вятърът спрял.
–Вятър съм.
–От  мусоните, които идват от морето и носят дъждове ли?
–Не съм от тях.
–Тогава си от пасатите, сухите ветрове.
–Не.
–Да не би да си бора, онзи вятър, който духа по склоновете на планините?
–За първи път чувам.
–Ама ти си нямаш име?! – казало Нещото и било много учудено. – А посока имаш ли си?
–Духам насам-натам – отговорил вятърът.
–Сигурно и скоростта  не  са  ти  мерили.
–Не  са – съгласил  се вятърът.
–Хм! Скорост си нямаш, посока си нямаш, отгоре на това и име си нямаш! Че какъв вятър си тогава? – чудело се Нещото.
Вятърът мълчал.  И той се чудел.
–Я ела с мен! – кацало Нещото. – Скоростта ще ти измеря, посоката ще ти покажа и име ще ти дам. Ще те поставя под мое крило. На завет да духаш.
Вятърът ровел  с  крак  пясъка  пред  себе  си.
–Е! Както си решиш – казало Нещото. – Аз не ти се бъркам. Но виж своите колеги ветрове. Средни, слаби, силни до умерено. По картите ги нанасят, по учебниците ги пишат, пък и по телевизията ги предават. Но име си имат ветровете. Име!
Е, което си е вярно, вярно е. И вятърът го знаел. Затова поровил още малко с крак пясъка, така, колкото да не се съгласи веднага, и тръгнал с Нещото.
Какво прави  вятърът  сега  ли? Не чувате  ли?
Духа.
Духа в моята стая, в хола през горещините, духа натам накъдето го обърна. Духа само, когато   включа  контакта.
Вентилатор!  Домашен вятър!
Как съска! И знаете ли какво казва? Ако можел да се откъсне от перките, да отметне тюленото перде и да отвори прозореца, никога повече...
Да, но аз завърших приказката и щрак! – изваждам щепсела и бързам да изляза навън.
Защото, все пак, друго си е да те поодуха  истински  вятър.

                                 
                               



          ТАЗИ  СТРАНА  ПОЖЕЛАЙМИ !

Имало една странна страна. Казвала се Пожелайми.
–Пожелай ми да се уча добре – казвало сутрин момиченцето на майка си.
Тя му пожелава и то през деня получавало отлични бележки
–Пожелай ми днес да се трудя много – казвал зидарят на минувача.
Той му пожелавал и зидарят през деня построявал хубава къща.
–Пожелай ми този ден в моята картина да покажа всичко, но което съм способен – казвал художникът на своя съсед.
Той му пожелавал и художникът през деня рисувал прекрасна картина.
Чудна страна била Пожелайми.
Един ден в нея пристигнали трима мъже. И тримата били избягали от една държава.
–Ще пожелаете ли нещо и на нас? – попитали и тримата, като разбрали, че всичко, което си пожелавали  хората в тази страна се сбъдвало.
–Да – казали жителите на Пожелайми.
–Пожелайте ми да бъда богат – помолил първият.
–На мен ми пожелайте да срещам само добри хора – помолил вторият.
–А на мен ми пожелайте да се върна в родината си, и с каквото мога да   ѝ помогна.
Те пожелали само желанието на третия да се сбъдне.
Това станало в чудната страна Пожелайми, където хората си пожелавали не това, което могат  да  получат, а това, което могат  да  дадат.
Чудна страна била тази страна Пожелайми.
Казват, че  в  нея   хората  били  щастливи.

                                    
                                      



                                 ПАЯЧЕ  СЕДЕФЧЕ
           

То бе едно малко и тъжно паяче седефче. Никога не се усмихваше. А не се усмихваше, защото нямаше за какво. Обикновено седеше в ъгъла на стаята и по-точно не седеше, а висеше на паяжинката и си мислеше за разни неща.
Един ден, както седеше и мислеше за разни неща, изведнъж подскочи, защото в главата му връхлетя едно хрумване. И дали защото хрумването връхлетя или защото паячето подскочи, но паяжинката, на която висеше се залюля.
–Ха! – извика паячето седефче. – Тъкмо  работа  за  мен!
И започна  да  работи.
Работи, работи, работи, всички ъгли в стаята уплете в паяжина. А ъглите  бяха  много. Ъгли  имаха  и  масата, и  леглото, и  полилеят.
Когато  собственикът  влезе  в  стаята, ахна и каза:
–Каква мръсотия!
И  започна  да чисти.
Чисти, чисти, чисти, всичката паяжина изчисти.
И  паячето  стана още по-тъжно.
Слънчевите лъчи се втурнаха в стаята, надникнаха по всички ъгли  и се запревиваха от смях Но какво смешно има тук, не разбираше паячето седефче. И както седеше в ъгъла на стаята и не седеше, а висеше на една паяжинка и мислеше какво толкова смешно има, изведнъж подскочи. Защото в главата му връхлетя друго хрумване. И дали защото хрумването връхлетя  или  защото  паячето  подскочи, но  паяжинката  се залюля.
–Ха! – извика паячето седефче. – Това вече е работа за мен!
И започна да плете.
Плете, плете, плете, оплете една дълга пътечка от веселите лъчи на слънцето. Изпра пътечката под дъжда и я просна над облаците. И когато собственикът излезе от стаята и видя дъгата, ахна и каза:
–Каква красота!
Най-после  паячето  седефче  се  засмя.


                       
                       


                 КАТО   СВЕТУЛКА


На  края  на  брега, на върха  на  дървена  кула светеше морският фар.
Една  нощ  около  него  закръжи  светулка.
–Мога  ли  да  си  налея  светлинка? – помоли тя.
–Може – разреши  фарът.
Светулката  напълни  фенерчето  си  и  чак  тогава  се  огледа.
–Всъщност ти кой си? – попита тя.
–Аз съм морският  фар.
–Нещо като морско фенерче ли?
–Като морско фенерче – съгласи се фарът.
–А защо не светиш постоянно, а мигаш от време на време? – полюбопитства  светулката.
–Защото така давам сигнали  на  корабите.
–Излиза, че  и  аз  ставам  за  морски  фар – зарадва  се  светулката.
–Не, ти си малка.
Светулката се обиди.
–Не аз съм малка, а ти си голям!
–Зависи  откъде  ще  погледнеш – примирително  каза  фарът.
Светулката се замисли.
–Значи даваш сигнали на корабите – повтори тя. – А какво е това кораб?
–Нещо  като  голяма  къща, която плава  по морето – обяснн фарът.
–Интересно.
–При  теб  няма  ли  кораби?
–Не. Има трева – отвърна светулката.
–А какво е това трева? – заинтересува  се  фарът.
–Прилича  н а  гора, но  е  много  по-малка  и  нежна..
–Ти за тревата  ли  напълни  фенерчето  си?
–Да. Нощем  я  наглеждам  дали  е  здрава  и  дали  спи.
–И  двамата  замълчаха.
–Та, какво казваш за корабите? – попита светулката.
–Те са свободни.
–Като светулките ли? – оживи се тя.
–Още по-свободни. Дълго пътуват по моретата, седмици, месеци, понякога и години. Пътуват от бряг на бряг. И навсякъде ги чакат с нетърпение. Теб чакал ли те е някой?
–Не.
–И мен не – призна фарът.
Отново се умълчаха.
–А когато ме видят, знаеш ли какво правят? – поднови той разговора. – Изсвирват ей така: „Ту-у-у-ууу !”
–От радост ли?
–От радост! – гордо  отвърна  фарът.
–Разкажи още нещо за корабите – помоли светулката.
–Фарът се замисли.
На тях живеят хора – каза той. – И всички знаят колко съм нужен. И затова, когато ме видят, излизат на палубата и махат с ръка. Разбираш ли? Благодарят ми.
–Значи ти махат с ръка – глухо промълви светулката. – Сигурно е много хубаво да си морски фар.
–Хубаво е – призна фарът.
–Хората  обичат  големите  неща – тъжно  въздъхна  тя.
В този момент двама моряци излязоха на палубата на кораба, който минаваше наблизо. Единият видя трепкащата светлинка на фара и се усмихна.
–Погледни! – каза той. – Като светулка!


                               
         
                                          


                    РЕЦЕПТА ЗА ЧУДЕСА


Всички обичат чудесата. Чудесата са чудесно нещо. Но това момче, за което искам да ви разкажа, не  само ги обичало, но искало и да ги прави.
Но как, как ли се правят чудесата, питало се момчето и понеже много искало да разбере, отишло при професора по чудеса. Този професор бил теоретик. В тази област  професорите  все  ощ е не  са практици.
–За какво си дошъл? – попитал  професорът  теоретик.
–Интересуват  ме  чудесата.
–А-ха. Добре тогава. Първите чудеса, ако използваме най-ранните източници на историците по чудеса, са възникнали... – започнал професорът.
–Мен историята не ме интересува – казало момчето.
–Добре, тогава да мием направо към теорията на чудесата. Според теорията чудесата се делят на два класа: чудесни чудеса и нечудесни. От своя страна, тези два класа...
–Аз не се интересувам и от теория – казало момчето.
–А от какво тогава?
–Как се правят чудеса!
–А, това вече е най-краткият ни раздел. Разделът рецепти за чудеса. Ние само така му казваме, а всъщност рецептата една.
–Мога ли да си я запиша?
–Да, макар че тя лесно се запомня. Почти всички я знаят наизуст: силно желание, голяма доза вяра и много труд!
–Само това ли?
–Всички така питат, млади човече! Но когато започнат, разбират, че все нещо от тези три неща не им достига. И затова, преди да започнеш, потърси някои от тези части в магазина „Направи си сам чудеса”. На две преки е оттук. – казал професорът теоретик.
Момчето отишло в магазина.
–Много ми е приятно, много ми е приятно – казал продавачът Хичнемиеприятно.
–На него му било омръзнало от изобретатели.
–С какво мога да ви услужа? – попитал той.
–Имате ли всички части за правене на чудеса? – попитало момчето.
–Ах, какво ви трябва? Сигурно не е желание?
–Не, желание си имам.
–И аз така си помислих – казал Хичнемиеприятно. – При нас желанията са залежала стока. И знаете ли защо? Защото всички изобретатели си имат. Стига се дотам, че някои даже идват и ни оставят от желанията си, за да не им пречи на това желание, с което в момента работят. А с вярата как сте?
–Благодаря, и вяра си имам.
–Е, жалко. Тук нещо можеше да се направи. Те, изобретателите, почти винаги си имат и вяра, но понякога се случва, точно накрая, когато са изобретили чудесата, да започнат да се съмняват дали това са чудеса. Тогава идват при нас и ние ги уверяваме. Наистина това много рядко се случва. Обикновено изобретателите си имат в излишък от този артикул и  преди още да са направили някакво чудо, си вярват, че то е чудо на чудесата.
–А-ха – казало момчето. – А как сте с труда? – попитало то.
–С кой труд?
–Труда, с който се правят чудесата.
–Ама на вас не ви ли казаха?
–Какво да ми кажат?
–В това отношение чудесата се правят с материал на клиента! – намусено и малко ядосано казал Хичнемиеприятно, защото хич не му боло приятно да обяснява за кой ли път, че тази съставка за чудеса все още не се продава




.

                                     
                                     

                                     

                          БЕЛИЯТ  КОМИНОЧИСТАЧ


В един хубав ден, в един далечен град, се появи коминочистач.
Най-странният коминочистач.
–Вижте, вижте! – сочеха децата с пръст.
–Има бели панталони!
–И бели обувки!
–Даже бяла риза!
–Само шапката му е черна и четката за сажди!
–Що за коминочистач си ти? – попита  продавачът  на  риба.
–Истински – отговори странният коминочистач.
–Послъгваш нещо – ухили се продавачът. – Ето, аз продавам риба и целият мириша на море и водорасли. А ти дори петънце от сажди нямаш. Какъв коминочистач си тогава?
–А трябва ли да имам?
–Ела, изчисти комина и ще видиш.
Залови се коминочистачът за работа. Изчисти комина, помете саждите и стана още по-бял.
И обувките му бели, и панталонът бял, и ризата му бяла. Само шапката му черна и четката за сажди.
–Не може да бъде! – заобиколиха го хората. – Такава мръсна работа да върши и да не се очерни!
И всеки го пипна, за да се увери, че коминочистачът е истински. И го пипнаха втори път, за да се уверят. И трети...
И го пипаха, и го пипаха...
И коминочистачът почерня.


                      
                




            ТОЗИ СТРАНЕН ГРАД
                      

Пътували двама братя веселяци по широкия свят.
Един ден спрели в центъра на непознат град. Градът бил хубав и чист, а хората спретнати и както изглеждало, добри.
–Защо не останем да живеем тук? – попитал малкият.
Досега и двамата скитали от място на място, от град на град, но вече се били уморили.
–И на мен ми харесва – съгласил се големият.
В този момент до тях спрял задъхан от тичане човек.
–Видяхте ли оттук да минава моето куче? – припряно запитал той.
–Да – казал големият брат, който бил голям шегобиец. – Току-що отлетя.
–Какво? – зяпнал от изненада мъжът.
–Нали ви казвам. Отлетя! Спря до мен, повъртя опашка, разпери крила и отлетя.
–Ама моето куче не може да лети! – удивил се мъжът.
–Ами! – поклатил глава малкият брат, който бил не по-малък шегобиец. – Всички кучета, когато са нервни, летят.
–Ох! – плеснал се мъжът по коляното и започнал да се тюхка. – Стана тя каквато стана! И накъде отлетя? – запитал той с надежда.
Към покрива на онази къща – посочил големият брат.
Мъжът хукнал към къщата.
–Ох, любимото ми куче, хубавото ми куче, за първи път му е да лети! – говорел си той и тичал.
Двама братя учудено се спогледали.
В този момент покрай тях минал пощальон. Изведнъж спрял и започнал да се оглежда.
–Случило ли се е нещо? – попитал малкият брат.
–Ама че работа – недоумявал  пощальонът и заоглеждал земята около себе си. – Ето сега го държах в ръцете си.
–Кое? – полюбопитствал големият.
–Писмото, разбира се – промърморил пощальонът.
–Ама ти не видя ли? – засмял се малкият брат. – преди малко скочи от ръцете ти, прекоси площада и почти в движение се качи в автобуса – и той посочил с ръка тръгващия в момента автобус.
–Не виждам какво смешно има тук, млади човече! – ядосал се пощальонът и хукнал след автобуса.
Братята нямали време дори да се учудят, защото до тях спрял солиден едър господин, който току-що бил слязъл оттам, накъдето се затичал пощальонът.
–Защо този гражданин тича след автобуса? – попитал мъжът.
–Някой си е забравил вътре хубавото настроение и той трябва да му го изпрати по пощата – казал големият брат.
–Там има забравени още няколко настроения – въздъхнал малкият брат – и човекът може да сбърка и да вземе чуждо.
Солидният едър господин трескаво се заопипвал и хукнал след автобуса.
–Ама че работа – възкликнал малкият брат. – Това или е град на чудесата, или град на глупаците!
–По-лошо! – поклатил глава големият.
И двамата бързо напуснали града. Защото какво по-лошо от град, в който хората не разбират от шега.


                          
          



                                  ЗАЩО?



Наричат ги Малкия Защо и Големия Защото.
–Защо облаците са бели? – пита Малкия Защо.
–Защото са пухчета от водни пари – отговаря Големия Защото.
–А защо понякога са розови? – интересува се Малкия Защото.
–Защото през тях се пречупват слънчевите лъчи – мърмори Големия Защото.
–Как мислиш, защо хората нямат крила? – любопитства Малкия Защо.
–Защото не са птици – казва Големия Защото.
–А защо хората не раждат птици?
–Защото тогава нямаше да имат ръце.
–А защо хората трябва да имат ръце?
–Защото с ръцете си могат да построят къща, да нарисуват небе и да направят криле.
–А защо твоите ръце вместо да правят едното, другото или пък третото, понякога  ми  издърпват  ухото?
–Защото е по-добре да задаваш глупави въпроси, отколкото да размазваш  масло  върху  покривката.
–Но защо? – пита хитро Малкия Защо и бързо хуква навън. Защото ръката на Големия Защото  вече  е  тръгнала  към  ухото му.
Как мислите, защо?


                                
             




  КОЙ  ГО  Е  ГРИЖА  ЗА  МАЛКОТО  ГЛУХАРЧЕ



Той е един малък магьосник. Но не защото магьосничеството му е малко, а защото е малък на ръст. Толкова малък, колкото лист от глухарче.
Един ден, малкият, колкото лист от глухарче магьосник седеше в тревата. Не, не в тревата, а върху едно стръкче и се люлееше, защото му беше весело и му беше весело, защото беше слънчево, а беше слънчево, защото беше един прекрасен летен ден.
И изведнъж, в този прекрасен летен ден, някой каза:
–Тъжно ми е!
Малкият, колкото лист  от  глухарче  магьосник    се  ослуша.
–Много ми е тъжно – повтори гласът.
И малкият магьосник разбра, че това е гласът на жълтото глухарче над него.
–Случило ли се е нещо? – попита магьосникът.
–Винаги се случва по нещо – каза цветето.
–Но не винаги нещо тъжно, нали?
–Не винаги нещо тъжно – съгласи се цветето.
–Тогава защо ти е тъжно точно днес?
–Защото има нещо, което е тъжно всеки ден.
–И кое е то?
–Че съм обикновено – призна с въздишка цветето.
–Ха! – възкликна малкият магьосник и се намести по-удобно. – Ето стръкчето, върху което седя, е съвсем обикновено, но никак не е тъжно, напротив, много  му  е  весело – каза той.
–Но то е обикновено стръкче сред обикновена трева, а аз съм едно обикновено цвете сред необикновени цветя. Това съвсем променя нещата.
Малкият магьосник замислено започна да люлее крачета.
–Променя нещата не съвсем убедено се съгласи той.
–Ето розата – продължи цветето. – Подрязват я, поливат я, пръскат я. А за мен кой го е грижа? Кой го е грижа за малкото глухарче? – повиши глас то.
–Мен – отговори някакъв глас.
–Кой? – попита цветето.
–Мен – каза гласът и малкото глухарче разбра, че това е гласът на същото човече, което седеше върху стъркчето трева и люлееше крачета.
–А ти кой си? – чуди се глухарчето.
–Аз съм Малкият магьосник, голям колкото лист от глухарче.
–Хм! – каза глухарчето. – Че си малък, виждам, но наистина ли си магьосник?
–Да – скромно призна човечето.
–А можеш ли да направиш нещо за мен?
–Мога – кимна с глава малкият магьосник и продължи да люлее крачета във въздуха и му беше весело, защото беше слънчево, а беше слънчево, защото  беше  един  прекрасен  летен  ден.
–Знаеш ли... – започна глухарчето. – Аз помолих вятъра, но той се изсмя. Разбираш ли?
–Да – каза малкият магьосник. – Защо се засмя? – нацупи той личице.
–Защото го помолих да остане при мен. А няма нищо смешно в това.
–Няма нищо смешно! – съгласи се магьосникът.
–Ето нарциса! – продължи цветето. Той е влюбен в себе си. По цял ден се оглежда в огледалото. Розата е влюбена в слънцето, макар и да не го признава. А аз обикнах вятъра и затова го помолих да остане при мен.
–Разбирам – започна да мръщи личице магьосникът.
–А той много се смя, когато му казах – глухарчето едва не се разплака. – Къде се е чуло и видяло вятър да остане при глухарче, каза той. А ако наистина ме обичаш, тръгни с мен по света! Така каза. Разбираш ли?
–Разбирам – продължи да мръщи личице магьосникът. – А ти защо не тръгнеш с него?
Глухарчето  учудено гледаше смръщеното лице на магьосника.
–Защо не тръгнеш с него? – ядоса се малкият магьосник и... – Пчи-ху! – най после кихна.
Глухарчето се засмя, усмивката му така засия, че то стана съвсем бяло и от него се разлетяха хиляди парашутчета, които хукнаха след вятъра. А малкият, колкото лист от глухарче магьосник продължи да седи върху стръкчето трева.
И му беше весело, защото беше слънчево, а беше слънчево, защото и слънцето се зарадва, че някой го е грижа за малкото глухарче.



                                 
        




                    ОБРАТНАТА СТРАНА


Има една страна, в която всичко е обратно.
Наричат я Обратната.
Добро утро, казват вечер. Добър вечер, казват сутрин. Каква хубава нощ, възхищават се на обед. Какво слънце, мърморят нощем.
Всичко в тази страна е обратно. Какво море, чудят се на капката дъжд. Каква бисерна капка, радват се на морето.
Всичко е обратно – дори тъгата. Какво щастие , казват, и дори не тъгуват много, а мъничко, защото какво щастие е това без малко тъга.
Такава е  Обратната страна. И весела, и тъжна, и малко странна. Но не мислете, че това е страна на лъжата. Не, в тази страна никой и никога не лъже. И ако един ден я посетите през деня и поздравите: хубав ден, приятели!, ще ви сметнат за най-големия мошеник и лъжец, и затова не се радвайте, когато чуете след себе с:
–Какъв честен човек!
Защото това е Обратната страна!






               
        


                         ПАМУКЧО


Имаше едно малко човече – меко и пухкаво, леко и бяло. Човече от памук. Наричаха го Памукчо.
Живееше Памукчо на белия свят. Светът беше доволен от него, защото на никого не пречеше. Но Памукчо не беше доволен от света. Защото на този свят освен памукчовци има и човечета от огън, желязо и кал. И всички те го преследваха затуй, че не приличаше на тях. Човечетата от кал искаха да го изкалят, човечетата от желязо да го стъпчат, а огнените човечета да го изгорят. И от всички тях Памукчо се страхуваше, и от всички бягаше. Но не само от тях се страхуваше. Страхуваше се и от слънцето, че ще го подпали, от водата, че ще го намокри, от вятъра, че ще го разпилее.
И Памукчо се изхитри. Научи се да се движи на зигзаг между слънчевите лъчи и капките дъжд, да прескача локвите, да не пресича пътя на вятъра и да лъже другите човечета, та дори слънцето, вятъра и водата, и да ги настройва едни срещу други. И всичко това – от страх.
А всъщност не беше лошо човече. Дори искаше да направи нещо добро, нещо голямо. Но не знаеше как.
Един ден видя едно цвете. Цветето бе клюмнало от жажда.
–Моля те – проплака то. – Всички воюват. Огънят срещу водата, слънцето срещу вятъра, човечетата едно с друго и никой не ме поглежда. Донеси ми в шепичка малко вода, малко слънце и малко вятър.
Памукчо се ужаси.
–Искам, но ме е страх – призна той.
–Но аз ще умра – проплака цветето.
Памукчо още повече се уплаши.
–На никого сега не му е до теб – каза цветето. – и никой нищо няма да ти направи.
Памукчо тръна със свито сърце.
Спря при  вятъра  и  се  примоли.
–Дай ми шепичка въздух!
–Бягай – профуча вятърът. – Слънцето не мога, но теб ще разпилея!
Памукчо побягна. Наближи слънцето.
–Ей, дай ми малко топлинка! – извика той.
–Дим да те няма! – каза слънцето. – Вятъра не мога, но теб ще изгоря.
Памукчо спря при водата и проплака, защото много искаше да помогне на цветето.
–Моля те, дай ми шепичка вода.
–Махай се! – избълбука водата. – Слънцето не мога, но теб ще те удавя!
Памукчо се разплака. Разплака се от страх и от страх падна във водата. Но водата не обича леките неща и го вдигна на повърхността. Вълните го изхвърлиха на брега, слънцето го изсуши, вятърът го разроши и Памукчо отново стана предишния Памукчо.
И хукна да бяга от водата, слънцето и вятъра. Защото се страхуваше.
А цветето умря.

   


                              
                               

                          
                             ИСТИНСКИЯТ ПЪТ


Той бил един тъжен път. Най-тъжният път, който съществувал. Никой  и  никога  не минал по него. Може би защото бил труден и стръмен.
Отначало не бил тъжен. Това станало с годините. Защото що за път е този, по който не върви някой.
Един ден се събудил от стъпки на човек.
–Ти  кой си? – попитал пътят.
–Аз съм човекът, който търси?
–И какво търсиш?
–Нещо, което не се намира лесно.
–Няма ли го вече?
–Има го, зависи къде го търсиш. А ти накъде водиш?
–За някъде. Зависи докъде можеш да стигнеш.
–Не си лесен – въздъхнал мъжът.
–Затова и другите се връщат.
–Аз няма да се върна.
–Твоя си работа – казал пътят.
–Не си много учтив.
–Работата ми е да водя, а не да приказвам.
–Е, добре, води – казал мъжът и продължил по пътя.
–Не се върнал.
Някои разправят, че бил намерил щастието. Но пътят, като всеки истински път, мълчи за това.


                               
         




                  А ЧОВЕКЪТ ПРАВЕЛ ПЪТ


Било много преди вчера, преди онзи ден, толкова преди, че на земята все още нямало пътища.
Тогава един човек започнал да прави просека в гората.
Насъбрала се тълпа.
–Какво ли мисли да прави пък тоя? – извисил се един глас. – Случайно да знаете?
–Иска всички ние вкупом да стигнем края й. – Предположил мързеливият.
–Това е невъзможно – отсякъл опърничавият. – Дори той самият не може да го стигне.
–И да стигне, и да не стигне, все тая – казал страхливият. – Накрая няма нищо!
–Може пък и да има нещо – подхвърлил някой.
Смълчали се.
Човекът продължавал да сече.
–Ама че работа! – възхитил се любопитният.
–Това не е работа, а  глупост – заявил мързеливият.
–Може и да не е глупост – подхвърлил нерешителният.
–Ще видим какво ще излезе – кимнал предпазливият.
–Може и да не излезе нищо, но важното е, че става нещо – захилил се шегаджията.
И всички те разсъждавали върху смисъла и безсмислието, вървели след него, отъпквали земята, а човекът продължавал да сече. И да прави път.


                       
           




                ЗЕМЯТА  Е  ПЛОСКА


Било време, когато Земята била съвсем плоска.
Можело да стигнеш до края ѝ и да провесиш крака в нищото.
Тогава на площада се появил един човек и казал:
– Тя е кръгла!
Наоколо дотърчали любопитни.
– Коя е кръгла?
– Земята! – казал човекът.
– Не думай! – изумил се някой.
– Какво каза този?! – извисил се глас.
–Че Земята е като топка за боулинг – пояснил един от присъстващите.
– Че Земята е като портокал! – уточнил друг.
– Точно така – казал човекът. – Земята е кръгла!
Хората се спогледали.
Инквизицията набързо приключила случая
Присъстващите насъбрали съчки и дърва, а Главният Инквизитор поднесъл факла към кладата.
Човекът изгорял.
Минало време.
Потвърдило се, че Земята е кръгла.
Тогава множеството пак се събрало на площада. Строители донесли скъп мрамор, известен скулптор изваял Човека, който преди много години казал, че Земята е кръгла. Паметникът бил открит с пищна церемония.
Главният Инквизитор прерязал лентата.
„Щрак!” – тихо казала ножицата.
И тогава Човекът от паметника се засмял.
Защото от пиедестала, на който стоял, Земята била съвсем плоска!


                                   
                                   



                                  НАЙ-СТРАШНО Е...

           
Малкият врабец, когото всички наричаха Цвък, а всъщност истинското му име беше Цвък Цвак Цвъкън, излетя от своята къщичка и кацна на стряхата. Предишния ден бе валял сняг и сега той с учудване забеляза на двора да стои едно снежно човече. Застана почти на самия край на стряхата, надвеси се, за да го разгледа по-добре и зацъка с език.
–Цвък, цвък, цвък! Цяла година вече живея на този свят, но такова нещо не бях виждал. И тялото му от сняг, и главата му от сняг, а за нос има морков!
Човечето стоеше мирно, също като снежно войниче, и мълчеше.
Цвък Цвак Цвъкън, който беше много любопитен, литна и направи едно кръгче, но не приближи, защото беше малко страхлив.
–Хей! – извика той. – Хайде да се запознаем. Аз съм Цвък. Родих се миналата година.
Човечето от сняг продължи да мълчи и да стои мирно.
–Ти май си срамежлив. Е, нищо. Аз ще ти разкажа за мен и тогава, както казва моят баща Сивия Врабец, твоята срамежливост...
Но Цвък не можа да довърши, какво казва неговият баща, защото в този момент под стряхата мина жълтото коте с козинка на ивички, което приличаше на  тигърче, но за разлика от тигърчетата беше много добродушно и голям мърморанко.
Наричаха го Мър Мар Мърморан.
–Ей, Цвък! – вдигна глава Мърморан. – Сам ли си говориш?
Цвъкън се обиди. Той беше не само много любопитен, малко страхлив, но и доста обидчив.
–Ти, май, не виждаш по-далеч от върха на мустаците си – каза той.
–Извинявай – измърка Мърморан. – Не видях, че говориш на купчината сняг.
–Купчина ли? – възмути се Цвък. – Та това е почти човек. Но мисля, че е малко от сняг.
–Как така „почти човек, малко от сняг” – учуди се Мърморан.
–Ами така! С тяло от сняг, с глава от сняг, а вместо нос има морков.
–Не може да бъде! – възрази Мърморан. – Няма хора от сняг!
Приближи до човечето, огледа го от всички страни, поотърка гръбче в него и извинително  измърмори.
–Прав си, Цвъкън! Този тук е целият от сняг. Ей, ти, кой си? – попита Мърморан и се опита да дръпне моркова.
Снежното човече продължи да мълчи.
–Той е срамежлив – къза Цвък.
Мърморан отново го огледа.
–Мисля, че се заблуждаваш, Цвъкън! Този тук не може да говори. И знаеш ли защо? Защото няма уста. Защо не му нарисуваш?
Цвъкън помисли, размисли, литна и набързо драсна с човчица една чертичка върху снежното му лице.
–Здравей! – поздрави Мърморан.
–Здравей – отговори човечето.
–О-о! – извика Цвък и беше много радостен. – Ти кой си?
–Аз не зная откъде съм – заяви то.
Мърморан и Цвък се спогледаха.
–Равно ли е „откъде” на „кой”? – подозрително попита Цвък.
–Не. Но за бъдеш някой, трябва да си отнякъде. А аз не знам откъде съм.
–Ама че работа – промърмори Мърморан. – Цвъкън, разбираш ли нещо?
–Мисля, че да – каза Цвък. – Ето ти си от нашия двор и затова си коте, аз съм от нашата стряха и затова съм врабче. А той не знае откъде  и затова не знае кой е. Разбираш ли, Мърморан? За да бъде някой, непременно трябва да си отнякъде.
–Вярно! – потвърди човечето от сняг.
–А този, който не е отнякъде, означава ли, че е никой? – попита Мърморан.
–Да – каза снежното човече.
–Излиза, че  ти   с  и никой! – зарадва  се  Цвъкън.
–Не виждам нищо радостно тук – обиди се човечето. – И освен това никой  е отникъде, а аз не знам откъде съм.
–Ама че работа! – измърмори Мърморан. – Цвъкън, разбираш ли нещо?
–Мисля – каза Цвък, – че му е много обидно да е никой. А за да бъде някой, трябва да е отнякъде.
–Точно така – съгласи се човечето от сняг.
–Виждаш ли! – пак се зарадва Цвъкън. – Сега въпросът е да разберем откъде е. Ти какво мислиш?
–Не зная – призна Мърморан. – Ти повече четеш от мен.
–Да! – сети се Цвък. – Бях чел някъде, че в Хималаите...
–Какво е това Хималаи? – попита човечето.
–Това е, това е ... – започна Мърморан. – Какво беше това бе, Цвъкън?
–Това е една планина, като всички други, само че – по-висока и по-далече.
–Разбра ли? – каза Мърморан. – По-висока и по-далече!
–И какво казваш да Хималаите? – попита човечето.
–Та, някъде бях чел, че там има снежни човеци.
–Ти да не си хималайчо? – подозрително  го изгледа Мърморан.
–Нали ти каза, че не знае откъде е – подсети го Цвък. – Мисля – обърна се той към човечето от сняг, – че е най-добре да отидеш до Хивмалаите. Може да си оттам.
–Да, прав си! – съгласи се то. – Ще трябва да тръгна. Защото, знаеш ли? Най-страшно е да си отникъде.
–Ама че работа – измърмори Мърморан. – Цвъкън, какво иска да каже този?
Цвъкън се замисли.
–Ами-и-и... – не много убедено започна той. – Иска да каже...че ако аз не бях от нашата стряха, а ти не беше от нашия двор... А бе, с една дума, най-страшно  е  да си нямаш  свой  двор или своя стряха – отсече той.
На другия ден, когато Цвъкън и Мърморан излязоха на двора, човечето от сняг вече го нямаше.
–Ей, Цвък! – вдигна глава Мърморан. – Този тук сигурно е заминал за Хималаите.
–Сигурно – съгласи се Цвъкън. – Нали ти сам каза, че трябва да намери откъде е.
После кацна на стряхата, замисли се и зацъка с език.
–Цвък, цвък, цвък! Ето вече цяла година живея на този свят, но не бях и помислил, че най-страшно е да си отникъде.


                    
           




      БЕДА  Е,  КОГАТО ЗАЙЧЕТО,  КОЕТО...


Един ден Гората се събуди от вика на антилопа.
–Нещастие, нещастие!
Къртиците изскочиха от дупките си, катеричките – от хралупите си, мечките от леговищата.
–Какво, какво? – питаха едно през друго животните.
–О, нещастие! – задъхвала се антилопата. – Зайчето, което вървеше по мостчето...
–И какво, какво? – питали животните.
–Падна в реката!
–О-о! – уплашено казали къртиците.
–Ой! – плеснали с лапички катеричките.
–Ах! – изохкали мечките.
–Бедните зайчета, ще останат без майка – отбелязал някой.
–Какво нещастие! – казала Гората.
Тогава излязъл лъвът.
–Какво е станало? – позаинтересувал се той.
–Случи се нещастие! – заприказвали едно през друго животните. – Зайчето, което вървеше по мостчето... Мостчето се счупи... И зайчето падна в реката.
–Разбрах! Прекъснал ги лъвът. – Това не е нещастие, това е беда. Нещастие е, когато някой глупак се прицели в главата ми, гръмне и вземе, че наистина ме уцели.
–Защо? – попитал някой.
–Защото няма да има кой да ви управлява.
–О-о! – казали къртиците.
–Ой! – плеснали с лапички катеричките.
–Ах! – изохкали мечките.
–Разбрах! – казала Гората.
Аз не разбрах – приближил се таралежът.
Нещастие е, когато някой глупак уцели лъва – казала Гората. – Но това не е беда!
А-ха! – промърморил таралежът. – Беда е , когато, зайчето, което...
И нарамил вързопа си с бодли.



                           
        




                  НЕ КУПУВАЙ ПАПАГАЛ



Един човек имал папагал – с жълто коремче и синьо петно на главичката.
Обикновен папагал.
И като всички папагали и той повтарял това, което чуе. Но в последно време на този папагал нещо му станало. Вместо да изговаря думите на собственика  си, той започнал да изговаря на глас неговите мисли.
Какво по-неприятно от това!
За по-малко от седмица човекът се скарал с жена си, с приятелите си и даже с домоуправителя от първия етаж. И то благодарение на тази проклета птица!
Слушай, проскубана перушино! - кресна мъжът на папагала и го хванал за врата.
–Ще те убия! – викнал папагалът.
Вярно е !- че си го помислих - поклатил глава мъжът. - Но няма да те убия, а ще те продам!
И го продал на месаря.
Месарят точно окачвал клетката в магазина си, когато влязъл най-капризният му и досаден клиент.
–Има ли нещо като за мен? – попитал капризният досаден клиент.
–Нещо изключително крехко! – отвърнал месарят и извадил изпод тезгяха една котка. – Един млад заек! Току-що ми го донесоха.
–Снощи вървеше по покривите и викаше „мяу” – прибавил папагалът.
Клиентът възмутен напуснал магазина, а месарят веднага изтичал и продал папагала на шофьора.
–Вече направих три курса – казал шофьорът на спрялата го контрола.
–И четири „черни” – допълнил папагалът.
Шофьорът побързал да се отърве от него и го продал на един чиновник.
–О, много ми е приятно! – чиновникът усмихнато посрещнал своя началник – Току-що говорехме с жена ми хубави думи за вас.
–Защо не ходиш да садиш марули, ами тровиш цялото учреждение? – попитал папагалът.
Чиновникът продал папагалът на едно момче.
–Изяде ли си филията? – попитала го майка му.
–Да, много вкусна беше – кимнало момчето.
–И падна върху шапката на един минувач – вметнал папагалът.
Момчето продало папагала на... Ох, забравих!
Да не би на теб?




                           
           




   ПРИКАЗКА ЗА КОРАБА, КОЙТО СЕ СТРАХУВАЛ
                     ДА ПУСНЕ КОТВА

                                                                          
Той бил млад кораб. Толкова млад, че все още не знаел нищо за света и за морето. Бавно порел вълните, примижавал от пръските и се вслушвал в разказите на старите кораби. Интересни неща разказвали те: за дълги морски пътувания, за моряци, заблудени от зова на сирени, за земи, до които стигали само кораби призраци. Но най-често говорели за пристанищата. За това, колко красиви са далечните пристанища и затова, колко коварни са близките пристанища.
От тях той научил, че пристанищата с радост посрещали всеки кораб.
О, те можели да се радват! Но когато крабът отпътувал, те тозчас го забравяли.
Не, пристанищата не можели да тъгуват!
Понякога се случвало кораб да се влюби в някое пристанище, и когато остарявал, връщал се при него и пускал котва, една такава котва, за цял живот. След време дъските му се разсъхвали, корабът се разпадал и от него рибарите от пристанището правели салове. Едни такива – съвсем обикновени салове.
Той бил млад и хубав. Около него имало много яхти, но те не били за него интересни. А нима един кораб може да обича нещо, което не му е интересно?
Не. Той търсел с поглед брега. А там нощем плисвали луди светлини и бронята му изскърцвала – от притегляне. Прави били старите кораби: красиви са далечните пристанища! Но той никога не ги приближил. Защото помнел, колко коварни са близките пристанища!
Много слънца угасило морето, много години потънали в шума на раковините, а корабът все пътувал. Стотици бури разкъсал с бронята си, хиляди вълни изравнил, но никога не пуснал котва.
Остарял.
Една нощ по време на буря разбрал, че умира.
–Нима това е краят? – сепнал се той.
–Да – казали  вълните.
Напрегнал се корабът и с поглед потърсил брега.
Нищо не се виждало. Твърде далеч бил отишъл.
–Жалко! – въздъхнал. – От мен няма да остане нищо.
–Да – прошепнали вълните.
–Дори дъски за салове.
       Да – повторили вълните и леко се накъдрили там, където допреди малко бил корабът, който се страхувал да пусне котва.

     




                           
                           



                  МАЛКАТА   ГОЛЯМА   СКАЛА


В морето имало две скали – Голяма и Малка. Малката някога също била голяма, но тя била по-навътре в морето и в нея се разбивали вълните и бурите. Всяка вълна отнасяла по песъчинка, всяка буря откъртвала по парченце. С времето скалата ставала все по-дребна и зад нея все по-ясно се откроявала  Голямата скала.
Предишната нощ имало буря. Такава, каквато Малката скала не помнела. Вода и небе се завъртели в едно. Чак на сутринта слънцето разтървало гневните противници. Морето недоволно се отдръпнало, небето бавно започнало да се прояснява. Малката скала едва успяла да погледне към голямата и да се усмихне. И тази нощ успях да я запазя, си казала тя. До Голямата скала не били достигнали дори пръски от бурята.
Тогава се чул отчаяният вик на чайка, загубила своя приятел.
–Къде е, къде е!
Напразно се стрелката тя между вода и небе.
–Не зная – изръмжало морето. – Нищо друго не виждах, освен това изцъклено небе, което връхлетя върху мен.
–Не зная – отговорило на вика ѝ небето.. – Виждах само това хищно море, което искаше да ме удави в дълбините си.
–Аз видях! – казала Голямата скала и море и чайката погледнали към нея. – Когато небето се спусна, а морето започна да го разкъсва, твоят приятел кацна на палубата на онзи кораб, който пътува натам, откъдето изгрява  слънцето.
–Благодаря ти ! – поклонила се в нисък полет чайката. – Ти наистина си Голяма!
Небето се усмихнало, морето кротко се свило и Голямата скала станала  сякаш още по-голяма и горда.
И никой не погледнал към Малката скала, уморена от бурята.
–Жалко! – казало слънцето и бързо се скрило зад едно облаче.


                            
        





                   ПИРОНЧЕТА  ЗА  ЗВЕЗДИ



Било отдавна. Най-отдавна на отдавното.
Паднала звезда.
–Намисли си едно желание – казал ковачът.
–Защо? – попитало момчето.
–Ако си пожелаеш нещо, когато пада звезда, то ще се сбъдне.
–Но аз имам много желания!
–Трябва да си пожелаеш само едно.
–А ако си пожелая едно-единствено желание – да се сбъднат всички мои желания?
–Така не може. Откъде звездата ще знае, какви са всичките ти желания?
–Прав си.
–Жалко. Вече падна, а  ти  нищо  не  си  пожела.
–Може би ще падне друга звезда?
–Може би.
–А какво ще стане, ако изведнъж паднат всички?
–Тогава някои ще останат без желания. Разбираш ли? Излишно хабене на звезди.
–И после ще има желания, но за тях вече няма да има звезди?
–Точно така.
–Тогава трябва да започваме.
–Какво?
–Да прикрепяме някои от тях по-здраво. За да не паднат изведнъж.
–Прав си. Да започваме!
Едно, две, три... – започнало момчето да брои, а ковачът да прави пирончета за звезди.
Било отдавна. Най-отдавна на отдавното. Но и до днес момчето брои, а ковачът продължава да прави пирончета за някои от тях. Защото, ако паднат всички изведнъж, нали новите желания ще останат без звезди!

                          
     





                     ГРАДИНАРЯТ  ПОСРЕЩАЧ


–Като пораснеш какъв ще станеш?
–Астронавт.
–А ти?
–Командир на космически кораб.
–А ти?
–Космонавт-химик.
–А ти?
–Посрещач.
–На кого?
–На космонавтите.
И какво ще правиш
–Ще посрещам космонавтите с цветя.
–Това означава, че ще трябва да береш цветя!
–Да. Ще бера.
–Но за да береш, преди това ще трябва и да ги поливаш!
–О, да! Ще ги поливам.
–И да ги прекопаваш.
–Това е задължително.
–И да ги плевиш!
–Съвсем вярно.
–Но тогава?...
–Разбрах! Ще бъда градинарят посрещач!



     
                  
           


              СЪНЯТ, КОЙТО  СЕ  ИЗГУБИ
        


Момчето спеше и сънуваше. Чуден сън! От двете страни на пътеката хиляди деца му махаха с цветя и балони. Момчето за последен път се обърна, вдигна ръка за сбогом и влезе в Ракетата. Машините зареваха.
Машините продължаваха да реват.
Да трещят.
Да звънят.
Някой докосна лицето му.
–Хайде, събуждай се – каза майка му и го целуна по бузата. – Трябва да ставаш за училище!
–Искам да го досънувам – промърмори момчето и отново прегърна съня.
–Довечера ще го досънуваш – усмихна се майка му. – А сега побързай, защото закъсняваш.
Момчето стана от леглото, а сънят заспа. Беше много уморен сън.
Майката започна да оправя леглото, не го видя и с чаршафите го изтупа на улицата. Сънят падна на тротоара и се събуди.
–Ох! – извика той. – Никога не са се държали така с мен. – Твой ли съм? – попита той тротоара.
Тротоарът огледа съня и презрително изсумтя.
–Никога не сънувам подобни глупости! Моите сънища са прекрасни. Присънва ми се, че съм висока скала, до която не стигат нито досадните коли, нито стъпките на минувачите.
–Добре, добре – махна с ръка сънят и тръгна по улицата.
–Насреща се зададе човек и сънят го дръпна за ръкава. Мъжът учуден се спря, след това се усмихна и поклати глава.
–Не си мой – каза. – Не сънувам такива неща. По цяла нощ ме преследват планове и заседания. Може би си от моето детство. Но не! Тогава сънувах поляни с хвърчила над тях и само понякога самолети. Какви хубави сънища имаше някога! – въздъхна мъжът.
На кръстовището сънят се спря при милиционера.
–Изгубих се! – каза сънят.
–Така ли? – удиви се милиционерът. – Гражданино, не пресичайте на червено! – изсвири той на припряния минувач.
–Изгубих се! – подсети го сънят. – Да не съм ваш?
–Милиционерът го огледа.
–Не – поклати глава той. – Аз сънувам празни улици и най-много движение без нарушители.
Сънят продължи по-нататък. Видя едно врабче, което кълвеше трохи, и се спря при него.
–Струва ми се, че не съм и твой – каза сънят.
–Не си – отговори врабчето. – На мен ми се присънва, че слънцето е едно златно гнездо, а цялата земя е покрита с трохи. Прекрасен сън! Не мислиш ли? А ракетите, о-о, аз ужасно мразя ракетите, защото вдигат излишен шум.
Денят отмина. Дойде вечерта.
Момчето лежеше в леглото и все още не можеше да заспи.
В един момент вратата се отвори и влезе сънят.
Момчето се засмя и го прегърна. После затвори очи.
И засънува. Чуден сън! От двете страни на пътеката хиляди деца му маха с цветя и балони. Момчето за последен път се обърна, вдигна ръка за сбогом  и  влезе  в Ракетата.



                           
                    




           ЗА  ПЕПЕРУДИТЕ  НАВЯРНО


–Ти кой си?
–Аз съм уличен фенер.
–И какво правиш?
–Виждаш, че светя.
–За кого?
–Нима не забелязваш?
–Няма никой.
–А този рой нощни пеперуди?
–За тях ли светиш?
–Разбира се, за тях.
–А хората?
–Какво им е на хората?
–Аз мислех, че светиш за тях.
–О, не! За пеперудите. Виж как кръжат. Около мен им е светло и топло. Разбираш ли? Имат нужда от мен.
–А хората?
–Какво хората? Те си вървят по улицата и не мислят за уличния фенер.
–Но и те имат нужда от теб.
–Едва ли! Те винаги бързат.
–Но когато угаснеш, хората те поправят. Защо ще го правят, ако нямат нужда от теб?
–О! За пеперудите навярно.




          
          


      ПУХ  ОТ  ЗВЕЗДНИТЕ  ТОПОЛИ


Това се случи в деня, когато тополите цъфнаха и от тях над улиците заваля пух. Тогава към земята се спусна едно пухче, което досущ приличаше на пухчетата от тополите. Но...
Това пухче беше космическо и бе долетяло от звездите, където по това време тополите също цъфтяха.
Пухчето търсеше нови планети, на които да засади тополи, и се казваше Пух.
Вятърът го понесе и Пух кацна на нослето на кученцето, което стоеше пред входа на кооперацията. Кученцето прилежно чакаше стопанката си, за да отидат на разходка.
–О! – изкрещя от радост Пух. – Космическо същество!
Джаф, така се казваше малкото кученце, се ядоса и кихна, и Пух отскочи в тревата.
–Слушай – каза кученцето. – Казвам се Джаф и съм куче.
–О! – възкликна Пух. – Космическо куче! А къде е Пухелина? – учтиво запита.
–Моля, моля – заръмжа Джаф. –Чистокръвна болонка, бяла, с петно на гръбчето, по паспорт Дхаф. И за сведение живея на четвъртия етаж!
–Пък  аз  съм  Пух и идвам от звездите – обясни Пух.
Джаф погледна подозрително с едно око нагоре и недоверчиво изръмжа. Защото беше едно такова време, когато тополите цъфтяг и като нищо могат и да те излъжат.
–Там също има кучета – продължи Пух. – Но ти си космическо!О, колко се радвам! Да си виждал Пухелина?
В същото време до Пух падна още едно пухче, досущ като него и като всички пухчета от тополите.
–О! Пухелина! – зарадва  се  Пух. – Открих  космическо  куче!
–О-о! – изпищя от радост Пухелина.
Джаф смутено запристъпя.
–Пухелина, нашите кучета са обикновени, а това има паспорт и живее на етаж – важно обясни Пух.
–О, каква фантазия! О,каква прелест! Космическо куче от етаж! – пищеше Пухелина.
–Ха! – тихичко джафна Джаф. – Винаги съм мислел, че съм обикновено куче, а излиза, че съм космическо.
–Ей, я се поразтъпчи малко, за да те пухна! – извика Пух и извади от пухкав  джоб  пухкав  фотоапарат.
–О, чакай, Пух! – изпищя Пухелина и скочи върху гърба на Джаф. – Искам да ме пухнеш върху космическо куче.
В този миг Джаф видя покрай него да минава палето от третия етаж. То вървеше важно пред стопанката си, вързано на каишка. До днес Джаф никога не му бе обръщал внимание, защото мислеше, че е обикновено пале. Но сега заподозля, че и то е космическо. Отърси Пухелина от гъра си и затича, за да му го каже.
Палето не разбра, че Джеф иска само да си поговорят, а помисли, че най-после е пожелал да си поиграят, и хукна. Джаф залая, палето от радост заскимтя, а стопанката му се развика. И настана истинска космическа олелия.
А Пух и Пухелина отлетяха.
Къде?
Навярно да търсят незасадена с тополи планета. Защото какво са през пролетта  планетите  без  цвета  на  звездните  тополи.



.
          
      


           ДА   ПОСАДИШ   МЕЧТА



То било едно обикновено селце на края на света, с обикновено сньо небе над него.
Те били обикновени хора с обикновени грижи, отброяващи времето по броя на слънцата.
То било обикновено момче, родено там, където нямало море.
Всяка година през това селце преминавал музикант. Подръпвал тихо струните на китарата и от тях се посипвал сребърен звук. Мъжете оставяли работата, жените зарязвал прането, децата спирали да замерят птиците.
Свирел музикантът.
Чудни били неговите песни. В тях имало необикновена земя, с необикновено синьо небе над нея, необикновени хора с необикновени грижи и най-вече – море.
Някога, това било преди повече от милион слънца, един старец попитал мъжа.
–Как живееш?
–Като свиря – отговорил музикантът.
–А за какво живееш?
–За да свиря.
Не си спомняли някой повече да бил разговаряли с него.
Слушали песните му.
И когато се сепвали и оглеждали, него вече го нямало. За кратко в тях оставала мечта за море, за необикновени земи и необикновени хора, и после небето пак ставало обикновено. И трябвало да угаснат триста шестдесет и пет слънца, за да дойде музикантът отново.
Но ето триста шестдесет и пет слънца изгрели и триста шестдесет и пет слънца заровили пясъците, а него все го нямало. И още триста шестдесет и пет слънца отминали по пътя на птиците, но той не идвал. И хората разбрали – нямало да дойде повече.
–Какво е направил в живота си! – промърморили мъжете. – Та той дори дом не е построил!
–Какво е разбрал от живота – вметнали жените, – когато никога семейство не е имал.
–За какво е живял? – намръщили чела старците. – Щом и едно дръвче не е посадил!
–Какво е станало? – попитало момчето.
–Това не са приказки за деца – смъмрили го възрастните и момчето замислено тръгнало по пътя.
И тогава... тогава небето бавно се променило и възрастните се спогледали. Защото чули песента за морето.
Пеело момчето.